Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (32)

Епилог

Десет години по-късно

18 септември, 17:32

Република Конго

— Доктор Крандъл, слънцето скоро ще залезе — предупреди Киенге с мелодичния си глас. — Не бива да оставате тук сама, а аз трябва да се върна при госпожата.

Мария потупа кучето до себе си.

— Не съм сама. Танго е с мен.

— Разбира се, че е с вас. Не искам да омаловажавам такъв чудесен спътник, но той е много стар и болен.

Тя въздъхна тъжно. Истина беше.

Хепатоклетъчен карцином.

Злокачествено заболяване, което не може да се оперира.

Това бе една от причините да дойде в резервата за горили в Националния парк Вирунга с надеждата да зърне Баако, с надеждата, че Танго ще го прилъже да излезе от гората.

„Ако не за друго, то поне да се сбогуват“.

Мария дължеше толкова много и на двамата. Но не беше виждала Баако от повече от пет години, което всъщност беше добър знак. Той се беше аклиматизирал и изглеждаше щастлив. Тя знаеше, че е още жив, тъй като рейнджърите от време на време го виждаха с групата му.

Заслуша се в гората, която се събуждаше за нощта. Прилепи се носеха между дърветата, хвърляйки ултразвуковите си мрежи. Насекоми бръмчаха, жужаха и стържеха. Птичи песни изпращаха слънцето или приветстваха изгряващата луна. Маймуни изразяваха с крясъци вечното си недоволство.

— Доктор Крандъл, може би ще е по-добре да опитате отново утре.

Тя въздъхна, изправи се и се протегна. Беше тук от сутринта. И това беше третият й ден. Трябваше да приеме истината и да прибере Танго у дома.

— Мисля, че е време да се връщам в Щатите — призна тя.

Киенге я погледна тъжно.

— Съжалявам.

И тогава чу тежко сумтене, една нота по-дълбоко, отколкото го помнеше, но познато.

Киенге с усмивка отстъпи назад и остави Мария да приближи гората.

— Баако?

Плътната стена от листа се раздели и се появи едра горила, подпираше се на кокалчетата на едната си ръка. Тъмни очи я погледнаха. Широкият гръб бе покрит със сребриста козина, бележеща зрелостта на Баако.

Една ръка се вдигна и палецът докосна широката брадичка.

[Мама]

Мария извика и се затича напред, следвана по-бавно от Танго.

Баако погледна кучето и тихо изхриптя, което беше неговата версия на смях. Танго подуши към него и размаха опашка, сякаш отново беше станал кутре, надушило големия си приятел.

Мария протегна ръце и направи всичко по силите си да прегърне дебелия врат, но едва успя. Баако я прегърна със свободната си ръка, облегна се на нея и едва не я смаза с тежестта си.

Танго се присъедини към тях и излая нетърпеливо.

Баако пусна Мария и седна с протегнати напред крака. Танго скочи в косматия му скут. Баако въздъхна дълбоко и доволно.

Огледа поляната, после докосна с палец челото си.

[Татко]

Мария се премести по-близо до него. Не беше сигурна какво да каже. Започна да прави знаци с надеждата, че ще я разбере.

[Ще ти разкажа една история]

През следващия час му каза истината — но не цялата. Някои части бяха твърде болезнени да ги споменава, дори с ръце. Когато приключи, Баако беше навел глава и се люлееше леко, наведен над Танго.

Мария погледна пръстена с диамант на безименния си пръст. Знаеше, че трябва да го махне, да го остави заедно със смесицата от болка и радост, която символизираше.

„Но още не…“

Не беше готова. Вместо това стана и отиде при Баако. Седна и се сгуши до него в тъмното, под пълната луна. Останаха така дълго, докато накрая от гората се чу тихо сумтене. Баако изсумтя в отговор и направи знак с едната си ръка.

От гората се появи по-дребна фигура — женска горила, притиснала към гърдите си малко. Тя посочи Баако, после гърдите си. След това сви длан и я плъзна по ръката, с която държеше малкото.

Мария се ококори от изумление, когато позна жеста.

„Научил е партньорката си да говори със знаци…“

Женската повтори жестовете, този път по-нетърпеливо.

[Ела… нощ]

Мария се ухили — мъмреха Баако, че се е заседял до толкова късно. Погледът й се спря върху малкото, което я гледаше с малките си блестящи очички.

Обърна се към Баако.

[Сега и ти си татко]

Той изсумтя утвърдително, после се пресегна и погали бузата на Мария за сбогом. Стана. Беше време да се връща в гората при групата си, при семейството.

Мария отстъпи. Трябваше да го пусне да си върви.

Танго тръгна след приятеля си, като продължаваше да размахва късата си опашка.

Баако го погледна, после погледна Мария.

Тя заговори със знаци, макар да подозираше, че острите сетива на Баако вече са доловили тъжната истина.

[Стар е. И болен]

Баако поклати глава и доближи пръсти до бузата си, премести ги до ухото си и обратно. Поправяше я за последен път.

[Той е у дома]

После се обърна и тръгна към гората с Танго — двама приятели, решени да останат заедно докрай.

Мария ги гледаше как си отиват с ясното съзнание, че никога повече няма да ги види.

Никой от двамата не погледна назад.

Това разби сърцето й — и я направи безкрайно щастлива.

Дълбоко в нощта Баако седи с групата си в гората. Всички са заспали. Дори Танго се е свил на кълбо до него. Баако държи малкото си момче в скута си, после нежно взема малките пръстчета и ги сгъва, оформяйки серия от букви. Момчето му е прекалено малко, за да го разбере, но ще порасне.

Пише името, което е дал на детето си.

В чест на един друг.

Повтаря буквите отново и отново.

[Д-Ж-О]

Накрая малките очи се затварят и Баако притиска детето към гърдите си. Поклаща се леко и поглежда нагоре през гъстите тъмни листа към светещото лице на луната, към красотата на звездите… и се пита за всичко.