Каролайн Линдън
Цената на един скандал (20)

Глава 19

От Стратфорд Корт пристигна поканата за вечеря и в Харт Хаус настана истинска суматоха. Госпожа Уестън не си намираше място от радост; изпрати бърза бележка до баща им, заминал за Лондон по работа, с нареждане да се върне незабавно заради предстоящата вечеря с графа и графинята; обяви на Джеймс, че ще дойде с тях на вечерята, независимо от плановете си. Пенелопе, хитрушата, успя да уговори нова рокля и обувки от майка си. Веднага получи разрешение да отиде до Ричмънд и да си поръча тоалета. Абигейл, твърде унесена в собствените си щастливи мечтания, почти не обърна внимание на поканата.

— Не ми изглеждаш изненадана, Аби? — усмихна се майка й.

— Не. Лорд Атертън спомена за тази вечеря при срещата ни в града онзи ден.

Майка й присви очи.

— Нито ми изглеждаш особено доволна.

— О, сигурно ще бъде много приятно.

Майка й продължи да я гледа изпитателно, после отиде да затвори вратата, върна се и седна до Абигейл на дивана, след което взе ръкоделието от ръцете й.

— Какво се случи между теб и господин Вейн вчера?

— Разходихме се в градината и си говорихме.

 

— Беше много весела, когато той си тръгна.

Тя се усмихна. Не успя да се въздържи.

— Аз съм влюбена, мамо.

На челото на майка й се появи тънка бръчица.

— А лорд Атертън?

— Той е очарователен и много симпатичен, но не е мъжът, в когото съм влюбена.

Майка й въздъхна.

— Вейн не е говорил с баща ти.

— Не, но татко каза, че ще уважи моя избор.

— Ще вземе под внимание желанията ти — поправи я майка й. — Има силни аргументи срещу господин Вейн.

— Но има и също толкова силни обяснения, които го оправдават.

Майка й прокара ръка по челото си.

— Страх ме е да попитам.

— Не искаш ли да съм щастлива? — Тя се приближи до майка си. — Мамо, той е добър човек. Герой от войната! Баща му е полудял, това е истина, но лудостта няма нищо общо със сина. Именно лудостта е причина стария господин Вейн да излезе от дома си посред нощ и повече да не се върне.

— Но какво се е случило с него, миличка?

— Никой не знае. Никой — повтори тя. — Себастиан го е търсил. И защо да не го направи? — Майка й повдигна въпросително вежда, но Абигейл направи развълнуван жест с ръка. — С какво е заслужил да го мислят за убиец? И да не може да наследи имота си, защото няма доказателство, че баща му е мъртъв? Това не е логично, мамо.

— Но е черно петно и то много притеснително — натърти майка й. — А ние искаме не само да си щастлива, но и да си в безопасност, Аби. И за нещастие слуховете, да не говорим за мотивите му да иска брак с богато момиче, не са в негова полза.

Абигейл я погледна сериозно.

— Когато ти си се омъжила за татко, той е бил просто един амбициозен млад човек, който учел право и работел в кантората на баща си. Не е имал почти никакви пари. Какво те накара да рискуваш и да се омъжиш за него?

— Изобщо не започвай с тази тема, млада госпожице.

Тонът й беше истинско предупреждение. Абигейл замълча: тя искаше подкрепа от майка си, а не караница.

— Винаги си ме смятала за много разумна. Срещала съм и преди хубави мъже, мошеници, които са ме задиряли заради зестрата ми, но не съм се поддавала на ласкателствата им. Защо сега не ми вярваш?

Дълго време майка й обмисляше отговора.

— Предполагам, защото е много по-лесно да ти имам доверие, когато им отказваш. Тогава рискът е много по-малък. — Тя въздъхна. — О, Аби! Наистина искам да си щастлива. Но господин Вейн трябва да докаже, че е достоен за теб. В противен случай… По-добре разбито сърце, отколкото да съжаляваш цял живот. — Тя стана. — Няма причина да се бърза. Трябва да изпратя писмо до лейди Стратфорд, за да потвърдя поканата.

Абигейл кимна, докато майка й излизаше. Не беше толкова лошо, колкото да получи категоричен отказ, но се бе надявала на повече.

Поне Себастиан се бе съгласил да дойде на вечерята у Стратфорд. Не искаше и да мисли колко неловко ще се чувства там без него.

* * *

Себастиан вървеше с много объркани чувства по алеята към Стратфорд Корт, която навремето добре познаваше.

От една страна щеше да види Абигейл. След раздялата им и неофициалното вричане един в друг, той броеше часовете до следващата им среща. Не я беше виждал от онзи прекрасен ден в градината на Харт Хаус, независимо че всеки ден се разхождаше по любимите й пътеки в гората. Поне заради това бе редно да благодари на Бенедикт за поканата.

От друга страна обаче не се и съмняваше, че лорд Стратфорд едва ли ще е по-сърдечен към него, отколкото при последната им среща преди седем години, когато Себастиан, едва куцукайки на патериците си, дойде тук, преливащ от възмущение заради продадените на безценица земи. Само при мисълта как му отговори графът тогава, раменете му несъзнателно се стегнаха и той стисна челюсти. Ако Стратфорд се опита да го провокира…

Ако Стратфорд го провокира, няма да направи нищо. Той вече не е някогашният гневен младеж. Нито една дума или действие на Стратфорд не бива да развалят вечерта му. Насили се да отпусне рамене, докато сваляше палтото си и го подаваше на иконома. Почти не виждаше накъде го води прислужникът, напрегнал слух да чуе нейния глас. И наистина го долови още на влизане в разкошната зала. Тя се извърна при влизането му и се усмихна толкова приветливо, че той бе готов да изтърпи стотина като Стратфорд, само за да може да я гледа.

Въпреки това се чувстваше странно отново да се срещне със семейството след толкова много години. Лейди Стратфорд, все така слаба и хладна в отношенията си, каквато си я спомняше, се отнесе към него като към напълно непознат човек. Лейди Търли — бивша лейди Елизабет Ленъкс — бе резервирана, но поне любезна, като съвсем бегло даде да се разбере, че двамата се познават отпреди; така или иначе той не бе срещал досега нейния съпруг виконт Търли. Лейди Саманта му се усмихна, но доста неловко. Себастиан, чиито спомени за нея се бяха върнали, докато ги споделяше с Абигейл, поговори учтиво с нея, но само за кратко. Бенедикт се държеше очарователно и дори благоволи да му стисне ръката. А лорд Стратфорд…

Графът се държа високомерно както винаги. Себастиан се поклони, без да обръща внимание на подигравката в очите му, а едва след няколко секунди Стратфорд направи някакво движение с глава, което можеше да се тълкува и като кимване. После се обърна и се отдалечи, от което Себастиан изпита облекчение. Отиде при Джеймс Уестън, зает да забавлява младите дами с разказ за последното си пътуване до Лондон.

По време на вечерята го настаниха на средата на масата между лейди Търли и госпожа Уестън. Абигейл седеше в края, близо до лейди Стратфорд и Бенедикт, и огромният букет цветя в центъра на масата му пречеше да я вижда. За нищо на света обаче не би позволил да му развалят вечерта и през повечето време разговаряше с госпожа Уестън, която подробно му описа как върви обучението на Майло. Общо взето събирането преминаваше много по-приятно, отколкото очакваше.

Едва след вечерята нещата започнаха да се влошават.

— А сега какво да правим? — попита Бенедикт, когато всички се събраха отново в гостната.

За огромно облекчение на Себастиан джентълмените останаха в залата с по чашка бренди не повече от четвърт час. Ако не се броят няколко злостни подхвърляния от страна на графа, и тази част мина бързо.

— Карти — предложи лорд Търли.

— Загадки — опонира съпругата му.

— А може би малко танци — весело подхвърли Бенедикт.

— Чудесна идея — одобри майка му с царствена усмивка и се обърна към госпожа Уестън. — Имате ли нещо против младите хора да потанцуват?

— В никакъв случай!

— Чудесно. — Бенедикт потри ръце. — Елизабет, ще ни посвириш, нали?

— Значи не съм поканена да танцувам, така ли?

Тя се засмя и сложи ръка на корема си. По-рано вечерта бе станало ясно, че очаква първото си дете. Той се усмихна.

— Ако ти няма да свириш, ще се наложи да го направя аз, а това наистина ще е голяма трагедия за всички.

Тя потупа ръката на брат си.

— Добре. Само заради теб. И за да пощадя слуха на всички присъстващи.

Бенедикт се обърна, но Себастиан вече беше предвидил какво ще се случи. Имаше три млади дами: Абигейл, Пенелопе и Саманта. Имаше и четирима джентълмени, вероятни танцьори: Бенедикт, Джеймс Уестън, лорд Търли и самият Себастиан. Бенедикт едва ли бе предложил танците нарочно, но Себастиан го смяташе за напълно способен да измисли подобно злодеяние, за да го постави в неудобно положение, защото последното, на което би се подложил, бе да гледа как Бенедикт хваща ръката на Абигейл и танцува с нея, докато той, сакатият, гледа отстрани. Щеше да танцува с нея тази вечер, пък ако ще коляното му напълно да откаже след това. Поклони се на Абигейл.

— Ще ме удостоите ли с първия танц, госпожице Уестън?

В стаята настана стресната тишина. Себастиан не обърна внимание на създалото се положение и не отдели поглед от Абигейл. Очите й се разшириха, но след това на лицето й изгря ведра, щастлива усмивка.

— Разбира се, сър.

Тя отпусна ръка в неговата, а той й се усмихна в отговор.

— Лейди Саманта, ще ми окажете ли тази чест?

Джеймс Уестън се поклони пред дамата, която изглеждаше стресната от поканата. Тя отговори тихо, че е съгласна, но не пропусна да погледне крадешком майка си.

Бенедикт бързо се овладя.

— Госпожице Пенелопе — той се поклони театрално, — ще танцуваме ли?

— С огромно удоволствие, сър.

Себастиан се запита чувал ли е някога Пенелопе да се обръща толкова сърдечно към Бенедикт, но, повеждайки Абигейл към средата на залата този въпрос тутакси го напусна. Нейният брат и лейди Саманта се подредиха до тях и ги разделиха от Бенедикт и Пенелопе — не че това имаше някакво значение за Себастиан. Навремето той много обичаше да танцува, а тази вечер щеше да танцува с Абигейл. Самият Наполеон да бе застанал до тях, Себастиан нямаше да му обърне внимание. Едва на метър разстояние от него Абигейл се усмихна, а сивите й очи блестяха като звезди.

Първите няколко стъпки направи малко несигурно — от много време не бе танцувал. Но Абигейл деликатно му показваше посоката и постепенно краката му сами започнаха да си спомнят. Всеки път, когато я хващаше за ръка или я прегръщаше в танца, той си мислеше: ето, това е да бъдеш нормален; това е усещането да забравиш за ранения крак и да се отдадеш на радостта от танца с хубава жена.

Всичко свърши твърде скоро. Абигейл направи реверанс, поруменяла от танците и още по-хубава. Той се поклони и двамата се усмихнаха един на друг. Беше сигурен, че знае какво си мисли тя в момента — танцуваш твърде добре, за да си „сакат“, както сам се наричаш — и в момента трябваше да признае, че е права. Левият крак го болеше, но не повече от обичайно след дълга разходка през гората. И не можеше изобщо да се сравни с вълнението, че й е доставил удоволствие. Той дори участва в още един танц, този път с Пенелопе, защото Бенедикт покани Абигейл. И все пак успя да танцува отново с Абигейл при смяната на партньорите, а това бе всичко, което го вълнуваше.

След танците госпожа Уестън извика дъщерите си, за да им каже нещо насаме. Себастиан използва възможността дискретно да поразтъпче крака си. Отдавна беше установил, че ако след раздвижване го остави сгънат, той се схващаше, затова стана да се разходи из стаята.

Бенедикт го пресрещна.

— Бих искал да поговорим — каза той тихо.

— Друг път, милорд.

Себастиан не откъсваше очи от Абигейл. Боже милостиви, чувстваше се жив и изпълнен с енергия така, както не се бе чувствал от години. Да я държи в обятията си, да докаже, че все още може да танцува като здрав мъж — това повдигна духа му неимоверно. А погледът в очите й наистина караше сърцето му да се обърне от радост. Почти му идваше да благодари на Бенедикт: тази вечеря беше просто чудесна идея, а танците след нея — дори още повече.

— Госпожице Уестън — прозвуча хладният ясен глас на лейди Стратфорд, — навярно ще ни доставите удоволствие с една песен? Майка ви ни каза, че свирите много добре на пиано.

— Не съм сигурна, че мога да надмина красивото изпълнение на лейди Търли — усмихна се Абигейл. — Но с удоволствие бих посвирила за вас.

Тя се изправи и се насочи към инструмента.

— Веднага, Себастиан — изръмжа Бенедикт.

Той погледна някогашния си приятел.

— Не може ли да изчака, милорд?

Бенедикт вирна брадичка и го погледна предизвикателно.

— Не.

Хвърли още един поглед към Абигейл, която вече се настаняваше до пианото. Лейди Саманта, застанала до нея, подреждаше нотите. Предпочиташе да слуша свиренето й, отколкото думите на Бенедикт, но не искаше да прави сцена. Това щеше да провали другата му цел за тази вечер — да убеди семейство Уестън, че е напълно подходящ за съпруг.

— Добре.

Бенедикт го поведе към малък салон, където Себастиан смътно си спомняше, че е бил и преди.

— Веднъж старият Самюел ни се кара тук — назова той спонтанно името на графския иконом отпреди двадесет години. — Задето бяхме откраднали портокали от оранжерията.

Тогава изтърпя да гледа портрета на някакъв отдавна мъртъв предшественик на Стратфорд, още от времето на Стюардите, с дълги къдрави мустаци и леко развеселено изражение, сякаш и той намираше тирадата на иконома толкова досадна, колкото и Себастиан. Щом Самюел беше излязъл, двамата с Бенедикт се смяха до сълзи.

— Какво? — Бенедикт се намръщи, но скоро и той си спомни случая. — О, да. Беше много отдавна.

Себастиан се огледа в стаята. Същият предшественик се подсмихваше от стената.

— Никак не се е променило. — Обърна се към Бенедикт, който със сигурност обаче се бе променил. — Какво искахте да обсъдим, милорд?

— Няма какво да се обсъжда. — Изражението на Бенедикт бе едновременно спокойно и сурово. — Просто исках да ти кажа, че възнамерявам да се оженя за Абигейл Уестън. Той почти се усмихна.

— Да не би да съм пропуснал официалното съобщение по време на вечерята?

— Още не съм й предложил, но смятам да го направя скоро.

Отново го напуши смях. Сега и той смяташе да направи нещо, но не и в дух на добра воля.

— Изглеждате много сигурен, че тя ще приеме.

— Имам причини за това.

Усмивката на Бенедикт беше почти злорада.

— Така ли? — Себастиан се облегна на бастуна и вдигна учудено вежди. — И какви са те?

Тази вечер се чувстваше безстрашен и преливаше от самоувереност. Абигейл не би приела предложението на Бенедикт. Тя бе влюбена в него. И той бе влюбен в нея. Той отхвърляше безразсъдно всяко друго препятствие, всеки аргумент, дори такива, каквито сам бе изтъквал срещу този брак. Познаваше я по начин, по който Бенедикт никога нямаше да я познава. Знаеше от какво сърцето й бие по-бързо и какво я кара да се засмее. Знаеше какво я вълнува и какво я възбужда. Щеше да бъде пълен глупак да позволи гордостта да му отнеме този шанс за истинско, дълготрайно щастие. Знаеше — беше сигурен, — че ако Абигейл трябва да избира между тях двамата, тя би избрала него. За миг дори му се прииска да й предложи тази вечер, та Бенедикт да си получи заслуженото.

Бенедикт му се присмя.

— Нужно ли е даже да питаш? Не смяташ ли, че този дом напълно й подхожда?

— Тя не е вещ, която баща ти може да ти купи, Бен — отбеляза Себастиан.

Лицето на другия потъмня.

— Как си позволяваш да говориш така.

— Как ли? Ти я покани тук. Като види какъв разкошен дом можеш да й предложиш, това в някакъв момент в бъдещето несъмнено ще има значение.

— Завистта не ти отива — въздъхна Бенедикт и го погледна с досада Себастиан сви рамене.

— Не. Това не е завист. Аз нямам какво друго да й предложа, освен себе си. Само тя има право да реши дали това е достатъчно.

— Как ли пък няма тя да реши!

Той вдигна вежди.

— Някой друг ли ще реши вместо нея?

Бенедикт се изчерви.

— Исках да кажа, че няма да избере теб, Бастиан.

По някаква причина при споменаването на това галено име, забравено от детството, го заболя повече, отколкото всичко друго, което би казал Бенедикт. Себастиан пое дълбоко дъх, за да запази самообладание. Явно Бенедикт твърде късно осъзна какво беше казал. Обърна му гръб и тръгна към вратата. Преди обаче да направи и няколко стъпки, вратата се отвори и в стаята влезе граф Стратфорд.

— Е, Вейн, беше чудесен спектакъл.

Себастиан не знаеше какво точно има предвид графът, затова не отговори. Но не успя да предотврати инстинктивното стягане на мускулите си. Преди двайсет години граф Стратфорд представляваше застрашителна фигура и оттогава излъчването му не се бе променило. Дори Бенедикт спря и по навик изпъна рамене.

Стратфорд скръсти ръце и наклони глава.

— Сакат човек да танцува! Това би спечелило жалостта на дамите, но нищо повече.

— Никога не съм просил ничия жалост.

— Дори когато дойде да ми се молиш като просяк да ти върна земята, продадена ми законно от баща ти? — очите на Стратфорд блестяха възмутено.

Себастиан щеше да съжалява за онова посещение в дома им до края на дните си. Беше обезумял от тревога, едва на двадесет и три, с разбито коляно, а баща му крещеше по цял ден, че някакви демони се опитват да го убият. Наистина помоли графа да се откаже от покупката с мисълта, че ако по някакъв начин успее да възстанови тази част от живота си, всичко останало ще стане по-лесно.

— Той не е бил на себе си, когато е подписал този документ, и вие го знаехте.

Стратфорд направи пресилено изненадана физиономия.

— Откъде да зная?

— Петдесет лири стерлинги за осемдесет акъра първокласна земя.

Графът го дари с жестока усмивка.

— Предложих му сто лири. Той твърдеше, че повече от петдесет лири не било нужно.

Себастиан усети как нервите му се опъват като тетива на лък. Инстинктивно стисна дръжката на бастуна.

— Колко мило от ваша страна, че тъй бързо сте се съгласили.

Стратфорд сви рамене.

— Защо да пропусна такава възможност?

Себастиан премести поглед от бащата към сина. Колко пъти беше съчувствал на Бен заради студеното и неприятно поведение на баща му? Но дори сега Бенедикт по никакъв начин не показваше несъгласие: просто стоеше и слушаше с непроницаемо изражение.

— Не съм очаквал нищо повече от вас, сър.

— Така че ти предлагам да се сбогуваш с госпожица Уестън тази вечер. Бенедикт я доведе тук, за да получи нашето одобрение, и аз реших да го дам. — Погледна сина си. — Зестрата й е приемлива, при това е достатъчно хубава. Ако я искаш, вземай я. Очаквам да уредиш всичко до седмица.

— Да, татко — тихо отвърна Бенедикт.

Нещо в тези думи събуди у него далечни спомени: Бен се оплаква, че е невъзможно да се угоди на баща му. Бен се притеснява за неизбежното наказание, ако не успее в нещо. Бен, насинен и нещастен след наказанието. Себастиан мразеше графа през всичките тези години — и досега го мразеше, — но сега погледна Бенедикт и се запита защо продължава да преглъща мълчаливо такова отношение. Навярно Бенедикт приличаше на баща си много повече, отколкото някога си е мислел. Та нали след като Себастиан му разказа какво е направил Стратфорд, Бенедикт взе страната на баща си и оттогава седем години не размени и дума със Себастиан?

Не за първи път това го разгневи. Бенедикт нямаше избор, освен да се подчини на баща си като малко момче, но той вече беше мъж. На Себастиан му идваше да забие юмрук в лицето на Бенедикт, задето така грубо му съобщи, че ще се жени за Абигейл, но грозните думи на графа към сина му „ако я искаш, вземи я“, го вбесиха. Тя беше много повече от хубава богаташка дъщеря и не принадлежеше на Стратфорд, за да я дава някому.

— Браво, Бен. Сега остава само да получиш одобрението й. — Той хвърли поглед към графа. — Предполагам, че ще ти бъде много по-лесно да го получиш от нея, отколкото от баща си.

— Нахален плъх такъв. Да не си посмял да говориш така на сина ми. — Стратфорд изгледа злобно Бенедикт. — И ти приемаш това от някакъв побъркан инвалид? Какъв мъж си ти?

— Той си тръгва — каза Бенедикт с пребледнели устни.

Себастиан кимна.

— Ще си запазя поздравленията, когато видя обявлението във вестниците.

Той се обърна към вратата.

— Прав му път! — изръмжа Стратфорд.

Себастиан се опита да мине край него, но Стратфорд се обърна и му препречи пътя. Твърдо решен да се махне от отровното присъствие на графа, преди съвсем да си е изпуснал нервите, Себастиан не внимаваше откъде минава. Бастунът му закачи обувката на Стратфорд точно когато прехвърляше тежестта на болния си крак, Стратфорд изви стъпалото си настрани и върхът на бастуна се плъзна по полирания под. Опита се да запази равновесие, но бе твърде късно.

Стовари се с цялата си тежест върху раненото коляно и едва в последния момент успя да протегне ръце, за да не се просне по лице на пода.

За миг се уплаши да не загуби съзнание от болка. Стори му се много по-силна, отколкото при прострелването и стомахът му се сви. Едва не прехапа език, за да не започне да вие. Остана така, на четири крака, тресейки се от кошмарното падане.

След това, сякаш през мъгла, чу гласа на графа.

— Че и непохватен — подхвърли Стратфорд, вече по-кротко. — Ти наистина си полудял, ако си мислиш, че някоя жена ще те предпочете пред моя син, Вейн.

И се отдалечи, но не пропусна уж случайно да ритне бастуна на Себастиан до другия край на салона.

Мили боже! Трябваше да се махне някак оттук. В крайна сметка идването му се оказа грешка. Всичко, което спечели, задето се осмели да се появи и да изтърпи погледа на своя мъчител — и танците с Абигейл, — всичко това бе заличено от перспективата да остане на пода, готов да повърне всеки момент. Себастиан стисна зъби и вдигна глава. Молеше се само да успее сам да се изправи на крака. Ако трябваше да излезе лазешком от Стратфорд Корт… щеше да го направи, но гледката нямаше да е никак красива. Бавно и внимателно той постави здравия си крак напред. Отново усети как му се повдига от болка, когато се опита да премести цялата си тежест на раненото коляно. Поспря, за да поеме дълбоко дъх и да се подготви за следващото…

Пред лицето му се появи нечия ръка. Бенедикт, пребледнял и мрачен, се бе навел над него.

— Той не се нуждае от помощта ти, Бенедикт — обади се лорд Стратфорд от другия край на помещението, където бе отишъл да си сипе питие. — Не се нуждае от ничия помощ. Мизантропът от Монтроуз Хил Хаус!

Себастиан погледна нагоре към Бенедикт. Нито единият, нито другият проговори. Себастиан бавно вдигна ръка и хвана ръката на Бенедикт, протегната към него. Държейки го здраво, Бенедикт му помогна да се изправи, после му подаде бастуна. Себастиан успя само да кимне, докато нагласяваше бастуна си. Коляното му пулсираше, сякаш го бяха проболи с нагорещен нож, но той отказваше да покаже колко го боли. Бавно и предпазливо се обърна, внимавайки да не постави бастуна на хлъзгаво място.

— Изглеждаш ми малко блед, Вейн. — Графът отпи от чашата си. — Рано си тръгваш, май. Колко жалко.

Тоест изхвърляха го най-позорно. Нямаше никакво съмнение какво означават думите на Стратфорд. За момент се зачуди дали би издържал да се върне до гостната, за да се сбогува с Абигейл, но после се отказа заради съвсем реалната опасност наистина да се унизи, като припадне пред всички.

— Благодаря ви, лорд Стратфорд — каза той, продължавайки да се бори с гаденето, — за великолепната вечеря. Моля предайте комплиментите ми на лейди Стратфорд. После се обърна към Бен. — Довиждане, милорд.

При поклона отново стисна зъби заради силната болка, която го прониза.

Всяка стъпка към вратата представляваше истинска агония, но предпочиташе да куцука като инвалид, вместо да върви бързо и отново да падне. Напусна зеления салон с огромно облекчение, което веднага бе заместено от ужаса при мисълта как ще се прибере в това състояние. О, господи; никога нямаше да успее да стигне сам. Монтроуз Хил Хаус сякаш се намираше в друга държава. Предстоеше му да върви дълго пеша до реката, оттам сам да гребе с лодката, а после да върви още километър и половина по нагорнището. Спря се в голямото фоайе, опитвайки да си събере мислите. Имаше ли някакъв друг начин?

— Господин Вейн? — любопитният тон на Пенелопе Уестън изчезна, когато видя лицето му. — О, боже мой — ахна тя. — Изглеждате ужасно!

Той стисна зъби и се опита да се усмихне.

— Благодаря ви.

— Не. Искам да кажа, че изглеждате болен. — Тя докосна ръката му. — Елате да поседнете.

Той вдигна ръка.

— Не… Тръгнал съм към вкъщи. Време е да си вървя. Тя го погледна изпитателно.

— Нека да извикам Абигейл. Пребледнели сте като призрак…

— Не! — Стисна вдигнатата си ръка в юмрук и се насили да говори по-тихо. — Моля ви, недейте. Както казахте, аз… Аз се разболях. Не я викайте.

Пенелопе погледна побелелите кокалчета на юмрука му там, където беше стиснал дръжката на бастуна. После тя вдигна очи над рамото му и Себастиан чу приглушения глас на графа. Той също не се въздържа да погледне зад себе си — последното, което искаше, бе да достави на графа удоволствието да го види смазан и пребит, затова се насили да се изправи. Язвителният поглед на Стратфорд още веднъж мина покрай него, преди да се обърне и да тръгне назад към гостната, но Бенедикт все още стоеше и го наблюдаваше. За миг очите им се срещнаха. Бенедикт се поколеба. Изглеждаше съкрушен. После послушно последва баща си.

— Този невъзпитан нещастник — прошепна ядно Пенелопе до него. Тя погледна към отдалечаващия се Бенедикт с истинска злоба. После обърна очи към Себастиан. — Не сте се разболели, нали, господин Вейн? По-скоро сте паднали. А той… — Тя замълча. — Нека да ви помогна, щом не позволявате да извикам Аби.

Той успя да кимне. Можеше и да не се справи без чужда помощ.

— Само да излезем.

Двамата успяха някак да слязат по стълбите. Пенелопе избърза напред и извика лакея да държи вратата, докато той стигне дотам. Вече прекосяваше покритата с чакъл алея, когато тя отново го настигна, но този път последвана от прислужника на баща си.

— Адам ще ви помогне да се приберете до дома — обяви тя. — А ако протестирате, ще вляза веднага вътре и ще кажа на сестра си, че сте тежко ранен.

Себастиан понечи да откаже, но отново си спомни колко далеч е от речното пристанище до дома му. Кимна.

— Благодаря ви, госпожице Уестън.

— Не знам защо не ми позволявате да съобщя на Аби — тихо каза тя. Тя е много търпелива и мила, чудесна медицинска сестра е. А и не е ваша вината…

— Моля ви, недейте — прекъсна я той. — Не и тази вечер. — Не тази вечер, когато бе танцувал с нея, сякаш имаше два здрави крака. Не и докато все още се намираше в Стратфорд Корт, където графът можеше още повече да очерни името му. Трябваше да се овладее, да си върне самообладанието, преди отново да я види. — Здравето ми не бива да е ваш проблем.

— Така е. Но ако лъжете сестра ми, вече е мой — напомни му тя.

Адам беше докарал лодката. Себастиан се насили да върви, куцукайки към малкия пристан. Успя да се спусне в лодката, без да повърне в реката. Задъхан и с капки пот по челото, погледна нагоре към Пенелопе, която загрижено го наблюдаваше.

— Лека нощ, госпожице Уестън. Благодаря ви.

Тя изчака лодката да се отдалечи няколко метра и извика след него:

— Не можете дълго да го криете от нея, така да знаете. Мен никак не ме бива да пазя тайни.

Той го знаеше. Без съмнение тя щеше да каже на Абигейл още тази вечер, особено ако Бенедикт й предложи брак. Омразата в лицето на Пенелопе, когато гледаше Бенедикт да се отдалечава, беше силна и съвсем открита. Но последното, което Себастиан искаше, бе Абигейл да го види в сегашното състояние, смазан и пребледнял. Стисна коляното си с две ръце силно, сякаш по някакъв начин да изстиска болката от него и чак пръстите му се схванаха. Силите му стигнаха само да кимне в отговор на последното предупреждение на Пенелопе. Абигейл щеше да научи какво се е случило, но тя и родителите й нямаше да го видят в този вид.

— Искате ли да извикам лекар, сър? — попита Адам, докато гребеше.

Себастиан тръсна глава.

— По-големият ми брат се би при Ватерло — каза прислужникът след кратко мълчание. — Върна се у дома без една ръка. И той не искаше доктор. Едва извикахме свещеника навреме. — Загреба още няколко пъти. — Майка ми се закле да ме пребие, ако откажа да повикам доктор, когато има нужда.

— Тогава не я пращайте да ме наказва. — Той се опитваше да диша през носа си, за да не му се повдига толкова силно.

— Няма, разбира се. Просто си мислех как Абигейл Уестън ми напомня на моята майка понякога. Мила и умна жена. Не се страхува да каже, каквото мисли, и да наложи волята си.

Мисълта Абигейл да го набие накара Себастиан почти да се засмее. Когато лодката застърга дъното на другия бряг, коляното му опря страната й и той едва пое дъх от болка. Адам скочи, издърпа лодката на сушата, после му подаде ръка. Себастиан я пое с благодарност; съумя да слезе, без да падне.

— Сега ще изтичам до къщата, за да взема двуколката — каза му Адам. — Кочияшът не очакваше семейството да се прибере поне още няколко часа. Той замълча за момент. — Госпожица Уестън нареди да ви отведа до прага на къщата ви, сър.

Себастиан кимна, твърде уморен, за да протестира. Щеше да му отнеме цяла вечност да върви пеша до дома, а и не беше такъв глупак, че да спори с прислужника. Отпусна се на каменната пейка до малкия пристан и се заслуша в стъпките на прислужника, който бързаше нагоре по моравата.

Погледна през реката. Тази вечер Стратфорд Корт изглеждаше като замък, със светналите си прозорци. Абигейл бе толкова красива в бледозелената си рокля — неговата принцеса от приказките.

Е, не съвсем негова. Може би никога нямаше да стане негова.

Може би цялото усилие бе за нищо. Стратфорд Корт беше впечатляваща гледка, а Бенедикт щеше да я направи негова господарка. Това вероятно щеше да промени мнението й. Навярно родителите й щяха да я убедят да приеме Бенедикт. Сигурно той бе живял твърде дълго сам и твърде дълго бе мразил хората. Между двамата имаше неподправено и страстно привличане, но дали беше достатъчно? Изглежда беше глупак да остави първоначалното му убеждение да се промени; убеждението, че за нея трябва да се намери по-добър мъж от него. Само защото го накара отново да се чувства цял и здрав, това не означаваше, че тя няма да хареса друг ухажор, който наистина е здрав. Май нямаше как да се състезава с Бенедикт, колкото и да му се искаше.

Себастиан притисна ръце към челото си. Не. В момента не мислеше трезво. Болката изкривяваше мислите му. Момичето, което познаваше и обичаше, не би се заслепило толкова бързо от титлата и богатството на Бен и да забрави всичко друго. Тя го обичаше — той го знаеше. Сама каза, че не иска Бенедикт.

Родителите й обаче… На какво ли мнение са те?

Предпазливо премести крака си. Мисълта за настойчивия поглед и още по-настойчивата амбиция на господин Уестън предизвика голямото му задоволство, че си тръгна от Стратфорд Корт. Госпожа Джоунс щеше да превърже коляното му и след ден-два щеше да се оправи — пак така да куца, но не по-лошо отпреди. Беше малко високомерно да си мисли, че е оздравял, но доверието му остава непоклатимо. Щеше да се върне в Харт Хаус и да изпита съдбата си. Ако Абигейл не го искаше, трябваше да го чуе от нея, не от Бенедикт.