Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (10)

5.

29 април, 14:15

Окръг Карловац, Хърватия

Разтреперана в мрака, Лена приклекна на издадената скала. Фенерът на каската й осветяваше черната повърхност на растящото езеро, което запълваше долната част на залата.

„Трябва да се махнем оттук…“

За двайсетина минути водата бе заличила всички следи от праисторическия лагер в този подземен свят, бе заляла покритите с калцит кости и черните петна от стари огньове. Оставаха само върховете на сталагмитите, стърчащи от езерото, както и рисунките по стените — само че сега стадата елени и бизони изглеждаха така, сякаш се давят.

Въпреки изпълнилия я ужас тя скърбеше за това унищожение.

До нея отец Новак пъхна мобилния си телефон в раницата си. Поклати глава — и този опит да хване сигнал беше напразен като миналия преди малко. Лена се беше опитала да се свърже със сестра си в Щатите, но толкова дълбоко под земята това бе невъзможно.

— По-добре да идем до другата зала, в която се спуснахме — предложи той. — Да видим дали няма някакъв изход. След всички вторични трусове може нещо да се е срутило и взривеният от крадците вход да се е отворил пак.

Не изглеждаше особено убеден, но Лена кимна. Искаше й се да прави нещо — ако не друго, то поне да се движи. Намести раницата по-високо на раменете си и се спусна от скалата в тъмното езеро. Ледената вода моментално напълни обувките и намокри панталоните до средата на бедрата й. Тя стисна зъби, направи няколко крачки и продължи напред.

— Внимавай — предупреди свещеника. — Хлъзгаво е.

Той я последва, като изпъшка силно, щом влезе във водата.

— Хлъзгаво ли? Това е нищо. Лошото е, че е студено.

Лена не се сдържа и се усмихна, благодарна за опита му да разведи атмосферата. Минаха през голямата зала и се насочиха към тунела, водещ към по-малката пещера. Лена се замоли дано да има някакъв изход.

Докато приближаваха тунела, се надигна нисък тътен, от който по повърхността на езерото се появиха вълнички.

— Още един вторичен трус — каза Роланд и спря.

Останаха със затаен дъх в очакване на най-лошото, но трусът бързо утихна, също като предишните няколко. Въпреки това Лена продължи по-бързо към отвора на тунела и го освети с фенера си.

— Наполовина е наводнен.

— По-добре, отколкото да е напълно наводнен.

— Прав си.

Наведе се под ниския таван и тръгна напред. Дишаше тежко, мъчеше се да овладее клаустрофобията си. Обикновено не изпитваше безпокойство в затворени пространства, но от мисълта за тежестта на планината над нея и нуждата да се навежда и почти да потапя носа си във водата чуваше как сърцето тупти в ушите й.

За щастие тунелът леко се изкачваше и когато стигна края му, водата беше само до глезените й. Но пък бе цялата мокра и зъбите й тракаха неудържимо — реакция, която само отчасти се дължеше на студа.

Роланд не се справяше по-добре от нея — целият трепереше, когато стигнаха до купчината натрошени камъни под отсрещната стена. Погледна нагоре и насочи лъча на фенера към тавана. Лена направи същото. Затърсиха някаква следа от някогашния вход, но крадците си бяха свършили добре работата. От тавана се стичаха само няколко струйки вода, просмукала се между скалите от бурята горе.

Роланд стисна юмрук и промърмори нещо под нос. Говореше на хърватски и макар че Лена не можеше да го разбере, думите му й заприличаха повече на ругатня, отколкото на молитва.

— Всичко ще бъде наред — безполезно се опита да го успокои тя. — Ще изчакаме бурята да отмине. Някой със сигурност ще дойде да ни търси. Ако чуем нещо, ще започнем да викаме. Щом разберат, че сме тук, ще прокопаят отвора.

Роланд погледна водата, която вече се беше покачила до средата на прасците им. Не каза очевидното и тя му беше благодарна за това. Ако не се удавеха, щеше да ги убие студът.

Той кимна.

— Значи ще чакаме и…

Прекъсна го тих стон, идващ от сенките отляво. Лена се завъртя натам. Някаква тъмна фигура се появи иззад дебела каменна завеса. Роланд избута Лена зад себе си — сигурно се боеше, че е някой от крадците.

Мъжът — пълзеше на четири крака — се претърколи на една страна и вдигна ръка срещу заслепяващата светлина на двата фенера.

— Père Novak… Docteur Crandall… — изграчи той. — C’est vous?

Лена насочи лъча на фенера си към него и видя познато лице, окървавено. Беше командирът на френските пехотинци.

Роланд също го позна и се завтече към него.

— Комендант Жерар!

Войникът го погледна с облекчение и измъкна пушката си иззад каменната завеса. Оръжието сякаш му вдъхна сили.

— Wu’est-cequi c’estpassé? — дрезгаво попита Жерар, след което опита на английски. — К-какво стана?

Роланд прегледа главата на войника. От порезната рана продължаваше да сълзи кръв. Лена предположи, че нараняването е станало при експлозията.

— Как… как се озовахте тук? — попита тя.

Жерар погледна взривените останки от входа и заговори бавно и колебливо — все още беше замаян:

— Когато ни нападнаха, се втурнах надолу да ви защитя. Това беше основният ни приоритет.

Лена го разбра. „Трябвало е да пази цивилните, за които отговаря“.

— Но противникът бе твърде бърз — продължи Жерар. — Едва успях да се скрия, следваха ме по петите. Чух ги как викат на Райтсън и Арно да излязат. Когато вие не се появихте с тях, предположих, че те са ви скрили. За да ви защитят, n’est-ce pas?

Лена кимна.

— Бяха твърде много, за да рискувам да ги нападна и да освободя професорите. Със сигурност щяха да загинат. Затова изчаках с надеждата да спася вас, а когато стане безопасно, да вдигна тревога.

— И ние имахме подобен план — каза Лена.

Войникът се намръщи.

— Канех се да тръгна, когато… — Поклати глава. — Не помня.

— Крадците взривиха входа — обясни Лена. — Взривът ви е зашеметил.

Жерар се изправи несигурно, като се подпираше на стената с една ръка. Метна оръжието си на рамо и се загледа във водата, която се плискаше в краката му.

— Пещерата се пълни с вода — каза Роланд. — Трябва да се качим колкото се може по-нависоко.

Войникът не му обърна внимание и се отдалечи. Откачи от колана си фенерче и го насочи към тунела, водещ към съседната зала. Няколко метра по-навътре водата го бе заляла напълно.

Лена застана до него.

— Мисля, че Роланд… че отец Новак е прав. Трябва да се изкачим по-високо, да останем над нивото на водата.

Жерар поклати глава.

— Спасителният екип няма да дойде навреме.

— Тогава какво да правим? — попита Роланд.

Жерар ги поведе към каменната завеса и посочи зад нея. Лена надникна и видя, че скривалището на войника е всъщност отвор на друг тунел, който започваше на няколко стъпки над водата.

Но накъде водеше?

Тя се обърна и видя, че Жерар вади от джоба си някакъв лист. Разгъна го и го разстла на стената. Оказа се, че е ръчно начертана карта на пещерната система.

— Ние сме тук — каза той и посочи с пръст. — Според геологическото проучване на Райтсън на района тази пещера е свързана със серия тунели и пещери, които продължават по-надълбоко и навътре през планината. Може би чак до Дулина пропаст.

Жерар се обърна към Роланд, но свещеникът гледаше със съмнение.

— Какво има предвид? — попита Лена.

— На път насам мина през град Огулин, нали? — попита Роланд.

Тя кимна и си спомни тихото средновековно градче с каменния му замък и старите къщи.

— Огулин се намира над най-дългата пещерна система в Хърватия, повече от двайсет километра пещери, проходи и подземни езера. Един от отворите към тази система се намира в центъра на града.

— В центъра на града ли? — изненада се тя.

— Река Добра извира от съседната планина и прокопава дълбока клисура, която минава през половината Огулин — обясни Роланд. — В центъра на града тя пада в пропаст и продължава като подземна река. Това място се нарича Дулина пропаст. Има легенди за момиче на име Дула, което се хвърлило в бездната, за да не бъде омъжено за някакъв стар и жесток благородник.

Лена се обърна към френския войник.

— Значи смятате, че пещерите могат да ни отведат до онази пропаст и до изход към повърхността?

— Райтсън мислеше така — каза Жерар. — Но пещерната система не е проучена изцяло.

— Колко далеч е градът?

— На около седем километра по права линия — отвърна Роланд.

„Седем километра…“

Изпълни я отчаяние.

— Имам въжета, алпинистка екипировка и резервни батерии в раницата — каза Жерар.

Лена се загледа в покачващата се вода, като се мъчеше да потисне паниката си.

— Ами ако и останалите пещери са наводнени?

— Je ne sais pas — сви рамене Жерар. — Не знам, но тук определено се наводнява.

Роланд се обърна към нея.

— Какво ще правим? Ако искаш да останеш, аз ще остана с теб.

Лена освети отвора на тунела и се запита какво ли ги чака в мрака. Но френският войник беше прав. По-добре да тръгнат към неизвестното, отколкото да останат тук, където смъртта беше почти сигурна.

Тя изправи гръб и се обърна към двамата мъже.

— Тогава да тръгваме.

 

 

16:04

Бурята подмяташе безмилостно хеликоптера. Дъждът шибаше яростно стъклата и чистачките на машината бяха почти безполезни. Макар че до залез-слънце оставаха още два часа, тежките черни облаци, надвиснали над планината, превръщаха деня в нощ.

Пилотът до Грей се бореше с уредите за управление. Вятърът блъскаше малкия хеликоптер сякаш от всички страни едновременно, докато се издигаха все по-високо в Алпите. Накрая прелетяха над един планински проход и в долината след него видяха пръснати светлини.

— Огулин! — извика пилотът в радиостанцията си и избърса избилата на челото му пот. — В тази буря мога да ви закарам само дотук. Според докладите времето в планините нататък било още по-лошо.

Грей се обърна към Сейчан, която се беше разположила невъзмутимо отзад, без да обръща внимание на турбулентното изкачване в планините. Тя сви рамене: приемаше промяната в плана съвсем равнодушно.

Преди половин час бяха кацнали в столицата на Хърватия Загреб, където ги чакаше местен пилот с хеликоптер. Пътуването до координатите на изчезналия френски отряд би трябвало да продължи само петнайсет минути, но бурята бе удвоила времето, а сега заплашваше да ги запрати обратно на земята.

Грей се огледа. Не искаше да губят време и беше готов да принуди пилота да продължи напред. Колкото повече се бавеха, толкова по-вероятно бе да изгубят следите на изследователския екип и охраната му. Но когато погледна черното небе и проблясващите над върховете мълнии, се отпусна в седалката и отстъпи:

— Свалете ни.

Пилотът кимна, въздъхна с облекчение и насочи машината към светлините в долината.

— Мога да кацна в полето до града. Ще се обадя да ни чака кола. След като най-лошото от бурята отмине, може да опитаме отново. Но ми се струва, че ще стане най-рано утре сутринта. Мога да уредя хотел.

Грей почти не го слушаше — вече съставяше наум графика и търсеше алтернативи.

— Колко време ще ни трябва да стигнем пеша?

Пилотът го изгледа скептично.

— Можете да вземете кола до село Биелско, което е само на шест километра оттук. След това остават четирийсет минути преход, но при добро време. В тази буря, в гъстата гора и без пътеки, ще ви отнеме часове и като нищо можете да се изгубите. По-добре изчакайте бурята да отмине.

Силен порив на вятъра подметна хеликоптера, сякаш за да подчертае думите му. Пилотът насочи цялото си внимание към управлението на машината и я спусна към полето.

Грей извади телефона. Сложи пръст върху екрана, за да получи достъп до файловете на мисията. Беше прегледал всичко по пътя до Загреб и знаеше какво трябва да открие. Отвори снимка на мъж на около петдесет и пет с прошарена коса и алпинистка екипировка, застанал на ръба на пропаст.

Обърна се и показа снимката на Сейчан.

— Фредрик Хорват, шефът на местния планинарски клуб. Неговата група влязла първа в пещерите горе и ги запазила в тайна, докато се събере изследователски екип.

Сейчан се наведе напред.

— И живее в това градче ли?

— Да. И предполагам, че познава тези планини по-добре от всеки друг. Ако може да ни заведе дотам…

Сейчан се поизправи.

— Няма да е нужно да чакаме до сутринта.

— Имам адреса му.

Пилотът приземи хеликоптера на обширно поле. Скоро фарове пронизаха сумрака и се понесоха към тях. Грей и Сейчан слязоха и се сгушиха в якетата си, за да се предпазят от шибащия дъжд. Веднага щом колата пристигна, двамата се качиха на задната седалка.

След като потеглиха, Грей даде на шофьора — млад мъж, казваше се Даг — името и адреса на местния планинар.

— А, Фредрик… познавам го — каза Даг и се усмихна широко, показвайки дупка на мястото на един преден зъб. — Градчето е малко. Той е побъркан. Пълзи из онези пещери. На мен ми дай въздух. Колкото повече, толкова по-добре.

— Опитах се да му звънна — каза Грей. — Не вдига.

— Може да е в кръчмата. В хотел „Франкопан“. Живее наблизо. Много хора се събират в кръчмата при буря. Приятно е да пиеш ракия, докато вещиците вият.

Изтрещя гръм, достатъчно силен да разтресе прозорците на колата. Даг леко се сниши, после се изправи и се прекръсти.

— Май е по-добре точно сега да не говорим за вещици.

Докато пътуваха към центъра на града, Грей на няколко пъти се опита да се свърже с планинаря, но пак без успех. Не му оставаше кой знае какъв избор.

— Първо ще опитаме с кръчмата — каза той на Даг и се обърна към Сейчан. — Ако не го намерим там, някой от хотела може да познава друг водач.

— Стига да не се страхува от вещици — отвърна тя, облегна глава назад и затвори очи.

Грей се загледа през прозореца. Вече влизаха в градчето. Беше като излязло от приказка, с тесни улички, малки паркове и къщи с керемидени покриви. Историята на градчето, започваща през шестнайсети век, се забелязваше навсякъде — от величавата църква с висока камбанария до останките на стара крепост на върха на близкия хълм. Накрая спряха под дебелите стени на каменен замък с кръгли кули по ъглите. Бойниците гледаха към дълбока речна клисура, подобна на онази от снимката на Фредрик.

— Замъкът Франкопан — каза Даг, докато паркираше. После посочи варосаната постройка до готическия замък. — А това там е хотел „Франкопан“. Кръчмата е вътре. Ще ви заведа и ще разпитам за Фредрик.

Обикновено Грей предпочиташе да не се набива на очи, но вече бяха изгубили достатъчно време с отклоняването дотук, а ги чакаше още дълъг път.

— Хвала — благодари той на родния език на шофьора и Даг отново се ухили широко.

— Идвайте. Може да пийнем и по една ракия. Да държим вещиците настрана.

Грей нямаше нищо против. Ако Даг успееше да намери бързо Фредрик, щеше да му вземе цяла бутилка.

Даг ги поведе бързо през дъжда по стъпалата на главния вход. Вътре също беше само варосано, но бе уютно благодарение на дървените мебели, които изглеждаха като антики. Минаха покрай рецепцията, спечелвайки си любопитен поглед от жената там, но Даг й махна с ръка.

— Здраво, Бригита!

Тя кимна в отговор, но любопитството й се смени с предпазливост.

— Май тук всички познават всички — отбеляза Грей.

— Включително и онези, на които мястото им не е тук — добави злокобно Сейчан.

Грей я погледна. Небрежната й походка се бе променила едва доловимо — нещо, което всеки, който не я познаваше добре, лесно би пропуснал. Но Грей забеляза лекото присвиване на очите й и как стъпките й бяха станали по-внимателни.

— Какво има? — прошепна той, докато вървяха към шума от препълнения бар.

— Видя ли реакцията й? Не може да се нарече гостоприемна. Май не сме първите непознати, появили се напоследък. Които и да са другите, определено са й направили лошо впечатление.

Грей хвърли поглед назад. Рецепционистката ги гледаше сурово, със скръстени на гърдите ръце.

— Май си права — каза той. — Което повдига въпроси. Онези, които са нападнали французите, най-вероятно са минали през градчето. Може дори да са отседнали тук. Няма да е зле да проверим и да поразпитаме дискретно.

— А може и още да са тук заради бурята, също като нас. — Сейчан вдигна вежда. — Представяш ли си да изкараме такъв късмет?

Отпред затрещяха изстрели, съпроводени с писъци.

„Май сме изкарали“.

 

 

16:24

Роланд се плъзна по задник към следващата пещера. Заби пети в глината да спре и комендант Жерар му помогна да се изправи. Роланд застана до Лена, която се беше подпряла на стената, леко свела глава под ниския таван.

— Още колко остава според теб? — попита тя, задъхана след двата часа катерене, пълзене и промъкване през този подземен свят.

Жерар отново извади картата и я разгъна на стената. Вече бяха излезли от района, изследван набързо от геолога. Намираха се в буквалния смисъл в непозната територия. Комендантът погледна компаса си и сложи с молив отметка на картата, за да не се изгубят още повече.

— Не може да е много далеч — каза Роланд, но в действителност нямаше никаква представа.

— Чуйте — каза Лена и се поизправи.

Роланд се заслуша. Дори Жерар свали картата и наклони глава настрани. И тогава го чу — далечен грохот, подобен на подземна буря.

— Река — каза Жерар.

До този момент успяваха да избегнат най-наводнените места. Беше им се наложило да заобиколят или прегазят само няколко по-големи локви и езерца, които, изглежда, бяха естествена част от пещерите, а не се дължаха на бурята.

Жерар се помоли наум реката да става за пресичане и кисело нареди:

— Да вървим.

Тръгнаха през ниската пещера. Таванът постепенно се издигаше и по него все по-често се виждаха причудливите рога от бели хеликтити, прекъсвани на места от дебели сталактити. През цялото време грохотът на реката се засилваше и отекваше в огромното пространство, като заглушаваше шепота и оставаше за акомпанимент единствено туптенето на сърцата им.

— Роланд. — Лена го хвана за лакътя и посочи. — Виж. Още един петроглиф.

Той облиза пресъхналите си устни — вече не му пукаше за древните рисунки. През изминалите часове от време на време се натъкваха на изображения на различни животни — бизон, мечка, антилопа, дори самотен леопард. Явно художниците, които бяха украсили голямата зала, бяха изследвали пещерите и по-навътре.

— Този път не е животно — каза Лена, пристъпи към стената вдясно и освети огромната фигура.

Беше нарисувана с белезникав пигмент и се издигаше на поне пет метра. Ако се съдеше по изпъкналите гърди, бе гигантско призрачно изображение на жена. Очите й, предадени с алени кръгове, сякаш се взираха надолу към тях. На челото й имаше сини точки, образуващи шестолъчна звезда, подобна на символите, които бяха открили при гробовете.

— Мислиш ли, че може да е изображение на неандерталката, чиито кости са били извадени от онази зала? — попита Лена.

„Откраднати от отец Кирхер преди векове“.

— Това е първото изображение на човек, на което попадаме — добави Лена и го погледна. — Всички останали петроглифи са на животни.

„Освен сенките, хвърляни от обработените сталагмити, показващи някакъв враг на тези хора“ — добави той наум.

— И виж това — каза тя.

Насочи лъча между белите глезени на изображението, където зееше тъмният отвор на нисък тунел. Роланд се приближи и освети вътре. Тунелът се оказа проход към някаква странична зала.

— Да тръгваме — подкани ги Жерар. — Нямаме време да изследваме.

Грохотът на буйната река подсили думите му.

„И все пак…“

Лена реши и за двамата. Клекна и пропълзя на четири крака в тунела. Изпълнен с не по-малко любопитство, Роланд я последва, без да обръща внимание на протестите на френския войник.

Следващата зала бе малка, широка не повече от пет метра. Тук по пода нямаше кости, само равна скала с черно петно в центъра, бележещо мястото на старо огнище. Лена се изправи и бавно се завъртя в кръг, като осветяваше стените. Ахна от изненада.

Нямаше рисунки, но имаше изсечени ниши. И във всяка имаше скулптура, всичките на животни — същинска каменна менажерия. В една ниша малък мамут беше вдигнал извития си хобот. В друга имаше лъв, клекнал на задните си лапи. Роланд също освети и се видяха вълци, мечки и бизон, както и най-различни елени и антилопи. В по-високите редове ниши имаше какви ли не пернати, от ястреби до водни птици.

Калцитната кора, образувала се върху фигурите, ясно показваше праисторическия им произход. Бяха необходими хилядолетия за натрупването на такива отлагания.

— Това трябва да са племенни тотеми — каза Лена и посегна към фигурата на присвит леопард, но отдръпна ръката си. — Ако са дело на неандерталци, това ще промени коренно представата ни за тях.

Роланд кимна и пристъпи към най-голямата ниша, която се намираше точно срещу отвора на тунела. Някакви дребни знаци привлякоха вниманието му. От двете страни на нишата имаше по един отпечатък от длан, също кървавочервен.

Лена застана до него.

— Дланта отляво е със същото изкривено кутре като в ограбената зала. — Тя посочи с пръст изображението вдясно. — А тази… Обзалагам се, че е същата като отпечатъците над костите на мъжа неандерталец.

Той я погледна и сбърчи чело.

— Пак същите двама души.

— Очевидно са били важни за племето. Може би са били лечители. Или почитани шамани, ако може да се съди по тотемите.

Роланд освети с фенера си самата ниша. За разлика от останалите, в тази нямаше каменна фигура. Вместо това на дъното й лежеше някакъв вързоп.

Той посегна към него.

— Внимавай — обади се Лена, но не се опита да го спре.

Роланд извади предмета, който беше увит в твърда тъкан. Между пръстите му се посипаха късчета стар восък.

— Това не е праисторическо.

Лена се наведе.

— А какво?

Роланд облиза устни и разви старата тъкан. Посипа се още восък. Във вързопа имаше книга в кожена подвързия, украсена с релефен спирален символ.

— Прилича на разрез на мозък! — смаяно промълви Лена.

Роланд се усмихна. Тя беше генетик, така че бе напълно естествено да види точно това.

— Според мен е лабиринт — поправи я той. — Подобни плетеници се изобразяват откакто човекът е започнал да прави изкуство.

— Но какво означава?

— Не знам. Но виж инициалите отдолу.

Тя ги прочете на глас:

— А. К… и S. J.

Този път и в неговия глас се долови страхопочитание.

— Атанасий Кирхер… Societas Jesu. Обществото на Иисус.

Ръцете му затрепериха, когато осъзна, че държи книга, принадлежала някога на йезуитски свещеник, чиято история бе в центъра на труда на живота му. Не се сдържа и внимателно я разтвори. Нещо падна измежду страниците и издрънча с металически звън на пода.

Лена се наведе и го взе.

— Ключ.

Повдигна го към светлината. Беше дълъг колкото дланта й, с изящна дръжка, изобразяваща херувим, над който имаше дъга от черепи.

Роланд неволно си представи черепите и костите, откраднати от гроба в другата зала. „Какво означава всичко това?“

Разлисти книгата в търсене на отговори, но страниците между кожените корици не бяха понесли толкова добре отминалото време. През вековете влагата се бе просмукала през восъка на тъканта и бяха превърнали хартията в пихтия. Отпечатъкът от ключа оставаше, но написаното бе отдавна заличено от времето и влагата.

— Трябва да тръгваме! — нареди Жерар с тон, който не търпеше възражения.

Лена се забави, за да претърси нишата, като опипваше с пръсти.

— Има счупени парченца калцит, сякаш нещо е било вградено тук, но е било отчупено.

Роланд погледна редиците тотеми, също залепени на местата си от натрупалия се през хилядолетията калцит.

— Кирхер явно е взел онова, което се е намирало на централното място, и е оставил книгата, може би като някаква насока къде е отнесъл находката си.

И погледна стария дневник, който бе в плачевно състояние.

— Може пък да се възстанови нещо — каза Лена. — Ако занесем книгата на опитен реставратор…

Роланд се съмняваше, че има надежда да спасят каквото и да било, но кимна и каза:

— Първо обаче трябва да се измъкнем от тези проклети тунели.

Върнаха се при Жерар. Роланд веднага разбра причината за настойчивото подканяне на французина. Тук грохотът на водата се чуваше много по-силно.

Лена го погледна. На лицето й беше изписан страх.

Времето им беше изтекло.

 

 

16:48

Стрелбата отекна откъм бара.

През изхода в края на коридора се изсипаха хора и се втурнаха към Грей и Сейчан. Грей сграбчи Даг и го изблъска назад към рецепцията.

— Тичай да се обадиш на полицията.

Лепна се за стената, докато тълпата се носеше покрай него, и измъкна черния „Зиг Зауер“ от кобура под мокрото си яке. Долепената до отсрещната стена Сейчан извади дълъг боен нож в едната си ръка и пистолет в другата. След като пътят се разчисти, двамата тръгнаха снишени напред, като се придържаха близо до стените.

Преди да стигнат вратата, Грей чу зад себе си тропот. Даг се връщаше запъхтян и се опули, когато видя оръжията.

Грей го бутна към стената. Сейчан се намръщи и се отпусна на коляно, без да откъсва поглед от вратата на бара. Стрелбата там беше утихнала, но виковете продължаваха — някой крещеше настоятелно на хърватски. Изглежда, нападателите, които и да бяха, бяха взели заложници.

„Какво става, по дяволите?“ — помисли Грей.

Даг му даде отговора.

— Чух от другите — задъхано рече той, още ококорен от ужас. — Някакви разбойници… бандити нахлули в кръчмата. Търсели Фредрик. Стреляли в тавана. Простреляли един човек в крака.

Грей погледна Даг, после Сейчан. Значи стрелците търсеха същия планинар. „Нападението трябва да е свързано с нападението в планината“. Дали някой разчистваше и прикриваше следите, така че никой в града да не научи, че секретният обект е бил унищожен?

— А Фредрик? — попита Грей.

Даг посочи към бара.

— Значи още е там?

Младежът кимна.

— В тоалетната отзад. Мисля, че само приятелят му знае, че е там.

— Има ли прозорец? Начин да се измъкне?

— Има прозорец, да. Но много малък.

„Значи е в капан“.

Грей се съмняваше, че скривалището на Фредрик ще остане още дълго в тайна. Погледна Сейчан — знаеше, че е чула всичко. Тя кимна, вече беше разбрала какво му трябва. Не танцуваха този танц за първи път. Сейчан се хвърли към неговата страна на коридора, сграбчи Даг за яката и каза студено:

— Идваш с мен.

Докато Сейчан мъкнеше Даг по коридора, Грей се втурна към входа на бара и зае позиция до него. Клекна и надникна предпазливо вътре, после се скри. Прецени заплахата по запаметената картина — четирима въоръжени мъже с плетени маски. Само пистолети, без автомати. Двама пазеха трима клиенти, натикани в червено сепаре. Друг стоеше над човек, свит на кълбо на пода. По полирания паркет капеше кръв. Четвъртият стоеше на пост, но за щастие махагоновият бар му пречеше да забележи Грей.

Грей забеляза и друго — един от клиентите в сепарето сочеше към дъното на бара, най-вероятно към тоалетните.

Времето бе изтекло.

Сякаш по даден сигнал стрелбата започна отново, като към нея се добави звън на пръснато стъкло. Шумът идваше от дъното на заведението, от едната тоалетна. Това беше знак да действа. Грей се претърколи през прага, като остана донякъде скрит от бара. Четиримата противници се бяха обърнали към тоалетните и бяха насочили оръжията си натам.

Грей стреля два пъти — две попадения в главата. Докато другите двама залягаха, той се прицели в крака на третия, улучи го в коляното и той падна до клиента на пода, който беше ранен по същия начин.

Каквото повикало…

Четвъртият стрелец, който се намираше в дъното на бара, се хвърли към единственото възможно прикритие — женската тоалетна, — вероятно предположил, че стрелбата идва от Фредрик, който се намираше в мъжката. Сигурно се надяваше, че тоалетната има прозорец, през който да избяга.

Но Грей си спомни думите на Даг.

„Има прозорец, да. Но много малък“.

От тоалетната проехтя изстрел, придружен отново от звън на стъкло.

Нападателят полетя назад в бара и рухна на пода. Черепът му беше пръснат отзад.

В търсене на отговори Грей бързо пристъпи към единствения останал жив на пода — онзи, когото бе прострелял в коляното. Но преди да стигне до него, маскираният вдигна пистолет към главата си и дръпна спусъка. Гърмежът заглуши ругатнята на Грей.

Той преглътна яда си, втурна се към мъжката тоалетна и нахълта вътре. Откри Фредрик свит в една кабинка. Лицето му бе пепеляво, дългата му прошарена коса беше разрошена. Въпреки че беше уплашен до смърт, той изгледа Грей кръвнишки, готов да посрещне съдбата си.

От разбития прозорец долетя глас:

— Фредрик! — Застаналият на дъжда Даг надникна през счупеното стъкло и заговори бързо и убедително на хърватски.

Грей също се помъчи да успокои Фредрик и си припомни малкото хърватски изрази, които бе научил по пътя насам.

— Зовем се Грей — представи се той, прибра пистолета в кобура и вдигна ръце.

Сейчан изблъска Даг настрани и извика:

— Тук всичко е чисто!

Грей си представи как беше заобиколила хотела отвън и бе стреляла в прозореца, за да отвлече вниманието на нападателите. Явно беше чула как последният противник се бе хвърлил в съседната тоалетна и бе елиминирала и него.

Фредрик се посъвзе и заговори на безупречен английски:

— Ка… какво става?

Грей махна към вратата.

— Да го обсъдим на някое по-усамотено място. Не знаем дали тези четиримата си нямат компания някъде наблизо.

Фредрик не се нуждаеше от повече увещания да излезе от тоалетната. Грей го поведе през бара към страничния изход на хотела. Сейчан и Даг ги чакаха на улицата. Четиримата забързаха към паркираното беемве и се качиха.

Преди Грей да успее да подкани Даг да потегля, сателитният телефон в джоба му избръмча. Той вдигна и веднага позна гласа на Кат.

— Грей, току-що получихме сигнал от мобилния телефон на доктор Крандъл. Слаб е и прекъсва. Не е достатъчен за обаждане, но успяхме приблизително да определим местоположението й. Само че е безсмислено.

— Откъде идва?

— Ще ти прехвърля джипиес координатите й.

Грей свали телефона и погледна появилата се на екрана карта. Градчето бе разположено във формата на подкова, тъй като улиците и къщите му следваха дълбока клисура, която стигаше до средата му и свършваше с пропаст, над която беше надвиснал замъкът.

Мигаща точка бележеше мястото на засечения сигнал.

Грей се намръщи, вдигна глава и се загледа към тъмната бездна в края на улицата. Сигналът идваше някъде отдолу.

„Не може да е на добро“.