Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (22)

17.

1 май, 08:04

Пекин, Китай

„Каквото и да правиш, не помръдвай“.

Ковалски лежеше абсолютно неподвижен в спалния си чувал. Беше се събудил преди малко и бе открил, че ръката му е затисната от тялото на горилата. Баако леко похъркваше, свит на топка, с глава върху сгъвката на ръката на Ковалски. Мария спеше от другата страна на Баако. Едната й ръка прегръщаше горилата през раменете и върховете на пръстите й докосваха бузата на Ковалски.

Той се боеше да ги събуди — знаеше какъв ужасен ден очаква и двамата. Не знаеше колко е часът, но подозираше, че е рано сутринта. Според графика на генерал-майор Лау някой скоро щеше да дойде да вземе Баако за операцията. Ковалски си представи измъченото шимпанзе с оголения мозък, свързан с апаратура за наблюдение.

„Шибани копелета…“

Вгледа се в дребното лице върху ръката си и видя лекото движение на очите под клепачите — Баако сънуваше. От другата страна на горилата Мария дишаше равномерно и дълбоко, с леко разтворени устни. Сънят отпускаше чертите й и я правеше да изглежда още по-млада. Ковалски откри, че се е зазяпал в миглите й.

Сърцето му копнееше да ги предпази, но засега единственото, което можеше да направи, беше да ги остави да спят, да изживеят заедно този последен момент на покой… поне още мъничко.

Погледът му се насочи отвъд клетката към редицата камери по тавана. Проследи ги до големите стоманени врати в другия край на блока. Там в сенките светеше ален знак. Ковалски присви очи към знаците.

Беше сигурен, че са същите символи, които беше видял в лабораторията за вивисекции, над дъгата от прозорци, гледащи към хабитата на горилите хибриди. Вчера, докато гледаше грамадните зверове, бе забелязал стоманена врата на нивото на хабитата, отделена с клетка с дебели решетки.

„Това трябва да е същата врата“.

Погледна клетките на блока. Сега разбираше какви са дълбоките следи в бетона и яките окови, висящи от стените.

„Тук правят опитите с онези създания“.

Спомни си най-едрия от групата, горилата с широкия гръб и сребриста козина, с каква лекота беше метнал окървавената ръка по тях, яростта в очите и рева му. Зверовете може да бяха естествено свирепи, генетично склонни към враждебност и агресия, но Ковалски беше сигурен и в едно друго нещо за тях.

„Адски са бесни на създателите си“.

И вероятно с пълни основания.

Сякаш в отговор на мислите му от другата страна се разнесе невероятно силен рев, който премина в пронизителен писък.

Мария трепна, клепачите й се отвориха, лицето й се изкриви от страх, докато мозъкът й се мъчеше да осъзнае ставащото. Баако реагира по подобен начин, като се сви за миг на топка, после рязко скочи и остана приклекнал и нащрек. Изсумтя тревожно и бързо се огледа.

— Всичко е наред — каза им Ковалски.

Да, лъжа беше, но какво друго можеше да каже, по дяволите?

Мария пое треперливо дъх, после седна и сложи ръка върху бедрото на Баако.

— Спокойно — каза му тихо. — Тук съм.

Баако изсумтя и се отпусна. Без да откъсва големите си кафяви очи от вратата, той нервно обви косматите си колене с ръка и посегна с другата към Мария.

Тя я хвана и го придърпа към себе си.

Ковалски се измъкна от спалния чувал, бавно се изправи и се разкърши.

— Колко е часът? — попита Мария.

Той сви рамене.

— Сутрин е, повече не мога да ти кажа.

Тя облиза устни и погледна към другата страна на помещението, към двойната стоманена врата, водеща към останалата част на подземния комплекс. Макар да не каза нито дума, Ковалски ясно виждаше изписаното на лицето й безпокойство. Тя придърпа още повече Баако до себе си, сякаш дори само силата на волята й можеше да го предпази.

Баако потръпна в прегръдката й, усетил напрежението и страха й.

Тя се обърна към Ковалски.

— Какво ще правим?

— Ще им съдействаш — изтърси Ковалски, който не виждаше причина да рисува ситуацията в розови цветове. — Всяко друго действие ще означава смърт за теб, а Баако пак ще легне под ножа. Поне докато си жива, ще си до него, дори положението да се влоши още повече.

Думите му с нищо не намалиха ужаса в очите й. Той не го и очакваше. Говореше повече за онези, които ги наблюдаваха и вероятно подслушваха килията им.

„Нека си мислят, че ще им играем по свирката“.

Обърна се с гръб към камерите и вдигна ръка. Искаше да даде на Мария известна надежда, макар и съвсем малка. Оформи три букви с пръсти.

[GPS]

Тя се намръщи неразбиращо и на челото й се появи дълбока бръчка. Ковалски знаеше, че Мария сигурно се е чудила какво е станало с гривната предавател на Баако. Досега той си мълчеше за нея, тъй като се боеше, че всеки намек може да разобличи действията му вчера.

Погледна към студената купчинка изпражнения в ъгъла. Добре поне, че камериерските услуги тук ги нямаше никакви — не че китайците щяха да открият нещо в купчината, освен парченца сдъвкана гума.

Вчера, докато двамата с Баако се хранеха — или се преструваха, че се хранят, — Ковалски беше накарал горилата да наръфа гривната, така че да може да измъкне предавателя. Електронното устройство беше колкото нокът. След като го извади, Ковалски накара Баако да скрие сдъвканите парченца гума в купчинката. След това тайно постави устройството на място, където то имаше най-голяма вероятност да се озове отново на повърхността с надеждата, че отново ще успеят да засекат сигнала му.

Докосна все още превързаното си лице. Представи си фалшивата атака на Баако, спомни си как прелетя през клетката, как се блъсна във войника, който беше отворил вратата, за да може да излезе. Докато вниманието на войника беше насочено към разярената горила, не беше трудно да пъхне предавателя в джоба на униформата му. С малко късмет войникът щеше да излезе от това място след края на смяната си и да се качи горе. Ако все още следяха за сигнал от предавателя, той щеше да ги отведе при него — и евентуално до това място.

Ковалски затули ръка с тялото си и оформи още три букви с пръсти.

[ГАО]

 

 

08:23

Кат заговори бързо и напрегнато:

— Току-що получихме сигнал от предавателя.

— Къде? — попита Монк.

— Пращам ти координатите и движението му в реално време.

Докато чакаше, Монк погледна през прозореца на хотела, който се намираше на не повече от половин километър от зоологическата градина. Беше поискал стая на най-горния етаж, откъдето имаше изглед до кулата на аквариума и северния портал на зоопарка. През изминалата нощ двамата с Кимбърли се бяха редували да наблюдават активността на военните там, като гледаха с бинокли за някаква по-значителна промяна.

Кимбърли беше чула разговора и облече якето си. Преди малко беше разговаряла със съпруга си във Вирджиния и в края гласът й бе станал по-топъл, а на устните й бе заиграла лека усмивка. Монк беше сигурен, че на телефона е тригодишната й дъщеря. Думите на Кимбърли станаха още по-сладки и тонът й се промени. Самият Монк имаше две дъщери и лесно разпознаваше тази смес от безпокойство и обич.

— Вече би трябвало да имаш информацията — каза Кат.

Кимбърли отиде при него и погледна над рамото му към екрана на телефона. Малката синя точка бележеше първата поява на сигнала, а пунктираната линия показваше движението й по картата на Пекин.

— Странно — промърмори Кимбърли.

Монк я погледна.

— Първият сигнал е на около километър и половина от зоопарка. — Тя се обърна и отвори лаптопа си. Пръстите й затанцуваха върху клавиатурата и на екрана се появи сателитна карта и различни прозорци с данни. Тя изсумтя раздразнено.

— Какво има? — попита Монк.

— Мястото е бивш ресторант. Бил е затворен през 2012 година и така и не е отворил отново. — Тя затвори лаптопа и посочи вратата. — Да си вземаме нещата и да вървим.

Той разбираше бързането й — пунктираната линия бавно продължаваше движението си през картата на града. Трябваше да я настигнат преди сигналът да изчезне отново.

Монк грабна раницата си и тръгна след Кимбърли към вратата. Забързаха към асансьора и щом слязоха долу и хванаха такси, Кимбърли сподели преценката си:

— За да се появи толкова далеч от зоопарка, ресторантът със сигурност е един от входовете, водещи към Dìxià Chéng, Подземния град.

Монк си спомни думите й за стария лабиринт бомбоубежища от времето на Студената война, обхващащ почти двеста и шейсет квадратни километра под Пекин и свързващ повечето важни места в града.

— Значи смяташ, че са замъкнали Ковалски и Мария в тунелите?

— Изглежда напълно логично. В миналото китайските военни често са използвали тунелите, за да придвижват тайно войските си. През 1989 година ги използват за смазването на демонстрацията на площад Тянанмън, за да скрият маневрите си от останалия свят.

— И вероятно същите тунели могат да се използват и за транспортиране на строително оборудване, така че китайците биха могли да построят нови подземни комплекси, без никой да разбере.

— Не би било трудно. Говори се, че някои от тунелите били широки като четирилентови магистрали и можели да поберат танкови батальони.

Докато таксито завиваше, Монк погледна екрана на телефона си.

— На четиристотин метра сме.

Кимбърли се наведе напред и заговори бързо на шофьора на мандарин, сочеше му накъде да продължи. После се облегна в седалката и каза:

— Май отиваме към жилищен квартал. Един стар хутонг.

— Хутонг?

— Квартал с тесни улички и алеи, образуващи лабиринт между традиционните китайски къщи с вътрешни дворове. Казах на шофьора да приближи колкото се може повече. Нататък ще трябва да продължим пеша.

Монк се намръщи.

— Защо им е да водят Ковалски и Мария през подобен район, особено ако Баако е с тях?

— Не знам. Но е повод за тревога. — Обърна се към Монк и го измери с поглед. — Както и твоята поява в подобен квартал.

Той кимна. „Определено не се вписвам на такова място“.

— Момент. — Кимбърли се обърна и започна да вади разни неща от раницата си. Даде му кепе с китайски надпис, тъмни очила и хирургическа маска от синя хартия. — Сложи това.

Монк опипа маската. Беше забелязал много местни да носят такива маски, за да се предпазят от замърсения въздух на Пекин. Кепето, очилата и маската щяха да скрият чертите му, особено ако си държеше главата наведена.

Кимбърли отново каза нещо на шофьора и посочи следващата пресечка.

„Май тук слизаме“.

Кимбърли му даде един последен съвет:

— Остави говоренето на мен. Тези квартали са прочути с това, че са затворени и жителите им са подозрителни към непознати, особено към чужденци.

Таксито спря до бордюра, Кимбърли плати и слязоха. Монк се огледа. От другата страна на улицата се простираше типичен градски район с високи хотели около голям търговски център за пешеходци.

Кимбърли поведе Монк в обратната посока, в една алея между тухлени стени. Беше толкова тясна, че едва успяваха да вървят рамо до рамо. Само след няколко крачки сякаш бяха напуснали модерния свят и се бяха озовали в Пекин от миналото. Първо имаше малки магазинчета, предлагащи тютюневи изделия, антики и сладкиши с ярки цветове. По-нататък магазинчетата отстъпваха на чайни, а от малък храм се долавяше аромат на благовония.

— Още малко — прошепна Кимбърли, след като предпазливо погледна картата на телефона му.

Докато минаваха през сърцето на хутонга, Монк зърваше от време на време дворовете на къщите с малки градини, простряно пране и гълъбарници.

Монк — беше закрил телефона с длан — забеляза, че сигналът е завил на близкия ъгъл и се движи към тях. Показа екрана на Кимбърли.

Тя се огледа и го дръпна към малко магазинче за произведения на изкуството. Едва се побраха вътре. Наложи се да се промъкнат между лавици с калиграфски четки, купчини хартия, мастилници и каменни печати. Собственичката — дребна съсухрена жена, която с еднакъв успех можеше да е както на шейсет, така и на сто — се усмихна, показвайки голите си венци.

Кимбърли я заговори с дълбоко уважителен тон. Леко извърнат от тях, Монк се съсредоточи върху телефона, като гледаше екрана и отворената врата.

Накрая движещата се синя точка стигна до тях — и отмина. В същото време висок мъж в униформа на Народната освободителна армия мина покрай магазина и продължи по алеята.

Монк изчака няколко секунди, като гледаше дали няма да се появят други войници или някакъв въоръжен ескорт, водещ Ковалски и Мария. Единствените хора, които видя, бяха няколко деца, вероятно тръгнали на училище.

Монк погледна Кимбърли, даде й знак да го последва и излезе от магазина, докато тя се сбогуваше с извинителен тон със собственичката. Щом се озоваха на тясната уличка, Монк кимна към военния, който тъкмо завиваше на следващия ъгъл.

— Сигналът идва от онзи тип — прошепна й, докато вървяха след децата.

Кимбърли се огледа зад тях, после отново се обърна към ъгъла.

— Какво мислиш?

Монк разбираше загрижеността й.

„Може да е капан“.

Възможно бе някой да е намерил проследяващото устройство и да използва военния като примамка, за да залови онези, които следят сигнала.

„Тоест нас“.

Монк пресметна рисковете. Умният ход бе да се оттеглят и да преценят ситуацията, но след цял ден клатене на крака и чакане нетърпението надви предпазливостта. Знаеше, че най-добрите шансове да спасят другите са през първите двайсет и четири часа. Мъртвият студент, открит на територията на центъра за примати „Йъркис“, беше свидетелство за безскрупулността на хората, които движеха тази операция.

„Като нищо точно този тип може да е убил младежа“.

— Е? — попита Кимбърли.

Монк ускори крачка. Имаше само един начин да изкопчат някаква информация.

— Да го спипаме.

 

 

09:02

Двойната врата в края на залата се отвори и Мария се напрегна. Изправи се и застана между Баако и вратата на килията. Появи се електрокар със същата клетка, в която бяха транспортирали Баако предишния ден.

— Май времето ни изтича — промърмори Ковалски намръщено.

Четирима войници съпровождаха електрокара. Всички носеха автомати, а един държеше и електрически остен.

Баако се притисна уплашено в бедрото на Мария — помнеше болката от токовите удари. Протегна ръка към Ковалски: молеше го мълчаливо за защита.

Ковалски го хвана за ръката и се обърна към приближаващата група.

Когато електрокарът стигна килията им, от него скочи военен, нареди нещо на водача и той свали клетката на земята. Беше Чан Сун, с безупречна униформа и пригладена назад коса, още мокра от сутрешния душ. Мария се изненада, че вижда него вместо по-малкия му брат Гао. Ако се съдеше по намръщената му физиономия, той явно беше раздразнен, че са го натоварили с черната работа да вземе Баако.

Чан махна на един войник да отключи вратата и нареди нещо на онзи с остена. Двамата се втурнаха да изпълнят заповедите му. Вратата се отвори, към групата се насочиха автомати, а от края на остена захвърчаха искри.

Баако вече целият се тресеше. Ковалски се намръщи и погледна ръката си — от страх Баако така го стискаше, че щеше да му смаже пръстите. Въпреки това Ковалски не се опита да се освободи, а пристъпи напред, застана пред Чан и заяви:

— Няма да го пъхате отново в клетката. Баако остава с нас.

Чан се намръщи още повече.

Мария също пристъпи напред и подкрепи Ковалски.

— Ако ще бъде подлаган на операция, стресът може да предизвика нежелателни последствия. Сигурна съм, че генерал-майор Лау не би…

Чан я прекъсна, като рязко измъкна пистолета си. Мария моментално осъзна грешката си. Не трябваше да споменава Лау — спомни си напрежението, което бе видяла между двамата. Позна и оръжието в ръката на Чан. Пистолет за биене на упойки.

Ковалски вдигна ръка, готов да продължи да отстоява позицията им, но преди да отвори уста, Чан се прицели и стреля.

Стреличката прелетя между Мария и Ковалски и улучи Баако в рамото. Той изскимтя и замахна. Иглата падна, но вече бе била дозата си. Като сумтеше от страх, Баако пусна ръката на Ковалски и се свря в задната част на килията.

Мария тръгна след него.

Ковалски я последва, като ругаеше люто.

Мария коленичи до Баако в ъгъла. Той се беше свил на кълбо, тъмните му очи бяха широко отворени от паника. Тя го прегърна и го притисна към гърдите си.

Ковалски клекна до нея.

— Всичко е наред, приятелче.

Баако се обърна към него. С треперещи ръце вдигна юмруци, почука ги един в друг и леко ги завъртя.

[Заедно]

— Няма да те оставя — обеща му Ковалски. — Ние сме екип.

— Точно така — каза Мария. Не беше сигурна дали Баако я разбира, но се опита да го каже колкото се може по-убедително.

Погледът на Баако се местеше от единия на другия, очите му вече се изцъкляха от упойката. Ако се съдеше по бързото действие, стреличката вероятно бе съдържала М99 — силен транквилизатор, често използван в зоопарковете.

Докато се унасяше, Баако отпусна юмруци и оформи с пръсти ОК, след което направи друг знак. Отново погледна Мария, после Ковалски. Макар жестът да беше даден едва-едва, тя го разбра.

Погледна Ковалски. Той също го беше разбрал.

Баако поправяше думите му. От Ние сме екип на Ние сме семейство.

— Точно така, приятел — твърдо рече Ковалски.

Сякаш убеден, че посланието му е разбрано, Баако отпусна тежко ръце на бетона и главата му клюмна.

Зад тях се чуха стъпки.

Мария погледна през рамо и видя Чан.

— Вече е спокоен — презрително се подигра той. — Няма стрес.

Ковалски скочи, готов да се нахвърли върху офицера, но Чан не отстъпи, а насочи пистолета към гърдите му. Мария сграбчи ръката на Ковалски, за да го спре. М99 беше смъртоносна за хората — дори две капки можеха да го убият на място.

Ковалски продължи да гледа кръвнишки, но се сдържа.

Чан се обърна към Мария.

— Вие ще дойдете с нас. — Махна с пистолета към Ковалски. — Той остава тук.

— Няма начин — изръмжа Ковалски.

Мария хвана китката му — знаеше, че това не е битка, която могат да спечелят.

— Всичко е наред. Ще мога да се грижа за Баако.

Ковалски вдиша рязко през нос, готов да спори, но разбираше, че е безсмислено. Накрая изсумтя:

— Добре.

Трима войници влязоха и помъкнаха Баако към електрокара. Мария ги последва, като придържаше главата му. Знаеше обаче, че тази сутрин го очаква нещо много по-лошо.

Представи си измъченото шимпанзе от вчера. Колкото и да я ужасяваше подобно третиране, тя не можеше да избяга от собствения си срам. Нима нейното отношение към Баако бе по-добро? Беше го държала в клетка, извеждаше го само от време на време да лудува в гората и непрекъснато го изпитваше.

Спомни си последния му знак.

[Ние сме семейство]

Очите й се напълниха със сълзи, чувството за вина сякаш стисна сърцето й. Докато го пъхаха в клетката, Мария сложи ръка върху главата му.

„Би трябвало да си на свобода“.

Един войник я избута и вратата на клетката се затръшна с метално дрънчене. Чан я подкара към изхода, а електрокарът ги последва.

Тя погледна назад към Ковалски, който стоеше сам в килията. Гледаше я твърдо и мълчаливо я насърчаваше да запази спокойствие. Вдигна ръце и повтори знака на Баако.

[Семейство]

Тя кимна. Приемаше посланието присърце. Всички бяха заедно. Въпреки това страхът, предчувствието за гибел я последва през двойната врата. Усещането остана, докато вървяха към лабораторията за вивисекции.

„Как може някой от нас да оцелее в това?“

 

 

09:07

Монк гледаше как целта им пресича улицата. Изглежда, вървеше към жилищния комплекс от пететажни блокове в края на хутонга.

Двамата с Кимбърли ускориха крачка, за да скъсят разстоянието. Не искаха да изгубят мъжа в големия комплекс. Сигналът на предавателя не беше много прецизен. Ако изгубеха целта си, трудно щяха да открият точния апартамент.

Военният спря в малкия двор при входа на комплекса.

Монк не беше очаквал това. Нямаха избор, така че продължиха към него. Не можеха да си позволят да събудят подозрения, като внезапно спрат или тръгнат в обратната посока.

Кимбърли посочи пейката на автобусната спирка пред комплекса.

Монк — държеше главата си наведена — нагласи хирургическата маска по-високо на носа си. Минаха на няколко крачки от целта си и седнаха на пейката. Кимбърли се настани плътно до Монк и хвана ръката му, сякаш бяха двойка, тръгнала на работа.

В отражението на прозореца на една паркирана кола Монк видя как мъжът драсна кибритена клечка и запали цигара. Беше си купил цигари от едно магазинче в хутонга. Отношението му към продавача бе рязко, почти грубо. Личеше си, че е развълнуван. Дръпна няколко пъти от цигарата, после извади мобилен телефон.

Пръстите на Кимбърли стиснаха ръката на Монк. Войникът говореше достатъчно високо и лесно можеше да бъде подслушан. Тонът му бе гневен и раздразнен. Очевидно беше вбесен на нещо или някого.

Монк си представи Ковалски. От личен опит знаеше колко вбесяващ може да е той — но и изненадващо находчив. Несъмнено Ковалски беше пробутал предавателя на войника и го използваше като куриер, за да го изкара на повърхността.

„А сега да превърнем това в преимущество“.

Кимбърли наклони глава и положи буза на рамото на Монк.

— Говори с брат си — прошепна в ухото му. — Изглежда, са го изритали от работното му място и го чака военна проверка. Казва, че бил разпитван часове наред от някой от Министерството на държавната сигурност.

Млъкна и се заслуша пак. Монк видя в отражението как мъжът пусна цигарата на земята и я стъпка. С последни гневни думи той прекъсна разговора и тръгна към комплекса.

Монк го изчака да се отдалечи и двамата с Кимбърли станаха.

Тя продължи да върви плътно до него.

— Май някой му е вдигнал мерника. Може би и на брат му. Някоя си Лау. С по-висок чин от двамата.

Монк се запита дали не могат да използват това търкане.

— Ако имах време да проверя източниците си — продължи Кимбърли, — сигурно щях да разбера коя е. Така бихме могли да получим някаква представа какво става тук.

— Всяко нещо по реда си — прошепна Монк.

Завиха на ъгъла и влязоха във вътрешния двор.

Войникът стигна до едно стълбище и тръгна нагоре.

Монк остана на ъгъла. Клекна уж да си завърже обувката. Мъжът се качи до втория етаж и тръгна по откритата галерия покрай редицата апартаменти. Спря пред седмата врата. Бръкна да извади ключове. Нещо сребристо полетя от джоба му, като проблясваше ярко на слънцето. Падна в краката му, привлече вниманието му и го накара да се намръщи.

Монк се скри зад ъгъла и погледна Кимбърли, която също го погледна разбиращо.

Това трябваше да е предавателят.

„Разкриха ни“.

 

 

09:10

Мария гледаше безпомощно как войниците измъкнаха Баако от клетката и го сложиха на носилката, след което подкараха отпуснатото му тяло към високите врати на лабораторията. Тя вървеше до него, като непрекъснато проверяваше дали диша. Страхът беше качил сърцето й в гърлото.

„Може би ще е по-добре да умре на операционната маса“.

Подобен край щеше да е много по-милостив от жалкото съществуване, което го очакваше след операцията. Сълзите отново напълниха очите й, но тя ги преглътна решително. Отказваше да признае поражението.

Лабораторията бе по-оживена, отколкото миналия път. Повечето активност кипеше около металните маси. Екип със сини престилки приготвяше хирургически инструменти. Един от тях, стерилизиран и затворен в найлонова торба, привлече вниманието й.

Трион за кости.

Краката й се подкосиха.

Двама души от екипа взеха носилката от войниците и я нагласиха до операционната маса.

Мария застана до тях. Страхуваше се, че ще я изпъдят, но вместо това една от сестрите й даде шапка и хирургическа маска. Това означаваше, че ще й позволят да наблюдава процедурите върху Баако — осакатяването, поправи се тя. Сестрата явно долови страданието й и съчувствено докосна лакътя й, след което се върна към задълженията си.

Мария стоеше с шапката и маската в ръка. Внезапно й се прииска да побегне, да обърне гръб на онова, което предстоеше. Но вместо това вдигна еластичната синя шапка, нахлузи я на главата си и прибра косата си под нея.

„Няма да те изоставя, Баако“.

Пристъпи напред, докато го прехвърляха от носилката на масата. Закопчаха китките и глезените му с меки белезници — нещо, което й се видя странно. Тя се премести така, че да може да хване ръката му. Докосна дебелите възглавнички на пръстите му, прокара палец по дланта му. Беше бебешки мека и й напомняше, че той наистина е още дете. Спомни си как бе държала тази ръка навремето, как сгъваше леко пръстите му, докато го учеше на първите му думи.

Една от тях беше мама.

По бузите й се търкулнаха сълзи. Не можеше да ги спре. Не можеше дори да ги избърше, тъй като не искаше да пусне ръката на Баако.

„Сладкото ми момче, какво направих?“

Някакво раздвижване привлече вниманието й към вратата на лабораторията. Влизаше Дзяйин Лау. Дейн Арно беше до нея. Френският палеонтолог изглеждаше измъчен, с торбички под очите. Кимаше на нещо, което казваше Дзяйин.

Без да пуска ръката на Баако, Мария се обърна към Дзяйин.

Китайката изглеждаше отпочинала, усмихваше се доволно. Заговори на висок мъж със синя престилка, вероятно главния хирург.

После се обърна към Мария.

— Движим се по график. Оценявам съдействието ви.

„Съдействие?“

Идеше й да й избоде очите. Вместо това погледна Арно, чието лице сякаш отразяваше ужаса й.

Дзяйин несъмнено усети настроението й, но предпочете да не му обърне внимание.

— А сега бих искала да обсъдим по-нататъшното ви сътрудничество.

— Няма да оставя Баако — твърдо заяви Мария.

— Не съм и очаквала друго, доктор Крандъл. Всъщност хирурзите смятат, че ще ни окажете голяма помощ тази сутрин.

Мария се намръщи.

— Помощ ли? Как?

— Ще извършат модифицирана версия на монреалската процедура, при която краниотомията и поставянето на електродите ще се направят, докато пациентът е буден.

— Буден? — Мария не можеше да скрие ужаса си.

Дзяйин вдигна ръка в опит да я успокои.

— Процедурата е безопасна и сравнително безболезнена. — Тя посочи главния хирург. — Доктор Хан ще използва средство да прекрати действието на транквилизатора, след което ще сложи венозна система с пропофол. Ще направят краниотомията с местна упойка. След като мозъкът бъде открит, ще събудят пациента. И тогава ще имаме нужда от вашата експертиза.

— За какво?

— Да говорите на опитния си образец.

Въпреки бруталността на всичко това Мария разбираше какво искат от нея.

— Искате да му задавам въпроси, докато стимулирате различни части от мозъка му с електричество.

Дзяйин кимна.

— Да. От реакциите му екипът ще изгради точна карта на мозъчната архитектура. Така ще могат да поставят иглите на електродите на най-важните места за бъдещи неврологични тестове.

Мария преглътна. Колкото и жестоко да изглеждаше това решение, в него имаше студена клинична логика. Опита се да си представи Баако буден, с прикована към масата глава и отворен череп. Нищо чудно, че му бяха сложили белезниците. Щеше да е много уплашен и да търси утеха от нея.

„Как ще мога да погледна очите му, пълни с толкова доверие и обич?“

Искаше да откаже, но знаеше, че трябва да е тук — заради Баако.

Въпреки това от гърдите й се изтръгна стон.

— Моля ви, не го правете!

— Разбирам чувствата ви, доктор Крандъл, но науката трябва да е безстрастна. Всички ние имаме важни задачи. — Дзяйин посочи френския палеонтолог. — Тази сутрин доктор Арно ще започне подробен анализ на останките на хибридния неандерталец от Хърватия. След като приключим тук, искам да се присъедините към него и да помогнете за извличането на колкото се може повече ДНК от костите.

Мария вече не я слушаше. Не можеше да мисли за друго, освен за онова, което щеше да се случи с Баако. Нищо друго нямаше значение.

Нечии пръсти внезапно се вкопчиха в ръката й и върнаха вниманието й към Дзяйин, която продължаваше да говори:

— … да осигури сътрудничеството ви.

— Какво? — попита Мария. Беше пропуснала нещо.

Дзяйин я поведе към дъното на лабораторията.

— Казах, че за евентуален провал ще бъде платена цена. Но може би ще е по-добре да ви покажа.

Заведе я до прозорците, гледащи към хабитата, известен като Ковчега. Мария погледна надолу към ямата с камъните. Не успя да види нито едно от създанията хибриди. Вероятно спяха в тъмните си пещери. Забеляза обаче купчините кости, всичките оглозгани. Спомни си откъснатата ръка, запратена по прозореца. Петното кръв още си беше на мястото.

После някакво движение насочи вниманието й към клетката пред тежката стоманена врата. Вратата се отвори и блъснаха в клетката някакъв мъж. Той падна на колене, докато вратата се затваряше зад него.

Беше Ковалски…

— След операцията няма да имаме особена нужда от грижещия се за горилата ви — обясни Дзяйин. — Освен като стимул, който да осигури сътрудничеството ви.

Погледът на Мария отново се спря върху купчините кости.

„Или им помагам… или Ковалски умира“.

Тих звук я накара да се обърне към лабораторията. Баако се беше размърдал. От гърлото му се изтръгна сънено уплашено скимтене.

Дзяйин също погледна натам.

— Време е да започваме, доктор Крандъл.

 

 

09:19

„Сега или никога…“

Монк гледаше как военният се навежда да вземе джипиес предавателя. Времето им изтичаше. Монк знаеше, че имат броени секунди преди онзи да проумее какво е било пъхнато в джоба му.

Понечи да се хвърли към стълбите, но Кимбърли го хвана за ръката.

— Остави на мен — прошепна тя, дръпна го и излезе напред. — Следвай ме.

И тръгна енергично, но без да бърза, към стълбите. Монк я последва. Тя се развика ядосано на мандарин, сякаш го ругаеше. Беше ясно, че се преструва на гневна съпруга, изливаща яда си върху половинката си. Той наведе покорно глава.

През годините беше научил един житейски урок от Кат. „Съпругата винаги е права“. А в този случай дори привидната съпруга.

Стигнаха галерията и забързаха покрай вратите на апартаментите. Като продължаваше да кастри Монк, Кимбърли тръгна към военния, който беше клекнал и разглеждаше предавателя.

Монк се огледа. Няколко души се бяха опрели на перилата и пушеха или бъбреха със съседите си. Няколко деца долу се смееха и си играеха на малка детска площадка.

Монк си даде сметка колко глупав е бил първият му импулс. Ако се беше втурнал презглава към целта, щеше да се отприщи истински ад. Или най-малкото прикритието им щеше да отиде по дяволите.

Макар че в момента и двете възможности изглеждаха напълно реални.

Военният извади телефона си, готов да докладва за находката.

„Лошо“.

Кимбърли стигна до него и му се скара, че й пречи да мине. Очевидно я биваше в карането също толкова, колкото и в шпионажа.

Мъжът бързо се изправи и замънка извинително. Обърна се към вратата и пъхна ключ в ключалката. Докато отваряше, Кимбърли го блъсна с рамо, запрати го през прага и влезе след него.

Монк се втурна, за да не изостане.

— Затвори вратата — нареди тя, вдигна крак, изрита военния в челото и той падна в несвяст. — Вземи му оръжието.

Монк сложи лепенка на устата на китаеца, после овърза китките и глезените му. Кимбърли го претърси и извади от джобовете му карта, верижка с електронни карти ключове и портфейл.

Провери портфейла и изсумтя:

— Кажи здрасти на Гао Сун. Според документите и пагоните му е старши лейтенант от китайската армия.

Мъжът вече се беше свестил и ги гледаше кръвнишки.

— Сега какво? — попита Монк. — Ти очевидно познаваш тази страна много по-добре от мен.

Тя погледна пленника.

— Малко вероятно е да издаде нещо важно. Според онова, което прочетох за събитията в Хърватия, членовете на китайската ударна група са се самоубивали, за да не бъдат заловени и разпитани.

— Тогава какво ще правим с него?

Тя вдигна глока си и взе една възглавница от канапето.

— Не можем да рискуваме. Може да се освободи или някой да го намери.

Монк се зачуди дали наистина е достатъчно коравосърдечна, за да убие Гао Сун така хладнокръвно. Сети се нещо и каза:

— Чакай.

Стана, отиде до вратата и взе изпуснатия от мъжа телефон. Опита се да го включи, но не успя.

— Дай да го видя — каза Кимбърли.

Той й го даде.

Тя го огледа.

— Отваря се с пръстов отпечатък. — Обърна се към пленника и с помощта на Монк сложи палеца му върху сензора. Екранът светна. Кимбърли прелисти няколко менюта и кимна. — Мога да променя паролата, така че да ни е на разположение и без пръста му.

— Идеално.

Тя му подаде телефона и попита:

— Какво смяташ да правиш?

— Да си осигуря известна застраховка. — Монк вдигна телефона и направи снимка на вързания Гао Сун.

— Какво правиш?

— Ти каза, че е говорил с брат си. Брат му, изглежда, също работи под зоологическата градина. Може да се окаже полезно, ако Гао е в ръцете ни.

— Може и да си прав. — Тя отиде при една масичка със снимки в рамки и взе една. — Виж.

Монк погледна снимката на двама мъже, които се бяха прегърнали през раменете и се усмихваха широко. И двамата бяха с униформи. Единият бе Гао.

— Другият трябва да е брат му — каза той.

Кимбърли кимна, махна снимката от рамката, прибра я в джоба си и хвърли празната рамка на канапето.

— Какво правим сега?

Монк извади сателитния си телефон.

— Време е да включим и хората, които ни е пратил Пейнтър. Ще назнача някой да наглежда приятеля ни, а ние ще идем да проверим онзи вход към Подземния град.

— Долу със сигурност е лабиринт.

— Но пък ние знаем накъде да вървим — към зоологическата градина.

— Да се надяваме, че това е достатъчно.

Монк беше съгласен с нея. Очакваше ги яко търсене. Започна да набира, като се надяваше вече да не е твърде късно.

„Дръж се, Ковалски…“

 

 

09:28

Опрял гръб в стоманената врата, Ковалски се мъчеше да не вдишва вонята. Наистина вонеше — на разложено месо и нечистотии. Вонята му напомняше за дните му в конюшните в Ривърсайд в Бронкс, където работеше за някой допълнителен долар, и по-точно как една стара кобила беше умряла в яслата си в разгара на летните жеги.

„Само че не вонята ще ми види сметката“.

Постави ръка върху каменния свод, отделящ стоманената врата зад него от металните пръчки пред него. Вратата на клетката беше на дебели релси. Той си представи как се плъзга нагоре и чудовищата от Ковчега нахлуват.

Вече беше видял Мария зад прозорците горе, застанала до генерал-майор Лау. Сигурен беше, че китайците го използват, за да принудят Мария да им се подчини.

Пристъпи към решетките. Пречките бяха колкото китката му. Знаеше каква съдба го очаква, ако Мария откаже да съдейства на китайците.

Преценката му се потвърди, когато в една пещера на десетина метра от него се раздвижиха сенки. Появи се едро същество, подпираше се на ръце. Козината му беше черна като сажди, гъста и рошава на раменете, лъскава по задните крака. Тежеше сигурно над триста килограма — триста килограма мускули. Челото му беше полегато над изпъкналите вежди. Звярът подуши въздуха и насочи тъмния си поглед към Ковалски.

На врата му имаше блестяща метална пластина с някаква кутийка на гърлото. Вероятно беше някакъв шоков нашийник, с който да го контролират.

Ковалски отстъпи крачка назад, по-далеч от прътите.

Което предизвика незабавна реакция. Горилата се хвърли към него. Ковалски се сви, уплашен, че ще разпердушини клетката. Но в последния момент звярът спря, изсумтя и седна.

Наведе плоското си лице към клетката и подуши толкова силно, че Ковалски долови дъха му. После изрева — разтвори челюсти достатъчно широко, за да прехапе баскетболна топка, и оголи трийсетсантиметрови жълти зъби. Ревът направо разтресе Ковалски.

Той запуши уши.

„А бях започнал да харесвам маймуни“.

Внезапно горилата се дръпна от клетката — или по-скоро беше запратена назад. Друга зае мястото й.

Ковалски позна новодошлия по сребристата козина. Беше звярът от вчера, онзи, който разкъсваше останките на някакъв работник. Беше много по-едър от другия и тежеше над четиристотин и петдесет кила. Първата горила се надигна от мястото, където бе паднала, изправи се на задните си крака и се заудря в гърдите.

По-старият сребрист само му изсумтя веднъж. Резултатът бе незабавен. Черната горила се отпусна на четири крака, обърна се и се оттегли.

Явно шефът на компанията се бе изразил достатъчно ясно.

Сребристият отново се обърна към Ковалски и седна, като се взираше право в него. Нямаше избухване, ревове, заплахи — само спокоен немигащ поглед, далеч по-изнервящ, особено заради злобния блясък и коварство в очите.

Ковалски долепи гръб до стоманената врата. Сребристият седеше почти неподвижно. Само огромните му гърди се издигаха и спускаха в отмерен ритъм. Самото олицетворение на търпението. Ковалски не можеше да си представи, че китайците искат да създадат по-умна версия на тези тежащи половин тон чудовища. Особено след като плановете на този звяр бяха толкова ясни за разчитане.

Трябваше само да изчака звънеца за обяд.