Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (20)

15.

30 април, 19:22

Пекин, Китай

— Сега пък къде ни водят? — измърмори сърдито Ковалски.

Мария поклати глава — нямаше никаква представа, също като него. Седеше до едрия мъж на задната седалка на електромобила, който пътуваше през дебрите на подземния комплекс. Забеляза, че Ковалски докосва превръзката на лицето си, и си спомни разказа му, че Баако го е нападнал. Спомни си също и тайния сигнал, който й беше пратил.

[Лъжа]

Тревогата за Баако я изгаряше, а с нея и чувство за вина. Представи си Баако сам в това странно и чуждо място. Сигурно беше ужасен. Искаше й се да може да иде при него, да го утеши, но в момента не се движеха натам.

След като им показа фосилните останки на новооткрития хоминид — Homo meganthropus, — генерал-майор Дзяйин Лау нареди да ги закарат на друго място. Самата тя седеше отпред до шофьора и говореше по мобилния си телефон. От резкия й и гневен тон личеше, че чете конско на някого.

Електромобилът забави ход и спря пред висока двойна врата. Там ги чакаше мъж с маскировъчна униформа, застанал сковано и със стоическа физиономия. Беше братът на Гао, Чан Сун.

Дзяйин се обърна към тях и нареди:

— Останете тук.

После слезе и отведе Чан настрани.

— Къде си мисли, че можем да отидем? — измърмори Ковалски.

Зад тях спря вторият електромобил с д-р Арно и двама въоръжени войници. Смушкаха Арно да слезе и го поведоха към тях. Палеонтологът погледна високите врати — по тавана вървяха релси, които минаваха над тях — и каза:

— Май приближаваме причината да ви доведат тук, доктор Крандъл.

Мария си мислеше същото. След като бе видяла останките, беше разбрала, че китайците търсят начин да съберат специфични секвенции ДНК от костите на гиганта, за да създадат по-силен войник.

„Но колко далеч са стигнали?“

Арно скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше разтревожен от същата мисъл.

— Доколкото разбирам, със сестра ви се опитвате да докажете, че Големият скок напред в човешкия интелект се дължи на внасянето на нови гени, получени от кръстосването на ранния човек с неандерталците.

— В общи линии хипотезата ни е точно такава. Че тази хибридизация е създала малко племе способни на по-големи интуитивни скокове индивиди, които са гледали на света по по-различен начин от родителите си.

— И че Големият скок напред се дължи на тази шепа уникални същества.

Тя ясно усети неверието му.

— Множество статистически модели подкрепят тази теория. Познанието е като вирус, способен да расте експоненциално при подходящите условия. Достатъчна е творческата енергия и иновациите на съвсем малка група свръхусъвършенствани индивиди, за да се промени светът — да се разпространят нови идеи, нови инструменти, нови методи в изкуството и ритуалите. Всъщност това е една от опасностите по този път. Ако подобни свръхусъвършенствани индивиди бъдат създадени днес, резултатът може да промени света.

— Или да доведе до края му — добави Арно, загледан към Дзяйин. — Особено ако попадне в неподходящите ръце.

Мария го разбираше.

— Колко близко бяхте със сестра си до постигането на целта? — попита той.

Тя си представи Баако — модел на същата хибридизация, показал вече изумителен напредък в познанието. Макар че с Лена бяха постигнали значителен напредък в тази посока, много неща си оставаха неизвестни.

Призна го на глас.

— Гените, които засягат интелигентността, все още не са добре изучени и вероятно включват сложно взаимодействие на множество секвенции. Това, което изследваме, е нова територия.

— Но вие със сестра ви сте пионери, които са започнали да оставят диря по тази територия. — Погледът му не се откъсваше от двамата китайски офицери. — Сега трябва да внимавате кой я следва.

Междувременно разговорът между Дзяйин и Чан ставаше по-разгорещен. Мария чу на няколко пъти името на Лена сред неразбираемите думи на мандарин. Очевидно нещо не беше минало според плана. Но какво означаваше това за участта на сестра й?

— Май в Италия лайното е уцелило вентилатора — обади се Ковалски, скръсти ръце и пусна доволна презрителна усмивка. — И се досещам кой е хвърлил лайното.

 

 

19:29

— И нямате представа къде са се дянали? — попита Дзяйин. Стоеше със скръстени ръце и чакаше подполковник Чан да обясни поредния си провал.

Той сведе глава. Мълчанието му беше достатъчен отговор.

Вестите от Италия бяха лоши. Не само че Лена Крандъл се беше измъкнала от клопката на екипа, подбран лично от Чан, ами и италианските специални служби бяха открили труповете на хората им.

— Италианците могат и да заподозрат кой ги е изпратил — каза Чан, — но въпреки това сме в състояние да отричаме. Хората, които пратих, бяха призраци, сенки без официално досие в Народната освободителна армия. И не са били убити никакви местни, така че станалото лесно може да се изкара като терористична атака срещу християнска цел.

Макар че преценката му вероятно щеше да се окаже вярна в дългосрочен план, това не омаловажаваше по-големия му провал. Сестрата на Мария отново се беше измъкнала.

Чан осъзнаваше това и се опита да намали вината си, като насочи обвиненията другаде.

— Ако ми бяхте казали, че имате човек на място, може би операцията щеше да даде по-положителен резултат.

Устните на Дзяйин се изкривиха в сурова усмивка.

— Duì — съгласи се тя. — Но поне старши лейтенант Вей оцеля и в момента е по петите на целите.

Старши лейтенант Шу Вей беше сред най-младите членове на специалните сили на военен окръг Ченду, носещи кодово име Сокол, специализирани в придобиване на цели, саботаж и внезапни удари. Освен това беше племенница на Дзяйин, дъщеря на сестра й. Дзяйин беше използвала връзките си във военното разузнаване, за да я включи тайно в тази мисия, та да се намеси при нужда.

— Старши лейтенант Вей научи също кой съпровожда Лена Крандъл и онзи хърватски свещеник — продължи Дзяйин. — Американци са, вероятно секретна група, свързана с военните. От разговора с една монахиня преди атаката Вей е научила също какво търси групата на Лена.

— И какво? — попита Чан, този път с по-покорен тон.

— Информация за свещеник от седемнайсети век. Атанасий Кирхер.

Чан се намръщи, видимо смутен — също като Дзяйин, но тя успя да продължи с безизразна физиономия:

— Вей ще продължи в тази насока, за да определи как това необичайно проучване може да застраши целите ни… и да елиминира Лена Крандъл.

— Но аз си мислех, че искате да я заловим жива.

— След толкова много провали от ваша страна стигнах до заключението, че подобен план е твърде рискован. За безопасното й залавяне е нужна деликатност, която вече не можем да си позволим. Затова Шу Вей събира от собствената си част ударен екип, който да преследва и елиминира тази заплаха веднъж завинаги.

Чан изпъна гръб.

— В такъв случай съм сигурен, че с моя подкрепа…

— Няма да е необходимо. Очевидно имате предостатъчно грижи тук.

Използва момента, за да го вбеси още повече.

— Убедена съм, че след като вниманието ви е насочено изцяло тук, поне ще можете да се погрижите за сигурността на комплекса. — Погледна го с презрение. — Разбира се, всеки нов провал ще наложи по-сурово наказание.

И кимна към двойната врата.

Макар физиономията на Чан да оставаше гневна, в очите му проблесна страх.

„Добре“.

Тя се обърна към Мария и останалите.

„А сега да покажем на новодошлите какви са последствията от провал“.

 

 

19:27

„Ето ги и неприятностите“.

Ковалски гледаше как китайската генералка върви към тях. Изглеждаше му прекалено доволна и това изобщо не му харесваше.

— Елате — каза тя, когато стигна до тях. — Нека ви покажа какво постигнахме — и как можете да помогнете.

Даде им знак да я последват и нареди на въоръжения ескорт да изостане.

— Това май не е обиколка по желание — промърмори Ковалски на Мария.

Тя не отговори, но той видя нервността на пребледнялото й лице. Китайците искаха експертизата й като генетик за нещо — но за какво?

Стоманените врати се отвориха и ги лъхна миризма на животни, антисептици и белина.

Отвъд прага имаше огромно бяло помещение с блестящо оборудване. От едната страна имаше клетки; покрай другата стена бяха наредени десет метални маси. Ковалски си помисли, че приличат на маси в морга. С изключение на това, че двете най-близки приличаха на гинекологични.

Една от масите, изглежда, беше използвана неотдавна. Облечен в бяло работник миеше с маркуч кръв и тъкан по наклонената повърхност, като насочваше отпадъците в металната кофа в края. По-смущаващото бе, че на лавицата зад масата бяха наредени стъклени съдове, в които имаше органи, включително сърце с прекалено големи размери.

Ковалски преглътна с отвращение и извърна поглед.

В металните клетки от другата страна имаше онова, което Ковалски би очаквал да види в подобна лаборатория — бели мишки, обърнали розови муцунки към тях, зайци, самотно шимпанзе, свито в дъното на по-голяма клетка. Ръцете му бяха обръснати целите, както и темето му.

Преди Ковалски да успее да се зачуди каква е причината за тази прическа, отговорът се появи в следващата клетка. Младо шимпанзе се взираше в тях и големите му кафяви очи ги следяха. Очите му бяха единственото, което бедното създание можеше да движи. Около врата и раменете му имаше стоманен лист, очевидно предназначен да го обездвижи и да не му позволява да си вдига ръцете. Нуждата от подобно ограничаване бе очевидна: темето на шимпанзето липсваше и се виждаше мозъкът му. От влажната розова повърхност стърчаха разноцветни електроди, свързани с апаратура до клетката. Шимпанзето тихичко скимтеше.

— Мамка им на тия… — започна Ковалски, но затвори уста, щом генерал Лау погледна назад към тях. Моментът не бе подходящ да обижда домакинята — поне засега.

— Лаборатория за вивисекции — прошепна Мария. Очите й бяха станали като стъклени от страх, а може би и от сълзи.

В следващата клетка малка човекоподобна маймуна — може би невръстна горила — се беше вкопчила в дървен стълб, увит с опърпан килим, сякаш се притискаше в майка си.

Французинът забави крачка, за да се вгледа по-внимателно в дребната фигурка, заровила уплашено лице в единствената утеха в това място на ужаси. Челото му се сбърчи и той хвърли тревожен поглед към Мария, но преди да успее да заговори, генерал Лау ги поведе още по-бързо навътре в лабораторията.

— Насам.

Целта й като че ли беше голям прозорец в другия край на помещението, заемащ цялата задна стена. Зад дебелото стъкло се откриваше голяма зала, осветена отгоре.

— Вижте какво успяхме да постигнем дотук благодарение на техниките, усъвършенствани от вас и сестра ви, доктор Крандъл — каза генерал Лау.

Ковалски пристъпи напред заедно с Мария и д-р Арно. Погледна надолу в огромната зала и този път не успя да се сдържи и викна:

— Мамицата ви…

 

 

19:48

Монк и Кимбърли Мой седяха на една пейка в парка до река Нанчан. Тъмната река, осветявана тук-там от улични лампи, минаваше през центъра на зоологическата градина. Недалеч спирката за корабчета, която беше затворена в този час, предлагаше разходка през парка до Летния дворец. Монк имаше добър изглед към реката и мостовете й.

— Какво мислиш? — тихо попита той.

Кимбърли разтри прасеца си. Бяха ходили здравата през последните три часа — първо през зоопарка, после на бавна обиколка отвън. Накрая стигнаха северната страна, след като бяха направили почти пълна обиколка на зоологическата градина.

— Определено е от по-новите военни хеликоптери на китайците — каза тя, без да вдига глава. — Модел Z-18А, ако не се лъжа, за транспортиране на персонал и товари.

„И определено достатъчно голям да побере горила в клетка“.

Монк беше забелязал хеликоптера на една площадка в този невзрачен ъгъл на парка, недалеч от големия аквариум на зоологическата градина. От външната страна на оградата успя само да зърне туловището на машината. За да не събудят подозрение, двамата бяха продължили до този парк и бяха седнали на пейката, откъдето още имаха частичен изглед към военния хеликоптер.

— Доста оживена дейност кипи там — отбеляза Монк.

През последните десет минути униформени мъже влизаха и излизаха и предимно товареха сандъци в хеликоптера. Машината, изглежда, се готвеше да излети. Монк се боеше, че китайците може да преместят отново отвлечените, и наблюдаваше внимателно за въоръжен ескорт, водещ някаква група към площадката.

— Иска ми се да можех да приближа повече — каза той. — Да се уверя, че вече не са на борда.

— И какво щеше да направиш? — попита Кимбърли. — Районът е пълен с военни. Докато не се уверим, че отвлечените са още тук, само рискуваш ненужно да се издадеш.

Права беше, но той не можеше да понася да седи бездейно и да чака някакъв знак.

Силно боботене привлече вниманието му към улицата. Голям бронетранспортьор с вездесъщата червена звезда профуча покрай тях и наби спирачки пред северния портал на парка. От задната му врата се изсипаха войници, а един се подаде през люка на покрива, за да заеме позиция зад оръдието. Войниците се разгърнаха пред портала. Две двойки се отделиха и тръгнаха в противоположни посоки, явно за да претърсят периметъра на зоологическата градина.

Монк предположи, че и другите портали са отцепени по подобен начин, и побутна Кимбърли.

— Това брои ли се за знак, че приятелите ни още са някъде тук?

Тя кимна.

— Но може и да е знак, че китайското разузнаване знае, че сме тук. Или поне подозират нещо.

Стисна ръката му и Монк разбра какво му казва без думи.

„Време е да се махаме“.

Станаха и започнаха да се отдалечават по крайбрежните алеи. Двамата войници вече се приближаваха. Монк вървеше плътно до Кимбърли, преструвайки се на обикновен турист. Вървяха, без да бързат. Монк беше вдигнал ръка и държеше лицето си извърнато от войниците. Очакваше всеки момент да чуе вик, заповед да спрат, но вместо това зад него се чу рев, съпроводен от познатия тътен на тежки ротори.

— Не поглеждай — каза Кимбърли и стисна ръката му.

Монк не изпитваше нужда да поглежда през рамо. Много добре можеше да си представи как хеликоптерът се издига от площадката в нощното небе. Не знаеше дали Ковалски и Мария са на борда му, но въпреки това усети неприятното чувство на поражение.

Нямаха избор и продължиха да се отдалечават. Дори Ковалски и Мария да бяха още тук, зоопаркът беше отцепен от китайската войска и изгледите да ги спасят се свеждаха почти до нула.

— А сега какво? — попита Кимбърли.

— Ще чакаме — отвърна той, макар че отговорът не му харесваше. — Да се надяваме, че Кат и директор Кроу са получили нов сигнал от предавателя. В противен случай сме прецакани.

Кроу му беше съобщил, че спасителният екип е пристигнал в Пекин с различни полети от различни посоки. Петимата командоси бавно се събираха на мястото за среща в очакване да получат зелена светлина от Монк.

Той се намръщи.

„Май ще се наложи всички да почакаме още“.

След като се отдалечиха достатъчно, Монк погледна назад към зоологическата градина.

„Какво става там, по дяволите?“

 

 

19:50

Мария се мъчеше да проумее какво вижда.

„Не може да бъде…“

Стоеше с Ковалски и Арно пред извитите прозорци, гледащи към хабитат с размерите на баскетболно игрище. Залата изглеждаше изкопана в естествената скала, а в стените зееха черни отвори на пещери. Вниманието й обаче бе насочено към дъното на ямата.

На три етажа под нея едри космати създания бродеха или клечаха сред изкуствени голи дървета от бетон, някои от които изглеждаха натрошени на парчета от тях. Всички бяха високи по осем-девет стъпки и тежаха поне по половин тон, тоест бяха два пъти по-големи от типичната планинска горила. Краката им бяха дебели като стволове на дървета, а ръцете бяха само малко по-тънки. Повечето се движеха тежко, като се подпираха на юмруци, но най-големият стоеше изправен, показвайки целия си ръст и сребристата си козина. Създанието погледна нагоре към тях и нададе беззвучен рев — видяха се пожълтели кучешки зъби с дължина почти педя.

Сребристият пазеше наскоро убитата си плячка и очевидно се чувстваше заплашен от наблюдателите. По разкъсаното тяло в краката му още имаше парчета от раздрана униформа, подобна на комбинезоните на работниците, които Мария беше видяла тук.

Преди да успее да се извърне, изправеният звяр се пресегна, сграбчи нещо и го запрати към тях. Мария отстъпи крачка назад, когато нещото удари стъклото, изумена от демонстрацията на сила и ужасена при вида на откъснатата ръка, която се плъзна по прозореца, като оставяше кървава диря.

Ужасната гледка я изтръгна от шока й.

— Какво… какво е това? — попита тя.

— Наричаме го Ковчега. Тук наблюдаваме творенията си — отвърна генерал-майор Лау. — Не се различава много от вашата класна стая в центъра за примати.

Мария отказваше да приеме подобно сравнение. Поклати глава, мъчеше се да се отърси от ужаса.

— Това са горили…

— Хибриди — ненужно я поправи Дзяйин.

Мария вече беше разбрала, че съществата не са обикновени човекоподобни маймуни. Спомни си масивния череп на праисторическата горила Gigantopithecus blacki. Тези създания бяха с подобни размери и форма, но тя знаеше, че това, което вижда долу, не е възкресеният чудовищен вид.

— Предполагам, че за създаването на тези екземпляри сте използвали ДНК от онзи мегантроп, който ни показахте — каза Арно.

Дзяйин кимна.

— Да. Използвахме различни техники, като ги усъвършенствахме през годините по метода на пробата и грешката. Накрая прибягнахме до разработените от сестри Крандъл протоколи, които ускориха програмата ни. Но докато Мария и сестра й използваха за своя хибрид неандерталска ДНК, ние добавихме гените от костите на мегантропа. — Тя махна към прозореца. — Все пак, също като Крандъл, избрахме за първоначалния модел горили. Резултатите са толкова забележителни, колкото се надявахме. Дори мускулатурата на тези образци се оказа изключително мощна — те са два пъти по-силни от обикновена горила и десет пъти повече от човека.

Мария се задъха от ужас. Студените думи на генерала отекваха в главата й: „Прибягнахме до разработените от сестри Крандъл протоколи“.

Тя пак погледна надолу. Едрият сребрист се наведе над плячката си, вдигна нещо като черен дроб към муцуната си и го заръфа.

„Какво сме направили с Лена?“

— Разбира се, преди да преминем към опити с хора — продължи Дзяйин, — трябва да решим някои ключови проблеми.

Мария я погледна.

— Какви проблеми?

— Тези зверове се оказаха по-свирепи от обикновените горили и често се избиват помежду си, освен ако не им осигуряваме храна в изобилие.

Мария си спомни историята за мегантропите, как ловували съседните кланове, както и собствения си вид. Явно генетиката не беше предала само силата на хибридите, но и канибалската им жестокост.

„Възможно е двете дори да вървят ръка за ръка“.

Дзяйин изгледа Мария със студените си очи.

— Затова се нуждаем от помощта ви. Да намерим баланс между постигнатото тук и повишената интелигентност, с която сте надарили вашия опитен образец.

Мария си помисли за нежната душа на Баако. Не можеше дори да си представи как би могла да постигне баланс между неговата доброта и онова, което клечеше в този проклет Ковчег.

И го каза на глас.

— За да се постигне това, което искате, ще трябва да се филтрират стотици различни променливи, да не говорим за неизвестно колко епигенични фактори, които биха могли допълнително да усложнят нещата. За постигането на подобна цел, ако изобщо е възможна, ще са нужни десетилетия по метода на пробата и грешката.

— И ние смятахме същото — призна Дзяйин. — Именно затова продължихме да финансираме тайно вашето изследване.

„С посредничеството на Ейми Ву“ — горчиво си помисли Мария.

Дзяйин изправи гръб.

— После чухме за откритието на доктор Арно в планините на Хърватия.

Арно изглеждаше също толкова възмутен, че проучванията му могат да бъдат свързани по някакъв начин с ужаса тук.

— Какво общо има откритието ми с всичко това?

— Генетичният потенциал, скрит в костите на първото поколение хибриди между ранния човек и неандерталците. Ако успеем успешно да извлечем ДНК от онези останки, ще имаме шанс да открием и изолираме специфичните генетични фактори, довели до повишаването на интелекта на хибрида.

Мария скръсти ръце — осъзнаваше, че Дзяйин най-вероятно е права. С достъп до такава уникална ДНК определянето и извличането на специфичния код, лежащ в сърцевината на еволюционния Голям скок напред, беше възможно.

„Или най-малкото ще се ускори неимоверно“.

Започваше да разбира мащабите на всичко това. Онзи, който контролираше този уникален генетичен материал, щеше да има огромно преимущество в надпреварата в областта на биотехнологичните оръжия, която течеше с пълна сила. Онези кости можеха да се окажат Светия Граал на следващия етап на човешката еволюция. И не бяха само китайците. Дори отдел „Биологични технологии“ на АИОП си беше поставил за цел да разчете генетичния код на човешкия разум.

Нищо чудно, че китайците бяха действали така бързо и грубо. Тук крайната цел не беше доминиращото положение на една страна — а кой ще направлява бъдещето на човечеството.

— Да не забравяме и Баако — добави Дзяйин.

Лицето на Ковалски стана сурово.

— Какво имате предвид?

Дзяйин погледна през прозореца.

— Наред с проблема с агресията се натъкнахме и на друг, свързан с възпроизводството. Женските хибриди са плодовити, но всички мъжки са стерилни.

Мария знаеше, че това не е необичайно. Хибридите между родствени видове често бяха безплодни, както при кръстосването на магаре с кобила. Мъжките мулета бяха винаги стерилни, докато женските понякога запазваха плодовитостта си.

Арно повдигна въпрос, който имаше още по-пряко отношение към ситуацията.

— Повечето антрополози смятат, че същото може да се отнася и за неандерталските хибриди. Мъжките вероятно са били стерилни, докато женските може би все още са били в състояние да раждат жизнено потомство.

— Ако това е вярно — добави Мария, — в такъв случай неандерталските гени, които носим в себе си днес, са дошли от жените хибриди, а не от мъжете.

— И именно затова Баако е толкова важен — каза Дзяйин. — Доколкото разбрах, вашият опитен образец е бил изследван и се е оказало, че е способен да се размножава.

Мария вдигна ръка.

— Не е задължително. Засега генетически изглежда, че е така, но не можем да го знаем с абсолютна сигурност, тъй като Баако е едва тригодишен. Той е все още полово незрял. Ще са нужни още три или четири години, преди да можем със сигурност да преценим дали е плодовит.

— Може би — отвърна Дзяйин, — но ние не се интересуваме дали Баако може да се чифтосва физически. Нужно ни е само да секвенсираме продуктивната жизненост, скрита в Y-хромозомата му. Разбира се, още по-важни са уникалните неандерталски гени, за които е показано, че подсилват интелигентността му.

Стомахът на Мария се сви.

„Горкият Баако…“

— Но от друга страна — продължи Дзяйин, — бихме могли да получим всичко това от няколко проби на слюнка и кръв. И ще направим точно това, наред с биопсия на костен мозък. Но истинската му ценност се крие в това, че ще имаме достъп до уникалния строеж на мозъка му. Може да се окаже безценно да разполагаме с жив образец за изучаване и анализ на начина, по който се проявяват уникалните му гени.

— Възнамерявате да изучавате мозъка му? — Мария си представи поредицата скенери, които правеха на Баако още от раждането му. — Да видите как се развива?

— Точно така. Но вие със сестра си бяхте твърде консервативни в подхода си. Смятаме, че едно по-инвазивно проучване ще ни даде по-пълни резултати. — Дзяйин погледна назад към шимпанзето с оголения мозък, към който бяха свързани електроди.

— Открихме, че сме в състояние да поддържаме подобни образци живи в продължение на до две години. При по-големи образци бихме могли да удължим този срок почти двойно.

Мария осъзна, че възнамеряват да извършат същата операция върху Баако.

— Не — изтърси тя. — Няма да го позволя.

— Ще стане независимо дали го позволявате, или не. Хирурзите в момента подготвят всичко.

— Кога? — немощно попита Мария.

— Ще го отведат в операционната утре сутринта, след като си почине от пътуването.

Отчаяна, Мария затърси начин да попречи на това.

— Ако… ако го направите, няма да ви сътруднича. Ще трябва да ме застреляте.

Дзяйин хвърли поглед на Ковалски.

— Ако се стигне дотам, няма да сте първата, която ще застрелям. И няма да съм толкова милостива, колкото бях с професор Райтсън.

Мария погледна Ковалски.

Той сви рамене.

— Да правят каквото искат.

Въпреки перченето му тя видя как езикът му нервно облиза долната му устна.

Но Дзяйин не беше приключила. Кимна на въоръжения им ескорт и ги подкара обратно към стената от клетки. Спряха пред шимпанзето, което изскимтя от страх. Дзяйин отиде до апаратурата до клетката и завъртя едно копче.

Шимпанзето се замята в ремъците си и от гърдите му се изтръгна пронизителен писък. Очите му се изцъклиха и сякаш щяха да изхвърчат от черепа от болка.

— Престанете! — извика Мария.

Дзяйин продължи просто да си стои, без да обръща внимание на страданията на шимпанзето.

Друг обаче не остана безучастен.

Ковалски внезапно се хвърли назад, по-бързо, отколкото Мария можеше да си представи. Блъсна единия от войниците и сграбчи цевта на автомата му. Макар ремъкът на оръжието да оставаше на рамото на войника, Ковалски стигна до спусъка и го дръпна.

Автоматът изтрещя.

Куршумът прелетя между решетките на клетката и пръсна половината череп на шимпанзето. Писъкът замлъкна и тялото се отпусна безжизнено.

Ковалски незабавно вдигна ръце и отстъпи настрани. Двата автомата се насочиха към него. Дори Дзяйин беше извадила пистолета си. Мария очакваше Ковалски всеки момент да бъде екзекутиран.

Вместо това Дзяйин прибра пистолета в кобура си.

— Виждам, че вашият помощник има нежно сърце като вас. — Обърна се към Мария. — Но няма да може да помогне на вас с Баако. Ако искате животното да се чувства добре, доколкото е възможно във всичко това, очаквам от вас не само съдействие, но и резултати.

И махна на войниците да ги изведат от лабораторията.

— Беше дълга нощ — каза Дзяйин. — Ще ви отведат в стаята ви.

Мария се запъна.

— Чакайте! Искам да видя Баако. Да прекарам тази последна нощ с него.

Дзяйин я изгледа твърдо.

— Моля ви — замоли се Мария.

— Ако му направите нещо — предупреди Дзяйин и погледна назад към мъртвото шимпанзе, — дори неподходящ акт на милост, друг ще заеме мястото на шимпанзето.

Погледът й се спря върху Ковалски.

Мария дори не беше помисляла да прави нещо подобно, така че просто кимна.

— Аз също искам да ида — каза Ковалски и докосна превързаното си лице. — Да помогна на доктор Крандъл да успокои Баако и да я защитя, ако се наложи.

Дзяйин въздъхна. Личеше си, че й е дошло до гуша от спорове.

— Така да бъде. Ще наредя да ви донесат постелки. Но знайте, че ще бъдете наблюдавани през цялата нощ.

Мария се пресегна и докосна ръката на Ковалски в мълчалив знак на благодарност. Щом минаха през плъзгащите се врати на лабораторията за вивисекции, всичко се стовари върху нея изведнъж и едва не я смаза.

„Какво ще правим? Как ще погледна Баако, щом знам какво ще му се случи утре сутринта?“

Краката й омекнаха; коленете й започнаха да треперят.

Силна ръка я подхвана през кръста и я задържа на крака.

— Ще се оправим някак — прошепна й Ковалски.

— Как? — Тя погледна нагоре към него.

Той сви рамене.

— Нямам представа.

— Тогава какво…

— Просто реших, че трябва да ти го кажа.

Странно, но честността му й подейства успокояващо.

Той почти я вдигна, за да я настани в електромобила.

— Да идем да видим маймунчето.

 

 

20:44

Баако вижда майка си веднага щом двойната врата се отваря. В сърцето му пламва радост. Той скача към решетките и се вкопчва в тях, сумти към нея, показва й колко е щастлив.

Докато се приближава, тя притиска юмруци към тялото си в жест, който той познава добре.

[Обичам те]

Той пуска решетките, започва да подскача и повтаря жеста.

[Баако обича мама]

Тя се усмихва, но не така широко, както обикновено. Той вижда тъга и загриженост в очите й. Подушва и долавя миризмата на страха й. Това го кара да тупне ръката си над лакътя с длан. Прави го само когато е уплашен.

Тя вижда това и потупва китки една в друга.

[В безопасност си]

Изчаква един от лошите мъже да отвори вратата. Мрази миризмата на тези други. Дълга черна пръчка се пъха между решетките и плюе огън към Баако. Той се страхува от него и се дърпа назад, но дълбоко в гърдите му се надига ръмжене и Баако оголва зъби.

Накрая вратата се отваря широко и мама влиза. Идва с другия, големия мъж, който може да говори с ръце. Вчера мама е изписала името му с букви [Д-Ж-О]. Направи го у дома, където Баако си имаше телевизор, легло, играчки и най-добрия си приятел Танго.

Баако се радва, че Танго не е на това лошо място.

Мама го прегръща. Притиска го и издава звуци, които са топли и пълни с обич. Той тихо изсумтява. Тя се дърпа назад. Той вижда сълзи на лицето й. Тя ги избърсва с ръка, но се появяват още. Тя се извръща. Той отново изсумтява и посяга към бузата й с опакото на дланта си.

Мама харесва, когато прави това.

Но сега тя не се усмихва и не го целува по носа. Вместо това от очите й бликват още повече сълзи.

Той сваля ръка, а големият мъж — Джо — кляка пред него и се подпира на юмрук, както прави Баако. С другата си ръка започва да прави знаци и в същото време говори.

[Добре ли си?]

Баако поклаща глава. Обръща се така, че мама да не го вижда, и размахва пръсти пред гърдите си.

[Уплашен]

Джо се премества по-близо. Големите му ръце оформят думи.

[Ще се справим заедно… ти и аз]

Джо посочва мама.

[Заради нея… нали]

Баако кима и повтаря последния жест.

[За мама]

Голяма ръка посяга към раменете на Баако. Силни пръсти стискат здраво — но Баако знае, че мъжът не иска да го нарани. Баако се взира в очите му, после свива юмруци и ги раздвижва един до друг.

[Заедно]

Джо се ухилва и казва думи, които Баако знае.

— Точно така.

Междувременно лошите мъже са си отишли, но са хвърлили в клетката две навити постелки. Червени са и миришат на пера. Напомнят на Баако за възглавниците му у дома. Веднъж мама му се скара, задето раздра възглавниците със зъби, за да се добере до перата.

Мама и Джо развързват постелките и ги разстилат.

Обхванат от любопитство, Баако се намества между двамата.

Мама се обръща към него и полага глава на отворената си длан.

[Това са легла]

Баако кашля, не й вярва. Понякога мама се закача с него. Тя обаче му показва цип. Той го изпробва, като го дърпа напред-назад.

Джо казва нещо, от което мама се разсмива. Звукът е приятен. После Джо показва на Баако как да разкопчае едно от леглата. След това мъжът пъха тялото си вътре, заедно с ръцете и краката, и се преструва на заспал.

Баако подушва по краищата. Джо и мама разговарят твърде бързо, за да ги разбере, но той наостря уши всеки път, когато чуе името си. Накрая мама го кара да яде още банани; после се напъхва в собственото си легло.

Баако се взира в двамата и си играе с ципа.

Джо подава ръка от леглото си и потупва мястото между него и мама.

Баако разбира и внимателно пристъпва там. Завърта се няколко пъти и Джо измърморва, когато Баако го настъпва, без да иска. После се намества и се свива между двамата.

Мама го целува по челото, както прави винаги вечер. Той се намества по-близо до нея и тя го прегръща. Той въздиша доволно.

За първи път на това място се чувства в безопасност.

Въпреки това протяга ръка към Джо.

Очите на мъжа светят в тъмното към него. После с тихо мърморене една голяма ръка се подава навън и намира ръката на Баако. Пръстите й се свиват около неговите. Стискат веднъж и се отпускат — но не се отдръпват.

Джо поклаща глава. Чуват се приглушени думи.

— Сега доволен ли си?

Баако се взира в пръстите им и вижда мълчаливото послание там, ясно като всеки знак с ръце и пръсти. Една дума и обещание.

[Заедно]

Той затваря очи и отговаря на Джо със сърцето си.

Да.