Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (43)

39.

Нощният риболов бе единственото прикритие, от което Рон Джудиче се нуждаеше тази вечер. Нямаше нужда нито от псевдоним, нито от физическа маскировка, нито дори да се крие. От средата на широкия солен канал, където се намираше, можеше да наблюдава малката наколна къща на брега колкото си искаше. Дори ако ченгето на автомобилната алея случайно погледнеше към него и го забележеше, щеше да види единствено някакъв човечец, който се опитваше да лови риба в тъмното.

Подходящ момент да се измъкне за малко от Вашингтон. Джудиче бе започнал да излиза на светло и съществуваше голяма вероятност Алекс Крос да се е сетил за него. В което нямаше нищо лошо. Докато Джудиче контролираше потока от информация, той контролираше и Алекс.

Междувременно държеше въдицата си във водата, а погледа си върху къщата, и чакаше инстинктът да му подскаже кога е време да действа.

Риболовното оборудване бе възможно най-евтиното, което успя да намери в магазин от веригата „Аутдор Уърлд“ близо до Савана. А лодката намери още по-лесно. В Шелман Блъф хората нямаха навика да заключват нещата си нощем, още по-малко пък очукано алуминиево корито като това.

На дъното на лодката лежеше М16, закупен на черния пазар. Разглобяемият оптически мерник за нощно виждане стоеше в скута на Джудиче. В предния джоб на анорака си имаше и малък Kahr, 9 мм, с шест патрона в пълнителя. Ако всичко вървеше по план, имаше четири патрона повече от необходимото.

Единствената променлива величина тук бе времето. Лампите в къщата бяха угаснали в единайсет. После, в дванайсет и половина, отново светнаха за кратко, а после отново малко след два. Такъв бе животът с новородено бебе.

Накрая, когато къщата потъна в мрак за трети път, Джудиче положи въдицата на дъното и придърпа автомата в скута си. Усети как адреналинът изостри концентрацията му, когато вдигна пушката към рамото си и притисна буза към кухия приклад. В зелено-черния обектив за нощно виждане се появи на фокус лицето на ченгето. Човекът седеше с отегчен вид зад волана на патрулната кола от окръг Макинтош и барабанеше с пръсти по брадичката си, докато наблюдаваше къщата.

Джудиче пое дълбоко въздух. Насочи V-образния мерник към челото на мъжа. После натисна спусъка и изстреля една бърза серия. Заглушителят пропусна единствено тих пукот, нищо повече. Едновременно е това в предното стъкло на колата цъфна дупка с форма на снежинка. Мъжът застина за част от секундата, преди главата му да клюмне леко на една страна. Изглеждаше точно като заспал.

Без да отделя око от мерника, Джудиче преброи до трийсет. Ченгето не помръдна, така че той свали пушката и я пусна във водата. Накрая взе веслата и започна да гребе към брега.

Не беше далеч. След минута-две малката лодка заора с дъно в чакълестия пясък. Джудиче прекрачи носа, стъпи на брега, опитвайки се да опази ботушите си сухи, и извади пистолета от джоба си.

Запъти се право към патрулната кола. Ченгето вътре вече не можеше да му създаде проблем, това поне бе сигурно. Отвори пътническата врата и взе шапката му от седалката, както и униформеното сако, сгънато прилежно върху облегалката.

По пътя към задния вход на къщата облече сакото и сложи шапката. Предната врата имаше видимост откъм съседите, но единствената гледка от задната веранда бе към двора и тъмното приливно блато отвъд него.

Джудиче спря за кратко пред вратата към кухнята, колкото да нахлупи полицейската шапка още по-ниско над очите си и да провери пълнителя на пистолета, и почука с меката част на дланта си. После няколко пъти по-силно по стъклото.

Някъде вътре почти веднага светна лампа. Семейство Райли несъмнено спяха леко напоследък.

Миг по-късно светна още една лампа, този път в кухнята. През прозрачното перде на прозорчето Джудиче видя Томи Райли, който идваше от коридора и пътьом завързваше колана на карирания си халат около големия си корем.

— Господин Райли? — извика той. — Съжалявам, че ви безпокоя, но тук навън имаме малък проблем. Имате ли нещо против да отворите за момент?