Каролайн Линдън
Цената на един скандал (13)

Глава 12

Следобедът в пещерата пресуши и последната капка съмнение в съзнанието на Абигейл: тя бе влюбена до уши в Себастиан Вейн.

Целият й гняв заради предишното му поведение се стопи — не само защото й подари книга, принадлежала на майка му, а и защото бе изчистил пещерата в очакване на появата й, без изобщо да знае дали тя ще се появи. Докато разказваше как баща му бавно полудявал преди злощастната нощ, когато Себастиан не успял да го спре, на нея й идеше да си запуши ушите. Колко ужасни бяха хората — да наричат убиец един дълбоко покрусен човек, който тъгува за загубата на баща си, за погребаните си надежди и трудно понася тежката рана от войната. Кой не би се отвърнал от съседите си, ако го мислят за зъл човек?

Но тя знаеше, че не са прави. Нямаше намерение да се води по ума на други хора. А беше и достатъчно огорчена от повечето от тях, за да иска да им доказва, че не са прави.

— Защо не каним съседи на вечеря? — попита тя на следващия ден майка си и сестра си.

— Какво имаш предвид, Аби? Нали дадохме бал едва преди месец, а тази седмица организирахме пикник на реката — изненадано отговори майка й. — Разбира се, винаги е хубаво да имаме гости…

— Именно. А с единия си съсед почти не се познаваме. — Абигейл реши да не обръща внимание на въпросителното изражение на сестра си. — Не е ли редно да поканим господин Вейн? Ако не беше той, Майло щеше още да се скита из гората и досега сигурно щеше да е подивял.

— Подивял? — усмихна се майка й. — Какви думи само, мила. Джеймс сигурно щеше да го намери, ако господин Вейн не се бе случил наоколо.

— Но господин Вейн се случи наоколо и именно той спаси Майло — продължи да спори тя.

— И аз му благодарих, когато се отби тук — отговори майка й с нежен, но същевременно твърд глас. — А и не смятам, че той ще дойде на вечеря. По думите на баща ти той е много затворен човек и предпочита да го оставят на мира.

— Щом знаеш, че няма да дойде, какво ти пречи да му пратиш покана? — хитро вметна Пенелопе. — Хем ще разправяш, че си го канила, хем няма да се налага да го гощаваш. А ако не го поканим, той навярно ще ни вземе за грубияни, защото сме близки съседи. Всички в Ричмънд бяха поканени на бала, но покана за вечеря показва съвсем друго отношение.

— Точно така — веднага се присъедини Абигейл, благодарна на сестра си. — Какво пречи да му изпратиш покана?

Госпожа Уестън се облегна на дивана и вторачи остър поглед в по-голямата си дъщеря, като същевременно разсеяно галеше Майло с ръка.

— Защо настояваш да го каним, Абигейл?

— От благодарност към добър съсед, мамо.

Майка й замълча, но изражението й си остана подозрително. Абигейл се опита да изглежда съвсем хладнокръвна. Вече се страхуваше, че не е успяла, когато майка й каза:

— Пенелопе, би ли отишла в стаята горе да ми донесеш ръкоделието, моля?

— Но то е тук, мамо, на масата — посочи Пенелопе.

— Тогава се качи горе и намери ново кълбо син конец.

— Ще звънна на Мария да го донесе.

— Пенелопе — този път в гласа на майка им прозвучаха металически нотки, — отиди веднага и ти ми го донеси!

Сестра й сбърчи ядосано лице. Очевидно просто искаха да я изгонят от стаята, а това никак не й харесваше. Изправи се бавно и хвърли дамското списание, което четеше.

— Къде е синият конец, мамо?

— Не знам. Потърси го. — Този път майка им премести поглед от Абигейл и впи ядосано очи в по-малката си дъщеря. — Тръгвай, Пенелопе!

Пенелопе тръгна с неохота.

Госпожа Уестън остави Майло настрани и извика Абигейл с пръст.

— Ела тук, миличка.

Абигейл загуби ума и дума. Не по-малко неохотно от сестра си тя се премести и седна до майка си на дивана.

— Какви са отношенията ти с господин Вейн? — попита майка й направо.

Само се молеше да не се изчерви.

— Съседски, мамо.

Госпожа Уестън присви очи.

— А вероятно и малко повече — добави тя, защото знаеше, че е най-добре признанията да се правят доброволно и бързо.

— Колко повече?

Сега вече беше сигурна, че се е изчервила. Въпреки това не отклони поглед, а само сплете пръсти в скута си, за да не се вижда как треперят.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че няколко пъти си ходила на разходка в гората. Знам, че си намерила тихо местенце, където да четеш, и не те обвинявам, че лъжеш — обобщи майка й. — Но това не ми пречи да се чудя дали не си се срещнала с него при някоя от тези разходки и да сте се сближили.

Абигейл се прокашля. Не беше планирала да прави чак такова признание, но ако сега излъже, щеше да е груба грешка.

— Всъщност да. Когато двете с Пенелопе излязохме на разходка преди няколко дни, наистина го срещнахме. Той търсеше кучето си. Беше изчезнало в гората и понеже той така любезно ми помогна за Майло, двете предложихме да се включим в търсенето.

— И намерихте ли кучето?

— Не, защото Пенелопе падна в една кална локва и се наложи да се приберем.

Майка й седеше и я наблюдаваше, без да отрони дума, както й се стори, цяла вечност. Абигейл се опита да увери сама себе си, че всъщност не лъже — всичко казано беше самата истина, а и не би спечелила нищо, ако разкрие повече.

— Отдавна ти имам доверие, Абигейл — пророни майка й накрая. — Ти си толкова разумно момиче. Но дори разумните момичета понякога си губят ума заради мъже, особено хубави и мистериозни мъже като господин Вейн. — Госпожа Уестън кимна при стреснатото изражение на Абигейл. — Той е много хубав момък, да не би да мислиш, че не съм забелязала? Освен това гората лежи между Харт Хаус и Монтроуз Хил Хаус — и това знам, — значи той има пълно право също да се разхожда в нея. Просто исках да съм сигурна дали все още се държиш разумно.

За момент Абигейл обмисли думите й. Самата тя не мислеше, че постъпва глупаво или прибързано. Беше разпитала други хора за него; лейди Саманта го нарече достоен джентълмен. Много от слуховете за него бяха съвсем невероятни, затова й се струваше разумно да гледа на тях с известно подозрение. А що се отнася до останалото… Възможно ли бе любовта и привличането да са разумни? Не знаеше отговора на този въпрос.

— Да, мамо — потвърди тя. — Така ми се струва.

— Надявам се. — Майка й не свали поглед от нея още около минута. — В гората той по-очарователен ли е, отколкото когато гостува в нечий дом?

Тя се изчерви.

— Мисля… Мисля, че е по-малко сдържан.

— Колко по-малко сдържан?

За огромно облекчение на Абигейл не й се наложи да отговори на този въпрос, защото на вратата се почука. Облекчението обаче не трая дълго; в стаята влезе икономът и обяви: „Господин Себастиан Вейн, госпожо“.

Изражението на майка й не се промени, но тя бавно се обърна и погледна право към Абигейл.

— Така ли? Покани го, Томпсън. — И докато икономът се поклони и излезе от стаята, добави тихо: — Колко навреме.

Очите на Абигейл се разшириха.

— И представа нямах, мамо! Не си мисли, че го споменах по-рано, защото съм очаквала да се отбие!

— Не си ли? — Госпожа Уестън стана от дивана. — Виж ти.

Абигейл пламна от срам и безсилие. Какъв късмет само Себастиан да се отбие в дома им — след толкова откази — точно когато тя се опитваше да убеди майка си да промени мнението си за него! Сега всичко, разбира се, изглеждаше нагласено. Въпреки това временното притеснение бързо се изпари заради огромната радост от пристигането му. Напрегната от очакване, тя застана до майка си, когато вратата се отвори.

Първо влезе Пенелопе, при това с празни ръце.

— Вижте кого срещнах в коридора — изчурулика тя щастливо. И тогава влезе той.

Майло излая, скочи от дивана и се затича към госта, душейки обувките му. Себастиан бе облечен в тъмносиньо сако и сиви панталони — доста обикновени, но далеч по-изискани от дрехите, които носеше в гората. Обувките му блестяха лъснати, а белият шал около врата му само подчертаваше приятния тен на лицето му. Този път погледът му се спря първо на нея. Абигейл прехапа бузата си, за да не се усмихне като влюбено момиче, каквато всъщност беше, и леко наклони глава.

— Госпожице Уестън — каза той с поклон. — Госпожо Уестън.

— За мен е удоволствие да ви видя отново, господин Вейн. — Майка им се усмихна. — Няма ли да седнете?

— Благодаря. — Погледна надолу към Майло, чийто нос се бе залепил за обувката му. — От доста време никой не ме е посрещал толкова възторжено.

— Извинете горкичкия Майло. — Домакинята посегна към звънеца. — Ще помоля да го качат горе.

— Не е нужно. Кучетата опознават света с нос. — Той се наведе и протегна ръка. Майло подуши всеки пръст поотделно, а после започна да ги ближе.

— Харесва ви — отбеляза Абигейл приветливо.

— Ако подушването означава „приятно ми е да се запознаем, сър“, то близването на ръката означава „останете да пийнем чай“ — засмя се Пенелопе, а майка им само се усмихна.

Себастиан вдигна очи към нея.

— Съвсем права сте, госпожице Уестън. Кучетата са много по-простички от хората. Не им трябва повече от едно подушване, за да разберат дали някой е приятел.

— Това не е чак толкова умно, нали? — отбеляза Пенелопе. — Аз пък само от пръв поглед разбирам дали някой ще ми стане приятел.

— Пенелопе! — с предупредителен тон се обади майка й.

— Майло одобрява господин Вейн — бързо се намеси Абигейл, като наблюдаваше как кутрето в захлас продължава да лиже ръката му. — Толкова възторжен не съм го виждала.

— Наистина е така — съгласи се госпожа Уестън. — Имате добър подход към него, господин Вейн.

Себастиан се изправи.

— Много се радвам, че съм спечелил благоволението му.

Той извади кърпичка, за да си избърше пръстите, облизани от Майло. Когато посегна да прибере кърпичката в джоба на сакото си, обаче, бастунът, подпрян на крака му, се приплъзна и докато го хване, той изпусна кърпичката си. С радостно джафкане Майло грабна кърпичката.

— Майло, не! — Госпожа Уестън посегна към кучето. То се шмугна далеч от нея и размаха яростно късата си опашка: гонитбата беше сред любимите му игри. — Понякога е много палав — опита се да се извини тя на Себастиан.

— Не е палав, просто е малък и му се играе — уточни гостът. Абигейл смаяно видя лека усмивка на лицето му. — Той е първото ви куче, нали?

— Сигурно се вижда веднага — каза майка им и с въздишка добави: — И сигурно последното!

Себастиан се прокашля.

— Позволявате ли да се опитам да го науча на нещо?

В стаята настъпи смаяна тишина. Госпожа Уестън бързо се овладя.

— Разбира се!

— Моля ви — добави и Пенелопе.

— Имате ли храна, която той наистина обича?

Майка им примигна.

— Той обича всичко, господин Вейн: сирене, шунка, бекон, кейк… Той се усмихна отново.

— Не бих го хранил с кейк, на кучетата им трябва да дъвчат нещо. Ако имате малко сирене… — Хвърли поглед към Абигейл и тя тутакси си спомни за Борис. — Моето куче много харесва сирене — обясни той. — Едно парченце сирене и е готов да направи всичко.

— Пенелопе, позвъни веднага да донесат сирене — разпореди госпожа Уестън. — Просто трябва да видя това.

Само след минутка сиренето вече беше налице. Майло се беше скрил под дивана с плячката си, докато никой не му обръщаше внимание. Себастиан отряза малко парче от сиренето, отпусна се на здравото си коляно и щракна с пръсти.

— Майло — каза той с отчетливо заповеден тон.

Кученцето изджавка — вече знаеше името си, — но остана под дивана.

— Майло, тук — твърдо повтори Себастиан. Той изобщо не се помести, само почука на пода пред себе си. — Майло, тук!

И сложи парчето сирене на пода там, където бе почукал.

С трептящо носле Майло се появи изпод дивана. Продължаваше да държи кърпичката в уста и махаше опашка, но погледна с любопитство към господин Вейн. Госпожа Уестън наблюдаваше, изпълнена с надежда.

Майло тръсна глава, все още с кърпичката в уста, и притича през стаята. Спря близо до Себастиан, но понеже той не посегна да го хване, кучето се примъкна по-близо. Нослето му нетърпеливо потръпваше, усетило сиренето. Накрая пусна кърпичката, приближи се до парченцето и го изяде.

Госпожа Уестън въздъхна с облекчение и понечи да прибере любимеца си, но Себастиан предупредително вдигна ръка. Без да откъсва очи от кучето, той взе ново парче и протегна изкусително длан. Майло се опита да гризне сиренето, но Себастиан го вдигна малко над главата му. Майло опъна врат, за да стигне храната, при което задницата му се насочи към пода и накрая той седна, явно съвсем хипнотизиран от лакомството.

— Браво, добро куче — похвали го Себастиан със същия сериозен глас. — Седни.

След кратко изчакване даде сиренето на кучето, погали го по главата и се изправи. Майло скочи веднага и започна да души по пода, но Себастиан не му обърна внимание.

Абигейл побърза да вземе кърпичката и забеляза, че на едно място е скъсана.

— Съжалявам, но Майло е направил дупка…

— Господин Вейн, ще ви изпратя голяма кутия с нови кърпички — обеща госпожа Уестън, вперила очарован поглед в Майло, който продължаваше да души краката на гостенина. — Ако научите Майло да се държи както трябва…

Той поклати глава.

— Вие можете да го научите. Според мен така е редно. Няма смисъл от обучението, ако ще слуша само мен. Трябва всички поред да го учите на послушание, за да знае, че правилата важат, независимо кой дава командата. — Отряза още едно парченце сирене и отиде в другия край на стаята. — Майло, тук!

Кученцето излая и затича след него.

— Седни, Майло.

Себастиан отново му подаде сиренето така, че кучето нямаше друг избор, освен да седне, ако иска да го достигне.

— Добро куче.

Майло взе сиренето от пръстите му и отново получи погалване по главата. Себастиан се приближи до Абигейл.

— Майло, тук. — Кучето отново изтича след него и този път седна, без да чака команда. — Добро куче.

Този път той само го погали по главата.

— Забравихте да му дадете сирене — обърна му внимание Пенелопе, докато Майло продължаваше търпеливо да седи с изплезено езиче.

— Не забравих — възрази Себастиан. — Истинската награда е погалването. Той трябва да се научи да идва само заради похвалата. Ако го научите да идва само когато му давате сирене, той няма да ви слуша, когато не му давате. Ако получава сирене само в някои случаи, когато получи команда, ще ви се подчинява даже повече, защото никога няма да знае дали ще получи награда, или не, и няма да иска да рискува.

Вратата се отвори и се появи господин Уестън, който се спря сепнат.

— Господин Вейн — поздрави той изненадан.

— Сър. — Себастиан отговори на поклона. Усмивката му, колкото и слаба да бе до момента, изчезна съвсем, и той придоби най-сериозното изражение, което Абигейл бе виждала на лицето му.

— Томас Уестън, никога няма да се досетиш какво направи господин Вейн току-що — възкликна майка им. — Научи Майло да идва, когато го извикаш!

Баща им вдигна вежди.

— Какъв късмет, че сте дошли, Вейн. Безценна услуга!

— Само показах на госпожа Уестън как съм обучавал моето куче, когато беше малко — обясни Себастиан. — Надявам се тя да обучи Майло.

— Кучето териер ли е?

— Не, той е едра черна ловна хрътка.

Господин Уестън кимна одобрително.

— Аха, значи истинско куче.

— Томас! — сгълча го майка им. — Как можа?!

— Какво? — баща им невинно разпери ръце. — Исках само да кажа, че човек не може да обърка ловна хрътка с прехранена котка. — Докато съпругата му и малката му дъщеря шумно протестираха, той направи гримаса. — Да, знам, миличък е, сладък и изобщо всичко, което човек може да иска от един домашен любимец.

— Нека да пийнем чай — твърдо каза домакинята. — По-късно ще научим Майло на още трикове.

Тя пренесе кученцето обратно на дивана точно когато прислужницата донесе подноса. С внимателни маневри Абигейл успя да седне на стола срещу Себастиан, но възможно по-далеч от майка си. Наум си заповяда да се държи нормално и да не показва интереса си, но баща й най-неочаквано я спаси. Беше дошъл да говори с майка им за речна лодка и, както бе станало и с къщата, се оказа, че дори вече я е купил.

— Томас, какво разхищение! — усмихна се майка им.

Очевидно баржата беше много по-приятна вест от къщата.

Той й намигна.

— Все още търся роби да седнат на греблата, мила. — Обърна се към госта: — Вейн, със сигурност има приятни места по реката, където да се отиде с лодка. Къде бихте посъветвали госпожа Уестън да планира първото си пътешествие?

За миг Себастиан замръзна сякаш внезапното внимание към него му причини неудобство. После се появи онази негова полуусмивка, която толкова се харесваше на Абигейл.

— Според мен дори едно обикновено плаване нагоре по реката би било много приятно. Природата наоколо е великолепна, особено когато стигнете до завоя при Хемптън Корт.

— Великолепна идея — обяви господин Уестън. — Да го планираме ли, Клара?

Тя се усмихна.

— От мен не очаквай отказ! Господин Вейн, ще дойдете ли с нас на екскурзията?

Погледът му се насочи веднага към Абигейл.

— С удоволствие, госпожо.

И когато малко по-късно той стана да си върви, всички подробности около разходката с лодка вече бяха уговорени. Баща им, естествено, предложи да поканят и дамите Ленъкс. Абигейл, все още любопитна заради слуховете за близостта между лейди Саманта и Себастиан, хвърли поглед към него, но той не изглеждаше никак притеснен. Това донякъде успокои и нея. Лейди Саманта може все още да изпитваше някакво съжаление или привързаност, но след като Себастиан не изглеждаше натъжен или напрегнат при споменаването на името й, Абигейл не виждаше повод за притеснение.

Той си тръгна, а тя взе ръкоделието си и се опита да се държи така, все едно в посещението му няма нищо необичайно. Но, разбира се, беше толкова необичайно, че сърцето й пееше от радост заради посещението му! Този път не беше от хладна учтивост, този път той беше дошъл заради нея. Тя забоде иглата в плата и изтегли през него яркосиния конец, чувствайки се толкова безгрижна и весела, колкото птицата, която бродираше.

— Виж ти… чудо. Не вярвах да срещна Себастиан Вейн в тази гостна — отбеляза баща й.

Лицето й пламна. Опита се да се досети, без да вдига очи от ръкоделието, дали тези думи са отправени към нея.

— Подозирам, че ще го виждаме още — обади се майка й.

— Така ли?

Този път тя почти физически усети острия поглед на баща си. Абигейл вдигна очи, правейки се на изненадана.

— На пътуването с лодката, разбира се. Мама го покани, а той прие.

Баща й вдигна въпросително вежда.

— Да, а от други хора съм чувал, че никога не приемал покани. Нито гостувал на съседи.

— Вероятно ни е харесал — обади се Пенелопе. — Би трябвало да се радваш, татко. Нали заради това купи къщата?

Той изсумтя.

— Не съм купил къщата заради това.

Пенелопе забели очи.

— Но ние те чухме да казваш точно това на мама! „Само си помисли за всички нетърпеливи господа, които ще се наредят да искат ръката на дъщерите ни в този салон“ — имитира го тя с дебел глас и хитро изражение. А майка й вдигна ръка към устата си, за да скрие усмивката. — „Трябва да купим тази къща заради нашите внуци! Всъщност може дори да нямаме внуци, ако не купим тази къща.“

— Достатъчно, млада госпожице — спря я баща й строго, макар че в очите му имаше весел блясък. — Сега разбирам защо дамите носят къдрици край главите си: за да се скрият големите им любопитни уши.

Пенелопе сви рамене и започна да гали Майло, който се примъкна на скута й.

— Не допусках това да е тайна. Но ако искаш да се омъжим, трябва да посрещаш радушно всички потенциални ухажори, нали? Кой знае — това може да е единственият шанс на нашата Аби.

— О, много ти благодаря! — с престорен гняв отговори Абигейл. — Ще гледам да не се пречкам на всичките твои ухажори, които в момента са… В момента са… точно нула на брой!

Сестра й изсумтя.

— В цялото това село няма достатъчно читави джентълмени даже за един файтон! Радвам се, че не ме притесняват.

Баща й размаха пръст.

— Защо ли не те омъжа за първия селски свещеник, който те поиска.

— Само ако е тъмнокос, тайнствен и чете кратки молитви.

— Стига! — строго се намеси майка й. — Нито един мъж не може да се нарича ухажор, докато не получи разрешение от баща ви. Пенелопе, къде е синият конец? Специално те помолих да го донесеш.

— Не можах да го намеря.

— Тогава да идем двете да го потърсим.

Майка им се изправи и изчака търпеливо Пенелопе да стане с все същата неохота. След като двете излязоха, Абигейл чу, че сестра й се опитва да се отърве от досадната задача, още щом вратата се затвори зад тях.

— Ами… — Баща й плесна по коляното си. — Какво ще кажеш да се разходим в градината. Аби?

Явно майка й бе успяла да му каже нещо — или по-рано през деня, или по тайните канали за общуване между двамата. Такива несъмнено съществуваха и чрез тях те си съобщаваха цели томове думи само с един разменен поглед. Абигейл остави бродерията и тръгна след него.

Излязоха навън и се спряха за малко да се насладят на пейзажа. Беше красив ден с приятна мека светлина и ясно небе. Моравите изглеждаха като от кадифе и се спускаха чак до реката. Тук беше тихо и спокойно. Абигейл пое дълбоко дъх и отпусна рамене.

— Харесва ли ти в Ричмънд, Аби?

— О, да. Не е толкова забавно както в Лондон, но аз обичам тишината.

Той се засмя.

— Радвам се, че поне на някого му харесва. Майка ти винаги ще предпочита града.

— А ти предпочиташ ли да си тук, татко?

— Промяната е освежаваща. Ще ми бъде приятно да се върна в Лондон за зимата и отново ще се радвам да дойда тук идното лято. — Той я погледна отстрани. — А само тишината ли ти харесва тук?

Тя го погледна учудено.

— Какво искаш да кажеш?

Баща й изсумтя.

— Господин Вейн, така нареченият Мизантроп от Монтроуз Хил Хаус, се появи в дома ни. Според мен не беше дошъл да види нито мен, нито майка ти.

Абигейл обмисли за миг как да отговори. Баща й не беше глупав човек и щеше веднага да прозре лъжите, ако се опита да го заблуди. Накрая реши, че най-добре е нито да отрича, нито да потвърждава.

— Ти не го ли харесваш, татко?

Той въздъхна и я подкани да вървят. Минаха през терасата и по покритата с чакъл пътека, докато стигнаха до моравата.

— Когато купувах Харт Хаус, не един и двама ме предупредиха за него. Казаха, че е луд, разорен и сакат. Вдигни висока стена покрай имота си, ме съветваха, ако не искаш този луд бродяга да открадне една от дъщерите ти. — Абигейл се намръщи, но баща й продължи със същия дружелюбен тон: — Вече няколко пъти съм го срещал и не ми се струва да е луд. Не знам дали е разорен, или не, но все пак притежава къща и малко земи, необременени с ипотека, което е важно. — Замълча за момент. — Но това е нищо в сравнение с другите приказки.

— Имаш предвид дето убил баща си и станал крадец?

— Нещо такова — кимна баща й.

Абигейл познаваше този тон. Звучеше незаинтересован, но всъщност изобщо не беше така. Опитваше се да чуе нейното мнение, без да я ядоса. С този тон в миналото я беше карал да признава какви ли не детски пакости. Тя се опита да му отвърне със същото.

— Той ми разказа и за тези слухове.

Баща й я погледна стреснат.

— Той ти разказа?!

Тя кимна.

— Идвал е тук и преди, за да се представи на мама. Тогава говорих с него. Тръгна си доста внезапно, когато госпожа Хънтли пристигна.

— Това едва ли е признак за лудост, а по-скоро обратното — измърмори баща й.

— И аз помислих същото. — Засмя се, весело, а той се усмихна. — Та си поговорих с него, за да съм сигурна, че не сме го обидили с нещо. Тогава той ме предупреди и какви слухове се носят за него, и че госпожа Хънтли ще каже същото пред мама.

— Аха… — Той спря и се обърна към нея. — Обвиненията са сериозни, Аби.

— Но изглежда няма доказателства — обърна му внимание тя. — Инак щяха да го арестуват, не мислиш ли?

Баща й не остана особено доволен от отговора й.

— Липсата на доказателства не означава, че е невинен.

— Но няма как да означава и виновен.

Това сякаш го раздразни още повече. Няколко минути той мълча, но изглежда разсъждаваше усилено, ако се съди по набръчканото му чело.

— Едно е да страдаш заради произхода си — подхвана той накрая — и съвсем друго да страдаш заради собствените си действия. Мислила ли си какво ще означава за твоето положение, ако насърчаваш вниманието на този човек? Остави настрани задевките на сестра си. Действително се надявах да издигна семейството си по социалната стълбица, като купих Харт Хаус. С Пенелопе страдате, защото не съм от благородно потекло, знам, но наистина имам много амбициозни надежди и за двете ви.

— Не ме интересува мнението на тези хора — опита се тя да звучи убедена, но той само поклати глава.

— Не те интересува, защото си била защитена от последствията на всичко това. Грозно е да се говори така, но истината е, че парите са много важни. Даже хора, които потръпват при мисълта, че синовете им биха танцували с дъщерята на прост адвокат, ще стиснат зъби и ще се усмихнат, ако въпросната дъщеря е богата наследница. Да, ти си много, много повече от това — добави той, видял изражението й. — Аз го знам, но не всеки го знае. Имаш ли представа какви приказки ще тръгнат, ако се свържеш с човек с такава репутация и без никакви пари?

Отне й известно време да се овладее, за да може да говори.

— Всеки, който определя отношението си към мъж или жена с оглед на наличие или липса на богатство, е глупак!

— Абигейл. — Той сложи длан на ръката й. — Не си тръгнала да преследваш вниманието на този човек, нали?

Тя се изчерви.

— Не!

Той продължаваше да я гледа изпитателно.

— Ти си разумно момиче и не допускам да направиш подобно нещо. Ако в това отношение съм имал притеснения за някое от децата си, това винаги е била Пенелопе — каза той и думите му я накараха притеснено да се усмихне. — Майка ти ще ме убие, ако не чуя и твоето мнение при избора на съпруг, но и ще умре от ужас, ако се хвърлиш в обятията на някой мошеник. Готов съм да не слушам слухове и клюки за Вейн, но ти знаеш също така добре, както и аз, че няма дим без огън. Ако разбера, че е способен да направи нещо дори с най-далечна прилика на това, което хората говорят…

— Та те говорят, че кучето му било демон, татко. — Тя вдигна вежди. — Аз съм виждала това куче и то е точно толкова демон, колкото и Майло.

Той едва сдържа усмивката си.

— Гостът поне научи проклетия плъх на някой и друг номер.

— Според мен репутацията на господин Вейн не се основава нито на характера, нито на действията му — каза тя тихо. — Надявам се да ме познаваш добре и да не мислиш, че бих приела всякакви приказки.

— А какви точно са били досега неговите действия към теб? — скръсти той ръце и наклони глава настрани.

Абигейл преглътна.

— Примерни, татко. Любезни, но предпазливи. Вечерта, когато спаси Майло, отказа да ми каже името си, а после сам ме предупреди какво се говори в града. Ако е тръгнал след зестрата ми, не се справя много добре, ако имаш предвид отношението му. Лейди Саманта ми каза, че едно време, преди да се върне ранен от войната и да завари баща си съвсем обезумял, бил много търсен млад човек в Ричмънд. Видях как госпожа Дрискол се държа с него почти пренебрежително и грубо, а той го понесе без никакъв гняв. Изглежда е свикнал да се отнасят към него с неодобрение и подозрение и просто се е оттеглил от света, за да избегне всичко това. Ти не би ли направил същото, ако хората говорят такива ужасни неща за теб? Аз… Аз смятам, че той е почтен човек и се държи по този начин, за да запази достойнството си.

— Вероятно. — Баща й тръсна глава. — Не ми прилича на злодей, признавам, но, Абигейл… — сложи ръце на раменете й, — няма да го съдя предварително, но това не означава, че е напълно оневинен в моите очи. Внимавай твоите чувства и желания да не те направят сляпа за недостатъците му.

— Няма — обеща тя.

Няма хора без недостатъци. Тя беше достатъчно разумна, за да не го забравя.

Но не можеше да повярва, че недостатъците на Себастиан включват убийство и грабеж.