Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (12)

7.

29 април, 18:04

Окръг Карловац, Хърватия

„Не, не, не…“

Лена стисна телефона и се опита да набере. Дишаше тежко, опитите се проваляха отново и отново. Жерар и Роланд я гледаха. Роланд беше опитал своя телефон, но със същия успех.

— Тя беше — възкликна Лена. — Сестра ми!

Стояха на една скална площадка над подземно езеро, което изпълваше огромната зала пред тях, широка поне сто метра и два пъти по-дълга. Отдясно голяма река бълваше с рев от един тунел и се вливаше в езерото, като бавно наводняваше залата. Причината да не я е наводнила напълно беше отляво. Там черната повърхност на езерото кръжеше в голям водовъртеж, който бележеше мястото на оттичане. Лена си представи как водата тече в по-дълбоките нива на пещерната система и повлича всичко в недрата на планината.

„И ние може да сме следващите“.

— Това трябва да е Добра река — каза Роланд, загледан в бурните води. — Стига до Огулин и изчезва под земята в Дулина пропаст.

— Отец Новак по всяка вероятност е прав — каза Жерар. — Трябва да сме близо до клисурата, щом телефонът ви улови сигнал, пък било и за съвсем кратко.

Лена се предаде и свали телефона.

— Толкова сме близо…

„И в същото време толкова далеч“.

— Ако можехме да плуваме срещу течението… — каза Роланд.

Беше невъзможно. Ако скочеха в езерото, водовъртежът щеше да ги засмуче още преди да са си подали главите над водата.

Очите на Лена се напълниха със сълзи и тя ядосано ги избърса. Отказваше да признае поражението.

И тогава водата заплиска в краката й. Тя погледна надолу. Нивото на езерото се бе покачило до площадката.

Жерар посочи назад.

— Трябва да се върнем.

— Къде? — безнадеждно попита Роланд. — Пещерите се наводняват и зад нас.

— Все някъде трябва да е по-високо — твърдо каза френският войник. — Място, където да изчакаме водата да спадне.

Никой не възрази, но всички знаеха, че планът е безполезен.

Лена вдигна телефона и го притисна до гърдите си. Искаше й се отново да хване сигнал — не че свързването с Мария можеше да я спаси.

„Но поне ще мога да се сбогувам с нея“.

 

 

18:11

От дъното на дълбоката клисура Грей погледна към каменните бойници на замъка Франкопан, надвиснали високо горе. Дъждът шибаше лицето му, мълнии раздираха черните облаци.

Грей се съсредоточи. От балкона, стърчащ над отвесната скала, се спускаше въже. Загледа как жилавата мускулеста фигура на Фредрик Хорват се спуска надолу с осигуряващия колан. Планинарят бързо стигна до него на скалистия бряг на придошлата река. Зад тях имаше стоманен док с понтонна лодка „Зодиак“.

Докато Фредрик се освобождаваше от въжето и екипировката си, Грей отново се опита да го разубеди.

— Мога да го направя и сам — каза той. — Запознат съм с лодките.

— Но не познаваш реката и пещерите, през които минава. — Фредрик го тупна по рамото. — Организирам обиколки в дълбините на Дулина пропаст от двайсет години. Знам всеки завой, всяка скала и камък. Ако искаш да намерите вашата приятелка, ще имаш нужда от мен.

Грей забеляза, че въпреки наперения и самоуверен тон на планинаря в тъмните му очи блещука страх. Може и да познаваше реката и пещерите, но при едно преминаване през тях сега, в разгара на бурята, можеше да се очаква всичко. Теченията щяха да са коварни и ориентирите най-вероятно щяха да са под вода или дори отнесени.

Въпреки това Фредрик посочи понтонната лодка и отсече:

— Качвай се. Реката няма да се укроти.

Грей хвърли последен поглед към балкона. Сейчан — Даг беше до нея — се беше навела над парапета и гледаше надолу. Не беше много радостна, че я изоставят, но нямаше причина да рискуват повече хора от необходимото. А и Грей не знаеше дали онези, които се бяха опитали да видят сметката на Фредрик, няма да се върнат да си довършат работата. По-добре беше някой да му пази гърба.

Вдигна ръка към Сейчан, но тя се дръпна от парапета, видимо ядосана.

Грей се обърна и се качи в лодката. Макар че беше завързана, тя се мяташе и подскачаше на силното течение като бик на родео, преди да го пуснат. Премести се на носа, а Фредрик скочи на кърмата при външния мотор и отвърза лодката.

— Дръж се! — извика той и дръпна въжето на двигателя.

Грей стисна гумената дръжка. Моторът изрева дрезгаво, но ревът му не можеше да се сравнява с грохота на придошлата река.

Лодката полетя от дока към течението и то моментално я подхвана и я завъртя диво, преди Фредрик да успее да я насочи в правилната посока. Отвесните стени на клисурата се понесоха от двете им страни. Отпред реката изчезваше в зейналия отвор на тунел.

— Влизаме! — извика Фредрик.

 

 

18:15

Сейчан гледаше как лодката изчезва в тунела. Пръстите й се вкопчиха в железния парапет, който отделяше алеята на парка от дълбоката пропаст.

„Трябваше и аз да сляза“.

След като Фредрик им каза за лодката, с Грей съставиха план в беемвето. Въпреки това се колебаеха дали да го изпълнят. Претърсването на наводнените пещери щеше да е опасно и макар че от централата на Сигма бяха засекли телефона на изчезналата изследователка, нямаше гаранция, че тя още е жива. Може да я бяха убили в тунелите и тялото й — или само телефонът й — да е било отнесено от водата в долината.

Но преди десет минути получиха вест от Вашингтон, че двете сестри са се свързали и са успели да разменят няколко думи.

„Значи още е жива някъде долу“.

Въпреки новината Сейчан се опита да играе ролята на адвоката на дявола и приведе доводи защо не трябва да опитват спасителна операция. Защо му беше на Грей — че и на планинаря — да се излага на опасност, за да спаси онази жена? Доколкото знаеха, нападението бе просто иманярски набег срещу археологически обект. Рискуването на живота на опитен агент на Сигма заради един човек изглеждаше безразсъдно. По-мъдро бе да подходят консервативно — например поне да изчакат бурята да премине.

В крайна сметка думите й попаднаха в глухи уши.

Не беше очаквала друго.

Мокрото шляпане на стъпки я накара да се обърне. Даг тичаше към нея по алеята. Беше отишъл да разузнае положението в хотела и да види как местната полиция реагира на случилото се в бара.

— Какво научи? — попита тя. Виждаше мигащите светлини на полицейски коли и линейки през дърветата на парка.

— В момента там е пълен хаос. Никой не знае кой…

Силен гръм го прекъсна и го накара да се сниши.

Сейчан тутакси разпозна, че не е гръмотевица. Обърна се на запад и видя кълбо от огън и черен пушек да се издига към тъмното небе.

Дори Даг се сети какво е избухнало и каза приглушено:

— Някой е взривил превоза ви.

След експлозията веднага завиха сирени. Откъм хотела долетяха викове. Секунди по-късно сигналните светлини се отдалечиха на запад, към полето.

Сейчан вдиша през нос и извади пистолета от кобура на рамото си.

Даг я изгледа.

— Какво правиш?

Тя не му обърна внимание и се обърна към клисурата.

Подозираше, че са взривили хеликоптера не само за да ги принудят да останат тук, но и за да отвлекат вниманието на полицията.

„Да ги накарат да се махнат оттук“.

Сетивата й бяха нащрек, вслушваше се дали някой не приближава през парка, но вниманието й бе привлечено от звука, отекващ някъде отдолу. Три малки светлини се носеха по течението на реката. Джетове. Всичките бяха с емблемата на местния яхтклуб и ако се съдеше по прожекторите на носовете им, явно се използваха за изследване на подземния свят, също като лодката на Фредрик.

Само че пътниците им не бяха туристи.

На всеки джет имаше по двама души с каски. Сейчан забеляза на гърбовете им издайническите очертания на автомати.

„Явно и врагът е научил, че при нападението има оцелели“.

Прицели се в първия джет, като използва парапета за опора. Стреля три пъти от високата си позиция. Първият куршум улучи седящия отзад и тялото му полетя в реката. Вторият рикошира от кормилото и водачът се сниши, но се показа за миг и третият куршум попадна в рамото му. От удара водачът полетя във водата. Неуправляемият джет зави и се разби в стоманения док.

„Един по-малко…“

Прицели се в следващата мишена, но врагът бързо бе усетил заплахата. Двата джета полетяха на зиг-заг по течението, завиваха рязко и непредсказуемо. Сейчан стреля, докато не изпразни пълнителя, но не улучи нито веднъж.

Джетовете изчезнаха в тунела.

Сейчан заблъска с оръжието металния парапет, като ругаеше безумния план — и човека, който беше достатъчно безразсъден, за да го приложи.

„Мътните да те вземат, Грей…“

 

 

18:21

„Май беше грешка“.

Грей се беше снишил на носа — за да може Фредрик да вижда над раменете му и за да не си удари главата в някой надвиснал сталактит. Реката беше придошла толкова, че вече почти изпълваше огромния тунел. Сталактитите висяха от тавана като хищни варовикови зъби, забити в течението. И тези зъби спокойно можеха да направят понтонната лодка на парцали.

— Дръж светлината право напред! — предупреди го Фредрик.

Грей се подчини и хвана по-здраво дръжката на прожектора на носа. С повече не можеше да помогне.

Водата се плискаше високо по стените и на най-малкия завой, прииждаше и се оттегляше на вълни от страничните пещери. И тези естествени образувания не бяха единствената опасност. Покрай тях се носеха стволове на паднали дървета, въртяха се и се блъскаха в камъни и в стените.

А таванът се спускаше все по-ниско и по-ниско…

Фредрик майсторски се справяше с безумното течение, с което си спечели уважението на Грей. Моторът на лодката виеше и ръмжеше, тъй като планинарят го държеше предимно на заден ход, за да намали донякъде скоростта.

— Внимавай! — извика Фредрик.

Грей веднага видя опасността. Тунелът завиваше рязко наляво. Водите се разбиваха високо и образуваха пяна. Течението изглеждаше достатъчно свирепо, за да ги сдъвче.

Смяна в звука на двигателя го накара да погледне назад. Фредрик беше превключил на предна и даваше газ. Грей разбираше действията му. Трябваше им скорост, за да минат оттук.

Лодката полетя напред и той залитна назад. Сега лодката летеше по течението, вместо да се бори с него. На завоя моторът изрева още по-силно и се понесоха още по-бързо. Лодката рязко зави и се надигна опасно.

Грей затаи дъх, но в следващия миг излетяха от бързеите и се озоваха в по-спокойни води.

Той се отпусна с облекчение.

— Дотук бяхме! — извика Фредрик и посочи.

Право напред лъчът на прожектора изчезваше в огромна пещера, наполовина пълна с вода.

Фредрик намали предпазливо скоростта и предупреди:

— Може да се окаже сложно.

— Защо?

Отговорът беше кратък:

— Харибда.

Грей се намръщи. В „Одисея“ Харибда бе името на чудовищен водовъртеж, който поглъщал непредпазливите моряци заедно с корабите им.

Това изобщо не звучеше успокояващо.

 

 

18:24

Роланд рязко спря и се подхлъзна. Бяха тръгнали надолу, обратно по пътя, по който бяха дошли, прогонени от надигащата се вода на езерото.

Жерар ги водеше и търсеше някакъв страничен тунел, който да ги отведе нагоре, някакъв изход от наводнените недра на планината.

— Чакайте! — каза Роланд.

Лена спря. Беше изтощена. Фенерът на каската й примигна — батерията се изтощаваше.

— Какво има?

— Чуйте.

— Нямаме време… — изръмжа Жерар.

— Чуйте, по дяволите! — изруга Роланд. По-късно щеше да моли Бог за прошка за сквернословието си, но точно сега трябваше да привлече вниманието им, да преодолее отчаянието, студа и умората им.

Усилията му бяха възнаградени. Лена наклони глава настрани и очите й се разшириха.

— Това двигател ли е?

Откъм езерото отекваше нов звук, който едва се чуваше през рева на водата — по-висок и равномерен.

— Да! — потвърди Жерар и посочи. — Тръгвайте! Връщаме се!

Роланд не се нуждаеше от подобно подканяне. Забърза срещу течението, като се спъна на няколко пъти, а накрая почти запълзя. Стигна до една площадка и се изправи. Водата стигаше до глезените му. Жерар и Лена дойдоха при него.

Роланд мислено благодари на Бог за милостта му.

Насред тъмното езеро блестеше ярка звезда.

„Лодка!“

— Дръжте се! — долетя глас до тях. — Идваме!

Зад лодката внезапно се появиха още две светлини.

Роланд пое облекчено дъх и помаха с ръка.

Изглежда, цял флот им се беше притекъл на помощ.

 

 

18:27

Когато зад тях блеснаха светлини, съпроводени от рязко ръмжене на двигатели, Грей се обърна. Два джета влетяха в пещерата.

„Кои са тия, по дяволите?…“

Заслепен от светлините, Грей не можеше да види хората на джетовете, но имаше лошо предчувствие. То се потвърди миг по-късно, когато проехтяха изстрели — но Грей вече реагираше инстинктивно: извади пистолета от кобура и отвърна на огъня, като в същото време се хвърли към кърмата и събори Фредрик на дъното на лодката.

Куршумите на Грей пръснаха прожектора на първия джет. Преди светлината да угасне, той различи на него неясни маскирани фигури — водач и стрелец зад него. При изстрелите на Грей джетът рязко зави.

Вторият джет зави в противоположната посока и ярката му светлина се понесе като звезда над тъмното езеро.

„Опитват се да ни излязат отстрани“.

Стисна зъби. Ако лодката им се озовеше между джетовете, с тях беше свършено. Имаха само едно оръжие и можеше да защитава само единия борд. Трябваше му помощ.

Докато стреляше с една ръка по джета с прожектора, Грей викна:

— Фредрик! Не се надигай, но гледай да останем пред тях!

Планинарят се оказа човек на място. Претърколи се към мотора и даде газ. Лодката се понесе напред в опит да изпревари двата джета.

Грей се сниши при десния борд и продължи да стреля по джета с прожектора, но водачът на другия, онзи с пръснатия прожектор, вече се бе окопитил. Чуха се изстрели и куршумите се забиха в левия понтон. Чу се свистене на изпуснат въздух.

Дори ако не ги застреляха, лодката можеше и да не оцелее.

Грей насочи вниманието си към тъмния джет. Трябваше да разкара кучия син. Вдигна пистолета, но точно тогава се чуха изстрели от друга посока и сред трите светлини в края на пещерата проблесна огън.

„Някой от тях е въоръжен. Някой, който вече се е сблъскал с маскираните нападатели“.

Тъмният джет се обърна да посрещне новата заплаха и откри огън към стената на пещерата. Две от светлините изчезнаха, но изстрелите продължиха да отекват оттам. Грей знаеше, че онзи, който му се беше притекъл на помощ, е прекалено открит и няма да издържи дълго.

Въпреки това храбрата намеса му даде възможност да се справи с другия противник.

Грей се обърна. Джетът с прожектора вече ги беше настигнал и се носеше успоредно на лодката. Грей изруга — по-малкият съд бе бърз и маневрен. Прицели се внимателно. Оставаха му два патрона и трябваше да ги използва максимално добре.

— Задръж! — извика Фредрик.

Преди Грей да успее да възрази, планинарят спря мотора. Лодката забави ход и рязко подскочи, когато Фредрик превключи на задна.

Целта на Грей продължи да се носи напред, после зави пред носа им, като вдигаше високи пръски.

„По дяволите…“

Най-лошият му страх се беше сбъднал.

Лодката им бе прикована между двата джета — един отпред и един отзад. Фредрик продължаваше да кара назад, сякаш се предаваше.

— Какво правиш? — извика Грей.

Огънят откъм стената на пещерата беше спрял. Човекът, който се беше опитал да им помогне, бе или мъртъв, или принуден да се скрие. Отървал се от противника си, тъмният джет се понесе към тях като ястреб, спускащ се към жертвата си.

Грей се обърна към Фредрик и видя, че планинарят се е ухилил гадно.

Откъм носа се чу писък, идващ от ярко осветения джет. Грей надникна над понтона. Джетът се въртеше в дълбока вдлъбнатина в езерото, всмукан от голям водовъртеж, чиято сила явно беше твърде голяма за малкия двигател.

Пред очите на Грей джетът се преобърна и беше завлечен в дълбините заедно с двамата си пътници. Лъчът на прожектора продължи да свети още миг, след което изчезна.

Грей разбра маневрата на Фредрик. Планинарят беше подвел врага право в гърлото на чудовището Харибда.

Но оставаше още една заплаха.

Грей се обърна и се прицели в другия джет, като се възползва от моментния шок на водача. Но преди да успее да стреля, откъм стената на пещерата отекнаха нови изстрели.

Стрелецът на задната седалка се килна настрани и пльосна във водата.

„Един по-малко…“

Грей насочи пистолета с двете си ръце и дръпна два пъти спусъка.

Плексигласът пред лицето на водача се пръсна и главата му се люшна два пъти назад от двете попадения. После тялото му клюмна безжизнено върху кормилото. Останалият без управление джет прелетя покрай лодката право към Харибда и секунди по-късно бе погълнат от водния гроб.

— Обръщай! — Грей се завъртя и посочи светлинките при стената на пещерата. — Да ги качваме и да се махаме оттук!

Фредрик огледа спуканата част на понтона, после прииждащата от тунела вода.

— Ако можем.

 

 

18:33

Лена се сгуши в средата на лодката. Ушите й още пищяха от стрелбата. Опита се да не гледа, докато Роланд превързваше дълбоката драскотина на ръката на Жерар. Френският войник бе свалил якето си, след като бе скочил в лодката. Раната не беше от куршум, а от парче отчупена скала.

— Ако не беше подкрепата ти, нямаше да се справим — каза спасителят им на Жерар. — Добра стрелба.

Беше се представил като командир Грей Пиърс, военен сътрудник на АИОП. Но на Лена вече не й пукаше кой я е спасил — достатъчно беше, че са им помогнали да се измъкнат от този подземен ад.

— Дължах им го… за моите хора — отвърна Жерар.

Грей кимна сурово — разбираше лоялността към екипа.

Водачът на лодката — местен, казваше се Фредрик — запали двигателя. Изглеждаше притеснен, въпреки че опасността уж беше отминала. Докато се носеха през езерото, Лена се премести по-далеч от изпуснатата част на понтона. Когато приближиха отвора на тунела, буквално летяха над водата.

— Трябва ни колкото се може повече скорост! — извика водачът. — Реката много е придошла. Всички да се снишат! Ще стане тесничко!

Лена се сниши, докато каската й не се изравни с понтона. Въпреки това поглеждаше напред.

„Ако ми е писано да умра тук, ще го направя с отворени очи“.

Лодката стигна отвора и влетя в него с главоломна скорост. Инерцията ги вкара в тунела и грохотът на водата премина в оглушителен рев. Лодката се тресеше и клатеше, бързо забавяше ход срещу мощното течение.

Лена знаеше какво ги очаква, ако изгубят битката, и си представи огромния водовъртеж. Но онова, което виждаше напред, не изглеждаше по-добро.

На десетина метра от тях реката се блъскаше на един завой и водата се превръщаше в бяла пяна.

Фредрик се насочи към вътрешната страна на завоя, където реката не бе така буйна. Даде газ до дупка, но лодката едва пълзеше. Изруга на хърватски и се приведе, като ги прекарваше сантиметър по сантиметър през завоя.

Лена впери поглед в разбеснялата се вода от другата страна. „Ох, Господи, ох, Господи…“

После внезапно излязоха от завоя. Реката продължаваше да напира, опитваше се да ги натика обратно, но тук течението не беше толкова силно.

Имаше обаче друга опасност.

— Можем ли да минем оттук? — извика Роланд.

— Ще се наложи — отвърна Фредрик.

Придошлата река почти изпълваше тунела. Беше на по-малко от метър от тавана, от който пък се спускаха каменни стълбове — сталактити, осъзна Лена.

Водачът трябваше да намали скоростта, за да прекара лодката през лабиринта.

„Ако се закачим за някой…“

Имаше обаче и други опасности, които дебнеха под водата. Раздиращ звук я накара да погледне надолу. Остра скала беше пробила дъното на лодката.

Фредрик освободи лодката, но пораженията бяха налице. Водата нахлу и започнаха да потъват.

— Изгребвайте с каските! — нареди Грей. — Бързо!

Лена разкопча ремъка и свали каската си. Роланд и Жерар направиха същото и започнаха война с реката, като изгребваха с всички сили.

Но беше безсмислено.

Въпреки писъка на измъчения двигател натежалата лодка започна да се носи назад. Лена видя как Грей и Фредрик се споглеждат. Водачът поклати глава.

И тогава отпред се чу нов — вече познат — звук.

Характерният гърлен рев на джет отекна от стените. Появи се тъмна сянка, водена от ярка светлина. Водачът се беше снишил над кормилото, за да не се удари в тавана.

Явно врагът не беше приключил с тях.

Жерар изруга и вдигна оръжието си, но Грей избута цевта настрани.

— Не стреляй!

 

 

18:46

Сейчан приближаваше потъващата лодка.

Погледна зад нея за някаква следа от преследвачи. След като видя как двата джета изчезнаха в тунела, се бе спуснала по въжето до дока, където се беше забил третият съд. За щастие ключовете бяха на запалването, а не у водача, когото беше застреляла.

Сега се носеше към лодката с Грей и другите. Щом стигна до нея, рязко зави, намали и се понесе успоредно на тях. Прецени положението само с един поглед — водата, пълнеща лодката, спукания понтон, ревящия двигател, който не вършеше почти никаква работа.

— Хвърлете ми въже!

Отвърнаха й объркани погледи, но Грей я разбра.

И й хвърли въже. Сейчан го хвана и го уви около куката зад седалката. Грей уви другия край около ръцете си и подпря крака в понтоните на носа.

Сейчан му кимна, даде газ срещу течението и след като въжето се опъна, добави мощта на джета към двигателя на лодката. Отначало не помръднаха.

„Хайде, боклук такъв…“

Джетът и лодката лека-полека започнаха да надвиват реката. Мъкнеха се мъчително бавно срещу течението, бореха се за всеки с мъка спечелен метър. Накрая, сякаш цял час по-късно, светът пред тях започна да изсветлява.

Бяха стигнали края на тунела. След като излязоха, Сейчан вдигна лице към дъжда. В небето проблесна светкавица. Никога досега не се бе радвала толкова на лошото време. Замъкна лодката до дока и след известно маневриране всички слязоха.

После тя скочи от джета и се хвърли в прегръдките на Грей.

Грей я притисна към себе си.

— Май ти бях наредил да останеш тук — прошепна в ухото й.

Тя се дръпна назад и го изгледа намръщено.

— И да оставя целия купон на теб ли?

 

 

19:12

Грей чакаше с останалите на тротоара. Бяха се сгушили под дърветата на малък парк. Тъмната грамада на замъка Франкопан хвърляше сянка върху улицата.

Искаше му се да се махне от това проклето градче колкото се може по-бързо. Не знаеше кой е врагът, но противниците очевидно имаха военно обучение. Това не беше иманярски набег на крадци, а добре организирана атака.

„А на мен ми писна да тичам слепешком“.

Ръмженето на двигател насочи вниманието му към улицата. Едно беемве излетя от завоя и наби рязко спирачки. Зад волана беше Даг. Беемвето беше последен модел Х5.

— Време е да тръгваме — каза Даг през сваления прозорец. — Засега пътищата са отворени, но полицията още гони нападателите от кръчмата, а бурята продължава да бушува над проходите, така че най-добре да се махаме бързо. — Подаде ръка през прозореца и тупна колата. — Взех я назаем от един приятел. Може да ни потрябва четири по четири, за да стигнем до Загреб.

— Ти оставаш тук — каза Грей и отвори вратата на шофьора.

Даг я дръпна и я затвори.

— Познаваш ли тукашните пътища? Кой знае какво ни чака горе? — Потупа се по гърдите. — Аз познавам всички пътища из тукашните планини.

Фредрик го подкрепи.

— Момчето е право. Трябва ви човек, който познава района.

Грей погледна въпросително планинаря.

Той вдигна ръце.

— Нищо лично, но мисля, че приключих с ролята ми на водач.

Грей не можеше да го вини и кимна.

— Освен това — добави Фредрик — ще окажа на комендант Жерар лекарската помощ, от която се нуждае.

Грей погледна французина. Той също беше отказал да тръгне с тях — трябваше да остане и да разбере участта на хората си. Грей му беше влязъл в положението — знаеше, че той би направил същото, ако беше на негово място. Жерар обаче обеща нещо — да сподели всичко, което научи за врага и за двамата отвлечени професори. Грей му беше дал сигурен номер, на който да се обади.

След като се разбраха, се качиха в джипа. Грей седна отпред, оставяйки задната седалка за Сейчан, Лена Крандъл и отец Новак. Планът беше да продължат към Загреб и там да решат как да действат нататък.

Потеглиха.

Лена се наведе напред. Държеше мобилния си телефон. Грей вече беше махнал батерията, тъй като се боеше, че противникът може да използва сигнала, за да я открие.

— Кога ще мога да се обадя на сестра си?

— Още не — строго отвърна той. — Засега е по-добре противникът да си мисли, че си мъртва.

Тя се облегна назад. Не беше доволна от отговора и се безпокоеше за сестра си.

Грей се опита да я окуражи.

— Сестра ти е в безопасност.

Лена въздъхна.

— Надявам се да е така.