Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай (111)

107.

Рон Джудиче дръпна рязко слушалките от ушите си, измъкна 9-милиметровата берета изпод седалката си и излезе от джипа.

Сякаш бе чул изстрел от сигнален пистолет. Отново усети познатото потръпване на мускулите, както бе обучено да реагира тялото му без намесата на съзнанието. В мига, когато чу Алекс да споменава името му, Джудиче разбра. Тази операция бе на път да приключи внезапно.

От мястото, където бе паркирал на Пета улица, виждаше входната врата на дома на Алекс. От него все още нямаше и следа, но щеше да се появи всеки момент. Колата му бе точно отпред, до тротоара. Беше оставил вратата широко отворена, когато влезе вътре преди броени минути.

Джудиче държеше беретата навътре в ръкава на сакото си, за да не се вижда. На улицата имаше няколко души. Мъж подстригваше живия си плет. Жена с две малки деца, които караха триколките си по тротоара. Все още нямаше смисъл да привлича внимание върху себе си. Когато това се случеше, щеше да бъде някъде на открито и щеше да има елемент на изненада.

Това не бяха нито времето, нито мястото, нито методът, които Джудиче би избрал, но вече нямаше значение. Бе станал алчен. Позволи си удоволствието да наблюдава страданието на Алекс един ден повече, точно колкото му трябваше да свърже последните няколко точки.

Но може би така беше по-добре. Всъщност може би точно така трябваше да се случи, помисли си Джудиче, докато наблюдаваше входната врата. Алекс щеше да получи куршум в мозъка точно тук, на тази улица, където се бе опитвал толкова упорито — и толкова напразно — да опази скъпото си семейство.

А когато това се случеше, детектив Алекс Крос, образцов служител на Главното полицейско управление, щеше съвсем сам, без чужда помощ, окончателно да докаже собствената си некадърност пред целия свят.

Добре тогава, помисли си Джудиче. Алекс тръгваше да го търси? Е, нямаше да се наложи да търси много далеч.