Каролайн Линдън
Цената на един скандал (17)

Глава 16

— Най-сетне свободен ден!

Абигейл не се стърпя и се засмя на думите на Пенелопе. Бяха слезли без определена цел в селото заедно с Джеймс. За първи път от много време сутринта нямаха гости, а към обяд вече дори на нея й стана скучно и повече не й се седеше в къщата. Притеснително беше колко бързо свикна с непрекъсната компания.

— Свободен от какво — от гости или от забавления?

— Просто свободен — весело махна сестра й. — Не е ли приятно малко да те оставят на мира?

— Мислех, че Ричмънд е твърде мирен за твоя вкус?

Пенелопе изсумтя.

— Не и напоследък. Къде ли не ходихме и не сме били самички нито миг.

Абигейл присви очи.

— Да не би да не одобряваш лорд Атертън?

— Не — бързо отвърна сестра й. — Как бих могла? Така красив, висок, с благородническа титла! — Тя сложи ръка на челото си и симулира припадък.

Абигейл я перна шеговито.

— За разлика от Пенелопе Уестън — така сърдита, непостоянна и груба!

— Груба! Първо, той не е тук — какво чудо! — и второ, аз го нарекох хубав, висок и с благородническа титла, а не досаден и арогантен.

— Госпожице Уестън! Какво удоволствие да ви срещна тук.

Абигейл вътрешно изстена и отправи към сестра си предупредителен поглед, докато самата тя се обърна по посока на гласа. Лорд Атертън крачеше към тях, а слънчевата светлина блестеше по златната дръжка на бастуна му. Той си свали шапката и любезно се поклони, а на лицето му цъфна широка усмивка.

— Как сте, сър? — Абигейл направи реверанс и сръчка сестра си да стори същото.

— Много добре, особено след като ви срещнах. Може ли да се разходя с вас?

— О, боже. Тъкмо се канехме да се прибираме — избърза да се обади Пенелопе. — Може би някой друг ден.

Той я погледна.

— Колко жалко. Надявах се да ви помоля за една услуга.

— Не бързаме да се приберем. — На Абигейл й идваше да зашлеви сестра си заради нахалното поведение. За нея не бе никак обичайно да показва такова отношение, особено пък към симпатични млади мъже. — Ако има начин да помогнем, ще сме доволни да го сторим.

Лорд Атертън се усмихна отново.

— Благодаря ви, госпожице Уестън, знаех, че мога да разчитам на вас. — Пенелопе се засмя без глас. По гримасата на лицето му, която се появи само за миг и бързо изчезна, Абигейл разбра, че той я беше забелязал. — Нужен ми е съвет във връзка със сестра ми. Скоро има рожден ден, а аз съм отсъствал толкова дълго, че нямам никаква представа какво да й купя.

— Бихме могли да опитаме — засмяна отвърна Абигейл. — Но не искам да се чувствам виновна, ако ви заблудя с избора си. Затова ще й зададем няколко деликатни въпроса при следващата ни среща…

— Не, не желая да ви създавам неприятности — възрази той, уж притеснен. — Като неин брат, от мен не се очаква бог знае какво. Просто ми трябва идея за подходящ подарък.

— Като ви слушам, нямате нужда от много помощ — намеси се Пенелопе. — Ако нашият брат дори си спомни датите на рождените ни дни, аз ще бъда толкова шокирана, че сигурно ще падна безчувствена на пода.

— Тихо, Пен — скара й се Абигейл. — Джеймс не е толкова лош.

— Как да не е! — възкликна сестра й. — Пожела ми честит рожден ден преди три месеца. На твоя рожден ден.

— Мисля, че се шегуваше. Пенелопе се намръщи.

— Той иска да си мислим така.

— Е, аз съм доста сигурен, че наближава рожденият ден на Саманта, а не на Елизабет — защити се лорд Атертън. — Господ да ми е на помощ, ако ги объркам. Ще ми помогнете ли, госпожице Уестън? Уверявам ви, напълно съм отчаян и обещавам, каквото и да предложите, ако не е подходящо, да не ви обвинявам. Каквото и да изберете, положително ще е по-хубаво от моите идеи… особено след като в момента нямам нито една.

— Ще направя всичко възможно.

— Чудесно. Ще ви бъда вечно задължен. — Той предложи ръката си, гледайки я все така мило. — Откъде да започнем търсенето?

Абигейл се поколеба за момент, преди да го хване под ръка. Един особен блясък в очите на Пенелопе я притесняваше. По неизвестни причини сестра й изведнъж започна да харесва лорд Атертън все по-малко.

— Споменавала ли ви е какво би искала да получи?

— Нов ловен кон. — Той направи физиономия. — Но не обичам сестра си чак толкова много.

— Отчаянието си има граници, разбирам — измърмори под нос Пенелопе.

Лорд Атертън трепна, но чаровната му усмивка не изчезна дори за миг.

— Какво бихте купили на вашата сестра за подарък?

— Например книга? — предложи Пенелопе, добавяйки към инак невинната си усмивка и коварен поглед, предназначен за Абигейл. — Всички момичета обичат интересното четиво. Това със сигурност важи за Абигейл.

За момент лорд Атертън изгледа Пенелопе и пак се обърна към Абигейл:

— Вярно ли е, госпожице Уестън? Харесвате ли хубавите книги?

— Да — отвърна тя и свирепо стрелна сестра си. — Така е. Но сестра ми също ги харесва.

— О, разбира се — възкликна разпалено Пенелопе. — Просто копнея непрекъснато за нови истории, които да занимават въображението ми.

Този път Абигейл погледна сестра си наистина строго.

— Аз обаче бих купила на Пенелопе шал. — „За да го вържа на устата й, преди да съобщи какви точно «нови истории» има предвид“, добави наум тя. — Дебел вълнен шал.

Пенелопе я погледна учудено.

— Но аз предпочитам книга, Аби. Каква беше онази интересна книга, която чете вчера? Онази, която просто не можа да оставиш, докато не я свърши?

Абигейл се изчерви. Пенелопе имаше предвид книгата на Еленор Вейн; бе започнала да я чете, докато Себастиан го няма.

— Искате ли да купите книга за сестра си, лорд Атертън? Книжарницата е отсреща.

— Да погледнем — съгласи се той веднага и тръгна натам. Пенелопе доволно вървеше до тях, без да обръща внимание на опитите на Абигейл да срещне погледа й и да я предупреди. Ако Пенелопе споменеше даже една дума за „50 начина да съгрешиш“, щеше да я накара да съжалява, докато е жива.

— Много ли четете, госпожице Уестън?

— Обичам хубавите книги. — При всяко обръщане към него периферията на шапката й скриваше сестра й, затова го правеше възможно по-често. — Лейди Саманта също ли обича да чете?

— Ами… — Той изглеждаше доста трогателен в невежеството си. — Всъщност не знам. Но ако изберете книга по ваш вкус, с радост ще й я купя.

Пенелопе се засмя весело.

— О, това може да не е много добра идея, милорд. Абигейл няма да избере някоя прилична, благородна книга. Тя има доста по-смел вкус.

— Радвам се да го чуя. — Той посегна към вратата на книжарницата. — Ако подаря на Саманта книга с проповеди, тя сигурно ще я захвърли по мен. След като преглътне първоначалния шок, че точно аз съм й я подарил, разбира се.

— А какви книги предпочитате вие? — поинтересува се Пенелопе, пърхайки с мигли.

— Защо не отидеш да потърсиш книга за себе си, Пенелопе, докато двамата с лорд Атертън избираме подходяща книга за лейди Саманта? — с доста твърд тон предложи Абигейл.

Пенелопе премести поглед от нея към лорд Атертън.

— Добре.

Тя се отдалечи от тях и взе една книга от лавиците. Абигейл въздъхна с облекчение. Днес сестра й се намираше в много особено настроение.

— Извинявам се за нахалството й — прошепна тя, докато лорд Атертън я отвеждаше към една витрина с книги. — Понякога сестрите просто жестоко се дразнят една друга…

— Тя вас ли дразнеше? — Той се облегна на шкафа с книги и кръстоса ръце. — Или мен?

Абигейл вдигна вежди.

— Защо, за бога, ще дразни вас, сър?

Той се усмихна.

— Госпожице Уестън, изключено е да е убягнало от вниманието ви, че сестра ви поставя интелигентността ми под въпрос при всеки възможен случай.

— Но вие сте толкова благороден да не обвинявате и мен, нали? — поиска да се увери тя, което го разсмя.

— Разбира се. — Гласът му прозвуча по-нежно, а очите му внимателно оглеждаха лицето й. — Напротив. Вашата защита ми е приятна.

Тя направи гримаса и тръсна глава.

— Не ми приличате на човек, нуждаещ се от защита. Вие сте по-висок от Пенелопе и спокойно можете да я биете на карти или надбягване.

— Твърде рядко на един мъже му се отдава възможност да предизвика млада дама на карти или надбягване, за жалост — заключи той, уж натъжен.

— Пенелопе не би се поколебала да предизвика всекиго, стига да има и капка надежда, че ще спечели — осведоми го Абигейл.

Той се засмя тихо.

— И аз обичам да печеля, особено някои неща. — Усмивката му вече не бе така блестяща, но дълбокият поглед на сините му очи не се отделяше от нея. — Вашето добро мнение за мен би било безценна награда.

Тя се изчерви.

— Но вие вече го имате, милорд.

— Така ли? — той се приближи към нея. — Тогава ще се стремя да спечеля вашето много добро мнение.

Абигейл го погледна смаяно. Да, той флиртуваше с нея, при това публично. Трудно й беше да не се почувства поне малко поласкана, макар да не бе сигурна как да приема всичко това. Тя тъкмо мислеше как да отговори, когато госпожа Дрискол я спаси от неловкото положение.

— Мога ли да помогна с нещо, милорд? — Книжарката направи реверанс и отправи приятната си усмивка и към двамата. — Или на вас, госпожице Уестън?

— Не знам, госпожо Дрискол. — Той й се поклони. — Вече помолих госпожица Уестън да ми помогне, но след това разговорът ни взе друга посока. Намерихме ли нещо? — попита той Абигейл.

— Не — отвърна тя, надявайки се да не се изчервила прекалено много. — Търсех екземпляр от Айвънхоу. Не знам дали ще се хареса на лейди Саманта, но това е една от любимите ми книги.

— Ах, да! — Госпожа Дрискол едва не плесна с ръце от радост. — Наистина много популярна книга. Със сигурност имам екземпляр. Не, скъпа моя госпожице Уестън — тя посегна да спре Абигейл, обърнала се към лавиците, за да търси, — ще я донеса от хранилището. Тези книги тук са малко напрашени, а по-хубавите издания пазя отделно.

— Звучи чудесно — радостно отбеляза лорд Атертън. — Госпожо Дрискол, вие сте истинско съкровище.

— Правя, каквото мога, милорд — скромно, но с горда усмивка, отвърна тя. — Веднага се връщам.

Абигейл проследи с поглед чевръстото й оттегляне.

— Надявам се да я има. Много нашумя при първото издание. Наложи се да я взема от библиотеката, защото не успях да я открия в книжарницата. Навярно ще се наложи да търсим друга книга, в случай че тази я няма…

— Както желаете.

Той се обърна да разгледа заедно с нея наредените книги. Само след минута книжарката се върна с красиво издание в тъмнозелена кожена подвързия.

— Ето я, в три тома — показа тя на лорд Атертън кутията с книгите. Той извади една и я разгледа, после й я подаде.

— Вие бихте ли се радвали на такъв подарък, госпожице Уестън?

— О, да — едва изрече Абигейл и внимателно пое книгата, за да отвори корицата, наслаждавайки се на ясния и изящен шрифт. Беше красиво издание, а заглавието бе отпечатано с позлатени букви върху гръбчето. — Разбира се.

— Отлично. — Той подаде кутията с останалите два тома на продавачката. — Ще я купя, госпожо Дрискол.

— За тази млада дама ли е подаръкът?

Едва сега Абигейл забеляза, че госпожа Дрискол има приятни трапчинки; и очите й могат и да блестят. Това така я изненада, че за момент не разбра думите на жената.

Лорд Атертън наклони глава и я погледна. Палава усмивка се появи на устните му.

— Сигурно е редно. Все пак тя я избра…

— Какво?! — Тя се изчерви и бързо дойде на себе си. — О, не, това е подарък за лейди Саманта.

— Не очаквам тя да я погледне с възхищението, което видях във вашите очи. — Той посочи към ръцете й, които все още несъзнателно галеха приятната корица. — Бих искал да я задържите в знак на благодарност, задето ми помогнахте.

— О, не, не… сър. — Тя се засмя извинително. — Ако купите книгата за мен, значи с нищо не съм помогнала. Вие ме помолихте да помогна при избора на подарък за сестра ви, не за мен.

— Помогнахте много. — Той се възпротиви на опитите й да върне книгата. Вместо това взе дланта й в своята и подаде томчето на госпожа Дрискол, а тя я постави в кутията. — Имате ли да ни препоръчате и други подобни книги, госпожо?

— Разбира се, сър! — с все така весел блясък в очите госпожа Дрискол се отдалечи.

Абигейл прехапа устни. Това издание на Айвънхоу сигурно струваше доста пари. И макар да беше просто книга, все пак беше дълбоко емоционална и вълнуваща.

— Много мило от ваша страна.

Той все още държеше ръката й — пръстите му обхващаха нейните. Дори през ръкавицата тя усещаше докосването му.

— Напротив — възрази той с нисък глас. — Към вас изобщо не съм толкова любезен, колкото бих искал да бъда.

— Открихте ли нещо? — гласът на Пенелопе я стресна.

— Не — отвърна тя, благодарна за прекъсването.

— Да — отговори на свой ред лорд Атертън, чийто глас отново звучеше весел и шеговит. — Само че не за Саманта.

Пенелопе присви очи.

— А за кого?

— За сестра ви.

Той леко стисна ръката й. Твърде късно осъзнала, че той още я държи, Абигейл се отскубна и жестоко се изчерви.

— Сериозно? — Пенелопе я погледна изненадано. — Колко прозорливо, милорд. Една нова книга е сигурен път към сърцето на сестра ми.

— А и тя каза, че била от любимите й — добави лорд Атертън. — Айвънхоу.

— Майка ми няма да позволи да я приема — запротестира Абигейл. — Това е твърде щедро.

Той само се усмихна.

— Ни най-малко, госпожице Уестън. Извинете ме, трябва да взема покупката от госпожа Дрискол.

Той наклони глава и се отдалечи.

Пенелопе застана до нея.

— Явно е по-сериозно, отколкото си мислех, Аби — прошепна тя, следейки с очи как той минава през книжарницата и привлича вниманието на всички. — Вече ти купува книги.

— Тихо!

— И се заблуждаваш, ако мислиш, че мама няма да ти позволи да приемеш този подарък — продължи сестра й. — Мама ще бъде на седмото небе, да не говорим за радостта на татко. До довечера вече ще са направили плановете за сватбата ти!

— Та това е само една книга — прошепна тя.

— Искаше да купи нещо на сестра си, а сега ти прави подарък на теб. — Пенелопе надникна, за да види по-добре как той разговаря с госпожа Дрискол. Думите му явно караха по-възрастната дама да се усмихва и дори да се смее на глас, докато увива избраните от него книги. — Вероятно е взел нещо и за нея. Чудя се дали е също роман, или ръководство по свиневъдство. Определено не изгуби много време, за да я избере…

Абигейл отклони поглед. Лорд Атертън изглеждаше също така хубав в гръб, колкото и анфас; не, че това я интересуваше.

— Какво искаш да кажеш, Пенелопе?

Сестра й я погледна в очите.

— Ами господин Вейн?

Тя се стегна притеснено.

— Какво за него?

От невярващия поглед на Пенелопе тя се изчерви. Погледна предпазливо към лорд Атертън, все още зает с госпожа Дрискол, хвана сестра си за ръката и я дръпна зад лавицата с книги, далеч от чужди уши.

— Не знам, Пен. Той тръгна и оттогава не съм чула и думичка от него. Освен това, преди да замине нищо не ми е обещавал. Какво да направя? Да се затворя в стаята си и да не приемам никого, докато той се върне?

— Не, но на теб ти харесва компанията на лорд Атертън — с яростен шепот подхвана Пенелопе.

За момент Абигейл затвори очи.

— И на теб би ти харесала, ако спреш да се заяждаш с него. Ако ме смяташ за твърде дружелюбна, нека ти кажа, че донякъде се държа така, за да компенсирам твоето неприятно отношение — добави тя, а сестра й я погледна със зяпнала уста. — Защо не го харесваш?

Пенелопе се намръщи.

— Прекалено е настоятелен да получи одобрението ни.

Абигейл прихна.

— Господ да ни пази от джентълмен, който не гледа на нас високомерно като на „онези новобогаташи Уестън“. Невъзможно е да ти се угоди и ти го знаеш, нали?

— А на теб изглежда е прекалено лесно да ти се угоди!

— Пенелопе, съжалявам, че той не е груб мрачен нехранимайко с огромен белег през половината му лице. Трябва ли да го избягвам, защото е хубав мъж? Трябва ли да го прогоня, защото е забавен и загрижен? — Тя спря. Сестра й ядосано се взираше в книгите пред себе си. — Не бях забелязвала да си толкова придирчива в Лондон. Ако симпатичен, очарователен виконт те бе поканил на танц там…

— Но той не го направи! — Сестра й се извърна към нея. — Чудя се кого от двамата подвеждаш, Аби?

— Кой… — Тя успя да се овладее и снижи глас, преди да даде воля на възмущението си. — Държиш се ужасно! И повече няма изобщо да говоря с теб по този въпрос.

Леко покашляне зад гърба й я накара да подскочи. Беше лорд Атертън, с пакет книги в ръка.

— Да не би да преча?

— Не повече от обикновено — сякаш на себе си промърмори Пенелопе.

— Ни най-малко! — Абигейл мина край сестра си и се усмихна пресилено. — Намерихте ли подарък за лейди Саманта?

— Да, успях. — Той отмести поглед от мрачната физиономия на Пенелопе към нея самата и на лицето му се появи усмивка. — Един по-стар роман със заглавие Разум и чувства. Според госпожа Дрискол дамите много го харесвали. Чели ли сте го?

— О, да! — възторжено възкликна Абигейл. — Чудесна книга. Хвърли поглед към Пенелопе. — Разказва се за две сестри с много различен характер.

Устните му се извиха в усмивка.

— Тогава вероятно ще научи нещо от книгата. Вдигна единия пакет, завързан с кафява връв. — А това е за вас, с най-искрената ми благодарност.

— Благодаря ви, сър.

Тя прие подаръка с любезна усмивка. Вече достатъчно се бе опитвала да протестира, а и все пак беше само книга, въпреки че Пенелопе продължаваше да го гледа злобно, все едно лично бе изгорил всичките й скрити броеве на „50 начина да съгрешиш“.

— Понеже бяхте тръгнали към дома си, когато ви отклоних — намигна й той, — позволявате ли да ви изпратя?

— Много любезно предложение, но брат ни също е в Ричмънд — отклони поканата Абигейл.

Тя не подвеждаше никого, същото би казала на всеки друг мъж.

— Вероятно даже вече ни е доста ядосан, задето закъсняваме — добави Пенелопе.

Беше лъжа — Джеймс сигурно вече бе забравил съвсем за тях, — но Абигейл не възрази. Усещаше тежестта на романа в ръката си като тежест върху съвестта си. Дали беше подвеждащо да приеме подаръка на лорд Атертън? Глождеше я мисълта, че сестра й е права: родителите им щяха да останат много доволни от новината и щяха да сметнат подаръка за много повече, отколкото всъщност означава; или поне, повече, отколкото означаваше за нея.

За миг помисли дали да не върне книгата. Колкото и да й беше неприятно да слуша намеците на сестра си за ухажването на лорд Атертън и за нейното подвеждащо поведение спрямо него, още по-неприятна й бе мисълта, че е възможно самият лорд Атертън Да се чувства по този начин. Но, разбира се, когато Себастиан се върне…

При тази мисъл тя застина. Какво ще стане, когато се върне Себастиан? Нямаше никаква представа. Можеше да започне да я ухажва официално, както бе намекнал, но можеше и да не се случи. Тя продължаваше да тръпне от безнадеждно привличане към него, заровено в нея като жив въглен в очакване само да се разпали при първото докосване на устните му върху нейните, но дали и той изпитваше същото към нея, или по-скоро не изпитваше нищо повече от мимолетно привличане… Тя не бе толкова безразсъдна, че да се хвърли в любовна афера като лейди Констанс. Абигейл се стремеше към много повече. Искаше той да я желае по всички възможни начини. Искаше той да търси срещи с нея, да гостува в дома й, дори с цветя в ръка — и да я гледа, неспособен да отклони поглед от нея. Точно както правеше лорд Атертън.

Абигейл въздъхна тихо. Нямаше ни най-малка представа какво ще прави, когато Себастиан се прибере. Ако той се върне към предишното си хладно, дистанцирано поведение и я отблъсне, навярно ще бъде доволна да има на кого да разчита да я отвлече от разочарованието. Със сигурност нямаше да й бъде никак трудно да се влюби в тъй грижовния лорд Атертън, ако знаеше, че Себастиан не я обича. Ех, само да се върне той! Колкото по-дълго отсъстваше, без да й изпрати никаква вест, толкова повече тя се съмняваше в истинността на всичко случило се помежду им.

— Тогава да ви заведа при него.

Абигейл примигна и едва тогава осъзна, че той говори за брат й.

— Благодаря, лорд Атертън.

И тя го хвана под ръка. Беше вече твърде късно да върне книгата, без да изглежда нелюбезно и дори грубо. Щеше да я запази, но само като напомняне да не си губи разсъдъка.

Госпожа Дрискол изчакваше, за да им отвори вратата.

— Приятен ден, госпожице Уестън — пожела тя с учтив реверанс. — Приятен ден, милорд.

— На вас също, госпожо Дрискол. — Лорд Атертън я дари с блестяща усмивка. — Разчитам на вашите съвети за книгата — и той посочи пакета, в ръката си.

Книжарката вдигна ръце.

— Ако лейди Саманта не я хареса, веднага ми я върнете, сър, и ще намерим с какво друго да я изкушим — увери го тя. — Досега не ми се е случвало да не намеря подходяща книга за клиентите си.

— Знам, че мога да разчитам на вас — отвърна той. — С ваша помощ и с помощта на госпожица Уестън тази година сигурно ще получа похвали като най-добрият брат на света.

Госпожа Дрискол се изкикоти като девойка. Пенелопе погледна невярващо към Абигейл, чието лице изразяваше почти същото. Лорд Атертън обаче просто си сложи шапката и ги поведе навън.

— Къде ще намерим господин Уестън? — попита той, дръпвайки Абигейл към себе си, защото край тях мина тежък файтон.

— Най-вероятно в кафенето — отвърна Абигейл, притеснена от усещането колко здраво е хванал ръката й.

Кога се бе случило това?

— „При Гренвил“ ли? Отлично място да прахосаш някой и друг час.

Те тръгнаха, без да бързат. Всички по улицата поздравяваха лорд Атертън. Не бе особено изненадващо — в Лондон Абигейл беше виждала хората едва ли не да падат на колене при среща с някоя титулувана особа. Но тук приемаха лорд Атертън повече като любим син — почтително, с усмивка и дори със закачки. Още по-изненадващо беше, че хората започнаха да поздравяват и нея, и Пенелопе по нов за тях начин. Досега не го бяха правили. Нямаше как да не се замисли, че дори само появата под ръка с лорд Атертън е повишило социалното им положение в Ричмънд повече от всичко, което те биха направили в тази посока. Отново й мина през ума мисълта, че баща им ще остане предоволен от тази новина.

Но освен това й беше трудно да не сравнява как го посрещат и как посрещат Себастиан. Госпожа Дрискол се държа със Себастиан почти грубо, но преливаше от любезност пред лорд Атертън. Абигейл се постара да се усмихне пресилено, когато самата госпожа Хънтли се спря специално да поздрави любезно и нея и Пенелопе, след което направи дълбок реверанс на лорд Атертън. Госпожа Хънтли, която бе погледнала Себастиан, сякаш е самият дявол!

— Предполагам така изглеждат нещата, когато баща ти е граф — прошепна Пенелопе в ухото й.

Абигейл прехапа устни.

— Мислиш ли, че това е истинската причина?

— Ако кажеш, че е защото той е симпатичен и очарователен, ще повърна!

Тя погледна сестра си ядосано, но реши да не й отговаря.

— Никой не поздравява Джейми по този начин — обърна й внимание Пенелопе. — А и той е достатъчно хубав и очарователен, когато иска. И той също има пари.

— Но не е живял тук цял живот.

Абигейл осъзна твърде късно, че сама даде аргумент на сестра си.

— Господин Вейн! — възкликна Пенелопе високо.

Понеже се бе навела към нея в очакване да чуе прошепнатите преди малко думи, Абигейл се дръпна стреснато назад и почти се сблъска с лорд Атертън.

— Госпожице Уестън, добре ли сте?

Лорд Атертън я прихвана и задържа, но Абигейл не му обърна внимание, оглеждайки се трескаво наоколо…

— Господин Вейн! — извика отново Пенелопе, подхвана полите на роклята си и затича да пресече прашната улица.

Очите на Абигейл трескаво търсеха в тълпата. Ръката на лорд Атертън, все още около талията й, стана твърда като желязо, докато нейните пръсти се вкопчиха в сюртука му. Къде беше той?!

Точно от другата страна на улицата, съвсем неподвижен насред оживената тълпа, стоеше Себастиан Вейн и не откъсваше очи от нея.