Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (13)

9.

Рон Джудиче седеше на пейките в гимназия „Мериан Андерсън“ и си водеше записки, докато течеше училищната лотария. Физкултурният салон бе претъпкан с хора. Нямаше твърде много бели, но достатъчно, за да не се набива на очи. Никой дори не забеляза, че Рон не водеше със себе си четиринайсетгодишно дете.

Ема Ли си играеше тихо през цялото време в краката му, събличаше и обличаше Сиси, без да поглежда встрани. Имаше търпението на светец, това беше сигурно.

Може би го е наследила от мен, помисли си той.

Междувременно той седеше и наблюдаваше семейство Крос, докато лотарията вървеше към края си. Колкото и да бе странно, зарадва се да чуе името на Джени от високоговорителите. А после, когато стана ясно, че Ава не е успяла да влезе, му стана тъжно.

Горкичката Ава. Не можеше ли на това момиче поне веднъж да му провърви? Ако изключим късмета й да попадне при семейство Крос, разбира се. Те бяха „добри хора“, на хартия. Джудиче дори започваше да ги харесва малко повече, отколкото му се искаше. Бабата и децата със сигурност. Непрекъснато му се случваше. Неволно се привързваше към обектите на наблюдение.

Дали щяха да бъдат съсипани от мъка, когато Алекс намереше смъртта си? Разбира се. Тази част не можеше да бъде предотвратена. Светът бе пълен с невинни жертви.

Той самият някога бе станал една от тях. Благодарение на Алекс.

Но нищо от това нямаше значение — не и докато държеше под око цялостната картина. Винаги.

Точно там, в цялостната картина, Алекс Крос беше ходещ мъртвец.