Каролайн Линдън
Цената на един скандал (8)

Глава 7

Абигейл си мислеше, че никой не е способен да надмине Пенелопе по дързост, но по време на пикника, организиран от майка им, се разочарова. Една млада дама сред гостите, Люси Уолгрейв, се оказа неизчерпаем извор на всякакви клюки. Изглежда се интересуваше от Себастиан Вейн почти колкото и Абигейл — макар и по съвсем различни причини.

— Познавате ли съседа си, Себастиан Вейн? — полюбопитства госпожица Уолгрейв с блеснал поглед. Младите дами бяха настанени на отделна маса, достатъчно отдалечени от майка им и по-възрастните й гостенки. — Посещава ли ви често?

— Люси… — опита се да я укори лейди Саманта.

Приятелката й успокоително я потупа по ръката.

— Знам, но живеят много близо до него! Накрая все някой ще им разкаже цялата история.

Лейди Саманта притеснено отклони поглед, а Люси се обърна нетърпеливо към Пенелопе, очаквайки отговор.

— Ами… Не много. — Пенелопе погледна крадешком Абигейл. — Сестра ми се срещна с него, а също мама и брат ми.

— Съвсем за кратко — уточни Абигейл.

Люси се приведе напред, явно заинтригувана.

— Мнозина не биха могли да кажат дори и това. Живея тук от шест години и само два пъти се е случило пътищата ни да се пресекат. Зад гърба му го наричат „мизантропа от Монтроуз Хил Хаус“. Не говори почти с никого, само се разхожда из имота си с онова огромно черно куче. Никой не беше виждал кучето, преди баща му да изчезне. Хората даже се чудят дали не е някой върколак!

— Върколак ли? — шокирано повтори Пенелопе. — Глупости!

Люси махна небрежно с ръка.

— О, и аз не го вярвам. Но все пак изглежда доста страшно, не мислите ли? Ако се усмихне може даже да изглежда хубав, обаче никога не се усмихва или поне никой не го е виждал усмихнат.

— Аз съм го виждала да се усмихва — тихо се обади лейди Саманта.

— О, да. — Люси направи благочестива физиономия. — Все забравям, че сте го познавали преди.

— Преди какво? — зададе Пенелопе на глас въпроса, който напираше на езика на Абигейл.

— Преди войната.

Лейди Саманта беше доста пребледняла, но гласът й прозвуча равен и ясен.

— Едно време беше много симпатичен и желан от момичетата, но го раниха при Ватерло и… оттогава всичко в живота му тръгна надолу.

— Баща му полудял — осведоми ги Люси, все едно доверяваше ужасна тайна. — Полудял напълно, съвсем му се разхлопала дъската! Тичал гол по улиците на Ричмънд, крещял проклятия и все повтарял, че самият дявол го преследва. Нападал разни хора и трябвало да го обуздават, за да не убие някого!

Абигейл тайно размени погледи със сестра си: Пенелопе изглеждаше не по-малко изненадана от нея. Значи думите му не бяха преувеличение.

— Това ли е причината някои хора в града да странят от младия господин Вейн?

— Отчасти — отговори Люси. — Когато се върна от войната, отначало и той не изглеждаше съвсем с всичкия си. Заплаши неколцина някогашни познати, а след като и баща му изчезна… — Поклати глава, макар тъгата й да беше съвсем неискрена. — Ами просто се държеше сякаш и той е тръгнал да полудява. Госпожа Феърфакс се кълне, че веднъж усетила да я полъхва хлад, когато се разминали.

— Госпожа Феърфакс си въобразява, че я полъхва хлад откъде ли не — вметна лейди Саманта. — Люси, не е хубаво да говориш така.

— Всичко, което казах, е вярно — запротестира приятелката й. — Не съм споделила най-пикантните слухове.

— Само защото съм тук да ти държа юздите — уточни суховато лейди Саманта. Обърна се към Абигейл и Пенелопе. — Навремето господин Вейн беше приятел на брат ми и често гостуваше в Стратфорд Корт. Беше преди много години — вече близо десет, — но и досега ми става неприятно, когато слушам хората да злословят по негов адрес.

— А каква е истината? — Абигейл долови, че сега й се е паднала възможност да попита. — Чувала съм какви ли не неща: лудост, банкрут, кражба… — Поколеба се, но Пенелопе кимна насърчително. — Дори, че е убил баща си.

— Ето, виждате ли? — тихо каза Люси. — Знаех, че така или иначе ще чуят всичко.

В очите на лейди Саманта се появи опасен пламък.

— Лъжа е, че е убил баща си. Към края на живота си старият господин Вейн не беше никак добре, но синът му никога не би посегнал на него. Грижеше се много за баща си, след като се върна. Най-лошото се случи, докато беше на война. — Успя да се усмихне. — Определено няма защо да се боите от него.

— Аз не се боя — отвърна Абигейл. — Просто бях доста смаяна да видя как в Ричмънд се отнасят към един заможен мъж като към прокажен.

Люси се приведе любопитно.

— Видели сте го в града?

— Да, в книжарницата — отговори Пенелопе. — На мен ми се струва мистериозен и интригуващ, но поведението му беше съвсем обикновено.

— И въпреки това госпожа Дрискол се държа с него почти грубо — добави Абигейл. — Направи ми силно впечатление, защото той беше съвсем любезен с нея.

Люси поклати глава, все едно знаеше някаква тайна.

— Когато Лудия Майкъл — така наричаха стария господин Вейн — бе изпаднал в поредния си пристъп, той си разкъса дрехите насред Ричмънд и нападна госпожа Дрискол. Крещеше, че била личната слугиня на лукавия и се опитвала да го подмами към ада. Наложи се трима здрави мъже да го усмиряват, но все пак тя доста пострада. Не се учудвам защо горката жена избягва сина му.

Този път Пенелопе гледаше не само стреснато, но дори разтревожено. Абигейл предпочете да не й обръща внимание.

— Звучи страшничко — прецени тя, — но каква вина има младият господин Вейн за тази случка?

— О, това стана, преди той да се върне от войната.

Пенелопе се намръщи.

— Тогава защо го избягват и се държат нелюбезно с него?

Люси стрелна с очи лейди Саманта.

— След завръщането си първоначално той не се държеше толкова резервирано. После заплаши да набие сър Ричард Арнолд, а се спречка и с други джентълмени.

— Но защо?

Люси отново се поколеба. Този път отговори лейди Саманта.

— Старият господин Вейн продаде голяма част от земите си. Когато се върна у дома, синът се смая. — Сякаш искаше да допълни още нещо, но замълча, а после вече подбираше внимателно думите си. — По моя преценка всеки друг на негово място би се чувствал така, още повече ако се е върнал тежко ранен от войната и е заварил баща си в такова състояние.

Описанието отговаряше напълно на картината, която Абигейл си представяше. Нямало го е дълго време, не е било в негова власт да спре нито лудостта на баща си, нито продажбата на земите. Върнал се е у дома ранен и сварил баща си да губи разсъдъка си все повече с всеки изминал ден, а наследствените земи — разпродадени… Това би извадило всекиго от кожата му.

Лейди Саманта избута стола си назад.

— Извинете ме, искам да се поразтъпча малко след вкусното хапване.

— Може ли да ви придружа?

Абигейл понечи да се изправи, но лейди Саманта поклати глава.

— Не, ще се върна след минутка. Никога не пропускам десерта.

Лейди Саманта тръгна по моравата в посока към къщата.

Щом тя се отдалечи достатъчно, Люси се приведе заговорнически към другите две.

— Сега, в нейно отсъствие, мога да ви разкажа и останалото от историята за Себастиан Вейн.

Стомахът на Абигейл се сви в тревожно очакване.

— Тя не дава да се чуе и една лоша дума за него, но май е единствената от семейството. Навремето господин Вейн бил чест гост в Стратфорд Корт, а сега името му изобщо не се споменава там. Старият господин Вейн наистина продаде цялото си имущество и всъщност доведе стопанството си до пълна разруха. Затова хората подозират сина му в убийство — да сложи край, преди да се изгуби и последното пени.

— А какво всъщност се случи със стария господин Вейн? — попита Абигейл.

— Никой не знае! — Люси кимна със сериозно изражение, виждайки изненадата на Абигейл. — Просто изчезна. Тялото му така и не бе открито, но единствените хора в къщата са били икономката, съпругът й и младият Вейн. Синът се опита да уреди смъртта на баща му да бъде призната официално, но понеже тялото не се намери… — Тя сви рамене. — Не е трудно да бутнеш човек в реката.

— Но защо?

— За да се отърве от един очевидно луд човек, разбира се, а също и за да наследи имуществото! — Направи гримаса. — Сигурно е ужасно да имаш луд човек в семейството.

— Но ако смъртта на баща му не е доказана, значи синът не може да наследи нищо — заключи Абигейл.

Люси замълча.

— Точно така е, предполагам. Навярно заради това господин Вейн прибягна до кражба.

— Какво?! — възкликна Пенелопе.

Гостенката им кимна.

— Скоро след изчезването на баща му в Стратфорд Корт установили липсата на голяма сума пари. А едва седмица по-рано Себастиан Вейн се скарал шумно с лорд Стратфорд и го чули да заплашва, че ще „накара графа да си плати“. Точно това били думите му! И след като парите изчезнали…

Абигейл се намръщи.

— Арестуваха ли господин Вейн?

Люси се извърна в посоката, накъдето се бе отдалечила лейди Саманта, и сниши още повече глас.

— Не, не го арестуваха, и то заради Саманта! Нали я чухте да казва, че навремето господин Вейн бил приятел на нейния брат? Забрави обаче да добави, че Себастиан е бил и лудо влюбен в нея още преди войната, както и онези неприятности със семейството му. Тя също го обичала, макар всичко да се пазело в дълбока тайна, защото била още съвсем млада, а и произходът му не е подходящ да се ожени за дъщеря на граф. Е, когато се завърнал, говорят, че отишъл в Стратфорд Корт и поискал — при това доста настоятелно — ръката й. Нали разбирате, че зестрата би разрешила всичките му проблеми? Обаче лорд Стратфорд отказал по съвсем очевидни причини и именно тогава двамата се скарали. На Вейн отчаяно му трябвали пари, затова и откраднал няколко хиляди лири стерлинги от графа! И не бил арестуван — добави тя, тъкмо когато Пенелопе отваряше уста да попита нещо, — само защото лорд Атертън, навремето също приятел на Вейн, убедил баща си да не го прави и то основно заради нея.

В очите на Абигейл се четеше съмнение.

— Струва ми се много трудно да влезеш с взлом, да откраднеш голяма сума пари и да избягаш, без да те хванат, при това с ранено коляно.

Люси махна нетърпеливо с ръка.

— Той толкова често е ходил там, че сигурно е знаел и как точно да влезе и как да намери, каквото търси. Според мен е много вероятно да го е направил!

— Ако е откраднал парите — попита Пенелопе, — защо още е беден като църковна мишка?

— Не знам — възкликна Люси. — А може и да не е беден, а само така да говори. Ако изведнъж се окаже с много пари, само би доказал слуховете, нали? Или е твърде хитър, за да си позволи да похарчи всичко наведнъж. Откъде да знаем дали не ги е заровил в градината и не си взема само по няколко монети, когато му трябват?

Пенелопе все още не вярваше особено на думите й.

— Граф Стратфорд сигурно е много отстъпчив баща, щом е преглътнал такава загуба и е оставил един крадец да ходи по същите улици като дъщеря му.

— Казвам ви: всички вярват, че ги е откраднал — почти обидено повтори Люси. — Никой вече не му дава заеми. Ако питате мен, едва ли някой мисли, че би убил отново, но човек, открадне ли веднъж, не спира. Едно знам със сигурност: лорд Атертън не е разменил и една дума със Себастиан Вейн оттогава насам! Чух, че двамата се скарали жестоко заради романтичната връзка на Вейн с лейди Саманта. Лорд Стратфорд е важен човек по тези места и за мнозина е важно да са в добри отношения с него. Никой от семейството му дори не споменава името на Вейн!

Абигейл се прокашля.

— Лейди Саманта току-що го спомена, при това с много мили думи.

Събеседничката й я погледна почти съжалително.

— Нима не сте забелязали? Тя все още е влюбена в него. Според мен и той също още е влюбен в нея и точно заради това почти не излиза от къщата. Представяте ли си какво е да живееш толкова близо до любимата жена и да знаеш, че тя никога няма да стане твоя? А на нея, разбира се, й е забранено да се вижда с него и да разговаря, което сигурно обяснява защо тя така и не се е омъжила, независимо че е поне една година по-голяма от мен.

Настъпи смаяно мълчание.

— Аха… — най-накрая отрони Пенелопе. — Колко мелодраматично.

Люси поклати глава с тъжна въздишка.

— Нали? А и тя е толкова хубава и толкова мила! Ужасно е да чуваш как свързват името й с такива скандали.

— Но не е ужасно да разказваш за тях — тихо подхвърли Пенелопе и се изправи внезапно. За радост гостенката не чу думите й. — Предлагам да изоставим тази потискаща тема. Госпожице Уолгрейв, искате ли да ви покажа Уханната алея?

Люси изглеждаше съкрушена, че на клюките се сложи край.

— Не искам да ви затруднявам…

— Никак не ни затруднявате. — Пенелопе успя да се усмихне любезно. — Елате, много ще ви хареса. Брат ми твърди, че в живота си не е виждал по-романтично място!

Очите на госпожица Уолгрейв светнаха.

— Така ли? О, в такъв случай трябва да я видя!

Абигейл хвърли изпълнен с благодарност поглед към сестра си, докато гостенката прибираше шала си. Знаеше много добре, че Пенелопе се опитва да отвлече вниманието на младата жена, за да й даде възможност насаме да преглътне тревожната новина. Сестра й просто се усмихна и хвана под ръка госпожица Уолгрейв след безсрамната си лъжа, че Джейми бил възхитен от Уханната алея. Абигейл не бе чувала брат си нито веднъж да спомене за нея. Ако Пенелопе успее да пусне по петите му всички госпожици от града, така му се пада: Джейми твърдо отказваше да се появява на тържествата, устройвани от майка им, а това явно го правеше още по-привлекателен в очите на местните неомъжени дами.

Господин Вейн обаче явно имаше съвсем различна причина да избягва подобни събирания. Боже мили — убийство, кражба и разбито сърце! Дали е възможно след толкова много години да е толкова влюбен в лейди Саманта, че да няма сили да я погледне? Абигейл се опита да обмисли всичко спокойно. Не е изключено, реши тя, макар и да не е особено вероятно. Ако за господин Вейн мисълта дори да се размине с лейди Саманта по улицата е непоносима, най-добре да си продаде къщата и да се премести да живее другаде. В Ричмънд изглежда не бяха останали много приятели, които да го задържат. А и седем години е твърде дълго време човек да стои като затворник в собствения си дом. Абигейл се смяташе за доста емоционална по характер, но не допускаше несподелено влюбване да е в състояние да подхранва чувствата й цяла една година, да не говорим за седем.

Останалото, разбира се, беше много по-сериозно. Дали наистина е убил баща си? Тя отказваше да го повярва. Вероятно е било нещастна случайност… Не знаеше какво да мисли и за откраднатите пари, но й направи впечатление, че в думите на госпожица Уолгрейв има повече предположения, отколкото факти. Сигурно чутото далеч не изчерпва всичко, а и тя мразеше да съди хората заради клюки по техен адрес — особено от такава ентусиазирана сплетница като госпожица Уолгрейв. Спомни си как господин Вейн сам й изреди тези обвинения предишния ден. Само човек с леденостудена кръв и железни нерви би издържал да говори по този начин за престъпления, в които го обвиняват.

Стана и тръгна бавно към къщата. Даже и госпожица Уолгрейв да бе преувеличавала, нещо в поведението на лейди Саманта накара Абигейл да допусне, че в историята все пак сигурно има зрънце истина. Лейди Саманта наистина пребледняваше при всяко споменаване на името на господин Вейн. Тя го защитаваше, докато всички останали не се притесняваха да злословят по негов адрес. Спомни си и особения поглед на сестра й, лейди Търли, когато Пенелопе за първи път спомена господин Вейн на бала. В очите й се четеше загриженост, като че ли лейди Търли се страхуваше за сестра си. За миг Абигейл дори си пожела да й се отдаде възможност да види лейди Саманта и господин Вейн заедно, за да прецени дали между двамата има чувства. След това обаче реши, че всъщност не желае да види това.

Дълбоко потънала в мислите си, едва не подмина лейди Саманта. Дъщерята на графа стоеше в края на една от терасите, обърната с гръб към реката. Над върховете на дърветата и покрива на Харт Хаус в далечината ясно се виждаше сградата на Монтроуз Хил Хаус. Под топлите лъчи на слънцето избелелите тухли бяха обагрени в розово, а симетрично подредените прозорци блестяха като сребро измежду пълзящата зеленина, обхванала едната страна на сградата. Оттук всичко изглеждаше красиво и уютно — картина на типичния английския дом.

Абигейл проследи с поглед как лейди Саманта изостави съзерцанието и тръгна обратно към мястото на пикника. Забеляза Абигейл и спря. На лицето й имаше печална усмивка.

— Госпожице Уестън, досега не бях осъзнала колко близо до вашата къща е Монтроуз Хил Хаус.

— Всъщност не е много близо. Баща ми гостува там и смята, че е поне на един километър. Изглежда по-близо заради хълма.

— Радвам се, че баща ви се е отбил при господин Вейн. — Лейди Саманта прехапа устни. — Сигурно сте забелязали, че приказките на Люси бяха…

— Доста скандални?

— Да. — Очите й помръкнаха. — Не ми харесва, задето повтаря всякакви слухове, които стигнат до ушите й.

— Наистина не е справедливо — съгласи се Абигейл. — Каквито и да са семейните неприятности на господин Вейн, струва ми се ужасно да се шепне зад гърба му, че е убиец.

— Преди много го търсеха. Сигурно и досега щеше да е така, ако само… — Лейди Саманта замълча и се насили да се усмихне. — Само ако безделните съседи като нас биха спрели да го обсъждат! Оплаквам се от Люси, но и аз правя същото, не е ли така?

— Вие се отнасяте далеч по-мило към господин Вейн — тихо отбеляза Абигейл. — И понеже навремето сте го познавали добре, вярвам на вашите думи много повече, отколкото на госпожица Уолгрейв.

Лейди Саманта се поколеба.

— Познавах господин Вейн преди твърде дълго време — каза тя накрая. — Дори и аз не бих си позволила да мисля, че знам що за човек е той днес. И не е редно да говоря така, сякаш го познавам. Възможно е да си създадете съвсем различно мнение.

— Така е — съгласи се Абигейл.

Но със сигурност възнамеряваше да се опита да го опознае.