Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (17)

12.

30 април, 11:10

Гуаданьоло, Италия

Грей вкара джипа „Мерцедес“ в поредния завой в планините Пренестини. Макар да им бе нужен само един час да стигнат от летището на Рим до тези височини, сякаш влизаха в друг район. Шумотевицата и тълпите на Рим бяха останали зад тях, докато се изкачваха към нивята и лозите на селска Италия.

Седналата на задната седалка Лена Крандъл беше свалила прозореца, за да пусне свежия топъл въздух на пролетния ден, но очите й си оставаха измъчени от тревоги по сестра й. При пристигането им в Италия бяха получили вест, че наблюдаваният от Сигма джипиес предавател най-сетне е замлъкнал, отбелязвайки последното известно положение на Мария някъде в Пекин. Монк току-що бе кацнал, за да продължи издирването на отвлечената група.

Междувременно групата на Грей имаше своя задача.

Отец Роланд седеше отзад до Лена. Беше заровил нос в малък туристически пътеводител, като в същото време придържаше на коляното си айпад, в който бе заредил цялата информация, която имаше за отец Атанасий Кирхер. Свещеникът бе купил пътеводителя, когато спряха в село Гуаданьоло да хапнат в „Ристоранте да Пепе“ — старомодно семейно заведение с разпалена камина, над която бяха окачени нанизи домашна наденица. Роланд използва времето и да разпита местните посетители за крайната им цел — Сантуарио дела Менторела.

Католическото светилище, чиито руини бяха открити и възстановени от отец Кирхер, се намираше в съседната планина Гуаданьоло. Беше кацнало като орлово гнездо на няколко километра нагоре, долепено до издадена скала, гледаща към долината Джовенцано. Според легендата именно там св. Евстатий получил видението си с елена, носещ сияйния кръст между рогата си.

Грей си представи избледнялото изображение в дневника на отец Кирхер.

„Да се надяваме, че не сме тръгнали да гоним вятъра“.

Щом излязоха от завоя, пред тях изникнаха няколко скупчени каменни постройки с керемидени покриви. Грей подмина крайпътна табела с надписи на италиански, полски и английски.

Сейчан, която седеше отпред с опрян на прозореца лакът, се намръщи на табелата.

— Защо навсякъде има надписи на полски?

Права беше. Дори в малкото село, където бяха спрели да обядват, имаше книжарница с доста книги на полски.

— През 1857 година папа Пий XI дал църквата на Конгрегацията на възкресението, които са полски орден — обясни Роланд. — Интересното е, че папа Йоан Павел II често посещавал това светилище и дори дошъл тук веднага след избирането му за папа. Същото се отнася и за наследника му, папа Бенедикт.

— Значи отец Кирхер е оставил сърцето си тук — отбеляза Грей. — Както и един папа от онова време. А сега папите идват тук на първото си поклонение. Определено изглежда, че това място е важно.

Роланд вдигна пътеводителя.

— Тук пише също, че в светилището са погребани светите мощи на повече от двеста светци.

Лена се обърна от прозореца, заинтересувана от този странен факт.

— Защо толкова много?

— Вероятно защото повечето хора вярват, че тази църква е най-старото марианско светилище на света.

Лена сбърчи чело.

— Марианско?

— Място, посветено на Мадоната, на Дева Мария — обясни Роланд. — Светилището е било основано от император Константин някъде през четвърти век. Бенедиктинският орден се грижил за това място в продължение на почти хиляда години, след което то запустяло. Смята се, че самият свети Бенедикт е прекарал известно време тук в уединение и молитви, като е живял в една пещера на няколко крачки от църквата. Тя още може да се посети.

— Мисля, че приключих с пещерите в обозримо бъдеще — каза Лена и Сейчан изсумтя развеселено.

Подминаха малко гробище и Грей паркира на почти пустия паркинг до един манастир. Църквата на светилището се намираше наблизо. Невзрачната й романска фасада с нищо не загатваше за значението на това място. Кръглият прозорец розета над простите дървени врати отразяваше слънчевата светлина, а под него имаше бронзова статуя на някакъв папа, вдигнал ръка за благословия.

— Това ли е мястото? — малко разочаровано попита Лена.

Грей слезе от колата и се огледа. Макар църквата да не изглеждаше впечатляващо, гледката от скалата компенсираше. Планините се губеха в далечината на север и юг, а на изток се откриваше широка долина, спускаща се далеч долу на отвесни скали и гори до далечните поля и лози.

Останалите също слязоха и се събраха около него.

— Първо да проверим църквата — каза Роланд. — Монахините вероятно знаят повече за загадките на това място, отколкото ще открием в туристическия пътеводител.

И тръгна към вратата, като оправяше бялата си якичка. Грей и двете жени го последваха. Ако някой можеше да изкопчи тайните от местна монахиня, това щеше да е свещеник от същата вяра.

Слънцето беше в зенита си и денят бе топъл и светъл, което превръщаше студените бурни планини на Хърватия в далечен спомен. Въпреки това Сейчан беше нащрек и често поглеждаше към пустия път, водещ дотук. Когато стигнаха вратата на църквата, тя изостана.

— Нещо не е наред ли? — попита Грей.

— Подходът дотук… — Тя присви очи. — Има само един път нагоре и надолу.

Права беше. Бяха изолирани на върха и лесно можеха да ги приклещят. След станалото в Хърватия Грей не я винеше за подозрителността й. Той пооправи лекото си яке и докосна тежкия „Зиг Зауер“ в кобура под мишницата си.

Сейчан забеляза движенията му и го погледна в очите.

— Ще остана тук. Вие поогледайте.

Грей оценяваше предпазливостта й. Макар да нямаше признаци, че ги следят, защо да рискуват? Стисна за миг ръката й. Пръстите му се плъзнаха по вътрешната страна на китката й и той си спомни как беше целувал нежната плът — но сега усети твърдата дръжка на скритата под ръкава й кама. Тя му напомни за истинската природа на жената, която обичаше, за сместа от нежност и стомана.

Такава беше Сейчан.

Роланд отвори вратата на църквата.

— Захващай се за работа — дрезгаво прошепна Сейчан на Грей. В изумрудените й очи се четеше предизвикателство и заплаха: „И не ме оставяй да чакам твърде дълго. Кой знае в каква пакост ще се забъркам?“

 

 

11:21

Роланд влезе в църквата, топна пръсти в купела до вратата и прошепна молитва. Прекръсти се, като се поръси със светена вода. Както обикновено, влизането в дома Господен го изпълваше с трепет и благоговение. Дори лекият аромат на тамян, смесен с дима на свещите, го посрещаше като скъп приятел.

Макар отвън църквата да изглеждаше неугледна, отвътре белите гипсови стени бяха изпълнени със святост и се извисяваха в готически сводове. Пътеката между дървените пейки водеше към олтара, а на площадка отгоре се издигаше великолепен орган от осемнайсети век. Отстрани имаше прозорци със стъклопис и минаващата през тях слънчева светлина осветяваше вековни стенописи и картини. Но истинското съкровище на светилището Менторела беше олтарът.

В нишата зад него се издигаше голяма дървена статуя на Богородица. Беше изработена през дванайсети век и представяше Мария седнала на трон с младенеца Иисус на ръце. На главите на двете фигури имаше корони с инкрустирани скъпоценни камъни и перли. От двете страни се издигаха високи бронзови свещници, които осветяваха статуята и създаваха впечатление, че тя сияе отвътре, сякаш самото дърво бе пропито със святост.

Роланд тръгна към нея, запленен от великолепието й.

Лена заговори зад него и развали магията.

— Знаем ли изобщо откъде да започнем търсенето си?

Роланд забави крачка, когато думите й му напомниха задачата им — да открият онова, което отец Кирхер бе извадил от пещерите. Изчака Лена и Грей да го настигнат в средата на нефа, огледа се и забеляза колко малко са хората в църквата. Двама туристи — съпруг и съпруга — бавно обикаляха около пейките, а една самотна възрастна жена, покрила косата си с шал, бе коленичила и се молеше със сведена глава.

Единственият друг човек беше жена в черните одежди на монахиня. Стоеше до олтара със скръстени ръце, скрила пръсти в ръкавите си. Предвид възрастта на манастира Роланд очакваше да види възрастна монахиня, но тази изглеждаше на по-малко от трийсет. Косата й бе прибрана под забрадката й, но ясните й очи искряха от младост. Погледът й се стрелна към римската му якичка и тя скромно кимна, отдавайки дължимото на сана му.

— Да видим дали тя няма да ни помогне — каза Роланд и продължи между пейките към олтара.

— Dzień dobry — поздрави го тя на полски, после повтори на италиански: — Buongiorno.

Роланд се усмихна на опита й да е полезна на всички посетители — или поне на онези, които явно идваха най-често.

— Lei parla inglese? — попита той на италиански.

— Разбира се, отче — отвърна тя на английски, но полският й акцент си личеше. — Всъщност живях две години в Атланта Сити. Като крупие на блекджек.

Роланд се разсмя.

— Не е най-обичайният път към служба на Господ.

Тя се усмихна и сведе смутено очи.

— Работата беше добра, заплатата също, а и видях повече свят.

— Разбирам ви — каза той и й се усмихна топло. — Мога ли да попитам за името ви?

— Сестра Клара.

— Отлично. Сестра Клара, надяваме се, че ще ни помогнете.

— Стига да мога, отче.

— Идваме чак от Хърватия да научим повече за това светилище. По-конкретно се интересуваме от информация за свещеника, ръководил реконструкцията му през седемнайсети век.

— Имате предвид отец Кирхер.

Роланд леко се стресна, но после си даде сметка, че всяка тукашна монахиня несъмнено познава подробно историята на това място, и каза:

— Да, именно. Преподавам в католическия университет в Загреб и дисертацията ми е посветена на почитаемия отец. Дойдох тук да науча повече за последните му години, да разбера защо е бил така отдаден на възстановяването на светилището и по-точно защо лично е участвал в него. Надявах се, че може би вие или някоя от сестрите тук знае повече, отколкото може да се прочете в книгите.

— Дори да са само легенди и слухове — добави Грей. — Всичко, което може да ни помогне да научим повече за работата му тук.

Сестра Клара посочи мраморния под пред олтара.

— Можем да започнем направо оттук. Сърцето на отец Кирхер е погребано в основата на този олтар по негова молба към папата. Искал е милостта на Мадоната завинаги да сияе върху него.

— Значи отец Кирхер е бил обсебен от Дева Мария — обади се Лена.

— Мисля, че по-точният израз е дълбоко почитал. Именно затова е помолил да възстанови светилището. Защото това е най-старото място, посветено на Светата майка.

Роланд погледна въпросително Лена и видя, че очите й блестят — беше се сетила нещо. Той дръпна нея и Грей настрани и попита тихо:

— Лена, какво мислиш?

— Ева е била жена, майката на всички нас — прошепна тя. — Ако отец Кирхер е търсил място, на което да почита и нея…

„Това би било идеалното място да погребе костите й“.

— Но ако си права, как може да е скрил такъв гроб? Как би го отбелязал?

Грей предложи решение.

— Не спомена ли, че отец Кирхер живо се е интересувал от йероглифи и че дори е гравирал някои от собствените си символи върху древноегипетски обелиски?

— Така е, но какво общо има това с…

Грей продължи:

— И нали е започнал да смята, че йероглифите може да са изгубеният език на Адам и Ева?

Очите на Роланд се разшириха от изумление и той погледна американеца с повече уважение.

— Да видим — каза и се върна при Клара. — Сестро, когато е наглеждал реконструкцията, почитаемият отец е положил лично някои тухли и е участвал във възстановяването на украсата, нали?

— Точно така.

— Изумително. Знам, че може да ви се стори странно, но тук има ли нещо, върху което са били изписани йероглифи за украса?

Клара повдигна изненадано вежди.

— Всъщност има, отче. — Обърна се към една странична врата. — В параклиса на свети Евстатий. Мога да ви покажа, ако желаете.

Роланд сведе глава и се опита да запази спокойствие.

— Ще ви бъдем изключително благодарни.

Тя ги поведе покрай олтара към малка дървена врата и я отвори. Слънчевата светлина струеше от малкия двор зад църквата. Застлана с чакъл пътека водеше през градина с маслинени дръвчета и розови храсти, между които бяха пръснати мраморни статуи.

— Продължете по пътеката и ще стигнете до разклонение — упъти ги тя. — Наляво са стълбите към пещерата на свети Бенедикт, а надясно ще откриете Скала Санта, Светото стълбище. Качете се по него и ще стигнете до параклиса на свети Евстатий.

Грей тръгна пръв, като кимна на Клара.

— Благодаря, сестро.

Клара докосна Роланд по ръката и го спря.

— Питахте за легенда, свързана с отец Кирхер. — Тя кимна към уединения параклис, кацнал на самия връх. — Говори се, че той е работил по онази постройка с един-единствен зидар. Единственият друг човек, когото допускал там по време на строежа, бил негов приятел, епископ Николас Стено. Според архивите ни епископ Стено и отец Кирхер прекарвали много време заедно там и именно епископът донесъл сърцето на Кирхер в светилището Менторела след смъртта на почитаемия отец.

— Това е наистина изключително интересно — каза Роланд. — Благодаря, сестро.

Тя кимна, върна се в църквата и затвори вратата.

Роланд пое след Грей и Лена тръгна до него.

— Какво значи това?

— Може би нищо, но попаднах на името Николас Стено при проучванията ми за дисертацията. Бил датски учен, няколко десетилетия по-млад от отец Кирхер. Движели се в едни и същи кръгове и станали близки приятели. Но най-интересното е, че Стено се занимавал с това, което днес може да се нарече палеонтология. Изучаването на вкаменелости, стари кости и тъй нататък.

— Мислите дали това, че отец Кирхер се е сдобил с предполагаемите останки на Ева, е свързано с приятеля му.

Настигнаха Грей на разклонението. Роланд посочи стръмните каменни стъпала, които се виеха нагоре вдясно.

— Според това, което каза сестра Клара, двамата сякаш са се занимавали с нещо тайно, свързано с параклиса.

Грей беше спрял да огледа другата пътека, която водеше надолу към отвесна скала, в която зееше тъмен отвор.

— Това там трябва да е прочутата пещера. — Посочи покритото със стъкло светилище при входа й, пълно с черепи и кости. — А онова какво е?

— Костница — обясни Роланд. — Според пътеводителя в нея са останките на монасите, служили тук. Надписът върху мраморния пиедестал гласи: Помнете — ние бяхме това, което сте вие. И ще станете това, което сме ние.

— Вярно е, но определено е мрачно. — Грей се обърна към мраморното стълбище и тръгна нагоре.

Лена го последва, но се озърна назад към костницата.

— Да се надяваме, че ние няма да станем като тях преждевременно.

Роланд се усмихна. „И това е вярно“.

Грей ги поведе по стръмната Скала Санта. Стъпалата бяха от бял мрамор, излъскан от безбройните сандали, ботуши и обувки, минали по тях през вековете. Ниската стена отляво беше единственото, което пазеше изкачващите се да не паднат от отвесната скала.

— Сега разбирам защо го наричат Свето стълбище — отбеляза Лена, която се бе запъхтяла от изкачването.

— Било е замислено като предизвикателство и смирение за поклонниците, желаещи да стигнат до параклиса — изхриптя Роланд.

— Определено върши работа.

Роланд погледна напред, като заслони очи от слънцето. Малкият параклис изглеждаше аскетичен и прост на фона на синьото небе, кацнал на скалата, гледаща към съседната долина. Четири засводени прозореца гледаха към четирите посоки на света.

Когато стигна вратата му, Роланд беше останал без дъх. Спря за миг и огледа панорамата от бели скали и покрити с папрати склонове. Лек ветрец носеше едва доловим аромат на бор.

„Какво е скрил отец Кирхер тук… и защо?“

 

 

11:48

Лена последва Роланд през прага в сенките на малкия параклис. След трудното катерене очакваше да открие нещо внушително и величествено, но интериорът беше спартански. Единствената украса бе малък мраморен олтар в другия край и няколко разтекли се свещи под просто дървено разпятие. Помещението бе не по-голямо от двоен гараж с прозорци, гледащи към посоките на света.

Роланд се загледа към тавана и пресичащите се каменни арки.

— Строителната техника е същата като онази, която видяхме в параклиса в пещерите.

Беше прав и това я накара да се замисли. Ако параклисът в пещерата бе построен да приюти костите на мъжа неандерталец, дали тази постройка не беше някаква насока за направеното с останките на жената?

Роланд се огледа.

— Сестра Клара каза, че имало йероглифи.

Грей тръгна покрай стените на помещението, като прокарваше пръсти по стените под прозорците и се вглеждаше внимателно.

— Всички тухли са изписани. Редовете вървят на пояси по цялото помещение. Най-горният прилича на латински. Под него е на гръцки.

Лена отиде при него. Той клекна и продължи:

— Следващият пояс е на китайски… А най-долният е редица египетски йероглифи.

Роланд клекна до тях.

— Все едно ги е наредил по възраст. Назад във времето.

Лена прокара пръсти по най-долния пояс, впечатлена от способността на отец Кирхер да имитира древната писменост. Продължи покрай стените, като оглеждаше трите реда йероглифи ниско над пода.

Роланд я следваше.

— Един от най-големите издадени трудове на отец Кирхер е тритомният Oedipus Aegyptiacus. Пространен трактат върху Египет, йероглифите и древната мъдрост. Смесва гръцки митове, питагорейска математика, арабска астрология, библейски разкази и дори алхимия в опит да разбере универсалния източник на цялото познание.

— Като някаква голяма обща теория на разума — каза Лена.

Роланд кимна.

Лена внезапно почувства някакво родство с отдавна починалия свещеник. „Ние с Мария изучаваме същото, опитваме се да открием произхода на човешкия разум“.

Грей огледа йероглифите и попита:

— Можете ли да преведете нещо от това?

Роланд се намръщи.

— Най-вероятно са безсмислици. Отец Кирхер е смятал, че е открил начин да разчита йероглифи, но в крайна сметка се оказало, че се е заблуждавал.

— Тогава какво се надяваме да открием тук? — попита Лена.

Очевиден отговор нямаше и тримата се умълчаха.

След няколко минути тя беше готова да се признае за победена, но Грей посочи една част от стената.

— Вижте тук. На средния ред, двете антилопи. Обърнете внимание на тази отдясно, с изправените рога.

Потърка с палец, за да разкрие по-добре голямата колкото монета вдлъбнатина между рогата. Погледна спътниците си.

— Прилича на йероглифно представяне на символа на свети Евстатий. Рогата на елена с кръста.

— Като онова, което открихме в дневника на Кирхер — каза Лена. — Но какво означава?

Грей се обърна към нея и протегна ръка.

— Може ли ключа?

Лена го разбра, извади ключа от джоба си и му го подаде.

Грей доближи върха ключа до вдлъбнатината между рогата. Диаметърът беше същият.

— Обърни внимание, че върхът на ключа стърчи с около сантиметър, почти като перфоратор.

Роланд го погледна със съмнение.

— Мислиш си, че пасва?

Грей извади химикалка и я напъха във вдлъбнатината.

— Запълнена е с нещо рохкаво. — Разтри изпадналия пълнеж между пръстите си. — Прилича ми на фин пясък и може би восък.

— Опитай пак.

Грей нагласи върха на ключа и удари силно халката с длан. Ключът потъна с чегъртане до първия зъб. Грей го извади и издуха оронения пълнеж.

— Мисля, че се получи. Отдолу има жлеб. Изглежда, че е точно за зъба на ключа.

Измъкна ножа от канията в кубинката си и изчисти жлеба с върха му. После отново направи опит с ключа. Наложи се да бута и ръчка, но накрая ключът потъна изцяло, чак до дръжката с черепите.

„Тази ключалка определено няма да проработи след толкова векове“ — помисли си Лена.

— Давай — каза Роланд с блеснали от надежда очи. — Освен че е изучавал забравени езици, отец Кирхер е бил майстор инженер и е създал какви ли не устройства, от магнитни часовници до автомати с пружина. В музея си в Рим дори имал статуи, които говорели, като усилвали гласовете на хора в друга стая.

Грей стисна дръжката на ключа и я завъртя.

Лена затаи дъх.

Откъм стената отекна силно изщракване. После една голяма мраморна плоча в подножието на олтара хлътна, завъртя се на скрити панти и видяха рампа, водеща надолу. От отвора се вдигна прах.

Лена предпазливо се отдръпна от дупката. Роланд пристъпи до нея, а Грей извади ключа и отиде при тях.

Рампата водеше към тънещи в полумрак стъпала, скрити под олтара. Изглеждаха изсечени в самата скала и се спускаха стръмно надолу.

— Като тъмно огледало на Свещеното стълбище отвън — прошепна Роланд.

„Но накъде води?“ — помисли Лена.

 

 

12:18

Сейчан се придържаше към сенките на манастирските стени. Обедното слънце се издигаше високо в ослепително синьото небе. Един сокол бавно кръжеше във въздушни течения, издигащи се от загретите планини. Свежият въздух ухаеше на бор с лек примес на розмарин от манастирската градина. Чуваха се гласовете на монахините — надигаха се и затихваха в молитвен ритъм.

Сейчан се опита да си представи какво ли е да живееш в такова уединение и изолация, да бъдеш в мир със себе си и с Бог. Младините й бяха пълни с ужас и отчаяние, докато се мъчеше да оцелее в бедняшките квартали на Югоизточна Азия. Именно там я вербуваха и я обучиха по брутален начин, за да унищожат малкото човечност, останала в нея. Едва наскоро тя бе успяла да се примири с миналото си и се зае да поправи злините, които беше извършила, и да намери някакво подобие на покой.

Покой, на който още нямаше доверие.

Знаеше колко лесно може да й бъде отнет той.

Погледна към църквата и към параклиса горе. Преди няколко минути беше видяла как Грей се изкачва там с останалите. Не се съмняваше в любовта му към нея, нито можеше да отрече чувствата, които изпитваше към него. Но колкото и да се опитваше да го скрие — а тя беше добра в слагането на маски, — не можеше да се освободи от предпазливостта, когато беше около него. Това бе някаква комбинация от страх, че ще го загуби, наред с чувството, че не го заслужава.

„Нито пък този нов живот“.

Затръшването на врата насочи вниманието й към църквата. Някаква двойка на средна възраст се насочи към малкия паркинг. Жената пъхна ръката си в ръката на съпруга си естествено и с лекотата на птичка, кацаща на клон. Каза нещо и мъжът се усмихна. Докато вървяха, двамата незабележимо се доближиха един до друг. Това бе танц, по-стар и от времето, подбуждан от двете им сърца, които биеха като едно, синхронизирани от изминалите години в съвършен ритъм.

Гледката я подразни — не защото им завиждаше, а тъкмо обратното. Намираше ги за наивни, блажено невежи за суровата реалност на живота. За нея подобен мир беше илюзия, нарочна слепота, подобна на капаците на кон, които му пречат да се подплаши от опасностите около него.

В крайна сметка единственият истински и вечен покой можеше да се намери в смъртта.

„А аз нямам намерение да си отида без бой“.

Отекващо буботене откъсна вниманието й от двойката и го насочи към пътя. На завоя се появи туристически автобус и бавно запълзя нагоре. Беше боядисан в яркочервено, със стилизиран дракон отстрани. Беше виждала подобни автобуси из цяла Европа, пълни с азиатски туристи с фотоапарати, които се движеха на групи и се придържаха към собствената си култура като стена срещу чуждото влияние. Знаеше, че някои туристически компании дори съветват клиентите си да не опитват местната кухня, а да предпочетат сергиите за макарони или азиатските ресторанти.

Макар че подобни автобуси бяха често срещана гледка в Европа, Сейчан все пак се скри по-дълбоко в сенките на манастира. Знаеше, че някаква китайска групировка е отвлякла Ковалски и сестрата на Лена и вероятно бе устроила засадата в Огулин.

За всеки случай се премести до един тесен прозорец, отворен за лекия ветрец от планините. Гласовете на монахините в обедната молитва се засилиха. По-рано беше обходила района: направи пълна обиколка на мястото и огледа различните пътища за отстъпление.

Приклекнала, тя се заслуша в хрущенето на чакъла под гумите на автобуса, който влизаше в паркинга. Използва момента да се прехвърли през отворения прозорец в празната стая и загледа как автобусът спря сред облак от прах и отработени газове.

Секунди по-късно вратите се отвориха и от него започнаха да слизат хора, които се протягаха, прозяваха и проверяваха фотоапаратите си. Екскурзоводът — дребна жена с яркоалено яке в тон с боята на автобуса — отвори чадър със същия цвят. Използва го и за сянка, и за да привлече вниманието към себе си, докато дърдореше високо на мандарин. След известно суетене поведе групата към дървената врата на църквата.

Сейчан се загледа в туристите. Всички бяха китайци, от деца до прегърбени старци. Очевидно не бяха ударен отряд. Въпреки това подобна тълпа предлагаше идеално прикритие за всеки, който би поискал да се доближи до групата на Сейчан. Тя внимателно огледа всички, като обръщаше внимание на начина, по който се движат, с кого разговарят, как общуват.

Шестима мъже — в края на двайсетте и началото на трийсетте — я изпълниха с безпокойство. Не вървяха заедно, нито разговаряха с някой от останалите. Вместо това погледите им се насочваха към върха малко по-целенасочено от нормалното, а един се загледа няколко секунди по-дълго в паркирания им джип. Когато се обърна, Сейчан забеляза издайническа издутина под лекото му яке.

Можеше да е фотоапарат — но тя не се върза на тази версия.

Трябваше да измисли някакъв план.

Времето на покой беше изтекло.

 

 

12:32

Грей поведе надолу по тъмното стълбище. То беше тясно и коварно стръмно, поради което се налагаше да вървят в колона. Той осветяваше пътя с малко фенерче, а Лена вървеше зад него и си светеше с телефона. Въздухът бе с няколко градуса по-студен, отколкото в слънчевия параклис горе, както и по-сух, отколкото беше очаквал.

„Все едно влизаме в прашна египетска гробница“.

Роланд прокара пръсти по стената.

— Ако питате мен, това стълбище може да води до някаква пещера в планината, подобна на пещерата на свети Бенедикт.

След още няколко стъпала преценката на свещеника се оказа вярна — лъчът на фенерчето на Грей изчезна в пещера. Беше малка, широка не повече от метър и половина. Когато слезе от последното стъпало, петата му потъна в нещо като счукани камъни по пода. Дръпна се, за да направи път на другите. Хрущенето на стъпките им звучеше силно в затвореното пространство, но недостатъчно, за да заглуши изненаданото общо ахване.

Лена вдигна телефона си по-високо.

Роланд се олюля, сякаш всеки момент щеше да рухне на колене.

В отсрещния край на пещерата върху изсечен от скалата трон седеше бронзова фигура на Дева Мария, точно копие на дървената Мадона в църквата — от короната с бижута на главата до младенеца Христос в скута й.

— Прекрасна е — промълви Роланд.

Лена охлади ентусиазма му.

— Но не сме дошли тук заради нея. — Тя огледа каменните стени на пещерата. — Това е просто поредният параклис. Може би място, на което отец Кирхер се е молил на Дева Мария.

— Но все пак да откриеш такова свято място, скрито от векове… — Гласът на Роланд бе изпълнен със страст и звучеше така, сякаш щеше да заплаче. — Това е чудо!

Грей пристъпи напред и освети фигурата с фенерчето си.

— Засега не ме е грижа толкова за чудеса, колкото за отговори. Например, защо отец Кирхер е скрил тази статуя тук?

Погледна безметежните очи на Мадоната и си спомни как сестра Клара каза, че Кирхер поискал сърцето му да бъде погребано в църквата под святия й поглед.

„Тук трябва да има нещо повече“.

Погледна в краката си и разрови едрия пясък. Не приличаше на отпадъци от строителството, а по-скоро на пълнеж на котешка тоалетна. Движението откъсна вниманието на Роланд от статуята.

Грей се наведе, взе няколко зрънца и ги разтърка между пръстите си.

— Прилича ми на материала с който беше запълнена ключалката. Някакъв пясък.

Роланд също се наведе и го огледа.

— Не е пясък — каза той и когато вдигна глава, на лицето му играеше лека усмивка. — А слюда.

— Слюда ли? — попита Лена.

— Да, слюда — потвърди Роланд. — Има я в торбички в някои шишенца с хапчета, за да попива влагата.

„Нищо чудно, че въздухът тук е толкова сух“.

— Материалът е бил интересен за учените от времето на отец Кирхер — продължи Роланд. — Той е написал няколко глави върху получаването му и способността да изсушава. Дори го е използвал, за да запази някои от частите на механичните си устройства.

Лена погледна назад към стълбите.

— Като заключващия механизъм горе.

Роланд кимна.

— Може би не само него — добави Грей. — Отец Новак, нали каза, че Кирхер е построил движещи се статуи, някои от които били изложени в музея му?

Очите на Роланд се разшириха.

— Не мисля, че… — Той се обърна към бронзовата скулптура на Мадоната. — Не може да бъде.

„Има само един начин да разберем“.

Грей отиде при статуята и я освети с фенерчето. Подозираше какво ще намери. Откри го в короната на главата на Мария — дупка във формата на кръст, оградена от полумесец от скъпоценни камъни.

„Като рога на елен“.

Роланд се прекръсти и прошепна молитва.

Лена изглеждаше не по-малко поразена от него.

Грей подаде фенерчето на Роланд и извади стария ключ на Кирхер. Наложи се да се опре на скута на статуята, за да стигне до короната.

— Внимателно — предупреди го Роланд.

Грей пъхна докрай ключа в кръста. Завъртя го на пълен оборот — но не се случи нищо. Опита отново, но със същия резултат.

— Може ключалката да е счупена — каза Лена и скръсти нервно ръце на гърдите си.

Грей потрети опита си и усети леко напрежение, което се засилваше с всяко завъртане.

— Вътре сякаш нещо се затяга.

— Продължавай — подкани го Роланд с надежда в гласа.

Грей се подчини и продължи да върти ключа. Напрежението продължаваше да расте. Той разбра на какво се надява Роланд.

„Навивам нещо“.

След малко вече трябваше да полага усилия, за да продължи да навива; малките черепи се забиваха в пръстите му. Накрая нещо в статуята изщрака и бронзът звънна като камбана.

Грей се сепна и се дръпна назад, като измъкна ключа.

Роланд го сграбчи за лакътя — не за да не падне, а от смайване.

— Вижте!

Статуята забръмча и по дължината на Мадоната се появи тъмна линия. Статуята се отвори сама на две половини, подобно на някакъв бронзов саркофаг.

Кухата скулптура криеше в себе си останките на древен скелет. Но не просто сложен вътре. Костите бяха внимателно подредени и прикрепени към бронза, разположени точно като Мадоната. Фигурата седеше безметежно, празните очни кухини се взираха надолу към тях под изпъкналите надочни дъги, така различаващи се от тези на съвременния човек.

— Открихме я — прошепна Лена. — Открихме Ева.

— И това не е всичко — каза Роланд и пристъпи напред. — Вижте какво държи.

В едната си ръка скелетът държеше еднометрова тояга от кост, която лежеше в скута му, подобно на Мадоната, държаща младенеца Иисус, но не той привлече най-силно вниманието им. На едното коляно беше поставена каменна топка с размерите на грейпфрут.

Грей я освети с фенерчето си и се взря в изваяните по нея детайли — кратери във формата на звезди и гладките равнини на морета.

— Това е макет на Луната — каза Роланд. — Почти съвършено копие.

Лена пристъпи още по-близо.

— Невъзможно.

Грей не разбираше реакцията им. Роланд вече им беше показал рисунки на отец Кирхер, изобразяващи лунната повърхност. Находката не би трябвало да предизвика такива невярващи физиономии.

— Какво има? — попита той.

Лена го погледна. Наложи се да преглътне, преди да успее да отговори.

— По задната част на сферата още има парченца калцит.

Грей се намръщи неразбиращо.

— Това не е от времето на отец Кирхер — обясни Роланд. — Топката трябва да е била взета от онази ниша в праисторическата скулптурна галерия, за която ти разказахме. Личи си, че е откъсната от мястото й, след като е била покрита с калцитни отложения през хилядолетията.

Лена посочи.

— Което означава, че макетът на Луната трябва да е на десетки хиляди години.

Грей се загледа в загадката.

Това вече беше невъзможно.

Роланд отстъпи крачка назад и вдигна ръка към челото си.

— Нищо чудно, че Кирхер е бил така обсебен от Луната, докато е търсел източника на древното познание. Подобно на нас, той би трябвало да разпознае невъзможността на тази находка.

— Може би затова е запечатал онези пещери — каза Лена. — И е оставил предупреждения никой да не влиза в тях.

— И затова накрая е скрил всичко тук — добави Роланд.

Лена докосна ръката на свещеника.

— По този начин Кирхер се доказва като истински учен. Защитил е и е запазил откритието си за бъдещите поколения.

Роланд въздъхна.

— Вероятно е прекарал последните години от живота си в тайно изучаване на всичко това. Споделил е наученото само с най-близките си колеги. И макар вероятно да не е разбирал напълно откритието си, очевидно е започнал да го почита.

Грей погледна прекрасната изработка на механичната Мадона. Нямаше как да не се съгласи със свещеника.

Лена вдигна ръка към дългата тояга между пръстите на скелета.

— Мисля, че е от слонова кост, може би от бивен на мамут.

— Какво трябва да представлява? — попита Грей.

— Не знам. Може би бастун. Ако се съди по артритните промени по някои от костите, тя е умряла много стара.

Грей се загледа в тоягата. Имаше чувството, че това е нещо повече от обикновен праисторически бастун, особено след като беше изложен по този начин. Можеше да различи едва доловими резки по дължината му, подобно на някакъв праисторически метър.

Лена се наведе напред.

— Вижте. Кутрето на тази ръка е зараснало след старо счупване.

— Счупен пръст. — Роланд надникна над рамото й. — Също като на онези отпечатъци от длани, които видяхме над гроба й.

— И в пещерата с нишите и статуите. Което означава, че става дума за същата жена. Тя е изрисувала стената и вероятно е създала това изображение на Луната.

Грей се дръпна назад и огледа скелета. От мястото си забеляза нещо, които другите двама бяха пропуснали. Вътрешната повърхност на двете половини на бронзовата Мадона криеха още загадки. От едната страна в метала беше гравирана карта. Грей виждаше голям остров, но останалите детайли бяха твърде дребни, за да ги различи.

На другата страна на обвивката имаше подвързана в кожа книга, пъхната в бронзов джоб. Горната й половина се виждаше и върху подвързията се мъдреше познатият лабиринт.

Той насочи лъча на фенерчето към книгата и това привлече вниманието на Роланд. Свещеникът рязко издиша, когато осъзна онова, което Грей вече знаеше.

Ръцете на Роланд посегнаха към книгата, но после се отпуснаха предпазливо.

— Това е копие на дневника на Кирхер.

Преди да успеят да решат какво да правят, телефонът на Грей избръмча в джоба му. Той отговори и чу гласа на Сейчан.

— Опитвах се да се свържа с теб — забързано каза тя. — Имаме си компания.