Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (18)

14.

Когато спрях пред дома на Кори Смит, имах усещането, че върху гърдите ми ме притиска двайсет и пет килограмова торба с чакъл. Да съобщиш на семейството за смъртта на любим човек, несъмнено с най-тежката част от работата ми.

Семейство Смит живееше в една от хилядите къщи от началото на двайсети век, наредени една до друга от двете страни на улиците в северозападен Вашингтон. Тяхната се намираше на Шепърд стрийт в Петуърт, с малка морава пред стълбите на входната врата. Насред тревата стърчеше статуя на Дева Мария, опасана от лехи с пролетни лалета. Може би милостивата каменна дама щеше да даде на тези хора малко утеха, когато имаха най-силна нужда от нея.

Вече бях уведомил отдела за изчезнали хора на Четвърти участък. Техен екип за подкрепа на жертви на престъпността вече пътуваше към адреса, но тази част бе лично моя грижа. Качих се по стълбите и натиснах входния звънец.

Бащата на Кори отвори вратата почти веднага. Изглеждаше много по-стар, отколкото очаквах, а на китката му висеше бастун.

— Мога ли да ви помогна? — предпазливо попита той.

— Господин Смит? Аз съм Алекс Крос от полицията — казах му. — Дошъл съм да поговорим за Кори. Мога ли да вляза?

Има няколко неща, които би трябвало да се избягват в подобна ситуация. Едно от тях е да споменеш още в началото, че си от отдел „Убийства“. Уведомяването на близките трябва да се осъществи с точно определено темпо — не твърде бързо, но и не прекалено бавно.

— Заповядайте — каза той и отвори междинната врата. — Съпругата ми е отзад.

Мъжът закуцука пред мен и аз го последвах към кухнята, откъдето излязохме на остъклена веранда. Госпожа Смит седеше там по чехли и пеньоар на цветя. Когато ме видя, тя загърна деколтето си и се изправи. Безжичният телефон в скута й падна на пода, но никой от двамата не обърна внимание.

— Какво се е случило? — попита тя. Изражението на лицето й подсказваше, че се страхуваше от най-лошото. Побързах да се представя отново, после преминах по същество.

— Бих искал да има лесен начин да го кажа — започнах.

— О, боже. Не…

— Искрено съжалявам, но Кори е бил убит. Намерен е тази сутрин.

Гласът й сякаш разцепи въздуха. Вече нямаше думи, само мъчително изразяване на печал. Загуба. Опустошение. Тя се свлече на колене и се облегна на съпруга си, който продължаваше да държи бастуна си и полагаше усилие да се задържи нрав. После наведе глава към нея със стиснати очи, а бастунът му трепереше помежду им.

— Къде? — глухо попита той. — Къде са го открили?

— В Потомак — отвърнах. — До бреговата линия в Джорджтаун. На този етап няма смисъл да се спестява информация. Предпочитах да го научат от мен сега, отколкото да чуят друга версия по новините по-късно.

— Убит? — попита той. — Това значи, че…

— Някой е причинил смъртта му, да — потвърдих аз. — Много съжалявам.

Вероятно повечето хора смятат, че полицаите казват това по задължение, но в интерес на истината аз бях готов да се разплача веднага, заедно с родителите. Загубата на дете е трагедия, независимо на кого се случва. С времето се научаваш да се сдържаш.

Изчаках малко, докато почувствах, че са в състояние да възприемат думите ми, и продължих нататък.

— Знам колко трудно е това — казах, — но ако можете да ми дадете малко информация за Кори, това ще е от голяма полза за разследването.

Господин Смит кимна. Той продължаваше да стои прав, а жена му бе седнала обратно на стола си и тихо хлипаше.

— Какво ви е нужно да знаете? — попита той.

— Нещата, които Кори е обичал да прави, местата, които е предпочитал да посещава, приятелите, с които е прекарвал най-много време. Такива неща — уточних аз.

Тогава майка му вдигна поглед.

— Имал ли е някакви неприятности? — попита тя.

— Не знам — откровено отвърнах аз.

— Той беше добро момче — каза господин Смит. — Знам, че сигурно всеки родител говори така… а може би не всеки. Но Кори вървеше ръка за ръка с бог. Той се молеше заедно с нас всяка вечер. Всъщност тази есен трябваше да започне образованието си в Католическия университет. Специалност „Теология“.

По-късно щях да науча, че господин Смит е бил църковен настоятел в семейната църква, а съпругата му е била монахиня в продължение на двайсет години. Сигурно приемаха това като възможно най-жестокото божие наказание.

Притиснах ги, доколкото ми бе възможно, за още информация и записах имената на най-близките приятели на Кори. Имал приятелка, казаха — Джес Пастернак. Живеела само на няколко пресечки от дома им. Можех да се отбия там веднага след това.

Дадох на семейство Смит визитната си картичка с мобилния ми телефон, записан на гърба, и ги оставих да скърбят в уединение. Най-доброто, което на този етап можех да направя за тях, бе да действам.

Както обикновено, времето не беше на моя страна.