Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (30)

25.

1 май, 13:05

Пекин, Китай

Мария се бе свила в каросерията на камиона, който се носеше през горящото ниво на подземния комплекс. Беше притиснала към устата и носа си кърпа, намокрена с вода от една войнишка манерка. Кърпата донякъде филтрираше дима, но не и горещината. Мария се пързаляше напред-назад по каросерията, като държеше здраво Баако и притискаше друга кърпа до муцуната му.

Той скимтеше и трепереше.

Ковалски седна от другата му страна и прегърна и двамата със силната си ръка.

— Държа те, приятел — каза на Баако и запъна крака в канатата. — Още малко остава.

Мария се надяваше да е прав. Димът пареше очите й, с всеки дъх сякаш вдишваше огън. Поне жегата щеше да държи горилите хибриди настрана. За съжаление, ако се съдеше по силните ревове, те не бяха далеч.

„Може и да не са на това ниво, но със сигурност са на следващото“.

Погледна нагоре и се опита да си представи ярка слънчева светлина и чист въздух.

Нещо голямо прелетя през пушека горе — птица от зоопарка, опитваща се да се измъкне от пъкъла, в който се бе озовала. Мария така и не успя да види какъв вид е, но се надяваше да успее да избяга.

„Надявам се всички да успеем“.

През малкото прозорче към кабината долетя викът на Кимбърли към водача:

— Няма да успеем да стигнем до следващата рампа!

Съвсем отчаяна, Мария се вкопчи още по-силно в Баако.

— Но отпред има стълбище — продължи Кимбърли. — Спри там. Ще тръгнем пеша.

Новината изпълни Мария едновременно с облекчение и ужас.

Камионът прелетя още трийсетина метра и рязко наби спирачки.

— Слизайте! — извика Монк. — Към стълбите!

Ковалски помогна на Мария да слезе, като пъшкаше и пазеше лявата си страна, но въпреки това продължаваше да я държи здраво. Баако скочи пъргаво до него. Всички забързаха към обвитото в дим стълбище. Някъде отдолу подухна ветрец и разсея пушека.

— Стой зад мен — нареди Ковалски.

Монк ги поведе, заобиколен от хората си и следван от Кимбърли.

Мария държеше ръката на Баако. Превръзките му се бяха разместили и се виждаше кървящият разрез на скалпа му. Тревогата за него я измъчваше повече от страха.

Мястото й беше познато. Намираха се недалеч от лабораторията за вивисекции.

Оглушителен трясък я накара да подскочи и да се обърне. Далеч в един тъмен коридор лумнаха зловещи пламъци.

— Всичко започва да се руши — викна Кимбърли.

Забързаха, зарязвайки предпазливостта заради скоростта.

След няколко трескави завоя Баако внезапно стисна ръката на Мария и я накара да спре. Тя чу познати крясъци. Баако я задърпа към една врата. Мария искаше да продължи напред, но разбираше какво иска Баако. Той хвана дръжката на вратата и я отвори.

— Какво правиш? — попита Ковалски и махна на останалите да спрат.

Баако се вмъкна вътре. Мария нямаше избор и го последва.

Вътре имаше редица стоманени клетки. Повечето бяха празни, но в три имаше млади шимпанзета, на не повече от две години; в четвъртата имаше женска със сива козина и увиснали гърди, вероятно използвана за разплод за целите на лабораторията. Шимпанзето протегна ръка през пръчките към Мария.

— Няма време! — викна Кимбърли.

Баако отиде до една клетка и я разтресе. Обърна се и направи серия знаци.

[Отваря… върви… заедно]

— Не — каза Мария и посочи себе си и Ковалски. — Ние трябва да вървим заедно.

Баако я погледна отчаяно. Сигурно си представяше себе си в друга клетка. Не пусна пръчките. Малкото шимпанзе в клетката — на не повече от година — сграбчи един от пръстите му.

— Ох, майната му — каза Ковалски и почна да отваря резетата. — Баако няма да тръгне без тях.

Мария се присъедини към него.

— Помогнете де! — изръмжа Ковалски на останалите.

След малко всички клетки бяха отворени. Ковалски понесе едно шимпанзе в сгънатата си ръка. Баако поведе едно по-голямо за ръка. Женската забърза към най-малкото и го притисна към гърдите си.

Монк ги изгледа, поклати глава и тръгна към вратата. Войникът на прага обаче им махна да спрат. После влезе, затвори вратата и вдигна пръст към устните си.

Всички замръзнаха.

Нещо тупкаше тежко по коридора. Чак подът се тресеше. Мария си представи горила хибрид.

Съществото мина покрай тях и се отдалечи. Изчакаха десетина секунди, преди войникът да рискува да надникне навън. Някъде в далечината се чуха писъци, стрелба и яростен рев.

Войникът се обърна и каза:

— Чисто е… засега.

Изсипаха се навън и затичаха пак. Във въздуха още се носеше характерната миризма на хибрида.

Следващият коридор се оказа дълъг и прав, с няколко заключени лаборатории от двете страни. Мария осъзна, че ако Баако не ги беше отклонил от пътя им, щяха да бъдат настигнати от разбеснелия се хибрид.

Ковалски явно разбра същото и потупа Баако по рамото.

В края на коридора спряха и Кимбърли каза:

— Товарната рампа е зад ъгъла. Хората на Чан със сигурност я пазят.

Монк се обърна и даде знак на екипа си. Всички стиснаха оръжията си.

Ковалски се опита да предаде на Мария малкото шимпанзе, което го беше прегърнало през врата. Тя го взе и го притисна към гърдите си. Освен това хвана за ръка старата женска и я придърпа към себе си.

Ковалски направи знак на Баако.

[Бързо]

Баако изсумтя и качи на гърба си младото шимпанзе, което се хвана за врата му, за да запази равновесие. После коригира знака на Ковалски.

[Много бързо]

— Именно. — Ковалски вдигна пушката, която му бе дал Монк.

Монк хвърли поглед на Баако и се ухили.

— Метнал се е на татко си.

Думите трябваше да са дружелюбна закачка, но Ковалски ги прие за чиста монета.

— Да, бива си го момчето. — Насочи пушката напред. — Да действаме.

 

 

13:22

Късият коридор свършваше в голямото помещение на товарната рампа. Монк водеше всички плътно до стената, за да останат колкото се може по-дълго незабелязани. Ослушваше се за врага, но чуваше единствено отекващите стонове, резките експлозии и трясъка на сриващия се комплекс зад тях.

Отпред всичко беше притихнало, но носът му долови мускусната воня през вездесъщата миризма на дим.

Той настръхна.

Най-сетне стигна края на коридора и огледа високите рафтове. Няколко бяха нападали като каскада плочки за домино, а съдържанието им се търкаляше на пода — изпочупени контейнери, пръснати варели и разбити кутии.

От изхода в отсрещния край се лееше светлина. Гигантските врати на товарната рампа, които преди бяха затворени, сега бяха частично отворени, вероятно за да улеснят евакуацията. Зад тях светеха лампите по пътищата на Подземния град.

Тъй като още не се забелязваше никаква активност, Монк пое дълбоко дъх и излезе на товарната рампа, като се промъкваше между тъмните редове и гледаше да остане колкото се може повече в сенките. Когато се промъкна покрай купчина разбити сандъци, ахна.

„Ох, мамка му…“

Навсякъде лежаха униформени трупове — раздрани, разкъсани и стъпкани. Подът и стените бяха оплискани с кръв. Търкаляха се захвърлени оръжия, някои стиснати от ръце, но без тела.

В центъра на касапницата лежеше голям космат труп, проснат по очи. Половината череп на хибрида беше отнесен, вероятно от реактивен снаряд. Монк се огледа и видя дългата черна тръба на гранатомета, зарязана при вратите.

— Дотук с подкрепленията на Чан — прошепна Кимбърли до него.

Монк се надяваше подполковникът да е сред мъртвите, но имаше по-належаща грижа. Паркингът зад вратите пустееше. Явно при трескавата евакуация бяха използвани всички превозни средства. Беше останал единствено голям син самосвал.

Монк се обърна към Кимбърли, която също гледаше към камиона.

— Трябва да намерим ключовете.

Вероятно единствената причина камионът да е още тук беше, че ключовете са у шофьора. Монк си спомни как сержант Чин беше халосал с пистолет човека малко след като екипът му влезе тук. Бяха замъкнали тялото му зад купчина дървени палети.

Но дали още беше там?

Присви очи и видя два ботуша.

Въздъхна с облекчение.

— Дам ли знак, води всички към камиона. Аз отивам за ключовете.

Кимбърли кимна.

Монк погледна към другите, за да се увери, че са го разбрали, и изсъска:

— Мърдайте.

Обърна се и спринтира през откритото пространство към палетите, а останалите се втурнаха презглава към отворените врати. Монк на няколко пъти едва не падна — краката му се хлъзгаха по оплискания с кръв бетон.

Силен трясък привлече вниманието му.

Плъзна се по пода и погледна през рамо.

Огромен хибрид си пробиваше път през планина от контейнери и сандъци — пръсна ги и прекатури още рафтове, докато изскачаше от скривалището си. Прескочи последното препятствие и се приземи тежко, опрял юмрук в земята. Сребристата козина на гърба на звяра настръхна и той нададе оглушителен рев. Удари юмрук в гърдите си с гръмовен тътен.

„Мътните да ме…“

Монк заотстъпва от чудовището.

— Всички към камиона!

Обърна се и се затича към тялото на шофьора. Чу как звярът зад него се отпуска на четири крака. Подът под него се разтресе, когато хибридът се хвърли след него, привлечен от вика му.

В последния момент Монк се метна напред. Докато се приземяваше, огромен юмрук се стовари върху купчината палети. Разлетяха се трески.

Монк се протегна, сграбчи глезена на шофьора и се претърколи, за да избегне свирепия удар. Приклекна над тялото сред хвърчащите трески, очаквайки следващият удар да го размаже на пода.

Но вместо това откъм вратата се разнесе вик:

— Ей, задник! Още не съм приключил с теб!

 

 

13:26

Ковалски гледаше как гигантският сребрист се обръща към него. Вероятно бе познал гласа му и си бе спомнил за предишния си противник — или по-скоро угощение.

Вдигна гранатомета на рамото си.

„Сега се чувствам подходящо облечен“.

Секунди по-рано, докато звярът се носеше към Монк, Ковалски се бе откъснал от другите и бе спринтирал към захвърления гранатомет, като грабна в движение два паднали на пода реактивни снаряда.

Бързо бе заредил единия и сега държеше оръжието насочено към сребристия, който се обръщаше към него. Въпреки това изчака, докато Монк претършува тялото. Накрая партньорът му скочи на крака и се хвърли към по-малката странична врата.

Сребристият се подпря на юмрук и изгледа кръвнишки Ковалски, дишаше тежко. От блясъка в тъмните му очи си личеше, че определено го е познал.

Ковалски се прицели.

„Трудно е да пропуснеш такава мишена“.

Дръпна спусъка, след като Монк се отдалечи. Експлозията бе оглушителна. Димна диря изскочи от тръбата и се понесе към сребристия, но звярът се метна настрани в последната секунда, очевидно разпознал опасното оръжие, убило събрата му. Този тип определено се учеше от грешки.

Пропуснал целта си, реактивният снаряд улучи отсрещната стена и се взриви в огнена топка, отчупвайки парче бетон.

Сребристият се претърколи и отново се озова на четири крака, без да обръща внимание на бетонните шрапнели, които го шибаха по гърба.

Ковалски нямаше време за презареждане, така че подви опашка и направи онова, което им беше заръчал Монк.

„Мърдай“.

Партньорът му вече бе стигнал камиона и сядаше зад волана. Дизеловият двигател изрева и избълва черен пушек.

Ковалски се втурна към каросерията. Зърна загриженото лице на Монк в голямото странично огледало. Знаеше причината за тревогата на партньора си. В същото отражение се появи и сребристият. Задните му крака се хлъзнаха по кръвта на пода, след което чудовището се втурна към него.

— Тръгвай! — извика Ковалски и замахна с гранатомета, за да накара Монк да потегли.

Спринтира, без да откъсва поглед от страничното огледало. Сребристият вече изпълваше отражението, носеше се с рев към него, точейки лиги и оголил зъби.

Ковалски знаеше, че няма да успее, особено след като камионът най-сетне потегли и започна да набира скорост. С всяка крачка спуканите му ребра сякаш се забиваха по-дълбоко в плътта му.

Препъна се, силите му го напускаха.

Изведнъж от каросерията на камиона откриха стрелба. Над главата му профучаха куршуми, насочени към сребристия. Хората на Монк явно се бяха прехвърлили от кабината отзад, за да се опитат да помогнат на Ковалски.

Това го пришпори да продължи.

Най-сетне стигна до камиона и сграбчи халките на страничната стълба. Пръстите му се изплъзнаха. Изгубил равновесие, Ковалски с последни сили се метна към стълбата. Едната му ръка сграбчи отново халката и успя да се задържи.

Носовете на кубинките му се повлякоха по бетона.

Той погледна назад.

Сребристият се носеше към него. Гъстата козина и яките му кости бяха все едно неуязвими за куршумите. Една ръка се протегна към него, но той стовари гранатомета по кокалчетата на пръстите.

Ръката се дръпна, но звярът продължи преследването.

Ковалски метна гранатомета в каросерията — трябваха му и двете ръце, за да се покатери. След като се закрепи, вдигна крака на бронята и се закатери бързо… но камионът ускоряваше твърде бавно. Сребристият скъсяваше разстоянието и отново посегна към него.

Изведнъж гранатометът се подаде над задната преграда на каросерията, насочен към сребристия. Ковалски го погледна объркано и съвсем се сащиса, когато видя кой държи оръжието. Беше Мария. Но нали единственият останал снаряд беше все още затъкнат в колана му!

Въпреки това сребристият забеляза заплахата.

Силен гръм стресна Ковалски и едва не го накара да се изпусне.

Сребристият реагира по подобен начин, като се метна настрани и се претърколи като миналия път, когато стреляха по него. Звукът обаче идваше от подметката на Мария, която риташе металната стена, за да имитира гърмежа на гранатомета.

Ковалски увисна на стълбата, загледан към сребристия. Той бе спрял и ревеше към тях, вероятно разбрал, че са го изиграли.

Ковалски вдигна ръка и му показа среден пръст.

„Късмет следващия път, маймуняк“.

— Дръжте се! — извика Монк.

Ковалски погледна напред.

Към тях се носеше конвой от военни машини — движеха се една до друга и изпълваха тунела.

Китайската армия.

 

 

13:31

След като Ковалски се качи, Монк намали скоростта. Опита се да не обръща внимание на наближаващия конвой и се обърна към Кимбърли.

Тя се беше намръщила. Откакто бяха потеглили, изучаваше схематичната карта на Подземния град, пратена им от Кат.

— Идват от посоката, от която дойдохме.

Монк спря камиона.

— Значи няма да излезем оттам, откъдето влязохме.

— Не. — Тя погледна през рамо. — Но преди стотина метра минахме едно кръстовище.

Монк си спомни. Напречният тунел, който беше по-голям от този.

— Накъде води той?

— Нямам представа. Не е отбелязан на картата на Кат.

— Добре, да идем да видим.

Превключи на задна, като поглеждаше в огледалото. Сребристият бе спрял на петдесетина метра преди страничния тунел. Гневният му рев вече беше привлякъл още от събратята му в тунелите. Едри тъмни фигури се движеха в прохода, за да се присъединят към водача си.

— Ще трябва да завиеш бързо — предупреди го Кимбърли.

„Сериозно?“

Въпреки това Монк караше с умерена скорост. Искаше онези от конвоя да си помислят, че е само обикновен шофьор, опитващ се да избяга от хаоса и натъкнал се неволно на армията.

Изведнъж от предните коли откриха огън. Куршумите напукаха дебелото предно стъкло и рикошираха от решетката.

„Е, значи няма да се получи така“.

Докато увеличаваше скоростта, Кимбърли се снижи и извади бинокъл от якето си. Огледа конвоя, за да прецени заплахата, после изруга.

— Какво?

— В предния джип. Подполковник Сун.

„Майтапиш се“.

Ким се намръщи.

— Явно се е измъкнал по време на хаоса и е срещнал конвоя. А още по-вероятно е тъкмо той да го е извикал.

„И сега идва с кавалерията да се изкара герой“.

Преследван от конвоя, Монк подкара камиона по-бързо назад. Над кабината затрещяха изстрели — сержант Чин и хората му отвръщаха на огъня от каросерията.

Всички останали, включително Баако и спасените шимпанзета, също бяха отзад. Дебелите стоманени стени около каросерията би трябвало да ги държат прикрити, доколкото беше възможно.

Монк не откъсваше очи от страничното огледало. В отражението видя, че другите грамадни хибриди са стигнали алфа-лидера си и се струпват около него. Стрелбата и приближаващите светлини ги правеха предпазливи — но това едва ли щеше да продължи дълго.

Погледът на сребристия се спря върху камиона. Той се присви на четири крака с издадени напред рамене и зачака — вероятно беше сметнал, че възнамеряват да минат в настъпление.

„Съжалявам, но ще те разочаровам, пич“.

Монк стигна кръстовището и рязко наби спирачки. Завъртя волана, задницата на камиона се завъртя и машината спря, обърната към страничния тунел.

Сега Монк имаше ясен изглед към приближаващия конвой. Светлините бяха насочени право към него.

— Какво чакаш? — попита Кимбърли.

Монк натисна спирачката и даде газ. Двигателят изрева и избълва газове в тунела. Остана така, докато успя да установи зрителен контакт с Чан Сун, който седеше до шофьора на открития джип.

— Идват! — извика Ковалски от каросерията.

Нямаше предвид китайците.

Монк видя как лицето на Чан Сун се разтегли в доволна усмивка.

„Става“.

Махна крак от спирачката и завъртя волана. Засвириха гуми, изпод колелата излезе пушек — и камионът полетя в другия тунел.

Както се беше надявал, китайците дотолкова бяха съсредоточили вниманието си върху големия самосвал, който почти изпълваше тунела, че не бяха забелязали войската великани, която се спотайваше в сенките зад машината.

Монк гледаше в огледалото как двете сили се сблъскват.

Огромните горили се нахвърлиха върху джиповете и камионите, скачаха на броните и грабваха войници от местата им, разкъсваха платнищата на каросериите…

Тунелът направи рязък завой и Монк изгуби битката от поглед.

Най-сетне насочи вниманието си напред.

„А сега накъде?“

 

 

13:58

След двайсет минути пътуване по все по-тъмни тунели Мария най-сетне се осмели да си поеме дъх. Седеше в каросерията на самосвала, заобиколена от топли космати тела.

Баако се беше облегнал на нея с дремещо шимпанзе в скута си. От другата й страна по-възрастната женска кърмеше малкото си. В ръката си Мария държеше едногодишното шимпанзе, което бе положило доверчиво главица на рамото й. Лекият му дъх галеше гърлото й.

Спомни си времето, когато Баако бе толкова малък.

Ковалски седеше по турски отстрани и я гледаше.

— Какво? — прошепна тя.

Той сви рамене.

— Изглеждаш добре.

Тя погледна размъкнатите си дрехи и му се намръщи.

„Да бе“.

Той прокара длан по късо подстриганата си коса.

— Искам да кажа, изглеждаш… не знам, доволна. Сякаш знаеш къде ти е мястото в този свят.

Намръщената физиономия омекна и се смени с усмивка.

— Може би.

„Поне знам по-добре, отколкото преди няколко дни“.

— Изглеждаш добре — повтори той, облегна се и затвори очи, но не преди по устните му да заиграе лека усмивка.

Мария знаеше, че този път няма предвид доволство, но не подхвана въпроса и прие комплимента; чувстваше се по-поласкана, отколкото имаше право да бъде.

Внезапно двигателят на камиона се задави и каросерията подскочи — после се задави още два пъти. Накрая избълва последен облак черни газове и замлъкна.

Тя се изправи и се обърна.

— Горивото свърши — извика Монк от кабината.

— Сигурно някой куршум е пробил резервоара. Но Кимбърли знае къде сме. На седемстотин метра оттук има изход. Ще продължим пеша.

С помощта на Ковалски Мария свали всички от каросерията.

Тръгнаха по тънещия в сумрак тунел, водени от Монк с фенер в ръка. Лъчът му беше достатъчен да осветява пътя им.

След няколко минути вървене Кимбърли прибра телефона в джоба си и погледна напред.

— Изходът е недалеч от Забранения град. Щом стигнем, аз и сержант Чин ще излезем първи. Ще намерим кола. — Тя погледна към подопечните на Мария. — Може би затворен микробус за необичайния ни товар. Вниманието на китайците вероятно ще е насочено към зоологическата градина и ще можем да се измъкнем от града и да уредим евакуирането. Въпреки това трябва да…

— Тихо — прекъсна я Монк и затули фенера с длан. Даде знак на останалите да се дръпнат настрани.

— Сега пък какво? — промърмори Ковалски.

Мария също го чу.

Ръмжене на двигател. Иззад завоя зад тях се появиха светлини. Колата несъмнено беше забелязала зарязания самосвал.

Монк изключи фенера и се обърна към Кимбърли.

— Наблизо има ли някакво място, на което да се скрием?

— Не и такова, до което да стигнем навреме.

Монк изруга и махна на всички да се снишат. Хората му се отпуснаха на коляно и вдигнаха оръжия.

Колата продължи напред и спря на десетина метра от тях. Светлината на фаровете ги заслепяваше, но беше ясно, че е китайска военна машина — открит джип с монтирана картечница, която се завъртя към тях.

— Няма къде да бягате, псета! — чу се вик.

Мария разпозна заповедническия глас.

Ако се съдеше по стона на Ковалски, той също го беше познал.

 

 

14:16

„Тоя мръсник има повече животи и от проклета котка“.

Двигателят на джипа продължаваше да ръмжи. Чан Сун стоеше скрит зад щита на картечницата, очевидно решен да си запази оставащите му животи. Мерзавецът явно беше побягнал от касапницата на кръстопътя и беше продължил след тях с намерението да обере славата за залавянето им.

Сержант Чин изстреля пробно няколко куршума, но дори предното стъкло на джипа се оказа бронирано. Трябваше им по-сериозна огнева мощ.

Ковалски понечи да вдигне гранатомета, но Чан даде откос пред хората на Монк и викна:

— Останете на място… и може да оставя някои от вас живи. За да бъдат показани и съдени като американски шпиони.

Ковалски свали оръжието.

— Животните ви обаче не ми трябват — каза Чан. — Пратете ги напред, за да ги избия бързо.

Мария застана пред Баако. Реакцията й бе недвусмислена.

Картечницата се обърна към нея.

— По-добре прави каквото казва — изръмжа Ковалски. — По-добре Баако да умре тук, отколкото да се озове в някоя лаборатория.

Мария въздъхна тежко, но не помръдна. Накрая се отпусна. Знаеше, че е прав. Обърна се към Баако и направи знак.

[Обичам те]

Той изскимтя и се вкопчи в нея.

— Веднага! — излая Чан.

— Остави ги да се сбогуват, задник такъв! — извика му Ковалски.

Мария се отпусна на колене и прегърна Баако, сякаш се опитваше да го обгърне целия. Остана така няколко дълги секунди, но знаеше, че търпението на Чан ще се изчерпи. Накрая го пусна и му даде знак да отведе шимпанзетата отпред.

Баако понесе двете малки, като държеше ръката на майката, която продължаваше да притиска новороденото към гърдите си. Те излязоха между лъчите на фаровете — тъмни силуети в ярката светлина, сякаш вече бяха духове.

Картечницата се насочи към групата.

Мария скри лице в гърдите на Ковалски и се напрегна в очакване на стрелбата.

— Всичко ще е наред — каза й Ковалски.

Не беше лъжа.

Вниманието на всички беше насочено към пространството пред джипа и никой не поглеждаше назад. Сенките там се сгъстиха и очертаха огромно туловище.

Чан не беше единственият оцелял в касапницата.

Сребристият се промъкна тихомълком към изплъзналата му се жертва. Звярът очевидно бе ранен, по козината му се стичаха черни струйки кръв. Едната му ръка висеше безполезно. Той приближи зад джипа. Заради ръмжащия двигател хората в него не го усетиха.

Монк даде знак на хората си да отстъпят.

Чан явно реши, че отстъпват от Баако и шимпанзетата, и заяви подигравателно:

— Ще свърши бързо.

„Определено“.

Огромна ръка сграбчи Чан и го изтръгна от мястото зад картечницата. Шокът от внезапното нападение стегна за момент гърлото на китаеца. После той се извъртя и видя какво го е хванало.

И изпищя.

Изпадналият в паника шофьор изскочи от джипа и получи два куршума в челото от Чин.

Без да обръща внимание на гърмежите, сребристият вдигна мятащото се тяло на Чан към устата си. Пъхна черепа му между кътниците си — и бавно стисна. Разнесе се противно хрущене на кост.

След като тялото на Чан се отпусна безжизнено, сребристият го метна в сенките и се отпусна, подпирайки се на юмрук. Изгледа кръвнишки групата над джипа.

Ковалски вече беше заредил гранатомета и се беше прицелил. Този път нямаше как да не улучи. Сребристият го изгледа и изпухтя, сякаш се нахъсваше за предстоящата битка.

„Ела ми“.

В този момент някаква сянка препречи изгледа на Ковалски. Космата ръка се вдигна и дръпна гранатомета надолу. Беше Баако. Стоеше с гръб към Ковалски, обърнат към гиганта.

Младата горила се изправи в целия си ръст. Повдигна два пръста нагоре, после ги насочи към сребристия.

[Върви си]

Сребристият се опря на здравата си ръка. Под него се образуваше локва кръв. Тъмният поглед се премести от дръзко изправения Баако към спуснатото оръжие.

Баако повтори знака.

[Върви си]

Сребристият изсумтя и се отпусна уморено, след което тежко се обърна и бавно закуцука обратно към мрака.

Никой не помръдваше от страх, че може да се върне.

Накрая Мария се втурна и прегърна Баако.

Ковалски оставаше нащрек. Не знаеше дали сребристият е отстъпил заради раните си, заради дръзкото държане на Баако или заради сваленото оръжие.

„Най-вероятно заради всичките заедно“.

Каквато и да беше причината, сребристият като че ли наистина си беше отишъл, бе изчезнал в сенките, може би за да се превърне в някаква бъдеща градска легенда за чудовищно йети в подземния свят на Пекин.

Ковалски даде гранатомета на Монк, отиде при Баако и го тупна по рамото.

— Я виж сега кой е алфа-мъжкарят тук.

Баако му замахна игриво, но го перна здравата.

— Оу! Внимавай с ребрата.

Баако повдигна вежди, разтревожен, че наистина му е причинил болка.

— Всичко е наред — успокои го Ковалски. — Нали знаеш, че сме… — Той оформи буквата с пръсти и направи кръг.

[Семейство]

Баако кимна енергично и изсумтя. Погледна Мария, после Ковалски — и се почука по челото с палец.

[Татко]

— Хей, чакай малко, приятел. — Ковалски отстъпи крачка назад. — Хайде да не избързваме.