Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (21)

16.

30 април, 17:44

Рим, Италия

— Смятаме, че китайците още държат Ковалски и Мария Крандъл някъде на територията на зоологическата градина — каза Пейнтър по сигурната линия.

Грей стоеше с телефона до прозореца на третия етаж на Папския университет. Свободният кабинет принадлежеше на един от някогашните колеги на Роланд, друг медиевист, който имаше свободна от лекции година. След като се измъкнаха от планините, Роланд беше предложил да се установят тук за следобеда и да преценят как да действат нататък. Свещеникът искаше да използва и огромната университетска библиотека, за да провери нещо, което смяташе, че може да се окаже важно за цялата тази история.

Грей бе използвал момента да докладва в щаба на Сигма.

— Нещо ново за джипиес предавателя? — попита той. — Успяхте ли да засечете още сигнали?

— Не, но като се има предвид засиленото военно присъствие в и около зоопарка, китайците вероятно са наясно, че знаем, че са замесени. Поне такава е преценката на Кат след обаждането на Монк.

Грей беше сигурен, че Кат се тревожи за съпруга си — и с основание. Лицето на Монк не беше точно от онези, които лесно ще се смесят с лицата на жителите на Пекин.

— Какъв е следващият ход на Монк? — загрижено попита Грей.

— Наредих на двамата да не се натрапват и да не будят повече подозрения. Кат прави каквото може с допълнителните връзки, за да научи повече, но засега нямаме представа за подробностите зад атаката на наша земя.

„Да не говорим за нападенията тук“.

Лицето и крайниците на Грей бяха целите в малки лепенки, а малкото открита кожа бе цялата в синини и натъртвания. Опита се да намери логика във всичко това.

— Китайците явно са искали онези кости от пещерата в Хърватия — каза той. — И това по някакъв начин е свързано с изследванията на сестрите Крандъл върху генетичния източник на човешкия разум.

— Вероятно да. Знаем, че китайците тайно са финансирали проучването на Крандъл чрез свой агент в Националната научна фондация, доктор Ейми Ву. Но отвъд това работим на тъмно. Трябва да разберем какво им е толкова важното на тези кости. Изглежда, че откриването им е задействало всичко.

— Работим по някои насоки — каза Грей. Вече беше разказал на Пейнтър какво бяха намерили в светилището Менторела и за връзката му с отец Атанасий Кирхер. — В момента китайците се занимават с този въпрос от чисто научна гледна точка, но може би ще успеем да научим повече, като следваме историческите следи, оставени от Кирхер.

— Защо смяташ така?

— Защото Кирхер очевидно е попаднал на нещо, което е сметнал за достатъчно важно, за да бъде запазено, и в същото време за достатъчно тревожно, за да се погрижи да остане скрито. Ако научим какво е това нещо, бихме могли да изпреварим китайците — или ако не друго, да разберем по-добре причината за интереса им към костите и изследванията на Крандъл.

— Нищо не пречи да направите каквото можете — каза Пейнтър, макар че в гласа му се долавяше известно съмнение. — В момента сме в безизходица, така че всяка нова информация би могла да се окаже полезна.

— Ще ви държа в течение.

Грей затвори, но остана при прозореца, загледан към улицата долу. Като че ли не ги бяха проследили от планината, но той знаеше, че един от китайския екип — жена — беше оцеляла и избягала. Кат следеше комуникациите на местните служби за сигурност от района. Някакъв фермер в района на Гуаданьоло съобщил за кражбата на мотоциклет от бараката му.

„Може и да е съвпадение“.

Огледа улицата за откраднат мотоциклет, но всички бяха или „Веспа“, или някакви други маломощни мотопеди. Погледът му се насочи към един прозорец на горния етаж от дясната му страна. Тухлената фасада около рамката беше леко почерняла, а прозорците бяха неотдавна сменени. Почти чу старата експлозия отпреди месеци. Прозорецът беше на старите кабинети на монсеньор Вигор Верона, архивист от Ватикана и професор в този университет.

Налегнаха го лоши предчувствия, когато си спомни за загубата на скъпия си приятел — и, разбира се, племенницата на Вигор. Жегна го чувство за вина.

„Рейчъл…“

Нечия ръка докосна рамото му и той трепна. Изобщо не беше чул приближаването на Сейчан. Мислеше си, че е в съседната стая и наглежда Лена, която дремеше на едно канапе.

Сейчан го прегърна през кръста и го накара да обърне гръб на прозореца. Вгледа се в очите му. Четеше ги с лекота, знаеше за какво съжалява.

— Майка ми навремето ми каза, че светът е пълен с духове — прошепна тя. — И колкото по-дълго живееш, толкова повече те преследват.

— А моята ми казваше да седя изправен и да не си опирам лактите на масата.

Сейчан само въздъхна на опита му да разведри обстановката. Наведе се и притисна устни в неговите, за да го накара да млъкне. Грей усети топлотата й, вкуси я, вдиша лекия аромат на жасмин от кожата й. Тя се дръпна, колкото да може да говори.

— Духовете ги има, за да ни напомнят, че още сме живи, че още имаме сърца, които бият, плът, която е топла, дробове, които се изпълват с въздух. — Устните й отново докоснаха леко кожата му. — Никога не забравяй това… или смъртта им ще бъде за нищо.

Грей я придърпа към себе си, притисна тялото й към своето, усети ударите на сърцето й върху гърдите си и я целуна продължително.

„Няма да забравя“.

В ключалката на вратата изтрака ключ. Грей се освободи от прегръдката и ръката му легна върху кобура. Сейчан отстъпи крачка от него, между пръстите й вече блестеше кама.

Вратата се отвори и на прага се появи разрошеният отец Новак.

Натоварен с куп книги, Роланд така и не забеляза напрегнатите им стойки.

— Мисля, че намерих нещо, което ще се окаже важно.

 

 

17:52

Суматохата събуди Лена и моментално я хвърли в паника. С разтуптяно сърце тя се надигна на лакът. После чу възбудения глас на Роланд от другата стая.

„Сигурно е научил нещо“.

Беше поискала да отиде с него — ако не за друго, то да види с очите си прочутата Грегорианска библиотека, — но редките книги, които възнамеряваше да провери той, не бяха достъпни за широката публика.

Разтърка очи, изненадана, че е успяла да се унесе в дрямка, пък било то и само за кратко. Когато бе затворила очи, беше сигурна, че страхът й за сестра й ще я държи будна.

„Явно съм по-уморена, отколкото си мислех“.

Погледна осветения от слънцето прозорец на малката лична стаичка на колегата на Роланд. Беше малко по-голяма от килер, с канапе и малка молитвена пейка под разпятие. Създаваше усещането повече за кабинет, отколкото за място за монашеско съзерцание.

Привлечена от вълнението в гласа на Роланд, Лена стана и отиде до вратата. В съседната стая под по-големия прозорец имаше малко бюро между високи лавици, пълни с прашни томове. В средата на помещението имаше широка маса и няколко стола около нея. Тук миризмата на тютюн и стар дим от лула се усещаше по-силно, сякаш колегата на Роланд току-що беше излязъл.

— Ела да видиш — извика я Роланд, докато стоварваше книгите на масата. — Ако не греша, това е направо изумително.

Интересът на Лена се засили, подклаждан от трескавия му глас и движения.

Роланд бръкна във вътрешния си джоб и внимателно извади стария дневник на отец Кирхер, който бяха намерили в бронзовата Мадона в параклиса. Остави го благоговейно на масата до другите книги. Позлатеният лабиринт блесна на слънчевите лъчи, струящи през прозореца.

Грей дойде при тях до масата, а Сейчан остана при прозореца, загледана в улицата долу. Предпазливостта й беше напомняне за заплахата, която все още беше надвиснала над тях. Поведението й помрачи любопитството на Лена, но само малко. Знаеше, че най-добрият начин да помогне на Мария е като разреши загадката зад всичко това.

Впери поглед в дневника на Кирхер — подозираше, че отговорите могат да се намерят между старите му страници. Докато пътуваха към Рим, беше успяла да го прегледа набързо. Дневникът беше изписан с прилежен почерк, изцяло на латински, между рисунки, карти и цели страници с числа.

— Значи си успял да научиш нещо от дневника на Кирхер? — попита тя.

Роланд се намръщи.

— Всъщност успях да го прегледам само отгоре-отгоре. Ще са нужни много часове, ако не и седмици, за да разберем напълно посланието, криещо се между страниците му. Но все пак постигнах известен напредък.

— Тогава какво търсеше в библиотеката? — попита Грей. — Така и не обясни.

— Исках да проуча картата от вътрешната страна на бронзовата Мадона. — Роланд извади айпада от раницата си и го сложи на масата. — Стори ми се позната. Виждал съм я в по-ранен труд на отец Кирхер.

Роланд включи устройството и зареди снимката на картата, направена от Лена.

На нея се виждаше нещо като остров с грубо отбелязани реки и две планини.

— И какво трябва да представя това? — попита Грей. Роланд вдигна глава. Лицето му преливаше от изумление.

— Няма да повярвате, освен ако не ви обясня подробно. На мен самия ми е трудно да повярвам.

Лена пристъпи към масата.

— Слушаме те.

Роланд почука с пръст екрана на айпада.

— Познах тази карта веднага щом я видях. По-пълна версия може да се открие в тома Mundus Subterraneus на Кирхер.

Лена си спомни как Роланд им беше показвал рисунки от книгата на йезуитския свещеник. Томът беше пълен както с практически, така и с фантастични илюстрации.

— Само да я намеря. — Роланд прелисти записките за отец Кирхер, които беше качил на устройството, включително пълната колекция на книгите му. — Ето.

Всички се загледаха в картата, копирана от страниците на Mundus Subterraneus.

Островът в центъра определено беше същият като онзи от бронзовата обвивка. Само че тук имаше повече подробности, както и имена и легенда в горната част, написана на латински.

Лена не успя да разчете много, освен името, изписано в центъра на острова.

— Да не би да е това, за което си мисля?

Роланд се ухили и прочете на глас легендата:

— Situs Insulae Atlantidis, a Mari olim absorpte ex mente Egyptorum et Platonis descriptio. Или „Мястото на остров Атлантида в морето според египетски източници и описанието на Платон“.

— Значи това трябва да е Атлантида? — Скептичността на Грей се долавяше ясно в гласа му.

— Точно така. Според написаното от отец Кирхер в Mundus Subterraneus тази карта е съставена от карти, нарисувани на древни папируси, които открил при проучванията си върху Египет, и по информация от трудовете на Платон. Според разказа на Платон островът бил дом на представители на технологично по-развита раса, които били и велики учители. Египетските папируси също разказват за богоподобните жители на острова, които донесли даровете на знанието и мъдростта и учили първите им фараони.

Лена осъзна, че това много наподобява на тяхната теория със сестра й — че Големият скок напред е бил предизвикан от малка група уникални индивиди.

— Трябва да разберете — продължи Роланд, — че легендата за тези велики загадъчни учители не се среща само у гърци и египтяни. Древните шумерски текстове също споменават за съществуването на раса от високи същества, наричани Наблюдатели. Ще откриете същите Наблюдатели и в еврейски текстове и дори в Библията. Но най-доброто свидетелство е от Книгата на Енох. Според този древен текст Наблюдателят на име Уриел научил Енох за движението на звездите. В същата книга се споменават имената на други Наблюдатели, както и на областите, в които учели.

Той извади една книга от купчината, отвори на отбелязана страница и зачете на глас:

— „Амазарак… им разкри всички тайни на билките… Баркаял им показа как да наблюдават движението на звездите… Акибеел ги посвети в тайните на знаците… Тамиел ги въведе в астрономията… Азарадел им разкри движението на луната“^[1].

Роланд остави книгата.

— Виждате, че сред древните култури се среща една и съща митология. — Обърна се към Лена. — А относно твоите изследвания върху хибридните видове на ранния човек, свитъците от Мъртво море споменават за кръстосването на тези Наблюдатели с други хора, като споменават и за раждане на потомство.

Лена преглътна. Мислено добави плът към костите на онази Ева на Кирхер и се запита дали древните хибриди между неандерталците и ранния човек не са източникът на тези легенди.

— Значи отец Кирхер е смятал, че Ева е една от тези атланти, от древните Наблюдатели? — попита тя. — Затова ли е нарисувал картата от вътрешната страна на бронзовата обвивка около костите й?

— Възможно е. Помислете само. След като Мадоната е затворена, пустите очи на Ева завинаги ще гледат острова — мястото, което Кирхер вероятно е смятал за нейна роднина.

— Но това е доста голям скок за Кирхер — отбеляза Грей. — Да свърже костите с митовете за Атлантида.

Лена не беше съгласна и посочи скулптурата на Луната, която лежеше на масата до раницата на Роланд.

— Кирхер е отмъкнал това от праисторическата скулптурна изложба, която намерихме в пещерите. Подобно на нас, той със сигурност е разбрал, че хората, живели там, са били много по-напреднали, отколкото би могъл да очаква или да си представи някой. Спомни си как е объркал костите на мамут с останките на някакъв изчезнал вид гиганти. Едва ли му е било трудно да направи подобно фантастично заключение относно тези кости.

— Само че в този случай — с блеснали очи каза Роланд — почитаемият отец може да е бил прав.

Лена се обърна към него и този път не можа да скрие скептицизма си.

— Какво искаш да кажеш? Как е възможно?

Роланд погледна картата на екрана, после отново се обърна към тях.

— Защото аз знам къде се намира Атлантида.

 

 

18:07

Роланд изпита известно гузно удоволствие от смаяните им физиономии.

— Както казах, нека обясня подробно. Така по-добре ще разберете посланието, оставено от отец Кирхер.

Той увеличи изображението на острова от Mundus Subterraneus.

— Ако погледнете компаса от картата на почитаемия отец, ще видите, че сочи надолу, което означава, че северът е долу, а югът — горе.

— Обратното на повечето карти — отбеляза Лена.

— Точно така, но за онзи период не е било необичайно картите да се чертаят по този начин. — Пръстите му затанцуваха по екрана на айпада и отвориха изображението, което беше заснел в университетската библиотека. — Позволих си да завъртя картата и да отбележа съседните континенти на английски.

Показа им резултата.

Грей погледна картата.

— Ако не бъркам, Атлантида е поставена някъде в средата на Атлантическия океан… или поне някъде между Северна Америка и Европа.

— Което отговаря на написаното от Платон в диалога му „Тимей“. — Роланд грабна гръцката книга от купчината и зачете отбелязания откъс. — Според описанието на Платон Атлантида се намирала отвъд „пролива, който вие наричате Стълбовете на Херкулес…“, или иначе казано Гибралтар.

— Тоест Атлантида е извън Средиземно море — отбеляза Грей.

— Точно така. — Роланд посочи книгата в ръката му. — Но Платон казва също, че островът бил „по-голям от Либия и Азия, взети заедно“.

Грей се намръщи.

— Това прави Атлантида повече континент, отколкото остров.

— А кой континент се намира отвъд Гибралтар и близо до Северна Америка?

Грей потърка брадичка.

— Единственият континент там е Южна Америка.

— Именно.

Грей повдигна скептично вежди.

— Значи твърдиш, че остров Атлантида е всъщност континентът Южна Америка? — Посочи картата на Кирхер на екрана. — Макар да признавам, че бреговата линия наистина напомня на очертанията на Южна Америка, островът е нарисуван в средата на Атлантическия океан.

Роланд разбираше колебанието му, тъй като и самият той бе минал през същото интелектуално изпитание.

— Не бива да забравяте — каза той, — че нарисуваното тук е заимствано от по-стари карти. Възможно е древните картографи да са поставили континента неправилно или може би са избрали мястото, за да представят по-добре чертите на сушата.

Зареди на айпада още две изображения.

— Ако погледнете очертанията едно до друго, ще видите сходство не само в бреговата линия. Дори реките и планините като че ли съвпадат.

— Прав е — каза Лена, която се беше навела над екрана и сравняваше двете карти. — Амазонка… Ориноко… и останалите по-големи реки. Наистина съвпадат.

Грей махна пренебрежително с ръка.

— И въпреки това няма логика. Ако Южна Америка е Атлантида, дом на някаква велика империя на богоподобни учители, как така няма никакви сведения за съществуването им?

— Кой казва, че няма? — Роланд извади някакво археологическо списание от купчината и го плесна на масата. — В началото на 2015 година археолози от Хондурас с помощта на британски войници от САС открили руините на изгубен град в джунглата. Те смятат, че са намерили Сиудад Бланка, легендарния Бял град на златото, построен от загадъчна предколумбийска цивилизация, изчезнала много отдавна. Единственият разказ от първо лице за този град е на конквистадора Ернандо Кортес в писмата му до испанския крал от 1526 година. Той разказва за чудно място, чиито жители били потомци на някакъв маймунски бог и чиито деца още имали маймунски черти.

— Маймунски черти. — Лена се изправи и ги погледна замислено. — Ако конквистадорите наистина са попаднали на съществуващо племе хоминиди — или дори хибриди като Ева, — като нищо биха ги приели за някакви роднини на приматите.

— И това е само една история — каза Роланд. — Сателитните карти и радарите постепенно разкриват какво е скрито под джунглите на континента и попадат на пластове древни цивилизации, като някои руини са с хилядолетия по-ранни от ацтеките, инките и маите.

Грей още не изглеждаше убеден.

— Наистина ли вярвате, че някоя от тези древни цивилизации е била домът на Наблюдателите?

— Възможно е. Ако е била достатъчно напреднала в мореплаването, тази цивилизация би могла периодично да изпраща свои пратеници, които да разпространяват нови инструменти и знания. Възможно е някои от тях да са се заселили в чужди земи, да са имали деца и да са били асимилирани от множеството древни култури. — Роланд почука картата на екрана. — Или пък накрая са се оттеглили и са се скрили тук.

Лена бавно кимна. Въпреки това я безпокоеше още нещо.

— Но Платон не описва ли как Атлантида е била унищожена и потънала в морето? А доколкото знам, Южна Америка си е още на мястото.

Роланд махна с ръка към книгите.

— Не забравяйте, че гръцките и египетските истории са писани от хора, които не биха могли да проумеят наистина нещо толкова голямо като континент в океаните отвъд Гибралтар. А и при по-внимателно прочитане излиза, че описаният от Платон катаклизъм изглежда по-скоро като потъване на островен град, или може би на отделна част от по-голяма суша, която е била унищожена от земетресения и потоп.

— И въпреки това — не отстъпваше Грей, — дори ако отец Кирхер е смятал, че скритите под параклиса кости са били на Ева и имат нещо общо с древните Наблюдатели, къде ни отвеждат всички тези връзки с Южна Америка?

Роланд се усмихна.

— Водят ни към онзи град, към изгубения дом на Наблюдателите, към самото сърце на загадката, на която Кирхер посветил последните единайсет години от живота си — и всичко това може да обясни защо китайците откраднаха костите и са отвлекли сестрата на Лена.

 

 

18:12

Грей въздъхна: в последните думи на Роланд чу ехо от разговора си с Пейнтър Кроу — как следването на историческата следа, оставена от Атанасий Кирхер, може да доведе до отговорите, които им трябват, за да получат предимство пред китайците.

С известно нетърпение даде знак на Роланд да продължи — усещаше, че свещеникът има и други неща за разкриване.

— Давай нататък. Щом Кирхер е посветил последните си единайсет години на тайно изучаване на тази загадка, какво друго е открил?

— Не става дума толкова какво той е открил, колкото какво е открил скъпият му приятел епископ Николас Стено.

Грей помнеше това име от разказа на сестра Клара за възстановяването на светилището Менторела — как епископ Стено бил единственият колега, когото Кирхер допускал при строежа на параклиса, скрил костите на Ева. Младият му другар бил и напъпващ палеонтолог с жив интерес към вкаменелости и стари кости.

Роланд взе от масата книгата на Кирхер.

— Според дневника Кирхер пращал младия Николас по света с различни задачи. Почитаемият отец се нуждаел от очите и силата на младия мъж, за да разшири проучването си. Пращал го до Крит, до Египет, до Африка, а накрая и до Новия свят.

— Какво трябвало да търси? — попита Лена.

— Истината зад тези кости. — Роланд вдигна дневника. — Макар да нямах възможност да прегледам подробно всичко събрано тук, прочетох кореспонденцията на Николас Стено, копирана от Кирхер на тези страници, заедно с няколко карти от пътешествията му. Една от тях привлече вниманието ми и може би ще ни каже накъде да продължим.

Грей пристъпи към масата.

— Какво откри?

— За да разберете, първо трябва да видите това. — Роланд отвори ново изображение на айпада. — Това е друга карта от Mundus Subterraneus на отец Кирхер. Тя несъмнено изобразява Южна Америка с повече подробности.

Грей огледа объркано картата.

— Кирхер не е ли публикувал книгата си много преди да открие костите на Ева?

— Да — призна Роланд. — Създал е тази карта в опит да опише уникалната хидрология на континента и да покаже как реките извират от Андите и текат към морето. Обърнете обаче внимание на голямото подобно на кратер образувание в средата на Андите.

— Какво по-точно? — попита Грей.

— Отец Кирхер предполагал, че в Андите е скрит огромен резервоар, подземно море, което давало водите си на континента.

— Добре — предпазливо рече Лена. — Но какво общо има това с…

— Вижте и това — прекъсна я Роланд и отвори дневника на Кирхер. — Открих тази илюстрация в кореспонденцията от Николас. Копие на част от същата карта, но върху него е нарисувано нещо, което според мен е свързано с всичко това.

Роланд остави дневника на масата, за да го видят всички.

Наистина приличаше на близък план на същото подземно езеро, само че този път върху водата имаше нова илюстрация, която почти блещукаше.

Лена тихо ахна.

— Прочутият лабиринт на Минотавъра от Крит.

Грей си спомни разказа на Роланд за лабиринта и как същият символ бил открит върху скали не само в Крит, но и в Италия, Испания, Ирландия и чак във Финландия на север. Бил описан дори в индийските санскритски епоси.

Роланд ги погледна.

— Смятам, че Николас Стено, следвайки насоките от Хърватия и подбуждан от предположенията на отец Кирхер, е открил древния дом на онези Наблюдатели и го е отбелязал тук с този лабиринт.

Грей погледна огромното езеро върху рисунката.

— Спомена, че потъването на Атлантида може всъщност да е история за потънал град. — Посочи разтворения дневник. — Да не искаш да кажеш, че това може да е мястото?

— Възможно е. Поне Кирхер е смятал така, но, разбира се, той би могъл да обедини докладите на Николас Стено с разказа на Платон. Така или иначе, Николас е открил нещо в планините на Южна Америка. Нещо, което свързва всичко.

— Само да знаехме къде е това място — с нещо като благоговение рече Лена. — Представяте ли си да можем да идем там?

Роланд я погледна.

— Можем.

— Как? — попита Грей.

Роланд потупа с пръст нарисувания кратер.

— Защото знам точно къде се намира.

Грей погледна отново картата и разбра.

— Линиите, които се пресичат над мястото. Номерирани са.

— И отбелязват географската дължина и ширина. По времето на отец Кирхер ширините се изчислявали горе-долу по начина, по който го правим и днес, но за определянето на дължината се е използвал не Гринуичкият меридиан, а меридианът на Феро.

— И можеш да ги превръщаш? — попита Грей, който бе забелязал как искрите на възбудата проблясват по-ярко в очите на свещеника.

— Не само това, но и отбелязах мястото. — Роланд посегна към айпада и отвори карта със стрелка, сочеща координатите.

— В Еквадор — каза Грей.

Роланд кимна.

— Дълбоко в Андите. На осемдесет километра южно от Куенка.

Лена споделяше скептицизма на Грей.

— Но откъде можем да знаем дали нещо от това е важно? Вижте само, мястото се намира насред нищото.

Очите на Роланд блеснаха още по-ярко.

— Защото не сме първите, които следват уликите на Кирхер за този район.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грей, без да може да скрие изненадата си.

— От проучванията ми за докторската ми работа знам, че в началото на двайсети век е имало друг католически духовник, монаха Карлос Креспи, който бил захласнат по Атанасий Кирхер. Дори подражавал на почитаемия отец, като се посветил на науките толкова всеотдайно, колкото и на вярата. Отец Креспи бил запален ботаник, антрополог, историк и музикант. Накрая основал мисия в Куенка, където служил петдесет години, до смъртта си.

— Куенка ли? — каза Лена, загледана в картата на Еквадор. — Това е съвсем близо до мястото.

— Именно. Винаги ми се е струвало странно, че такъв надарен с таланти и знания човек като отец Креспи ще избере подобно затънтено село в Андите, където да прекара остатъка от живота си. Тоест, досега.

— Мислиш, че е отишъл там заради Кирхер ли?

— По задните лавици на библиотеката още има десетки трудове, събрани от почитаемия отец, повечето от времето, когато музеят на Кирхер в този университет затворил вратите си. Сред тях е и огромната му кореспонденция — бележки, писма, отговори, дори ранни чернови на трудовете му, някои от които така и не били публикувани. Повечето били забравени за векове и така и не били каталогизирани. Докато един човек не се заел с това.

— Нека позная — рече Грей. — Отец Карлос Креспи.

— Той помогнал за организирането на по-голямата част от колекцията, както и със сортирането и запазването на повечето от онези стари писма. Включително и на много писма от Николас Стено.

— Значи смяташ, че Креспи е научил от тези писма нещо, което го е отвело в Еквадор?

— Не мисля, че е схванал истинския мащаб на всичко това. Но явно е вярвал, че там има нещо важно, което си заслужава да се проучи.

— И затова е основал мисията си в Куенка? — попита Лена. — Като прикритие?

Роланд леко се намръщи.

— Не. Мисля, че е видял възможност да преследва интересите си, като в същото време следва истинското си призвание да помага на местните жители от района. Накрая бил много обичан от хората, на които служил.

— Ами търсенето му във връзка с Кирхер? — попита Грей. — То довело ли е до нещо?

Роланд се усмихна загадъчно.

— Довело е до загадка, която озадачавала археолозите десетилетия наред и която най-сетне трябвало да бъде решена с британска експедиция в Еквадорските Анди, в която участвали над сто войници и учени, водени от прочут американски герой.

„Американски герой ли?“

— За кого става дума? — попита Грей.

Роланд вдигна каменната сфера от масата и я задържа в дланта си, за да покаже съвършеното представяне на лунния пейзаж по половината й повърхност.

— Експедицията била водена от Нийл Армстронг — отвърна той с широка усмивка. — От първия човек, стъпил на Луната.

Преди Грей да успее да реагира, зад него се чу рязък гневен вик:

— Онази кучка!

Грей се обърна и видя как Сейчан се извръща от прозореца и им маха да се разкарат.

— Бягайте! — извика тя. В очите й се четеше паника.

 

 

18:22

Сейчан се метна над ъгъла на бюрото. Преди миг бе забелязала група монахини в тъмни одежди да излизат от главния вход на сградата на университета. Почти не им обърна внимание, докато една не се отдели и с леко накуцване се насочи към паркиран мотоциклет. Тази странност беше достатъчна да привлече вниманието й. При бордюра монахинята внезапно се обърна, разгърна робата си и извади компактен автомат.

Докато жената се завърташе и насочваше дулото към прозореца, Сейчан зърна лицето под забрадката. Беше китайската убийца. Очевидно бе захвърлила маскировката си на екскурзоводка и бе влязла в ролята на монахиня, имитирайки предишния номер на Сейчан.

Докато Сейчан се хвърляше над бюрото, прозорецът зад нея се пръсна. Тъмен предмет прелетя високо над нея и отскочи от един рафт.

Граната!

Грей награби Лена с една ръка през кръста, грабна книгата на Кирхер от масата и блъсна Роланд към вратата.

Сейчан обаче нямаше да успее да стигне до изхода.

Щом прескочи бюрото, тя се плъзна по гръб по пода и се вмъкна под масата. Сви крака, изрита я и я преобърна на една страна като щит между нея и гранатата, която падна от другата страна на бюрото.

Експлозията разтърси стаята, гърмежът отекна в главата й и едва не й спука тъпанчетата. Ударната вълна я запрати заедно с масата към вратата насред дъжд от трески и облак задушлив дим.

Грей беше стигнал до коридора и се бе прикрил зад прага. Сграбчи Сейчан за глезена и я изтегли от кабинета.

Тя се претърколи, клекна и се огледа наляво и надясно за друга заплаха. Не забеляза нищо. В тази част на сградата се влизаше с карти за достъп — но след подобна суматоха всички предпазни мерки лесно можеха да бъдат заобиколени в хаоса, който щеше да последва.

„Което най-вероятно е била целта“.

Някой искаше да ги накара да излязат на открито.

Грей стигна до същото заключение и викна:

— Трябва да се измъкнем оттук! Но не през обичайните изходи.

— Мазето! — Роланд посочи коридора. — Там има сервизен тунел, част от стар римски акведукт. Води до изход на няколко пресечки оттук.

— Води — каза Грей и всички забързаха.

Сейчан ги последва, но нещо я гризеше. Тя погледна назад към тъмния облак, бълващ от кабинета. Спомни си летящите останки от взривеното бюро, но експлозията беше вдигнала предимно дим и шум.

„Не и шрапнели“.

Грей забеляза, че тя забавя крачка.

— Какво има?

Тя се обърна неуверено и му махна да продължава напред. Беше сигурна само в едно.

— Да се пръждосваме оттук.

 

 

19:31

Старши лейтенант Шу Вей седеше на запаления мотоциклет на точката за среща недалеч от Пиаца Навона. Слънцето се бе спуснало ниско и площадът беше изпълнен със сенки. Туристи и местни се разхождаха и бъбреха, насочваха се към откритите ресторанти за вечеря.

Никой не й обръщаше внимание.

През последния час беше захвърлила маскировката и се бе отървала от автомата, като през цялото време поддържаше контакт с тримата, зачислени й в Рим. Сега бе вдигнала телефона до ухото си и слушаше как се установява обезопасена връзка с Пекин.

— Докладвайте — каза строг глас.

Тя веднага позна гласа на генерал-майор Лау и изправи гръб, сякаш леля й стоеше пред нея.

— Целите бягат. За съжаление разположените при изходите хора не са ги видели да излизат от сградата.

— Наистина за съжаление.

Шу настръхна от гнева, който чу в гласа й. След случилото се в планината едва бе имала време да организира подобаващо засада. Все пак се бяха сдобили с това предимство единствено благодарение на нейната находчивост и бърза мисъл.

Преди да се измъкне от планината и да открадне мотора тя бе сложила проследяващо устройство на кормилото на единствената кола, останала на паркинга. Благодарение на него успя да проследи целите си и да ги доближи, след като стигнаха в пренаселения Рим. Беше пристигнала навреме да види как четиримата влизат в сградата на университета.

След това беше съвсем лесно да обезвреди една монахиня в една празна зала, да скрие тялото й в някакъв килер и да облече дрехата й. Без проблеми се поинтересува за пристигането на такава необичайна и опърпана група и научи къде са отишли. После видя как хърватският свещеник слиза в библиотеката. Последва го, за да се възползва от възможността да премахне една от целите, но преди да успее да забие кама между ребрата му, свещеникът влезе в отдел, където не можеше да го последва.

Въпреки това от запитванията му на бюрото бе научила достатъчно, за да разбере, че проучва задълбочено нещо. Спомни си, че монахинята, която бе нападнала в двора на светилището Менторела, й беше казала, че групата е разпитвала за някакъв свещеник от седемнайсети век.

Очевидно проучването продължаваше.

Докато чакаше свещеника да се върне от хранилището, Шу се обади на генерал-майор Лау и докладва за случилото се дотук. Лау й нареди да открие какво търсят — очевидно се боеше да не пропусне информацията, която групата се опитваше да открие.

Затова Шу изчака в библиотеката. След близо час хърватският свещеник най-сетне се появи и тръгна към охраняваната част на университета, където бяха личните кабинети на преподавателите. Шу искаше да подслуша групата, но се влизаше само с код за достъп. И без лазерен микрофон нямаше как да ги чуе през прозореца от улицата.

Генерал-майор Лау посъветва Шу да принуди целите да излязат на открито и да побягнат, за да ги последва. Димната граната бе постигнала първата част от задачата, но целите се оказаха находчиви и изчезнаха преди да успее да стигне до кабинета.

— Ако си ги изгубила — предупреждаваше я сега Лау, — ще има наказания, дори за скъпата ми племенница.

— Няма значение — каза Шу.

— Защо?

Шу погледна предмета, който бе взела от кабинета по време на бъркотията, настъпила след експлозията на гранатата. Натисна едно копче и айпадът оживя. Устройството беше на свещеника — беше зарязано при бягството на групата.

Шу погледна последното изображение, което бяха гледали обектите, и се усмихна. После каза на леля си:

— Защото знам накъде са тръгнали.