Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (27)

22.

1 май, 00:32

Андите, Еквадор

Грей нагази в тъмния вир, като пръсна съвършените отражения на звездите и луната от огледалната му повърхност, и ахна от студа. Останалите го последваха. Чакикуи и Джембе останаха на брега. Старейшината бе спазил думата си да ги заведе до изгубения град.

„Явно задължението му стига до прага“.

Вече бяха оставени да се оправят сами.

Грей ги поведе през вира. Наложи се да преплува последната част, за да стигне отвора на тунела в отвесната стена на другия бряг. Между нивото на водата и тавана имаше само трийсетина сантиметра.

Когато стигна отвора, краката му вече не достигаха дъното. Надникна в тунела и вдигна водонепроницаемия си фенер.

— Нататък е по-дълбоко и изглежда, че таванът се снижава — предупреди той спътниците си.

— Можем ли да минем? — попита Лена.

— Не знам. Може да се наложи да плуваме и да търсим въздушни джобове.

Тя не изглеждаше особено щастлива от перспективата.

Самият Грей също не изпитваше особена тръпка от онова, което ги чака.

Роланд доплува до него и почти изпъшка:

— В разказа си за пътуването до изгубената библиотека Петронио Харамило твърди, че е трябвало да плува под вода, за да стигне до нея.

— Стига приказки — обади се Сейчан. — Има само един начин да разберем дали тук наистина има нещо. Просто иди и виж.

Грей ясно усети скептицизма й. Тя беше права. Това като нищо можеше да се окаже гонене на вятъра, но имаше само един начин да разберат — като направят онова, което бе казала.

„Просто иди и виж“.

Грей навлезе в тунела, като повече плуваше, отколкото се оттласкваше от дъното. Въздухът бе застоял и влажен, миришеше на мокра скала и мъх. Лъчът на фенера се отразяваше далеч над кристалночистата вода.

Зад него се чу мърморене. Движеха се в колона по един, Сейчан беше последна.

— Стените — прошепна Лена. — Твърде гладки са, за да са естествени.

Грей прокара пръсти по тавана и осъзна, че е права. Освен това проходът беше твърде прав.

Водата ставаше все по-дълбока.

На следващата крачка подът изчезна под крака му. Това го свари неподготвен и главата му се озова под водата заедно с фенерчето. Лъчът освети стъпала, които водеха надолу.

Грей се обърна, изплува и изпъшка.

— Спрете и чакайте. Ще се гмурна да проверя пътя напред.

— Внимавай — предупреди го Лена.

Грей смяташе да прави точно това.

Знаеше обаче, че трябва да бързат. Довери се на инстинкта си, пое дълбоко въздух и се гмурна.

Зарита силно и последва лъча на фенерчето по стръмните стъпала. Движението му раздвижи натрупалата се тиня, която размъти бистрата вода. Налягането в ушите му се повишаваше. Най-сетне стигна края на стъпалата и видя тъмен тунел.

Спря. Чудеше се дали да продължи, или да се върне.

Стисна зъби, оттласна се от най-долното стъпало и заплува, теглен напред от загадката и бутан от напрежението. От двете му страни се откриваха малки помещения. Фенерът освети смътни очертания на предмети, потънали в тинята и покрити с водорасли. Нямаше достатъчно въздух да се любува на забележителностите, така че продължи напред, без да спира.

Все пак помещенията показваха недвусмислено, че мястото е било обитавано.

Проходът свърши с друго стълбище, което се издигаше в тясна спирала.

Грей насочи лъча нагоре. Дробовете му копнееха за глътка въздух. Знаеше, че това е точката, от която няма връщане. Оставаше му достатъчно въздух, за да се върне при другите — или можеше да рискува и да продължи напред.

Спомни си разказа на Роланд за историята на Харамило. Той твърдял, че има път, но… но бяха минали десетилетия. Нямаше как да се разбере дали подземната система се е наводнила още повече през изминалите години… или дали тези тунели изобщо са същите, по които е минал младият Харамило.

Грей пропъди съмненията и предпочете да последва друг съвет.

Думите на Сейчан отекнаха в главата му.

„Просто иди и виж“.

 

 

00:54

Сейчан се плъзна покрай Роланд и Лена и насочи фенерчето си към дълбините. Тинята блокираше лъча и достигаше до горното стъпало на стълбището.

„Твърде дълго се забави“.

През годините Сейчан бе получила достатъчно доказателства за способностите на Грей, за умението му да оцелява и в най-страшни ситуации. Но в този момент беше сигурна, че е мъртъв — не заради някакъв негов недостатък, а защото тя самата не заслужаваше щастието, което бе открила с него. Преди да го срещне, животът й бе самотен — не беше привързана към никого. И макар да бе пълен с кръв и ужаси, животът й й изглеждаше и разумен — поне не изискваше морални колебания. Сама й беше лесно да се отдели от света с черупката си.

Но това вече не бе вярно — и тя го приемаше с противоречиви чувства.

Понякога лежеше до него в леглото, гледаше го как диша и се колебаеше между желанието да го прегърне и да го пази и подтика да го удуши с възглавницата, за да е отново свободна.

В този момент обаче нямаше морални колебания, а единствено увереност и решимост. Знаеше какво иска.

„Домъкни си задника тук, Грей. Не ме оставяй“.

Сякаш в отговор на мисълта й облаците тиня се раздвижиха. Тъмна фигура се устреми нагоре. Тя отстъпи, за да му направи място.

Грей се подаде на повърхността и вдигна нос и устни към тавана. Загълта жадно въздух. Сейчан го грабна, без да й пука дали още е без дъх, и притисна студените му устни към своите.

В първия миг той се вцепени от изненада, а после я прегърна и я привлече към себе си. Когато се отдръпна, очите му проблеснаха развеселено.

— Значи си се разтревожила? — подразни я.

Тя го блъсна.

— Само защото много добре знам, че не можеш да си задържиш дъха толкова дълго. Сигурно си намерил нещо.

— Какво откри? — обади се Лена зад нея.

Грей й се ухили.

— Надявам се да си добър плувец.

 

 

01:08

„Колко още остава?“

Дробовете на Лена крещяха за въздух. Тя следваше Роланд по петите, без да откъсва поглед от светлината на фенера на Грей. Плуваха нагоре по спирално стълбище, което сякаш нямаше край.

Изведнъж Роланд се дръпна настрани и спря над нея. Тя изхвърча покрай него и главата й изскочи от водата. Отчаяно пое глътка въздух.

„Слава богу…“

Сейчан изплува до нея. Издиша веднъж. Изглеждаше дори малко отегчена от плуването.

Раздразнена, Лена се огледа и се помъчи да се ориентира.

Намираха се в наводнена зала. Каменният таван беше на около метър над главите им. След тесния тунел пълното с въздух помещение изглеждаше огромно. Широки стъпала се изкачваха от водата пред тях.

Грей държеше фенера високо и вече плуваше към стъпалата.

Лена и останалите го последваха.

Щом стигнаха, Роланд й помогна да излезе от водата, огледа се и каза:

— Тук е по-топло.

Лена осъзна, че е прав. Наистина беше топло. Освен това във въздуха се носеше ясно различима миризма на сяра.

— Геотермална активност — каза Грей и погледна Роланд. — Не спомена ли, че този район на Андите е с необичайно висока вулканична активност?

— Да. Точно затова почвата тук е толкова плодородна.

Сейчан се изтръска от водата като куче и подметна:

— Нищо чудно, че онези, които са построили това място, са направили тунели. Върви си с отоплението.

Лена посочи стъпалата и попита:

— Накъде водят?

— Ела да видиш. — Грей отново тръгна напред. — Стигнах само до края на стълбището. За да се уверя, че не е задънено.

Стълбището свършваше на широка площадка. Щом я стигнаха, Лена спря до Роланд, който беше замръзнал насред крачка.

Стояха пред арка в началото на дълъг коридор. Беше изработена от злато и оформена като сложно скеле от кости и черепи, приличащи на човешки. През годините влажността и сярата бяха оставили тъмни следи по по-дълбоките гънки, но по-голямата част от златната повърхност продължаваше да сияе.

— Изумително — ахна Роланд.

„И злокобно — добави наум Лена. — Нищо чудно, че местните, натъкнали се на това място, са го обявили за опасно. Особено при тази миризма на сяра“.

Усети как я побиват тръпки, докато минаваше под арката.

Останалите като че ли не изпитваха подобни опасения. Грей ги поведе, като осветяваше дългия коридор. Изсеченият в скалата проход бе толкова широк и висок, че по него можеха спокойно да се разминат два слона.

— Виж стените. — Роланд освети с фенера си от тавана до пода. — Покрити са с надписи.

Един съвсем бърз поглед беше достатъчен на Лена да разпознае шумерски клинопис, египетски йероглифи, знаци на маите и гръцки букви. Езиците бяха наредени един върху друг, издигаха се по цялата стена и продължаваха нататък по коридора.

— Като надписите, които видяхме в параклиса на свети Евстатий — каза Роланд.

Лена си спомни надписите, оставени от отец Кирхер по стените на параклиса, и какво представляваха те.

„Историята на писаното слово…“

Клекна да разгледа най-долния ред, който несъмнено беше и най-старият. Видя същите подобни на пръчици знаци, които бе видяла върху изправените камъни в облачната гора. Прокара пръсти по тях.

„Нима пред мен е най-ранната писменост?“

Изправи се и заяви:

— Това трябва да е нещо като запис на еволюцията на езика.

— Мисля, че си права. — Роланд тръгна по коридора, като продължаваше да се оглежда. — И се обзалагам, че отец Кирхер е почерпил идеята за украсяването на параклиса от това място… което означава, че Николас Стено е вървял по същия този коридор и се е върнал, за да разкаже на приятеля си за него.

Грей погледна стените.

— Това определено потвърждава твърденията на отец Креспи. Няма съмнение, че древните строители са общували с останалия свят.

Лена погледна напред и се зачуди какво ли още ще видят. Спомни си разказите за огромната пещерна система под Андите. Усещаше, че това не е единственият вход към това място. Според местните артефактите на отец Креспи му били донасяни от горите и джунглите, извадени от пещери, тунели и покрити с лиани руини.

— Май тунелът свършва — обади се Сейчан.

Бяха стигнали до друго спирално стълбище, което се спускаше надолу. Спряха и се събраха в началото му.

Роланд въздъхна.

— Да се надяваме, че няма отново да попаднем в наводнена част.

— Има само един начин да разберем. — Грей поведе надолу.

Лена затаи дъх в очакване всеки момент да види черна вода, отразяваща лъчите на фенерите. Но колкото и да се спускаха, стълбището си оставаше сухо.

Роланд изглеждаше доста загрижен.

— Вече със сигурност сме под нивото на водата.

Думите му я накараха да потръпне.

Грей докосна стените и каза:

— Тази част явно е изолирана от околните води.

Лена не намери особена утеха в наблюдението му.

Накрая стълбището свърши и се озоваха в кръгло помещение. Беше високо като предишната зала и толкова широко, че лъчите им едва осветяваха отсрещната страна.

Сейчан показа, че зрението й е по-остро от това на останалите.

— Там има друго стълбище. — Тя погледна към Грей. — И слиза още надолу.

Лена почти не погледна към сенките. Нито пък Роланд, който я изгледа с високо повдигнати вежди и отиде с нея до извитата стена, в която бяха изсечени хиляди малки ниши. В тях се пазеха скулптури на различни животни, от малки като палец до размерите на кон.

— Прилича на галерията от Хърватия — каза Роланд.

Лена кимна.

— Само че онази по размери беше нищожна в сравнение с тази.

Любопитството и изумлението я накараха да пристъпи напред. Видя животни, представляващи всяка страна на фауната от всеки край на света. Бръмбари от дъгоцветен кристал, златоноги стоножки, инкрустирани с изумруди крокодили, маймуни с козина от медни нишки, бизон и елен с рога от слонова кост, скорпиони с броня от черно желязо.

Горното ниво се заемаше от безброй птици с кристални пера, образуващи калейдоскоп от нюанси — ястреби, врабчета, орли, пеликани, колибри. Някои почиваха в гнезда или бяха кацнали на златни клонки. Други висяха по необясним начин насред нишите си.

На най-долните нива бяха създанията, живеещи в морето или под земята, предадени с най-фини подробности — порцеланови риби, колони от мравки, медни омари, сребърни червеи, пробиващи сфери от кварц, и така нататък.

Завиваше й се свят от това изумително многообразие.

— Това е запис на живота на планетата — промълви поразеният Роланд и посочи един златен хипопотам с черни диаманти за очи. — Включително същества, които не са характерни за този континент.

— Мисля също, че е запис на изкуство — добави Лена. — Създаването на всичко това показва владеене на стотици техники и художествени практики на много култури. От обработката на различни метали до шлифоването на кристали и скъпоценни камъни и работа с емайл и порцелан.

Лена обхвана с жест помещението.

— В много отношения това представя еволюцията на познанието толкова подробно, колкото и коридорът с надписите горе.

Вече бяха обиколили помещението и стигнаха до отсрещните стъпала. Те водеха право надолу, а не се виеха на спирала. Още от площадката лъчът на фенера на Роланд се отразяваше от повърхностите на онова, което лежеше долу.

— Още злато — отбеляза Грей.

Лена не се нуждаеше от покана да тръгне напред, привлечена не от обещанието за съкровища, а от любопитство какво още ги очаква. Стълбището беше достатъчно широко, за да продължат рамо до рамо. Всички затаиха дъх, когато следващата зала се разкри пред тях.

Щом стигнаха последното стъпало, Роланд се прекръсти и докосна ръката на Лена.

— Вече сме идвали тук.

 

 

01:33

Роланд се боеше да влезе и остана на прага. Помещението бе със същите размери и форма като галерията горе, но тук всяка повърхност — под, стени и таван — беше покрита с ковано злато и украсена с изящна мозайка от кристали. Сякаш пристъпваха в илюстриран средновековен ръкопис. Дори мотивите приличаха на готически с предаването на хора и животни по един стилизиран, скован начин, всичките сред сложно извиващи се лози, дървета и храсти.

Но въпреки това във всичко имаше някакъв познат елемент.

Лена също го долови.

— Сякаш някой е взел пещерните рисунки от Хърватия и ги е повторил в злато и скъпоценни камъни.

Той кимна и я последва заедно с останалите.

Стените около тях представяха буйния живот — лъвове, стада елени и бизони, препускащи коне, дори пещерна мечка, изправила се на задните си лапи. Но тук сред животните имаше по-дребни фигури, несъмнено мъже и жени.

Роланд пристъпи по-близо и разгледа чертите на една фигура, съставена от кристалчета колкото нокътя на кутрето му. Проследи с пръст изпъкналите вежди и погледна Лена за потвърждение.

— Мисля, че това би трябвало да изобразява един от неандерталците хибриди, както онази Ева на Кирхер — прошепна тя. — Ако се съди по начина, по който са изобразени тук, тези хора са се опитвали да защитят или запазят животните. Но според мен изкуството би трябвало да е по-метафорично.

Грей застана до нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че картината показва как хората защитават живота във всичките му форми. Нещо като пазители на бъдещето.

— Като Наблюдателите от древните текстове — каза Роланд.

— Или атлантите на Платон — добави Лена.

— Били са известни и под други имена — каза той и продължи, а останалите го гледаха. — Когато прочетох, че Креспи е вярвал в съществуването на изгубена цивилизация в Еквадор, попаднах на препратки към Теософското дружество, основано в края на деветнайсети век. Те вярвали, че някаква малка група, наричана Братството на светците, били тайната движеща сила зад развитието на човечеството, която пазела и разпространявала знания. — Кимна към Лена.

— Също като вашата хипотеза за древни учители, появили се от кръстосването между неандерталците и ранните хора.

Сейчан стоеше на няколко метра от тях, обърнала лице нагоре.

— Наблюдатели, атланти, светци или каквито там ги наричате… Щом тези са пазители, не е трудно да се разбере от какво са пазели.

Роланд я разбра. Погледна нагоре и се загледа отвъд животните и шепата техни защитници — към фигурите, извисяващи се застрашително горе. В Хърватия те бяха зловещи сенки, хвърлени от изваяните сталагмити. Тук обаче врагът бе изобразен детайлно като животните и техните пазители.

Той насочи фенера си нагоре, за да ги освети по-добре. Фигурите бяха с космати глави и огромни. Очите под изпъкналите им вежди горяха кръвожадно и яростно. Нападаха животните със сопи и груби копия. Но Сейчан беше спряла при най-зловещото изображение — на двама гиганти, разкъсващи на парчета дете.

— Какви са тези същества? — попита Грей.

— Не знам. — Роланд се намръщи. — Може би и те са някаква метафора. Портрет на бруталността на невежеството, показващ срещу какво трябва да се изправят пазителите.

Лена поклати глава.

— Не. Подробностите в изобразяването на тези фигури са прекалено точни. Вижте лицата им, как са предадени крайниците. Мисля, че те са били истински врагове.

Грей я погледна с ужас.

— Какви са те?

— Може би някакво конкурентно племе хоминиди, друго разклонение от миналото на човечеството. Знаем, че ранният човек не е живял редом единствено с неандерталци. Имало е и малки общности от други племена.

— Но толкова големи? — усъмни се Сейчан.

Лена сви рамене.

— Някои издънки на Homo erectus са били истински гиганти. Като вида, известен като Meganthropus, или Голям човек. — Тя махна към произведенията на изкуството около тях. — Мисля, че това е описание на истинска война с това племе, битка за бъдещето на човечеството, сблъсък между мускули и мозък, между невежество и интелект.

Грей посочи една от чудовищните фигури.

— Ако си права, този враг може да е бил движещата сила, довела до обединяването на неандерталците хибриди. Без външна заплаха племето на древните учители може би е нямало да се появи никога.

Лена кимна.

— Може би подобна заплаха обяснява и защо тези учители са имали нужда от отделен дом. Място, на което да се оттеглят от света, за да изучават в мир и да запазват важното, като от време на време излизат, за да споделят знанията си.

Роланд погледна към поредното стълбище при отсрещната страна на помещението.

— Но какво е станало с тях? Къде са отишли?

Докато вървяха към тъмните стълби, се боеше, че може никога да не научат истината — но също толкова се страхуваше, че ще я научат.

 

 

01:47

Грей поведе останалите надолу по стъпалата, които сякаш нямаха край. Според преценката му вече се намираха петнайсет или двайсет етажа под земята. Представи си как групата му се спуска в сух кладенец, заобиколен от всички страни от вода.

„Колко надолу стига това?“

Избърса потта от челото си. Всяко следващо ниво бе по-горещо от предишното, а миризмата на сяра се засилваше, сякаш се спускаха в ада.

Най-сетне краят на стълбището се появи пред тях. Отдолу до тях достигаше сребристо сияние. Отначало Грей си помисли, че там има някакъв източник на светлина, но след като стигна последните няколко стъпала видя, че лъчите на фенерите им се отразяват от кристални повърхности.

— Невероятно — промълви Роланд.

Подобно на златната зала горе, тази бе кръгла, приблизително със същите размери, само че тук всяка повърхност бе покрита с кристали. Подът и стените бяха покрити с нещо като кварц, скъпоценни камъни и други цветни кристали. Таванът представляваше безлунно небе с парченца кварц, инкрустирани в плочи от обсидиан. Поддържаше го колонада от кристални колони с почти готически дизайн, с пиедестали и капители, украсени със скъпоценни камъни и свързани със сводове.

Под сводовете имаше врати с инкрустирани камъни, чиито каси бяха запечатани с черен восък. Две от тях, разположени една срещу друга, зееха отворени. По пода се търкаляха счупени парчета от печатите им.

Роланд тръгна към едната, а Лена към другата.

Грей и Сейчан тръгнаха към центъра, привлечени от онова, което беше оставено там.

— Библиотека — извика Роланд. Лъчът на фенера му осветяваше помещението. — Тук има стотици рафтове, всичките обковани със злато, и продължават нанякъде. И толкова много книги… — Той се наведе.

— Има една на пода, сякаш някой я е свалил от рафта и я е зарязал тук. Може да е работа на Харамило.

— И при мен е същото — обади се Лена от отсрещната страна. — Златни рафтове. Освен това виждам още помещения след това.

Роланд огледа захвърлената книга.

— Нищо чудно, че Харамило така и не я е върнал на мястото й. Тежи поне двайсет килограма. Корицата е от някакъв черен метал, а страниците ми приличат на тънки листа мед. Не разчитам писмеността, но изглежда е същото линейно писмо, което видяхме върху камъните горе и на най-долния ред от онзи коридор с надписите на различни езици.

— А при мен… — благоговейно се обади Лена, — при мен книгите са от фини листа гравиран кристал. Различавам геометрични фигури и странни символи, за които мога да се закълна, че са математически формули.

Преди двамата да са се запилели навътре в библиотеките, Грей им нареди да се връщат:

— Елате тук.

Двамата със Сейчан бяха спрели пред най-голямата загадка на помещението.

В центъра имаше дълъг подиум от голям блок полупрозрачен кварц. Върху него лежеше човешки скелет, направен от злато. Всяка кост и става бяха представени съвършено. Фигурата лежеше по гръб — и държеше познат на вид златен жезъл.

— Какво ще кажете за това? — попита Грей, когато Роланд и Лена застанаха до него.

— Това трябва да е Реброто на Ева, подобно на онова от слонова кост, което видяхме в параклиса. — Роланд плъзна лъча на фенера си по дължината му, осветявайки фините резки, по древния ярд, свързан с обиколката на Земята. Гласът му стана приглушен от благоговение. — В Откровение 21:15 се казва: „И [ангелът,] който говореше с мене, имаше златна тръст, за да измери града и портите му и стените му“. Възможно ли е това да е същата мярка за дължина?

Никой не му отговори.

Вместо това Лена насочи светлината си към самия скелет и промърмори:

— Странно…

— Какво има? — От формата на черепа Грей разбираше, че златният скелет е на неандерталец хибрид, но реакцията на Лена показваше, че е видяла и още нещо в него.

Тя поклати глава.

— Физиологичният детайл е изумителен… но и сгрешен.

— В какъв смисъл сгрешен? — попита Сейчан.

— Вижте таза. — Тя насочи лъча на фенерчето си. — Едната половина е анатомично женска, докато другата е несъмнено мъжка. Подобни несъответствия има по целия скелет, смесване на женски и мъжки характеристики.

Грей се намръщи.

„Наистина странно“.

Сейчан пристъпи към предната част на подиума, където се издигаше висок до кръста стълб.

— А това какво трябва да означава?

Грей отиде при нея. Горната повърхност на стълба беше изсечена под ъгъл и върху нея имаше символ, който всички вече бяха виждали — шестолъчна звезда, съставена от 73 елемента.

— Същата звезда като онази, която бележеше гроба на Ева — отбеляза Лена. — Само че вместо от отпечатъци от длани тази е направена от метални и кристални топчета.

— Какво прави тук? — попита Роланд.

— Не зная — призна Лена. — Но видното й място означава, че е важна.

Сейчан сви рамене.

— Или че някой много е обичал да играе на китайска дама.

Грей извади едно метално топче от полусферичното му гнездо, за да го разгледа по-добре. Веднага щом го вдигна, прозвуча дълбок мелодичен звън, който отекна от всички стени, сякаш в кристалното помещение бе ударен гонг.

Всички замръзнаха.

— Върни го на мястото му — каза Лена.

Грей се подчини и върна топчето на мястото му. Всички затаиха дъх — но секунди по-късно звукът се повтори.

— Късно е. — Сейчан клекна и огледа пиедестала.

— Задействал си нещо и няма как да върнем котката в чувала.

Грей си представи водните стени около този сух кладенец. Да не би това да беше някакъв капан?

„Май трябваше да се вслушаме в предупрежденията на Чакикуи за това място“.

Гонгът прозвуча отново.

Сейчан присви очи към основата на стълба.

— Вижте това. Има някакви тънки жички от мед или злато, които започват от гнездата горе и влизат в пода.

Грей също клекна и насочи лъча на фенерчето си.

— Да. Вероятно е някакъв задействащ механизъм.

— Изправи се и огледа знака горе. — И това може да е начинът да го спрем.

— Как? — попита Лена. — Да не би да смяташ, че това е някакъв изпит?

— Може би.

Тя се замисли.

— Като пъзел, предизвикателство за знанието.

Той кимна.

— Може би строителите на това място искат да докажеш, че си достоен, за да продължиш нататък.

Сейчан скръсти ръце на гърдите си.

— В такъв случай ви съветвам да не се проваляте. Сякаш за да подчертае думите й, гонгът прозвуча отново, този път по-силно.

— Мисля… мисля, че този удар дойде по-рано — отбеляза Роланд.

Грей се огледа. „Ако интервалът се скъсява…“ Роланд довърши мисълта му.

— Мисля, че е нещо като таймер.

Грей забеляза, че всички го гледат. Пое дълбоко дъх — знаеше, че цялата група зависи от него и от способността му да разреши загадката. Съсредоточи се отново върху звездата и си спомни споменаването на Сейчан за китайската дама.

„Но какви са правилата на тази игра?“

Границата вече беше прекрачена и затова Грей взе отново металното топче — беше тежко — и се обърна към Роланд.

— Каза, че кориците в твоята библиотека били от някакъв тъмен метал. Като този ли?

Роланд огледа внимателно топчето и кимна.

— Така мисля.

Грей извади едно кристално топче от гнездото му и го поднесе на Лена.

— А тези са кристални като книгите в другата библиотека.

— Мислиш ли, че това има значение? — попита тя.

— Може би. — Той задържа топчетата в ръце. Теглото им беше различно. — Тук има противоположни двойки. Плътно и прозрачно. Метал и кристал. — Кимна към златния скелет. — Мъжко и женско.

Въздъхна тежко. Чувстваше, че е близо до разбирането на нещо, но не можеше да се сети какво точно. Знаеше, че една от причините да го вербуват в Сигма бе уникалната му способност да вижда модели там, където никой друг не можеше, да прави връзка между елементи, които нямаха нищо общо помежду си, да вижда цялото сред частите, гората през дърветата.

„Може да съм изгубил способността си. Може този път да съм се залутал в гората“.

Гонгът прозвуча отново и звукът го накара да настръхне.

— Противоположности — промърмори той, уверен, че отговорът е в това.

„Метал и кристал…

Тъмно и светло…

Тежко и леко…

Мъжко и женско…“

Усещаше, че е близо. Помъчи се да открие други полярни качества в загадката пред себе си. Взе още едно метално топче и го сложи в дланта си при първото. Те се докоснаха и залепнаха едно за друго.

Очите му се разшириха.

— Това са магнити!

Погледна топчето в другата си ръка.

„А кристалните не са“.

Още една двойка противоположности.

Затвори очи.

„Но какво е значението на това?“

Прозвуча нов гонг. Грей прехвърляше наум всичко, през което бяха минали през последните два дни. Дишането му стана по-тежко. Осъзнаването, че времето изтича, само засилваше напрежението му. Ами ако имаше противоположности, които продължаваха да му се изплъзват?

Рязко отвори очи.

„Не просто противоположности…“

Погледна надолу към скелета, към съчетанието на мъжко и женско, към двете страни на едно и също цяло.

— Те са огледални отражения едно на друго. — Обърна се към останалите. — Мисля, че знам какво трябва да се направи.

Сейчан го изгледа кисело.

— Дано си прав. Нещо ми подсказва, че на този изпит или минаваш, или изгаряш.

Звънът се разнесе отново, вече определено по-силно — и по-скоро.

Грей се загледа във фигурата върху стълба.

„Ами ако греша?“

 

 

01:58

— Къде отидоха? — попита Шу Вей, извисила се над дребната фигура на момчето.

Лявото му око вече беше започнало да се подува от удара с пистолет, нанесен му от старши сержант Кван. Заместникът й сега държеше оръжието си насочено към стария татуиран индианец, който бе коленичил до един вир, подхранван от водите на буен поток.

Екипът й бе устроил засада на двамата след като претърсиха гората, следвайки дирята на четирите цели. Групата й беше пътувала на тъмно, използвайки единствено очилата за нощно виждане. Нямаха проблем да проследят жертвите си през потъналата в мъгла гора — земята беше непрекъснато влажна и следите се виждаха ясно.

Но след като стигнаха тук се оказа, че при брега следите изчезват. Най-добрите й ловци — Джу и Фен — бяха претърсили бреговете в опит да намерят отново следата, но се бяха върнали с празни ръце.

Докато тях ги нямаше, тя и Кван бяха направили всичко по силите си да изкопчат информация от двамата местни, но пленниците им се оказаха упорити. Шу бързо разбра, че старецът не знае английски, така че съсредоточи вниманието си върху момчето.

По лицето му се стичаха сълзи, но в очите му блестеше непокорство. Шу извади от ботуша си нож и прокара тъпата страна по бузата му — после обърна острието с рязко движение на китката.

— Втори път няма да те питам толкова учтиво.

Старият индианец каза нещо. Момчето го погледна и отвърна с гневен тон. Мършавият мъж повтори думите си, този път заповеднически.

Момчето се отпусна, затвори очи за момент и ги отвори. Посочи към отсрещната страна на вира, където се издигаше отвесна скала.

— Отидоха там. Влязоха в забраненото място.

Шу погледна към тънещата в сенки скала. Вдигна ножа си.

— Това някакъв номер ли е?

Момчето въздъхна раздразнено и махна към водната повърхност.

— Пещера… на дъното.

Шу присви очи и забеляза отвора на някакъв тунел.

— Там ли влязоха?

Момчето кимна и наведе засрамено глава.

Шу го сграбчи за рамото и го помъкна към брега.

— Ще ни покажеш. Заведи ни.

То се отскубна. Страхът му даваше сили.

— Не. Твърде опасно е.

— Покажи ни, или ще одера стареца пред очите ти.

И кимна на Кван, който извади ловджийски нож.

Шу беше виждала с очите си уменията му с това оръжие. Ножът беше развързал много езици — преди да ги отреже.

Момчето преглътна и заби поглед в краката си.

Шу се наведе и повдигна брадичката му с върха на ножа си. Гласът й омекна, стана копринен.

— Не искаме да нараняваме никой от вас. Щом всичко свърши, ще се махнем от горите ви. Ще можете да продължите живота си, сякаш нищо не се е случило.

Момчето пое дълбоко дъх. Не изглеждаше убедено, но въпреки това погледна виновно вира.

— Ще ви заведа.

„Добре“.

Шу се изправи и погледна Кван.

— Остави Джу със стареца. За да гарантираме съдействието на момчето. — Кимна към водата. — Ние ще влезем в дупката.

Той кимна.

— И дръж ножа подръка.

Леля й, генерал-майор Лау, бе настояла да научи какво знаят целите им, преди да ги елиминира. Шу възнамеряваше да го направи.

„И да позволя на Черния гарван да си вземе трофеите“.