Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (24)

19.

1 май, 11:04

Пекин, Китай

„Всичко е наред, миличък. Всичко е наред“.

Мария държеше здраво ръката на Баако. Китките му бяха оковани и можеше да стисне единствено пръстите му. Топлината на кожата му бе трескава. Макар че очите му бяха изцъклени заради леката упойка, той продължаваше да я гледа умоляващо, опитваше се да разбере какво се случва с него, питаше се защо тя позволява да му правят такива неща. От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи. Не можеше да помръдне, тъй като главата му беше прикована към операционната маса със стоманен пръстен.

Една от сестрите прокарваше по скалпа му електрическа машинка за подстригване.

Бяха минали почти деветдесет минути, откакто Мария и Баако бяха докарани в лабораторията за вивисекции. Предоперационните подготовки бяха безкрайни и включваха пълен физически преглед, множество кръвни тестове и дори ЯМР. Докато процедурите продължаваха, генерал-майор Лау най-сетне излезе с Арно, за да изпрати френския палеонтолог да започне проучването на неандерталските кости, отмъкнати от Хърватия.

Преди малко един техник се беше върнал с резултатите от изследването на гръбначния стълб. Главният хирург д-р Хан ги бе прегледал. Всичко изглеждаше наред и затова той даде разрешение за начало на операцията.

Докато сестрите продължаваха да подготвят Баако, д-р Хан чакаше със спринцовка лидокаин, готов да направи местна упойка. Другите от екипа започнаха да отварят хирургическите пакети.

Баако изсумтя измъчено.

— Знам, че си уплашен — прошепна му тя. Наведе се и целуна върховете на пръстите му. Пусна ръката му, колкото да кръстоса юмруци и да ги притисне към гърдите си.

[Обичам те]

Пое отново ръката му точно когато една сестра реши да провери един инструмент. Рязкото бръмчене на триона за кости накара Мария да трепне. Баако реагира по-силно: задърпа се в оковите си, като се мъчеше да види какво издава този шум и да избяга от него. От уплаха стисна пръстите й така, че едва не ги счупи.

Тя обаче не се дръпна.

— Баако, тук съм. Погледни ме.

Изпълнените с паника очи се завъртяха диво, но накрая се насочиха към нея.

— Точно така. Няма да те оставя.

Още сълзи намокриха бузите й. Той тихо изскимтя. Звукът разкъса сърцето й.

Мария се мъчеше да намери начин да го утеши, в ума й се мятаха мисли как да го освободи. Но знаеше, че надеждите й са безполезни. Отвън имаше стража. А и по време на скенера Мария се бе върнала при прозорците да види Ковалски, чийто живот зависеше от сътрудничеството й. Той още беше в онази клетка в хабитата. Само че вече не беше сам. Голям мъжкар със сребриста козина клечеше пред вратата на клетката. Други хибриди се бяха събрали зад водача на групата.

Мария знаеше каква съдба очаква Ковалски, ако не сътрудничи, така че нямаше друг избор, освен да се подчини и да прави всичко, което искат от нея.

„Какво друго ми остава?“

Загледа се в очите на Баако; отдаваше му цялата си любов, опитваше се да изглежда храбра пред него. Но знаеше, че сетивата му са много по-остри, а съпричастността му е дълбока като на всеки човек. В болката в очите му тя виждаше усилията му да общува с нея. Но ръцете му бяха приковани и той бе ням. Макар да можеше да изговаря няколко думи с пръсти, не можеше да изрази истинската дълбочина на страха и объркването си, което само засилваше страданието му.

Пръстите на Баако я стискаха все по-силно. Той стисна устни и спря тихото си скимтене, за да си поеме дъх, след което продължи отново — само че този път звукът се събра в две повтарящи се срички.

— Ма… ма…

Мария преглътна; краката й се подкосиха. Дори операционният екип чу изреченото. Всички се обърнаха към пациента на масата. Чуха се изумени възгласи. Макар че горилите нямаха гласов апарат за истинска реч, Баако очевидно имаше способността да наподобява звученето на думата, която познаваше добре, която бе вградена в сърцето му.

— Мама — повтори той, без да откъсва очи от нея.

Мария вече не беше в състояние да се сдържи.

Рухна на колене и долепи буза до пръстите на Баако. Разтресе се от ридания.

„Някой да ни помогне!“

 

 

11:08

— Търсенето може да отнеме цял ден, ако не и седмица — каза Монк.

Стоеше на прага на Dìxià Chéng, Подземния град на Пекин, и оглеждаше засводения проход, който започваше от края на стълбите. Тунелът бе боядисан в бяло като болница, тук-там се виждаше зелена плесен. Подът беше покрит с дълбока до глезените черна вода. Радваше се, че носи хартиената маска на носа и устата си — представяше си с какви бацили е пълно това клаустрофобично място. Дори през филтъра вонеше на водорасли, гъби и гнило.

Кимбърли му върна телефона.

— Съмнявам се, че това ще ни помогне да се ориентираме тук.

На екрана на устройството имаше непълна схема на подземния лабиринт, пратена им от Кат. Съпругата му бе съставила приблизителна карта на площта от двеста квадратни километра, заемана от Подземния град, като разчиташе на източниците си от разузнавателната общност. Но Dìxià Chéng бе прокопан преди половин век и през това време бе прекрояван и пресичан от продължаващото разширяване на пекинското метро.

Накрая Кат беше признала, че „картата е съставена само по предположения“.

На всичкото отгоре източниците й не бяха открили сведения, че Подземният град стига до зоологическата градина, която се намираше на километър и половина от затворения ресторант за спагети над главите им.

След като заловиха Гао Сун, Монк бе събрал екипа на Пейнтър в ресторанта. Той бе първото място, на което се бе появил сигналът от предавателя. Бяха проникнали през един заден прозорец и след бързо претърсване откриха в мазето стълбището, водещо надолу към Подземния град. Според Кимбърли това бе един от стоте входа към огромния подземен лабиринт.

Но стоманената врата в края на стълбището изглеждаше нова и очевидно бе сложена наскоро. Имаше електронна ключалка, но магнитната карта на Гао Сун я отключи.

Залавянето на Гао Сун им донесе допълнителна информация. Благодарение на връзките си Кат бе успяла да научи името на брат му — Чан Сун, подполковник от НОА, завършил Академията за военни науки. Прекият му началник, генерал-майор Лау, също бе завършила тази академия. Кат им бе пратила снимка на жената, застанала сковано в колосана тъмнозелена униформа. По всяка вероятност генерал-майорът бе причината за гнева, показан от Гао по време на телефонния му разговор с брат му Чан.

„Изглежда, че вече знаем основните играчи, но как да намерим кучите синове?“

Плясък на вода го накара да погледне напред. Един от хората му се връщаше от мрака. Монк бе изпратил четирима командоси да претърсят района в непосредствена близост. Петият беше в апартамента на Гао да го пази като допълнителната им застраховка.

— Всичко е чисто — доложи командосът. — Но трябва да видите какво открихме.

Петимата бяха лично подбрани от Пейнтър рейнджъри от китайски произход, които лесно можеха да се смесят с местното население. За да маскират допълнително присъствието си на чужда земя, всички, включително Монк и Кимбърли, носеха униформи на НОА.

„Когато си в Рим…“

— Покажете ми — каза Монк.

Рейнджърът, набит сержант, казваше се Джон Чин, ги поведе по наводнения тунел. Минаваха покрай тесни стаи, пълни с ръждясали скелети на велосипеди и покрити с плесен мебели. Тесният тунел постепенно се издигаше и скоро стъпиха на суха земя. Сумракът се разсейваше, а отпред се засилваше някакво сияние.

След малко стигнаха при другите рейнджъри — двама братя със стоманен поглед, Хенри и Майкъл Шоу, и по-дребен командос, който вървеше само с името Конг. Монк не беше сигурен дали това е фамилия, или прякор, лепнат заради размерите му.

При вида на онова, което започваше в края на тесния проход, Кимбърли ахна. Бяха пред огромен тунел, през който спокойно можеше да мине танк. Стените и таванът бяха равномерно сиви, осветени от мощни лампи. Тунелът продължаваше в двете посоки, на север и на юг, и изчезваше зад завои в далечината.

— Предполагам, че това е нашият път — отбеляза Монк. — И за щастие, Гао ни е оставил транспорт.

До по-малкия тунел имаше паркиран китайски военен джип с висока проходимост BJ2022, боядисан в зелено и с алената звезда на НОА, изрисувана върху предните врати. Гао Сун явно го беше оставил тук, преди да излезе и да извърви пеша разстоянието до дома си.

Кимбърли бръкна в джоба си и извади ключовете, взети от пленника им.

— Кой иска да се повози? — попита с усмивка.

Натовариха се бързо, с Кимбърли зад волана. Ако попаднеха на неприятности, красивото й лице и бързият език бяха най-добрият им шанс да минат през евентуалните пропускателни пунктове.

Монк се качи отзад и се намести между братята Шоу, за да се скрие. Като допълнителна мярка нахлупи кепето по-ниско и вдигна маската си. Въпреки това знаеше, че тези усилия ще помогнат само при небрежен оглед.

„Така да бъде“.

Наведе се напред и посочи на север, където най-общо се намираше зоологическата градина.

— Дай натам. Да видим къде ще ни отведе този път.

Двигателят изръмжа гърлено, после ревът му отекна от бетонните стени.

Монк се облегна назад.

„И да се надяваме, че не сме закъснели“.

 

 

11:14

Баако усеща как на главата му лумва огън.

Мята се от паника и болка, но ръцете и краката му са неподвижни. Не е в състояние да помръдне глава. Може само да върти очи и да се мъчи да види. Видял е как високият мъж се навежда над него с игла между пръстите.

Баако познава иглите. Мама понякога го боде и след това му дава лакомства — банани с мед.

Но това боли повече… много повече.

Поглежда към мама. Тя държи ръката му. Говори тихи думи, но бузите й са мокри. Баако надушва страха й. Миризмата достига през по-острите миризми, намира го и засилва собствения му ужас.

Мамо, накарай болката да спре. Ще бъда добро момче.

Но болката не спира. Иглата го боде отново и отново по главата и всеки път оставя след себе си огнен кръг.

Накрая мъжът се маха.

Мама приближава.

— Добре си — казва му.

Баако трябва да й вярва, но преглъща, преглъща и не може да накара бученето в ушите му да спре. После огънят бавно утихва и оставя след себе си студ, от който кожата му става като мъртва и дебела.

Това също не му харесва.

— Ти си моето момче — казва мама. — Ти си моето храбро момче.

Казва тези добри думи, но очите й плачат. Тя избърсва челото му, но студът е стигнал и до него. Той почти не усеща пръстите й.

— А сега спи, мое малко момче — шепне му тя, както е правила толкова много вечери у дома. — Аз ще съм тук, когато се събудиш.

Мама поглежда високия мъж, който прави нещо с някаква бяла като мляко торбичка, свързана с ръката на Баако с пластмасово въже. Баако усеща как всичко става по-леко, сякаш се рее. Спомня си синия балон, който мама му дава за игра. Отвън връвта се беше изплъзнала от пръстите му и балонът бе отлетял нагоре към небето.

Сега той е в балона.

Лицето на мама се размазва и избледнява.

Той изсумтява, опитва се да й каже да остане.

Мамо, не си отивай.

После настъпва мрак.

 

 

11:28

Когато тялото на Баако се отпусна на масата, Мария пусна ръката му и отстъпи назад. Трепереше. Беше гледала ужаса и агонията, които бе изпитал Баако при слагането на упойката. Но сега той поне спеше под въздействието на пропофола. Гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно и в момента изглеждаше в покой.

Но тази почивка нямаше да продължи дълго.

Опериращият екип, състоящ се от двама хирурзи и три сестри, вече завиваше тялото му. Щяха да държат Баако упоен само докато извършат краниотомията. След като отвореха черепа му и оголеха мозъка, подаването на упойката щеше да се прекрати и Баако щеше да се събуди за минути.

И тогава щеше да започне истинският кошмар.

Неспособна да гледа последните приготовления, Мария отиде до прозорците, гледащи към хабитата на хибридите. Опря чело на стъклото и се загледа надолу. Ковалски все още беше в клетката при изхода, а едрите обитатели на ямата чакаха на прага й: най-отпред беше огромният сребрист. Зад решетките едрият мъж изглеждаше като парцалена кукла в сравнение с този тежащ половин тон звяр.

Мария се запита как ли учените контролират такива агресивни екземпляри. Постави длани на стъклото. Дали бариерата беше достатъчно яка, че да им попречи да стигнат дотук? Несъмнено можеха да се изкатерят по стените до прозорците.

Приближаващи стъпки я накараха да се обърне. Една от сестрите, млада жена с блеснали очи, дойде при нея с чаша студена вода — кратка почивка преди последния етап от операцията. Беше същата, която бе показала съчувствието си, когато Мария пристигна тук. Жената кимна към прозореца. Беше забелязала какво гледа.

— Не могат да стигнат дотук — каза тя. Думите бяха прошепнати, но не защото се страхуваше, че издава тайни. Имаше вид на човек, който по принцип говори тихо. Тя посочи редицата големи кутии, разположени под нивото на прозорците. — Излъчват на честотата на нашийниците им.

Мария беше забелязала металните огърлици.

— Значи това са шокови нашийници?

— Да. Сигналът генерира над хабитата щит, точно под нивото на прозорците.

Мария кимна. Ако зверовете се покатереха твърде високо и стигнеха до невидимата бариера, щеше да ги удари ток и щяха да бъда принудени да се върнат.

— А за непредвидени случаи… — Сестрата посочи наляво към заключен шкаф, в който имаше пушка, изстрелваща упойващи стрелички. Прозорецът до шкафа се отваряше. — Но не се бойте. Оръжията никога не са били използвани. Тук сте в пълна безопасност.

Мария не си направи труда да посочи иронията в последните й думи. Погледна надолу към Ковалски. Той я забеляза и вдигна ръка. Тя постави отново длан върху стъклото в опит да го увери, че прави всичко по силите си да го държи в безопасност.

Зад нея д-р Хан излая някаква заповед, от която сестрата трепна, забързано се поклони на Мария и забърза към началника си. Мария се обърна и видя, че тялото на Баако вече е напълно покрито. Екипът се беше дръпнал настрани и се миеше за процедурата.

Обзе я студен ужас.

„Започва се“.

 

 

11:35

— Е, това не изглежда добре — обади се Монк от задната седалка.

След като Кимбърли взе широкия завой, пред тях изникна дървена преграда, запречваща тунела. Отгоре й имаше бодлива тел и барака за охраната, пазеща портала през нея. Зад бариерата се виждаше малък паркинг с няколко джипа и мотоциклети.

— Какво мислиш? — попита Кимбърли, докато намаляваше.

— Тази барикада прилича на онази в южната част на зоологическата градина горе — каза той. — Така че предполагам, че трябва да минем през нея.

По пътя дотук Монк следеше напредъка им по вградения в сателитния му телефон спидометър, но след първите четиристотин метра пътят им излезе извън границите на картата на Кат и попадна в ничия земя. Бяха минали покрай безброй други коридори, включително покрай един-два тунела, които бяха по-големи и от този. Намираха се в истински лабиринт. Нямаше упътващи знаци и просто бяха продължили по пътя, който водеше най-пряко към зоопарка.

„Поне това като че ли проработи“.

А сега се изправяха пред ново предизвикателство.

Пътят през бариерата беше блокиран от високи до кръста стоманени стълбове. От бараката излезе войник.

Без никакво колебание Кимбърли насочи колата към портала. Когато спря пред стълбовете, войникът пристъпи към нея с отегчена физиономия. Вероятно беше разпознал колата, така че не си направи труда да свали автомата от рамото си.

„Очевидно постът му не е от най-натоварените“.

Войникът се наведе към прозореца на шофьора.

Монк наведе глава и се престори на задрямал — поредният войник, отиващ на служба. Кимбърли заговори твърдо и се извърна към раницата си, като се преструваше, че се опитва да намери документи или заповеди.

Докато тя се занимаваше с това, войникът навря глава през прозореца и огледа останалите в джипа. Монк усети как единият от братята незабелязано посяга към пистолета си.

„Задръж“.

Преди някой да успее да помръдне, Кимбърли замахна и заключи с хватка врата на войника. Хвана го неподготвен и с лекота опря спринцовката в гърлото му. Чу се рязко съскане на газ под налягане, който инжектира в кръвта му силна упойка. Кимбърли го задържа няколко секунди, докато тялото му не се отпусна.

Сержант Чин използва момента да изскочи от предната седалка и да се втурне в бараката. Намери таблото и стовари юмрук върху едно копче. Стълбовете пред тях се спуснаха до нивото на пътя. Той изскочи навън, пое отпуснатото тяло на войника и го завлече в бараката.

— Ще спи поне час — каза Кимбърли, докато прекарваше джипа през бариерата. — Но ще трябва да действаме бързо. Много скоро някой ще забележи, че порталът е без охрана.

Чин продължи пеша покрай джипа към паркинга, като се оглеждаше за други войници. След паркинга тунелът свършваше със спускаща се врата, достатъчно висока, за да пропусне двуетажен автобус. До нея имаше камион, което означаваше, че това е товарната рампа на комплекса. Чин надникна в кабината, скочи долу и даде знак, че всичко е чисто.

Кимбърли паркира джипа и всички слязоха. Тя посочи по-малка врата отляво на голямата. До дръжката светеше син четец на карти.

Тя отново извади картата на Гао.

— Да се надяваме, че ще ни свърши работа и тук.

— И да се молим да няма допълнителни биометрични сензори — прошепна Монк. — Като четци на длани или скенери на ретина.

Кимбърли сви рамене.

— При нужда винаги можем да домъкнем онзи войник. Ще използваме неговата ръка или око.

„Вярно…“

Монк оцени находчивостта й. Кат я беше избрала добре. Кимбърли отиде при четеца и размаха картата на Гао Сун над светещата повърхност.

Ключалката изщрака и тя промърмори:

— Проста работа.

Отвори вратата — и се озова срещу стреснат мъж със синя работническа униформа. На кепето му имаше същата емблема като тази върху вратата на камиона. Работникът отскочи изненадано назад и замърмори извинително. Погледът му се плъзна по униформените мъже и той се махна от пътя им.

Кимбърли леко му кимна и прекрачи прага. Монк се позабави, за да нагласи слънчевите си очила, като се молеше използването им под земята да не вдигне тревога у човека — но не този беше човекът, за когото трябваше да се тревожи.

Чин последва Кимбърли. Докато сержантът прекрачваше прага, Монк видя промяната в четеца до вратата. От син той светна в червено.

Сърцето му се сви.

„Ох, мамка му!“

Силният вой на сирената над вратата отекна в далечината.

Кимбърли се извъртя. На лицето й бе изписан шок, но и разбиране. Вратата явно имаше вградени сензори, които изискваха всеки минаващ през нея да има електронна карта.

Шофьорът на камиона се опита да побегне, но Чин го цапардоса с пистолета си и го повали.

Кимбърли махна на Монк, загледана нагоре.

— Влизай! Веднага!

Тежката бронирана врата беше започнала да се спуска. Братята Шоу се втурнаха през прага. Монк ги последва, като се претърколи през рамо под спускащата се бариера. Последен беше Конг, който се хвърли с изненадваща скорост, метна се по корем и се плъзна под ръба. Изведнъж коланът му се закачи за металния праг и го спря.

На лицето му се изписа паника.

„Не, няма!“

Монк хвана долния край на преградата с изкуствената си ръка и напрегна мускули срещу зъбните колела с ясното съзнание, че ще издържи не повече от секунда-две. Чин сграбчи Конг за ръцете и го дръпна през стесняващата се пролука, като падна назад и използва тежестта си да издърпа по-дребния си колега. Металната бариера се спусна с трясък на косъм от петите на Конг и отряза пътя им за отстъпление.

Алармата продължаваше да пищи. Монк захвърли слънчевите очила и с тежка въздишка се обърна към Кимбърли.

„Дотук с простите работи“.

 

 

11:42

Мария впери поглед в живата картина пред себе си.

Щом сирените завиха, хирурзите около операционната маса замръзнаха. Д-р Хан стоеше със скалпел в ръка. Тъкмо беше направил първия разрез през скалпа на Баако.

Мария не можеше да откъсне поглед от струйката кръв, която се стичаше от осемсантиметровия разрез. Чувстваше се напълно вцепенена, съзнанието й едва регистрираше алармата. Въпреки това мислите й препускаха, питаше се какво се е случило.

Лица се обръщаха към високата врата в другия край на лабораторията за вивисекции. Надигна се разтревожено мърморене, хирургическият екип явно не беше сигурен дали да продължи с операцията.

Преди някой да реши едно или друго, Мария взе решението вместо тях. Реагира, без да мисли — втурна се към масата, твърдо решена да защити Баако, дори това да означаваше, че само отлага неизбежното. Подсече д-р Хан в коленете, събори го на пода и грабна скалпела от ръката му. Хвана го за черната яка и го придърпа към себе си.

Опря върха на скалпела в сънната му артерия.

— Събудете Баако! — извика на останалите.

Д-р Хан се опита да окаже съпротива, но Мария натисна скалпела. Потече кръв и той се вцепени отново.

— Веднага! — изкрещя тя.

Накрая един от екипа се размърда. Беше сестрата, която бе показала съчувствие. Отиде при системата и я спря.

— Извади и катетъра — нареди й Мария и изгледа кръвнишки останалите. — Освободете го!

Никой не помръдна, така че тя стисна по-силно яката на д-р Хан и натисна върха на скалпела още. Той изпъшка от болка и извика на хората си да изпълняват. Подобно на Мария, вероятно осъзнаваше, че тя няма къде да отиде с пациента. Така че защо да не й се подчини?

Докато тя продължаваше да го заплашва със скалпела, останалите махнаха хирургическото покривало от тялото на Баако и освободиха ръцете и краката му.

— Превържете раната — нареди тя на помощник-хирурга. Гласът й ставаше по-мек, по-несигурен след като първоначалният приток на адреналин беше отминал.

Въпреки това докторът се подчини и затвори раната с лепенки тип пеперуда, след което избърса кръвта с марля. Когато приключи, сирените бяха замлъкнали.

В настъпилата тишина всички я гледаха в очакване на следващата й заповед.

Мария стоеше пред тях, измъчвана от един-единствен въпрос.

„А сега какво?“

 

 

11:44

Щом чу алармата, генерал-майор Лау последва протокола в случай на пробив на сигурността и тръгна направо към комуникационния център на комплекса. Шестима мъже заемаха подредените в дъга маси под стената от монитори. Най-големият екран показваше триизмерна карта на четирите нива на комплекса, обхващащи километри тунели и стотици акри лаборатории, офиси, складове, спални помещения и безброй други стаи и различни зали.

Пробивът беше на южния вход на комплекса, където той се свързваше със стария лабиринт бомбоубежища и тунели на Подземния град.

— Колко са неканените гости? — рязко се обърна Дзяйин към Чан Сун.

— Засега неизвестно. — Подполковникът докосна слушалката си, заслушан в докладите на охраната, която приближаваше към мястото. С другата си ръка посочи мониторите. — В момента зареждаме картина от камерите в района.

На екраните се появи запис от камерите, пуснат назад. Накрая един от техниците вдигна ръка.

— Ето там — каза Чан.

Тя отиде с подполковника при станцията. Техникът пусна записа от момента на пробива. Картината беше от камерата, обърната към товарната рампа. Дзяйин гледаше как някаква група нахълтва и се нахвърля върху някакъв работник на прага.

Чан се пресегна над рамото на техника, спря записа и докосна всяко от лицата на екрана. Около тях се появиха сини квадратчета и увеличиха образа.

— Шестима — каза той, най-сетне отговаряйки на въпроса й. — Една жена и петима мъже. Всички в армейски униформи.

Дзяйин се наведе към екрана.

— Наши хора ли са?

Не изключваше възможността от Министерството на държавната сигурност да са наредили тайна проверка на сигурността на базата. Въпреки това имаше чувството, че това не е тренировка.

Чан потвърди опасенията й, като посочи едно от очертаните лица. Мъжът беше свалил слънчевите си очила и се виждаше, че не е китаец.

— Американци — каза той и я погледна. — Сигурен съм.

В гърдите й пламна гняв срещу подобно нарушение.

— Къде са?

Чан въздъхна раздразнено.

— След проникването са се озовали отвъд наблюдателната мрежа около товарната рампа. Но не могат да останат скрити дълго. Ако някоя от камерите не ги засече, моите екипи ще ги намерят.

— С колко хора разполагате на територията на комплекса?

— Над сто. — Чан се изправи. — Всички входове са затворени и е поставена допълнителна охрана. В капан са. Само въпрос на време е да ги открием.

Тя кимна. Макар да бе притеснена от нахлуването, част от нея изпитваше облекчение. Беше подозирала, че американците са изпратили агенти, но до този момент заплахата бе хипотетична, неизвестна променлива извън нейния контрол. Сега бе станала измерима, заплаха, която можеше да елиминира и може би дори да обърне в своя полза.

— Zhõngxiào Сун! — извика един техник на Чан.

Дзяйин и подполковникът отидоха при него с надеждата, че неканените гости са засечени. Екранът обаче показваше картина от лабораторията за вивисекции. Дзяйин се намръщи, когато видя Мария Крандъл да държи заложник с опрян в гърлото скалпел. Беше прекъснала операцията.

Дзяйин поклати тъжно глава на напразните усилия на жената, несъмнено подбудени от състраданието й към опитния образец.

„Очаквах по-добро поведение от колега учен“.

Но от друга страна, американците често показваха слабост, когато трябваше да са твърди. Бяха твърде разглезени, твърде сигурни в превъзходството си, твърде слепи за разместването на световните сили в новото хилядолетие.

За разлика от Китай, където тежките уроци се учат още на младини.

„Изглежда, в образованието ви има сериозни пропуски, доктор Крандъл“.

— Свържете ме с лабораторията — нареди тя.

Чан даде нареждане на техника, който чукна няколко клавиша и й подаде безжичен микрофон.

— Ще можете да чувате отговорите през тонколоните на монитора.

— Добре. — Тя вдигна микрофона към устните си.

— Доктор Крандъл, ако обичате.

На екрана Мария отстъпи крачка назад, като помъкна хирурга със себе си. Погледна към високоговорителите на тавана.

— Виждам, че сте изпаднали в паника, но позволете да ви уверя, че сирените са просто тренировка — каза тя: прибягна до лъжата, за да задуши всичките й надежди за спасение. — Въпреки това трябва да ви предупредя, че съгласно протокола всички помещения са изолирани.

Това вече не беше лъжа.

Мария нямаше къде да отиде.

— Всичко ще бъде наред с вас и с опитния ви образец, доктор Крандъл. За съжаление не мога да кажа същото за спътника ви.

Мария погледна назад към прозорците.

— Бяхте предупредена неведнъж — каза Дзяйин.

„А сега е време да си научиш урока“.

 

 

11:55

Ковалски стоеше нащрек в малката клетка, изнервен от внезапната тишина след воя на сирените. Беше затворен тук от близо три часа и започваше да гледа на затвора си като на машина за лакомства за зверовете отвън. Когато сирените зареваха си помисли, че това е сигналът за обяд, бележещ края му.

И не беше единственият, смутен от шума.

Сирената, отекнала силно в огромния хабитат, бе раздвижила горилите хибриди. Някои потърсиха убежище в пещерите, навели глави от шума. Други се скупчиха по-близо до лидера си. Тежащият половин тон сребрист продължаваше да клечи пред вратата на клетката, без да обръща внимание на врявата. Единственият признак, че чува нещо, бе когато се озърна през рамо и погледна кръвнишки към прозорците.

Дори Ковалски беше погледнал нагоре към стъклената дъга с надеждата да зърне Мария. Един въпрос не излизаше от главата му.

„Какво става там горе?“

Боеше се, че хирурзите вече са приключили операцията на Баако. Искаше му се да може да утеши Мария, да й предложи подкрепата си, колкото и мижава да е тя. Опита се също да не мисли за участта на Баако, но това само засили още повече напиращия в гърдите му гняв.

Движение насочи вниманието му отново към косматата планина пред вратата. Сребристият бе започнал бавно да се люлее. Ковалски срещна тъмния му поглед, който не се откъсваше от него.

„Сякаш проклетникът знае нещо“.

Ковалски притисна по-силно гръб към стоманата зад себе си. Искаше му се да може да се слее с нея. И изведнъж над него се чу силното стържене на зъбни колела — и вратата на клетката започна бавно да се вдига.

„Ох, мамка му…“