Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (83)

79.

Междувременно ударите не спираха.

Когато на другата сутрин отидох на работа, опитах да вляза в регистъра на текущите разследвания, но системата ми отговори с неприятно съобщение.

Неразпознато потребителско име.

Направих още няколко опита, но непрекъснато получавах същото съобщение. Стана ми ясно, че достъпът ми до системата е бил спрян по някое време през последните дванайсет часа. Вече бях напълно безконтактен.

Не биваше да се изненадвам толкова. Всеки по хранителната верига над мен би могъл да направи рутинен преглед на регистъра и да забележи виртуалните ми отпечатъци навсякъде по досиетата на Речния убиец, Джорджтаунския изкормвач и Елизабет Райли. Според правилата на наказанието ми от мен се очакваше най-малкото да стоя далеч от системата.

Това обаче не ме спря да отида и да се оплача на старши полицай Хайзенга.

— Изобщо не започвай, Алекс — каза тя веднага щом се появих на вратата й. Знаеше защо съм там. — Не съм в настроение.

— Тук не става въпрос за мен — казах й. — В момента имаме трима потенциално действащи серийни убийци. Кога за последно сме разполагали с толкова малко хора?

— Не е там работата — каза тя. — Капитан Д’Аурия е забелязал единствено онова, за което аз самата вече трябваше да съм се погрижила. Здравата ме нахока в десет часа снощи, много ти благодаря.

— Не настоявам да се върна обратно в оперативната работа — казах. — Говоря за правото да чета докладите по разследванията, за да съм в час, когато наказанието ми приключи.

— Кое точно не разбираш в „безконтактен“? — изкрещя тя. — Да не мислиш, че аз искам да седиш извън игрището? Господи! Защо изобщо водим този разговор?

Днес бе осемнайсетият ден от кризисното положение, а напредъкът ни бе под всички очаквания. Колкото по-дълго продължаваха тези разследвания, толкова по-често ръководството щеше да диша във врата на Хайзенга, да следи всяка нейна крачка и да изисква резултати. Някъде тогава започва крещенето.

А скоро щеше да стане и по-зле.

Точно тогава детектив Джейкъбс се шмугна покрай мен в кабинета на Хайзенга. Каквото и да имаше за казване, беше нещо голямо. Усещах го дори от начина, по който се движеше.

— Лоша новина, сержант — каза тя.

— Момент. — Хайзенга вдигна ръка и отново насочи лазерите си към мен. — Това е всичко, Алекс. Приключихме.

Не помня някога да не съм бил допускан до разговор в отдел „Тежки престъпления“. Кипях от гняв, но просто нямах избор.

Не стигнах далеч обаче. Вместо да се върна на бюрото си, спрях точно пред вратата на Хайзенга и се заслушах. Не е нещо, с което се гордея, но както вече казах, тук не ставаше въпрос за мен. Тук ставаше въпрос за жертвите, за техните семейства и най-вече — за евентуалните бъдещи жертви. Тези хора заслужаваха да впрегнем всичките ресурси, с които разполагахме, само че — с риск да прозвучи като самохвалство — не го получаваха.

— Какво има, Джесика? — попита Хайзенга.

— Току-що получихме известие от Командния информационен център за два трупа в Потомак. Изплували са на Рузвелт Айланд преди около час. Един млад бял мъж, застрелян в главата, с множество прободни рани около слабините. Една млада бяла жена…

— Не ми казвай. Руса. Три старателно разположени прободни рани. Остригана.

— Да, за жалост — потвърди Джейкъбс.

— И са изплували по едно и също време?

— Това е най-потресаващата подробност в цялата работа. Двете жертви са били закопчани заедно с белезници във водата. Каквото и да означава това.

Поех дълбоко въздух. Това означаваше, че двамата ни джорджтаунски убийци вече работеха заедно. С пълна пара, както изглеждаше.

Чух как Хайзенга бутна стола си назад, после изтракаха ключове.

— Валенте знае ли? — попита.

— Още не.

— Обади му се. Аз ще уведомя директора. И кажи на всички, които присъстват на местопрестъплението, да не докосват нищичко.

Когато Джейкъбс излезе, тя ме изгледа свирепо, но продължи нататък. Десет минути по-късно всички служители от отдел „Тежки престъпления“, които в момента не бяха на работа, бяха извикани по спешност и в офиса не остана жива душа. С изключение на мен, разбира се. Аз останах, за да вдигам телефона и да чупя пръсти от безсилие като пиколо в асансьор. Отново.

Наистина не бях сигурен още колко от това бих могъл да изтърпя.