Каролайн Линдън
Цената на един скандал (15)

Глава 14

Заминаването на Себастиан съвсем уби желанието на Абигейл за разходки. Въпреки това тя излизаше редовно, но срещна Борис само веднъж. Понеже кучето явно преследваше дребен дивеч в шубрака, дори не получи обичайното дружелюбно близване по ръката. Пещерата вече също не я привличаше. Вярно, Себастиан остави там килима и възглавниците и й каза, че е нейна, но Абигейл знаеше, че без него няма да е същото. Освен това времето се заоблачи, стана хладно и напълно сложи край на скитанията й.

Затворена в къщата, имаше достатъчно време да преживее отново всеки момент от последната им среща. Обмисли всяка негова дума в търсене на някакъв категоричен знак за намеренията му. Накрая реши, че е изключено да не е имал нещо важно предвид. Досега Себастиан винаги се бе държал съвършено честно с нея. Човек, достатъчно смел да й каже, че лудостта вероятно е в семейството му, едва ли само би я дразнил и подвеждал с мними предложения за брак, ако наистина няма намерение да го прави. Искаше й се да бе споделил какво го води в Бристол, но нещо в поведението му подсказваше, че и той не е съвсем сигурен. Вероятно някои от вложенията му са се оказали по-обещаващи от очакваното. Навярно са му предложили някаква добра възможност. И в двата случая бе разбираемо да се въздържа да говори предварително.

И все пак, ако наистина нямаше никаква представа каква полза ще извлече от пътуването — например, когато й каза, че е изпълнен със силни надежди и поиска целувка за късмет, — дали би споменал за намеренията си да разговаря с баща й? Абигейл не си представи друга причина той да иска да говори с баща й; имаше само една. Ако Себастиан наистина се съмняваше в резултата от пътуването, нямаше да спомене баща й. Но ако пътуването не е решаващият фактор, защо просто не й каза, че я обича, дори когато бе в обятията му, отдадена като същинска блудница?

Две седмици й се струваха много време, за да си задава толкова въпроси.

Един ден, докато седеше с книга в скута си и наблюдаваше през прозореца на зимната градина как облаците се гонят в небето, Пенелопе прекъсна размишленията й.

— Това нещо ще те зарадва, Аби! — обяви тя.

— Откъде го взе? — Ахна Абигейл.

Пенелопе размахваше пред лицето й екземпляр от „50 начина да съгрешиш“ и тя инстинктивно погледна дали прислугата или някой от родителите им не подслушват.

— Не се притеснявай, проверих дали вратата е затворена, преди да ти я покажа. — Пенелопе сбърчи нос. — Научила съм си урока.

— Откъде я взе? — повтори Абигейл, вече достатъчно спокойна, за да вземе книжката и да отвори на първа страница. — Хубава ли е?

Сестра й се изсмя.

— Като че ли е имало лоша досега! Не ми хареса колкото последната, но все пак е доста разюздана. Не ме питай откъде я имам. Погледни на втора страница.

Абигейл прочете няколко реда и възкликна:

— Двама любовници наведнъж?!

— Точно така — Пенелопе заговори още по-тихо. — При това братя!

— Мили боже! — Абигейл се засмя невярващо. — Сякаш не е достатъчно трудно да намериш дори един истински джентълмен, когото да обичаш!

— Явно стандартите на Констанс са по-ниски от твоите. Аби. — Пенелопе наклони глава. — Многоуважаемият господин Вейн писал ли ти е?

Тя внимателно затвори брошурата.

— Не, но не съм и очаквала. Не ме попита дали може да ми пише.

— Е, тогава сигурно няма да отсъства дълго — заключи Пенелопе — Влюбен е в теб до полуда.

— Откъде знаеш?

— Очите му не се откъсват от теб. И ни дойде на гости, макар цял Ричмънд да го мисли за човекомразец. Пък и спечели сърцето на мама, като й показа как да възпитава Майло. Освен това мисля, че и ти си влюбена в него, защото си толкова тъжна и мълчалива, откакто той замина. — Тя заговорнически сложи пръст на устните си. — Сега се сещам! Ти си такава още преди мама да спомене за бележката му, с която съобщава, че няма да дойде на екскурзията по реката. Да не би да си го срещала при някоя самотна разходка в гората?

Абигейл прехапа устни. Чудеше се дали да сподели със сестра си. Доста въпроси без отговор тежаха в ума й. Само че Пенелопе невинаги беше най-разумната събеседница.

— Да. Каза ми, че заминава.

— Аха! — очите на сестра й светнаха. — И къде отиде?

— До Бристол, но не знам защо — изпревари тя следващия въпрос на сестра си. — Според неговите думи, няма да отсъства повече от две седмици.

— Не е много време — каза Пенелопе, за да я успокои. — Ще мине, преди да си се усетила.

Сякаш по поръчка на вратата се почука и прислужницата надзърна вътре.

— Извинете, госпожице Абигейл, госпожице Пенелопе, майка ви помоли да дойдете в гостната. Има посетители.

— Разбира се, Джейн — весело отговори Пенелопе. Пъргаво скочи от креслото и застана пред Абигейл, която панически се опитваше да скрие „50 начина да съгрешиш“ — Ей сега идваме. — Джейн кимна и излезе от стаята. Пенелопе рухна на креслото. — Едва се разминахме!

Голямото растение в саксията й пречеше да вижда. Сега брошурата бе скрита на сигурно място между страниците на книгата на Абигейл.

— По-добре да изтичам горе и да прибера всичко. Кажи на мама, че съм отишла да си оправя прическата.

Пенелопе кимна и забърза към гостната. Абигейл отиде в спалнята си. Сърцето тупаше лудешки, задето едва не ги бяха хванали на местопрестъплението. Не се сдържа и надникна в книжката — увлече се така, че я прочете цялата. Този разказ беше даже още по-смущаващ от предишните: лейди Констанс се бе запознала с двама приятни джентълмени и — понеже не можела да реши кого да предпочете — бе поканила и двамината в леглото си. Абигейл вече беше приела, че тези истории са пълна измислица, но тази наистина отиваше твърде далеч. Констанс изглежда се отнасяше към любовниците си с топли чувства и уважение, ако не с любов, но поне им даваше пълното си внимание. Как сега прегръща двама мъже — и буквално, и преносно — едновременно? Абигейл прочете отново една страница, за да се увери, че е разбрала правилно. Да, Констанс определено откриваше все нови и нови начини да дава и получава удоволствие.

Скри брошурата на дъното на кошницата с ръкоделието си и тръгна към гостната. С все още зачервени от смущение бузи за миг спря пред вратата, за да се овладее, и влезе.

До Пенелопе на дивана се бе настанила лейди Саманта Ленъкс. Досега тя винаги се появяваше със сестра си, лейди Търли, но този път я придружаваше съвсем друг човек. Той седеше с гръб към вратата, но скочи на крака веднага и при влизането на Абигейл се обърна.

— Това е по-голямата ми дъщеря Абигейл — представи я майка й. — Абигейл, запознай се с нашия гост, виконт Атертън. Той е братът на лейди Саманта.

— Приятно ми е — промълви тя и направи реверанс.

— Удоволствието е мое, госпожице Уестън.

Лорд Атертън беше висок красив мъж с черна коса, която се спускаше на вълни край слепоочията му. Беше облечен в стегната униформа на кавалерийската кралска лична охрана, която особено отиваше на атлетичната му фигура. В сините му очи блесна искра на истинско възхищение, докато й се покланяше.

— Толкова се радвам да се запознаем.

Без всякаква причина Абигейл усети как отново се изчервява. Избъбри някакви учтиви думи и се оттегли да седне, твърде късно осъзнавайки, че единственото свободно място е точно до лорд Атертън. Поздрави лейди Саманта и пое чаша чай от майка си, като през цялото време усещаше почти физически присъствието на джентълмена до себе си.

— Толкова любезно да ни посетите с лейди Саманта, сър. Почти не беше нужно майка им да изразява радостта си с думи, вълнението й беше видимо. Абигейл погледна крадешком сестра си, която отпиваше от чая си, без да откъсва очи от лорд Атертън. Виж ти! Навярно сестра й изведнъж щеше да започне да харесва Ричмънд сега, когато в гостната им бе дошъл този несъмнено великолепен виконт. Зачуди се дали баща й няма да чака в засада пред вратата, за да насърчи още повече този човек да започне да ухажва някоя от тях.

— Любезността е ваша, задето ни приехте — отговори лорд Атертън. — Сестра ми разказа подробно за новите собственици на Харт Хаус и аз я помолих да ме запознае с вас. Не я оставих на мира, докато не го направи.

— Вярно е — потвърди лейди Саманта с мила усмивка. — Трудно е човек да устои на молбите му.

— Вратите ни винаги са отворени — обяви госпожа Уестън и погали Майло. Кученцето се бе свило на дивана до нея. Сигурно се бе сприятелило с гостите, защото бързо бе престанало да джавка. — Особено за всички приятели на лейди Саманта.

— Звучи чудесно. Аз съм в едномесечен отпуск от полка си и за мен ще бъде чест да ви помогна да разгледате хубостите на Ричмънд, докато съм тук.

Пенелопе издаде неопределен звук. Той се обърна към нея.

— Долавям някакво съмнение, госпожице Пенелопе. Чудя се за кое се отнася: за желанието ми или за хубостите на Ричмънд?

По блясъка в очите му Абигейл прецени, че той отлично знае какво точно има предвид сестра й.

Пенелопе се усмихна лъчезарно, избягвайки погледа на майка си.

— Кой би се усъмнил в едното или в другото?

— Но това не е отговор! — Той се обърна към Абигейл. — Да не би да уплаших сестра ви? Моля ви, кажете ми, че не съм, госпожице Уестън. Никак не искам да започна по такъв начин отношенията си с нашите нови съседи.

Тя нямаше как да не се засмее.

— Когато опознаете сестра ми по-добре, милорд, ще разберете колко невъзможно е това! Според мен тя искаше да каже, че ще ни бъде много приятно да опознаем хубостите на Ричмънд. Благодаря ви за предложението.

— За мен ще бъде удоволствие. — Очите му бяха толкова яркосини, а бръчиците покрай тях показваха, че той често се усмихва. Дори гласът му беше много приятен — богат и изразителен. — Какво сте успели да видите досега?

На Абигейл й бе нужно малко време да осъзнае въпроса, защото той я гледаше с такъв интерес.

— О… — Тя се изчерви, необяснимо притеснена. — Боя се, че не сме видели много.

— Разхождали ли сте се до върха на Ричмънд Хил? Ботаническите градини в Кю? Дворецът в Хемптън Корт? — При всяко нейно отрицателно поклащане на главата гласът му звучеше все по-развълнуван. След третото „не“ той сложи ръка на сърцето си и се обърна към Пенелопе с театрално изражение. — Госпожице Пенелопе, приемете искрените ми извинения. Че на кого не би му станало скучно, ако единственият източник на забавления е някакво си село?

Получила подкрепа за отрицателното си мнение към цял Ричмънд. Пенелопе се усмихна скромно.

— Магазините в селото много ми харесват.

— А на вас, госпожице Уестън? — Обърна се отново към Абигейл лорд Атертън с весел блясък в очите.

— Селото е наистина очарователно — съгласи се тя. — Но на мен ми харесват по-простичките удоволствия: пътешествия по реката, разходка в гората.

— Аха, в гората. — Сега в гласа му прозвуча искрено вълнение. — Добре помня тази гора. Навремето я познавах по-добре от стаите в Стратфорд Корт. През детските ми години лейди Бъртън бе така любезна да ми разреши да се разхождам из нея по всяко време. Прекарвах там часове наред. — Той тъжно поклати глава. — Сестра ми ме викаше да се прибера, като запален фенер пред един от прозорците на къщата, за да ме отърве от наказанието, ако закъснея.

— Стратфорд Корт се вижда от нашата гора? — Пенелопе го погледна учудено. — Не знаех.

Той се прокашля.

— Трябва да се изкачите малко по-нагоре по хълма…

— В посока на Монтроуз Хил Хаус ли? — уточни Пенелопе, без да забележи, че и двамата гости замръзнаха при тези й думи. — А открихте ли тайнствената пещера в гората?

Абигейл едва не се задави. Как може Пенелопе да говори така — при това пред майка им?! Никога няма да прости на сестра си, ако майка й забрани да се разхожда в гората.

— Не — отговори лорд Атертън след почти незабележимо колебание. — Не смятам, че съществува. Била е запълнена още преди години.

— Ясно. — Пенелопе най-сетне забеляза особените погледи на сестра си. — Толкова жалко. Би било интересно да я видим.

— Къде е тази пещера? — поинтересува се майка им. Галеше разсеяно Майло, но Абигейл знаеше, че при нея подобна разсеяност е само за заблуда на врага. Погледът й беше остър като на сокол.

— Говореше се, че е някъде в гората, госпожо Уестън — отговори лорд Атертън. — Любопитно местенце от времето на Стюартите^[1]. Но, както и всички други слухове, не се основава на никаква истина. Никой от моите познати не я е виждал.

Освен мен, помисли си Абигейл, и си спомни изобразената със стъклени парчета русалка, която гасне за своя любим, и задушевната атмосфера на залата. И Себастиан…

— Не съм и чувала за нея. — Любопитният поглед на майка им се спря върху Абигейл само за секунда. — Абигейл, внимавай, когато се разхождаш из гората. Не бих искала да паднеш в тази стара пещера.

— Винаги внимавам — побърза да увери майка си тя.

— Няма за какво да се притеснявате, госпожо Уестън. Лейди Бъртън винаги повтаряше, че някой е запълнил пещерата още преди тя да купи Харт Хаус. — Атертън се усмихна разкаяно. — Ако още съществуваше, нямаше как точно аз да не знам. Дълги години съм обикалял тази гора надлъж и нашир. Възрастната дама бе достатъчно добра да разреши на едно любопитно момче да търси пещерата, но уви — сигурно наистина е била запълнена още преди много години. Така и не открих дори следа от нея, а наистина съм търсил. Мечтаех аз да я открия и да докажа на всички, че не са прави.

— Предполагам, че това е и най-привлекателното на пещерата — добави лейди Саманта.

Брат й се засмя.

— Точно така! Даже пиратско съкровище нямаше да е по-привлекателно, макар че, да призная, като момче се надявах да намеря в пещерата точно скрито пиратско съкровище.

Всички се засмяха. Абигейл долови погледа на сестра си, затова се опита да я предупреди с очи. Пенелопе почти незабележимо кимна и отпи от чая си.

Разговорът премина към по-ежедневни теми, а малко по-късно гостите започнаха да се приготвят да си вървят. Майка им покани лорд Атертън да ги придружи на екскурзията по реката след няколко дни и той веднага прие. После всички изведнъж се изправиха, Майло се стресна от дрямката си на дивана, скочи и започна да тича из стаята, като лаеше развълнувано. Някой отвори вратата, кучето веднага се възползва, изтича във фоайето и скоро излетя през външната врата на къщата.

— Божичко — въздъхна майка им. — Пак избяга!

Пакостите на кучето вече явно бяха започнали да й омръзват. Опитите й да го обучи да идва при повикване не се оказаха толкова успешни, колкото на Себастиан.

— Ще го хванем — веднага обеща лорд Атертън. — Идвай, Саманта! Ще играем на гоненица! — Той с бързи крачки последва кучето.

— Не мога да тичам с тези обувки! — запротестира сестра му и тъжно погледна Пенелопе.

— Изобщо не си правете труда — измърмори Пенелопе.

Както обикновено тя дори не се затича след Майло.

Отвън се чу цвилене на кон. Госпожа Уестън ахна и забрави отегчения си тон.

— Боже мили! Ще го смачкат!

Излезе тичешком от стаята, а по петите й — и Абигейл.

Оказа се, че този път кученцето наистина си играе със смъртта. Висок черен жребец мяташе глава и уплашено се хвърляше от едната на другата страна, докато Майло тичаше в кръг по чакъла, стрелкаше се ту под копитата му, ту под каретата, после обикаляше пред впрегнатите в каретата коне, бягайки от лорд Атертън и коняря, които се опитваха да го хванат. Колкото повече лаеше Майло, толкова по-тревожни ставаха конете; вече пръхтяха уплашено и риеха пръста с копита. При всяко такова движение съществуваше риск да размажат кученцето на място.

Госпожа Уестън погледна притеснено Абигейл.

— Никога няма да простя на баща ти — отчаяно заплаши тя.

— Сега ще го хвана — обеща Абигейл.

Наблюдава гоненицата още малко, изчаквайки подходяща възможност. Лорд Атертън очевидно се забавляваше, като махаше на задъхания коняр да мине от другата страна на каретата, докато той дебне кучето от близката страна. Но Майло беше твърде пъргав за него — точно когато виконтът се готвеше да го сграбчи, Майло се изви и отново се шмугна под каретата между краката на коняря и после към дърветата покрай алеята.

И точно там го чакаше Абигейл.

— Майло — извика тя и клекна пред него. — Ела, Майло, имам сиренце за теб.

Протегна ръка, все едно държи нещо. Този трик вършеше работа при Борис, но той несъмнено бе много по-добре дресиран. Тя затаи дъх, надявайки се да успее да заблуди и Майло.

Палето спря на няколко крачки от нея, махайки с опашка.

— Тук, Майло — повтори Абигейл с твърд тон. И зачака, без да мърда от мястото си. След миг кучето се разтърси и затича към нея. Докато то ближеше пръстите й, търсейки сиренето, Абигейл го хвана за врата. — Не заслужаваш лакомство, палаво куче такова — скара му се тя.

Кутрето излая към нея, после реши да приеме философски разочарованието и късата му опашка дружелюбно затупка по ръката й.

— Браво, госпожице Уестън! — Лорд Атертън тръгна към нея. В очите му се четеше искрено уважение. — Ех, че своенравно куче.

Тя се засмя.

— И трудно се хваща. Всички вече сме добре тренирани да гоним Майло.

Кученцето близна брадичката й, като чу името си. Абигейл направи гримаса. Винаги, когато се запознаеше с някой приятен джентълмен, все на нея й се падаше лошият късмет да преследва кучето.

— Поне се държи добре, като го хванат.

Атертън се усмихна широко и погали Майло по главата. Кутрето се опита да оближе и неговите пръсти.

— Веднъж успя да стигне до гората и се заплете в някакви трънаци. Ако имаше малко ум в главата, щеше да спре да бяга от къщата.

Той се засмя.

— Такава е природата на малките кученца. — Двамата тръгнаха заедно към майка й, до която вече бяха застанали лейди Саманта и Пенелопе. — Позволявате ли да задам един малко нахален въпрос?

— Не виждам защо не — изненадано отвърна тя.

Той погледна към гората.

— От разговора за гората и пещерата преди малко ми се прииска да се разходя там още веднъж. Дали имам вашето разрешение?

— Разбира се!

Редно беше той да попита родителите й, но тя не си представяше, че някой от тях би отказал на такава молба. Особено баща й. Сигурно би поканил лорд Атертън да се разхожда, където пожелае из имението на Харт Хаус, та даже и в самата къща.

— Благодаря ви. — Той наклони глава, за да я вижда по-добре. Абигейл усети, че се изчервява. Нямаше как да не се забележи искреното възхищение в погледа му. Разбира се, тя и преди бе ставала обект на мъжко възхищение, но никога толкова открито. — Дали утре е удобен ден? Не искам да нарушавам плановете на семейството ви.

— О, не — увери го тя. — За утре нямаме никакви ангажименти.

Усмивката му стана още по-широка.

— Отлично.

Бяха стигнали при другите. Лейди Саманта изрази облекчението си, че Майло не е пострадал, и го погали по главата. Лорд Атертън помогна на сестра си да се качи в каретата, после се метна на черния жребец, вече успокоен, защото Майло го нямаше да джавка в краката му. Майка им изчака те да потеглят по алеята, преди да се обърне към дъщерите си.

— Какъв очарователен джентълмен.

— За коя ли от нас мислиш, че ще се ожени? — попита сериозно Пенелопе. — Ах, колко щастлив ще бъде татко, задето правилно е преценил да купи тази къща!

Майка й вдигна очи към небето.

— Ако лорд Атертън — или който и да било друг — дойде да поиска ръката ти, госпожичке, лично ще принудя баща ти да се съгласи. Само за да се отърва от теб!

— Не мисля, че ще трябва особено да го принуждаваш.

Майка й я изгледа свирепо, докато вземаше кученцето от Абигейл.

— Благодаря ти, задето отново го спаси, Аби. — Тя гушна кутрето в обятията си. — Пострада ли, малък мой Майло? Трябва да престанеш с тези бягства. Ела да проверим дали нещо не се е заплело в козината ти.

И тя тръгна обратно към къщата, като продължаваше нежно да говори на любимеца си.

— „Благодаря ти, задето отново го спаси, Аби!“ — Пенелопе изимитира гласа на майка им. — Обожава го много повече, отколкото която и да било от нас двете!

Абигейл с мъка се въздържа да не прихне.

— Не е вярно! Макар че той даже не е толкова нахален, колкото си ти.

Очите на сестра й блеснаха.

— Което ми напомня… Преди малко, когато излязох с лейди Саманта, се бяхте заговорили много сериозно с лорд Атертън. За какво си говорехте?

— За кучето. — Абигейл продължаваше да се усмихва, докато наблюдаваше как гостите си заминават. — А ти смяташе, че в Ричмънд ще е скучно.

— Лорд Атертън ще трябва да осигури достатъчно развлечения, за да компенсира за цял останал Ричмънд — отвърна троснато сестра й. — И все пак самият той е много по-привлекателен от всичко, което очаквах да намеря тук.

В края на алеята лорд Атертън погледна назад, право към нея, и повдигна шапка за довиждане. Боже мой, Пенелопе е съвсем права, смаяно помисли Абигейл. Той е ослепително красив.

— Помоли да дойде на разходка в гората утре — довери й тя с тих глас. — Аз му разреших, разбира се. Татко ще се зарадва, не мислиш ли?

Веждите на Пенелопе се стрелнаха нагоре.

— Така ли? Ти да видиш!

— Какво да видя? — намръщи се Абигейл, забелязвайки изражението на сестра си.

— Може би няма да иска да се разхожда сам. — Пенелопе я погледна с престорена строгост. — Ако не ти се иска да правиш такава жертва, може пък аз да го придружа. Няма да го водя до пещерата, разбира се.

Абигейл прихна.

— Каква мила сестра си имам!

Пенелопе изглеждаше наистина доволна.

— Сигурна съм, че отсега нататък доста честичко ще виждаме хубавия лорд Атертън.