Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (31)

26.

6 май, 21:05

Вашингтон, окръг Колумбия

— Това ли е официалната версия на Китай? — Грей седна от другата страна на бюрото на директора на Сигма Пейнтър Кроу. — Изтичане на газ?

Пейнтър се облегна в стола си и прокара пръстите на двете си ръце през косата си.

— Това ще чуеш по репортажите на Си Ен Ен и Фокс Нюз за унищожаването на Пекинската зоологическа градина. Но иначе никой не се връзва. На китайците им е позволено да скрият истината в замяна на съдействието им при разкриване на други техни агенти в академичните области в Щатите.

— И смятат, че наистина ще съдействат изцяло?

— Не, разбира се, но все пак е начало в прочистването. Освен това Китай се съгласи да подпише мораториума върху бъдещи изследвания върху изменяне на човешкия геном.

Грей повдигна скептично вежда.

„Сякаш един подпис ще ги спре“.

Пейнтър сви рамене.

— Духът е излязъл от бутилката. Можем само да се опитваме да ограничаваме подобни изследвания, доколкото е по силите ни. Дори сестрите Крандъл прекратиха проучването си с животни хибриди.

— Ами другите активи, които дойдоха от Китай?

— Гао Сун ли? Нашият гост в един от секретните центрове за задържане?

Грей кимна. Екипът на Монк се беше върнал с войника, който щеше да отговаря за убийството на студент в центъра за примати на университета „Емъри“. Покрай хаоса около зоологическата градина никой не си беше направил труда да потърси един войник. Затворникът бе прехвърлен в секретен затвор, където щеше да излежи доживотната си присъда.

— Той оказва пълно съдействие — каза Пейнтър. — Макар че още не говори.

Грей се намръщи неразбиращо.

— По-скоро все още не е способен да говори. Ковалски го е подредил добре преди да напуснат Китай. Строшил му е челюстта и му е избил четири зъба. При това само с един удар. Монк се намесил преди да стане по-голяма беля. Все пак челюстта на Гао е със скоби. Няколко седмици ще се храни през сламка.

„Това копеле заслужава далеч по-лошо“.

— Някакви новини от Еквадор? — попита Грей.

— Отец Новак получи разрешение от Ватикана да се установи в църквата „Мария Аусилиадора“ в Куенка. Ще наглежда археологическите разкопки на изгубения град. Момчето, Джембе, му помага в координацията с местните племена. Оптимист е и смята, че ще успеят да спасят важни артефакти.

Грей кимна. Роланд като че ли беше на път да поеме ролята на отец Креспи и да продължи по стъпките на Атанасий Кирхер.

— Жалко, че изгубихме останките на двамата неандерталци хибриди — добави Пейнтър. — Щяхме да научим много от тяхната ДНК.

Грей не беше толкова сигурен.

„Може би е по-добре, че стана така“.

Представи си изображението на Луната в златната зала. За хиляден път се запита какво е станало с древните строители. Дали са измрели, или са открили ново място, на което да се скрият? Или просто са били асимилирани от света и са се присъединили към останалото човечество в пътя му към бъдещето?

Помисли си за гробовете в Хърватия, последните останки от онези древни Наблюдатели в Европа. Сигма може и да не беше успяла да запази костите на хибридите, но ако работата на Роланд се увенчаеше с успех, откритията в Еквадор имаха потенциала да променят разбирането за мястото на човека на тази планета — а вероятно и извън нея.

Грей обсъди с Пейнтър още някои въпроси и си тръгна. Взе метрото, после продължи с мотора си по тъмните улици.

Луната вече не бе пълна, но загадките, скрити в симетриите и размерите й, все още висяха в нощното небе и приканваха всички да изследват, да питат, да търсят отвъд следващия хоризонт.

Грей стигна до жилищния си блок и заключи мотора. Пресече осветената от луната морава пред входа, готов да зареже всички мистерии за тази нощ.

Отвори вратата. Апартаментът бе пуст и тъмен. За един изпълнен с ужас момент си помисли, че Сейчан си е отишла. Напоследък бе усетил безпокойство в тихите моменти на съвместния им живот, сякаш тя не беше напълно готова да го приеме — или може би смяташе, че не го заслужава. Опитваше се да крие опасенията си и той я оставяше да вярва, че е успяла да го заблуди.

С времето беше опознал природата й, беше започнал да уважава трудното й минало и да приема подозренията й. В много отношения тя бе диво създание, почти неопитомено, което не би реагирало добре на сила или заповед. Затова Грей просто й беше оставил пространство да се справи с демоните от миналото си; бе налице, когато тя се нуждаеше от него, и се дръпваше настрани, когато тя искаше да остане сама.

Пристъпи в тъмния апартамент. Едва доловимият аромат на свещи му показа, че в крайна сметка не е сам.

Отвори вратата на банята и откри Сейчан в горещата вана. Мехурчетата едва скриваха голото й тяло. На пода до ваната беше оставена охладена бутилка шампанско и две кристални чаши. Единственото осветление се осигуряваше от десетте подредени в кръг свещи.

Той се усмихна, когато позна сцената от времето, което бяха прекарали затворени в една хотелска стая с изглед към Шанз-Елизе.

Сейчан вдигна вежда.

— Мисля, че миналия път бяхме грубо прекъснати.

Той се усмихна и започна да се съблича.

„На кого му е притрябвал Париж?“

 

 

2 юни, 10:05

Република Конго

Ковалски цапардоса тлъстата муха на ръката си, сигурен, че пренася някаква гадна болест.

„Какво се бавят толкова?“

Изгледа кръвнишки утринното слънце, което напичаше безмилостно поляната в джунглата. От другата й страна имаше редица палатки върху издигнати платформи — техните жилища за изминалите три дни, през които групата трябваше да свикне с времето и предизвикателствата, които ги очакваха. Бяха пристигнали в тази долина между вулканичните върхове по един много специален повод.

— Колко още? — недоволно промърмори Ковалски на момичетата.

Лена и Мария бяха клекнали от двете страни на Баако и го подготвяха за първия му ден. Сестрите близначки се суетяха около младата горила, сякаш се канеха да пратят детето си на детска градина. Но пък и Баако имаше същата нетърпелива, уплашена и развълнувана физиономия на хлапе, което за първи път ще прекрачи прага на детска градина.

Танго беше легнал в тревата наблизо, изплезил език до земята. Мария го беше взела, за да помогне за по-лекия преход на Баако.

След събитията в Китай преди месец Мария бе решила да започне да подготвя Баако за живот сред природата. Беше избрала за негов дом Националния парк Вирунга, който бе резерват за горили. Със сестра й смятаха да прекарат следващите шест месеца в Конго и да помогнат за прехода му. Помагаше им екип от местни зоолози, които бяха запознати с подобни неща и правеха същото за групата шимпанзета, спасени от лабораторията. Повечето бяха все още твърде млади, но за тях се грижеха, докато не пораснат достатъчно, за да поемат към дивото.

Ковалски също беше дошъл. Беше си взел две седмици отпуска, за да гостува на Мария по време на престоя й тук. Спомни си миналата нощ, как седеше на импровизираната веранда пред палатките и гледаше как нощното небе се озарява от сиянието на лавата, изливаща се от конуса на вулкана Нирагонго на север. Пиеха студена бира и останаха заедно до изгрева — но невинаги на верандата. Леглата бяха изненадващо приятни.

„Да, ще се връщам отново“.

— Добре, мисля, че сме готови — каза Мария и се изправи с ръце на кръста. — А ти готов ли си, Баако?

Горилата вдигна ръце и стисна юмруци при рамото си.

[Смел]

— Знам, че си смел — каза Мария.

Хвана го за ръка и го поведе към гората. Танго ги следваше. Д-р Джоузеф Киенге, един от местните зоолози, чакаше в сенките. Зад него малка група горили, пет или шест, наблюдаваха с любопитство приближаващата компания.

Няколко от тях изсумтяха.

Планът беше зоологът да помогне със запознаването. Беше по-добре да го направи непознат, отколкото някоя от сестрите. Това бе първата стъпка в прекъсването на връзката, така че Баако да може да живее свободен.

Киенге се наведе и протегна окуражаващо ръка.

— Ела, Баако, ела.

Мария пусна ръката на младата горила. Баако остана за момент така, после погледна Танго и изсумтя на приятеля си.

— Баако, Танго не може да дойде с теб — тихо каза Мария. — Това не е неговият дом.

Баако погледна към гората, после отиде при Ковалски и вдигна двете си ръце за прегръдка.

Той се отпусна на колене, за да се сбогуват подобаващо.

Баако се сгуши в гърдите му и изскимтя жално.

— Спокойно, приятел, всичко ще е наред. — Ковалски прокара ръка по главата на горилата. Обръснатата козина беше започнала да расте, а на мястото на разреза имаше зараснал белег. — Какво има?

Баако се дръпна назад, но продължи да гледа земята. Поклати тъжно глава, докосна с палец брадичката си и повтори предишния си знак, но с една ръка.

[Не смел]

Сърцето на Ковалски се сви. Той хвана Баако за раменете и го накара да го погледне.

— Ти си най-смелото хлапе, което познавам — каза му, без да си прави труда да го повтаря със знаци — знаеше, че Баако го разбира достатъчно добре. Посочи горилите в джунглата. — Ако някой от тях те тормози, ще си има работа с мен.

Баако го прегърна и опря теме в гърдите му. Макар че трепереше по-малко, още беше неуверен.

Ковалски отпусна задник на мократа трева. Искаше разговорът да продължи насаме. Потупа се по гърдите и вдигна палец към челото си с разперени пръсти.

[Аз съм твоят татко]

Баако повдигна с надежда вежди.

Ковалски постави длан на гърдите му, после я плъзна надолу към корема и я задържа там, като не откъсваше поглед от Баако.

[Ти си мой син]

Баако се ококори. После се хвърли към него, събори го и го затъркаля в тревата, натъртвайки наранените му ребра.

Ковалски се намръщи и с мъка се надигна и седна.

— Добре, разбрахме се. — Махна енергично към гората. — А сега иди да срещнеш нови приятели.

Баако скочи и се затича радостно към новия си живот.

 

 

15 май, 08:30

Андите, Еквадор

Шу Вей се събуди от трескав сън — и се озова в кошмар.

Сетивата й се връщаха едно по едно, на парцали. Надуши миризмата на гора и на собствената си кръв. По устните й капеше някаква пареща слуз. Светът се въртеше вихрено в нюанси на зелени листа и синьо небе. Стомахът я болеше, в гърлото й се надигаше жлъч. Нямаше усещане за време, помнеше последните дни само откъслечно.

„Къде съм?“

Спомняше си как Кван пада, как някой вдига и задържа собственото й тяло. Помнеше как стрелата се заби в корема й. Опита се да погледне надолу, но не можеше да помръдне главата си. Усети твърда дъска на гърба си и се опита да вдигне ръце, но и това не успя.

„Защо съм вързана?“

Помнеше как я влачат през водата, след което изгуби съзнание. Когато се беше събудила миналия път, тялото й се тресеше от треска и цялата гореше. Смътно си спомняше жена с голи гърди да слага някакъв мехлем с цвета на кал на корема й. Заболя я толкова силно, че отново изгуби съзнание.

„А сега съм будна… и още жива“.

Дишаше дълбоко през носа. Не можеше да говори, тъй като устата й бе вързана. Въпреки това от нея се изтръгна стон.

И тогава пред очите й се появи познато лице.

Пак онзи стар индианец. Той каза нещо на някого извън полезрението й. Върху тялото й паднаха сенки, други се събраха наоколо.

Тя се замята.

„Пуснете ме“.

Местните не й обърнаха внимание. Старецът вдигна извита игла от кост със сухожилие вместо конец. Непрекъснато се чуваше една и съща дума.

Цанца.

Напрягаше се да разбере. Щом племето я бе излекувало, какво искаха сега от нея?

Друго познато лице се надвеси над нея и като че ли разбра объркването й. Беше момчето. То вдигна пред нея някакъв предмет. Отначало тя си помисли, че е някакъв изсъхнал местен плод, но после видя зашитите устни и клепачи, кичура черна коса. Това бе смалена глава.

Но не просто някаква глава.

По лицето имаше познати белези.

Кван.

Диваците бяха превърнали Черния гарван в трофей.

Момчето вдигна по-високо смалената глава и каза с широка усмивка:

— Цанца.

Тя започна да проумява. Опита се да изкрещи, но нещо опъваше устните й. Впери поглед в зашитата уста на Кван и разбра, че същото е направено с нейната.

Но местните още не бяха свършили.

Старецът се наведе над нея, вдигна дебелата игла — и посегна към клепачите й.