Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (14)

9.

30 април, 07:23

Пекин, Китай

— Qĭngbú shì… qĭngbú shì… — умоляваше човекът, който бе коленичил и навел глава. — Shàojàng Lau, qĭngbú shì.

Генерал-майор Дзяйин Лау стоеше с гръб към него и изучаваше сутрешните доклади на различните лаборатории на комплекса. Стоеше пред прозорец с изглед към Пекинската зоологическа градина, една от най-големите на света и най-старата в Китай, открита още през 1906, когато била опитна ферма.

„Какво подобаващо начало — помисли си тя. — Като се има предвид този проект“.

Изпитваше известна гордост, тъй като знаеше колко тежък труд е положен и как са изпипани всички подробности, необходими за постигане на целта. Загледа се към парка. Намираше се на горния етаж на Чангуанлоу, барокова сграда във френски стил в северозападния ъгъл на зоологическата градина, построена през деветнайсети век за императрица Цъ Си.

Представи си как императрицата е гледала от същия прозорец — също като нея, царица на всичко пред очите й.

И това в редица важни отношения беше съвсем вярно.

Може и да нямаше пълна власт над множеството зали на зоологическата градина, нито над петнайсетте хиляди животни, държани в парка с площ двеста акра, но пък имаше пълна власт над онова, което се намираше отдолу — разкопки, които можеха да се сравнят с неотдавнашните строежи около Летните олимпийски игри в Пекин. И нейното начинание имаше далеч по-важна цел от спечелването на световното признание и внимание.

Дзяйин затвори очи и се замисли за проекта.

Всичко бе започнало от семе, откраднато на хиляди километри оттук и засадено дълбоко под земята, където вече бе пуснало корени и обещаваше още по-голяма слава за страната й. Семето беше дошло от една долина в югоизточната част на Тибет, недалеч от границите с Непал и Индия. Мястото беше свещено за будистите и индуистите. Източникът на тази святост беше Кайлаш, най-високият от заснежените върхове около долината, на който се вярваше, че седял бог Шива във вечна медитация.

Намръщи се на древните суеверия, издиша, отвори очи и погледна към Пекин отвъд зоологическата градина. Беше учила в Университета за наука и техника тук, след което бе привлечена от заместник генералния секретар да продължи в Академията за военни науки. Поизправи гръб при спомена за тази чест. Тогава беше на деветнайсет, бъдещето й представляваше книга, чиито страници чакаха да бъдат написани.

„Но това беше преди повече от четири десетилетия“.

Видя отражението си в прозореца. Сивата й коса бе подстригана късо и грижливо сресана зад ушите. Историята й можеше да се прочете по бръчките на лицето й. Нямаше деца и съпруг, беше омъжена за военната си кариера. Стоеше в тъмнозелената си униформа с една-единствена звезда на пагоните, показваща чина й shàojàng, генерал-майор от Народната освободителна армия. Всяка сутрин лъскаше звездите, но през последните години го правеше с известна горчивина, обезсърчена от липсата на други звезди, които да украсят униформата й.

Знаеше, че кариерата й е в застой — защото беше жена и защото работеше в научния отдел на НОА. Но това не й пречеше да копнее за допълнителни звезди, а може би дори да бъде направена научен директор на НОА — пост, който досега не бе заеман от жена. Това беше целта й, но за да успее със следващата стъпка, трябваше да се докаже тук. Рискуваше цялата си кариера и репутация с това начинание.

„И то не бива да се проваля“.

Под нея имаше синьо езеро с безброй дългокраки жерави, чиито пера сияеха в оттенъци на светлорозово, а над тях се издигаше зелен балдахин, целият в цветове. Зад езерото бяха различните зали и птичарници на зоологическата градина, разположени сред изкуствени савани, виещи се потоци и свързани едно с друго езерца. Далеч в другия край на парка се намираше главната атракция на зоологическата градина, която привличаше стотици хиляди посетители годишно — домът на пандите.

Но колкото и великолепен да изглеждаше паркът, тунелите и залите, прокопани под него, пазеха истинските чудеса на природата — над трийсет хиляди квадратни метра лаборатории, клетки и хабитати с контролиран климат. Вдъхновението за този комплекс беше дошло, когато под зоопарка на Багдад при американската инвазия през 2003 година беше открит подобен изследователски център.

Но постиженията на иракчаните бледнееха пред нейния комплекс, простиращ се под цялата зоологическа градина. Отначало генетичните изследвания в комплекса бяха рудиментарни, но с експоненциалния прогрес на технологиите през последните години започнаха да растат и надеждите й за онова, което беше започнала.

А после дойде пробивът, откритието по свещените склонове на Кайлаш в Тибет, което промени всичко…

Преди повече от десетилетие в онази затънтена долина бе основана малка станция за антропологични изследвания, която изучаваше генома на местното население. Бяха избрали мястото заради притока на поклонници от далечни земи. Антрополозите изграждаха генетична база данни на древните миграции през района. Военните финансираха изследването, за да подкрепят претенциите на Китай при споровете за границите, около които винаги имаше несъгласия и дори конфликти с Индия, Тибет, Непал и Бутан.

Наред с генетичните проби антрополозите събираха и истории, разкази за видени редки животни като неуловимия снежен леопард и тибетската синя мечка. След време местните пастири започнаха да носят на учените образци — парченца вкаменелости, стари прокъсани кожи, вкаменено дърво.

Преди осем години един тибетски пастир бе завел един от изследователите до пещера високо по склоновете на Кайлаш, много над снежната линия, на територия, смятана за твърде свещена, за да се стъпва в нея. Пастирът твърдял, че открил леговище на прочутото хималайско чудовище йети. Подобни истории изобилстваха през вековете и можеха да се срещнат къде ли не, а създанието беше известно под много имена. В Бутан йети беше известен като миго, сред китайските планински племена — като алма. Но откритието през онзи ден не беше леговище на йети, а пещера, криеща научно съкровище, много по-голямо от всичко, откривано досега.

За късмет изследователят също беше възпитаник на Академията за военни науки. Той запази откритието в тайна и се свърза със заместник-директора на академията, който изпрати Дзяйин Лау на място. Щом осъзна значението — и възможностите, — тя конфискува находката и я донесе в Пекин, където тайно събра най-добрите умове на китайската научна общност — зоолози, археолози, молекулярни биолози, генни инженери, дори експерти в областта на репродукцията и растежа.

Зоологическата градина и нейният комплекс бяха идеалното място за изследване на загадка, която можеше да промени човечеството завинаги. Но за да успее мисията й, особено в срока, който й беше даден, не можеха да се толерират никакви пропуски в сигурността.

— Qĭngbú shì… — отново замоли мъжът.

Молителят — двайсет и осем годишният компютърен специалист Куон Джен — беше използвал снощи военен комуникационен спътник, за да се обади без разрешение. Направил опит да се свърже с приятелката си в Шанхай. Макар в действията му да нямаше никакви лоши намерения, подобен контакт със света беше изрично забранен на работещите тук.

Дзяйин затвори очи и си спомни трудното катерене по свещения връх Кайлаш, сочен като седалище на бог Шива, унищожителя на илюзиите.

Собственото й родово име Лау можеше да бъде унищожено.

Дзяйин почерпи сили от това.

— Отведете го — каза тя на двамата войници до вратата. — Хвърлете го в Ковчега.

От Куон се изтръгна вик, пълен с ужас и страх. Той нямаше необходимия достъп до информация, за да проумее напълно къде го водят, но в подобни затворени общности винаги имаше слухове за хора, които изчезват безследно и повече никой не чува за тях.

Остана скована, докато го извличаха навън. Загледа се към синьото езеро и жеравите, бродещи бавно през водата.

Зад нея се чу друг глас, който я свари неподготвена.

— Chénmahn, Shàojàng Lau.

Извинението за прекъсването беше на кантонски. Макар обръщението да бе отправено с уважителен тон, тя настръхна от прикритото оскърбление. Беше израснала в бедно село в южнокитайската провинция Гуандун, където се говореше на кантонски. Знаеше, че говорещият й напомня за простия й произход — официалният диалект на Китай беше втори език за нея.

Дзяйин се обърна и отговори ясно и отчетливо на мандарин:

— Не ме прекъсвате, Zhõngxiào Сун. — Говореше учтиво, но наблегна на думата подполковник, за да напомни на офицера по-долния му чин. — Какво има?

Чан Сун леко сведе глава, преди да отговори. Стоеше изпънат като нея и беше облечен в безупречна униформа, но беше с двайсет години по-млад и носеше всички характерни черти на младостта — стегнати мускули, черна коса и гладко лице; в очите му се четеше амбиция.

Чан беше онзи млад офицер, отведен от тибетския пастир до пещерата по снежните склонове на Кайлаш. Откритието му там и ролята му тук му спечелиха повишаването — но също като нея, той искаше това начинание да го издигне още повече, та дори да се наложи да я прегази.

— Реших, че трябва да знаете, че екипът ми пристигна с пратката от Хърватия — каза той. — В момента ги водят насам.

— Много добре. А другата пратка от Съединените щати?

— Още пътува. Би трябвало да пристигнат до няколко часа.

Тя кимна, признавайки с неохота заслугите му. Макар че тя командваше комплекса, Чан Сун координираше военните и разузнавателните страни на операцията. Ролята му бе да е нейната силна ръка — но тя си даваше сметка колко много му се иска един ден да обърне тази ръка срещу нея.

С тази мисъл реши да го постави на мястото му.

— Чух, че сме изгубили контакт с нашия човек от научната общност в Белия дом. Била застреляна по време на операцията в Атланта.

Чан сведе поглед.

— Трагична загуба, но трябва да покажем, че е заслужена.

Отговорът му беше насочен към нея. Тя бе научен ръководител на проекта и оправдаването на загубата зависеше от нея и екипа й.

— А нежеланите лица в Хърватия? — притисна го тя. — Премахнати ли са?

Говореше спокойно, но раздразнението продължаваше да гори в нея. Източниците на Чан твърде късно бяха научили, че близначката на американката е на място в онези планини. Пристигнала един ден по-рано от очакваното. Планът беше да я отвлекат от Лайпциг преди да напусне Германия. С двете сестри в ръцете й тя можеше да използва едната срещу другата, за да спечели съдействието им. Освен това грешката на разузнаването изискваше ускоряване на плановете за набега в лабораторията за примати в Щатите. Вероятно това бързане бе допринесло и за загубата на човека им в Белия дом.

— Смятаме, че доктор Лена Крандъл е мъртва — каза Чан, — но търсенето продължава, за да го потвърдим.

— А десетимата, които изгубихте там?

Чан въздъхна и раздразнението му си пролича — нещо, което рядко се случваше.

— Телата им са чисти. Никой няма да може да ги свърже с нас. Вече сме подготвили опровержение, ако бъдат повдигнати някакви обвинения.

— Имате ли предположение кой е елиминирал хората ви?

Чан поклати глава и очите му се присвиха от гняв — не заради смъртта на другарите му, а заради черното петно в досието му.

— Все още не.

— Може би това е нещо, с което следва да се заемете — каза тя, доволна, че може да насочи вниманието му другаде. Посочи вратата. — Трябва да се приготвя да посрещна гостите ни.

— Да, генерал-майор Лау. — Той се поклони и излезе.

Тя се обърна отново към прозореца и се загледа към синьото езеро. Представи си друго езеро, лежащо в сянката на връх Кайлаш в Тибет — Ракшастал, Дяволското езеро, наречено така заради горчивите си води и демона с десет глави, за който се твърдеше, че се спотайва в дълбините му.

Намръщи се на отражението си — на този свят имаше и по-лоши неща от демоните.

„Особено когато аз имам пръст в създаването им“.

 

 

07:44

Куон Джен се препъваше по коридора със закопчани отзад ръце. Двамата войници вървяха от двете му страни. Единият го държеше за рамото; другият държеше електрическия остен, с който го подканяше да не спира. Вървяха по дълъг широк коридор, изсечен в сърцето на комплекса, коридор, по който малцина имаха право да минават. Няколко лица се обърнаха към него, докато го водеха, но хората тутакси свеждаха уплашено очи и бързаха да се дръпнат от пътя им.

От страничен коридор се появиха четирима войници, пазещи двама по-възрастни мъже, които изглеждаха изтощени и също бяха с белезници. Други двама войници мъкнеха след тях голям подобен на ковчег сандък. Куон предположи, че идват от военната площадка за хеликоптери, която обслужваше комплекса.

Погледна с безпокойство натам и си спомни как самият той бе пристигнал тук преди десет месеца, толкова горд и изпълнен с надежди. Сега картината пред очите му се разми от сълзите, когато си представи възрастната си майка, която обичаше да посещава чайните на Шанхай, и по-малката си сестра, която се грижеше за нея. Спомни си и блясъка в очите на приятелката му в тъмното, лекото докосване на устните й.

Гласове го изтръгнаха от унеса му. Новодошлите пленници си шепнеха на английски и се оглеждаха. Подкараха ги бързо покрай него, най-вероятно към кабинета на генерал-майор Лау. Куон срещна погледа на по-възрастния от двамата. Човекът изглеждаше също толкова уплашен, но гласът му бе спокоен. Той извика на Куон, може би доловил евентуален съюзник в лицето на някой, който също е под стража.

— Ти там! Какво е това място?

Куон знаеше достатъчно английски, за да го разбере, и изрече една дума, едновременно предупреждение и описание на това място:

— Dìyú… — Проточи врат, докато се разминаваха, и повтори: — Тã shì dìyú!

Другият пленник изгледа смаяно Куон и каза с френски акцент:

— Той каза… Каза: това е адът.

Куон искаше да извика, да им каже още, но в гърба му избухна болка от забития в тялото му остен. Той изпъшка и остана на крака само заради желязната хватка на лакътя му.

С мъкнене и ръчкане го поведоха до края на коридора и през лабиринт от други проходи. В съседните помещения видя помещения с овце и дори с космати якове. Накрая стигнаха висока арка над голяма черна стоманена врата. Над нея светеше огненочервен надпис.

— Не! — изстена Куон, когато го прочете.

Ковчегът.

Носеха се слухове за хранилището, макар че малцина бяха виждали какво се крие зад високата стоманена врата.

Единият от войниците постави длан на светещия в синьо четец на стената. Секунди по-късно дебелата врата се отвори с въздишка на хидравличен механизъм.

Студен полъх достигна до Куон и донесе миризма на мускус, по-силна и от тази на яковете, покрай които бяха минали. Куон настръхна и се дръпна назад от инстинктивен ужас. Но силни ръце сграбчиха раменете му. Свалиха му белезниците и го блъснаха през вратата.

Той падна на колене. Намираше се в клетка. Зад дебелите й пръчки имаше голям хабитат, изсечен в скалата. Стените се издигаха на двайсет метра и образуваха яма, чийто под бе осеян с черни канари. От двете страни отвесните скали бяха осеяни с пещери — някои на нивото на земята, други по-високо.

Вратата зад него се затръшна.

Сърцето му заблъска.

„Моля те, не…“

В пещерите се раздвижиха сенки. По-наблизо една от канарите се размърда, разгъна се и…

Куон изпищя, втурна се назад и заблъска по стоманената врата — а вратата на малката му клетка се отвори с дрънчене.