Каролайн Линдън
Цената на един скандал (12)

Глава 11

След два дни дъждът спря и утрото изглеждаше свежо и красиво. На закуска майка им обяви, че просто не може да седи повече затворена и смята да отиде в Лондон и да огледа любимите си магазини. Пенелопе се оживи при тази новина, но в отговор на въпросителния поглед на майка си Абигейл поклати глава.

— Предпочитам да си остана у дома. Денят е твърде приятен, за да го прекарам в каретата на път за Лондон и обратно.

Острият поглед на майка й се задържа за още няколко секунди върху нея, но тя само кимна. Пенелопе обаче се усмихна предизвикателно. Абигейл не й обърна внимание и спокойно намаза масло върху филийката си. Сестра й можеше да си мисли, каквото пожелае. Всъщност Пенелопе все още й беше длъжница, задето сподели с нея неочакваната пратка от предишния ден.

Когато майка й и сестра й тръгнаха, тя си събра нещата и потегли към пещерата. Този път беше много по-лесно, защото в къщата практически нямаше никой. Майло скимтеше и обикаляше в краката й, изпълнен с надежда, когато тя посегна към вратата, но тя го погали по главата и помоли прислужника да го държи вътре. Последното, което й трябваше, бе да загуби кученцето на майка си в гората.

В края на Уханната алея се поколеба. Мислеше, че знае пътя до пещерата, но не беше напълно сигурна. Въпреки това преди намери пътя до вкъщи без затруднения, а и не беше никак далече. Едно време пътеката вероятно е водила точно до входа. Повдигнала леко поли, за да не се изкалят, тя тръгна между дърветата.

Намери пещерата неочаквано лесно. Спомняше си големия камък като ориентир и когато го заобиколи, веднага видя площадката. Сега наистина беше площадка, защото повечето храсталаци ги нямаше. За нейна изненада видя до входа на пещерата и груба каменна стена. Преди растителността напълно я закриваше. Камъните бяха доста разрушени, но сега, без зелената покривка, тя установи, че стената има формата на арка. Каменните стъпала също се виждаха: изглеждаха врязани в почвата и изчезваха под стената.

Доближи каменните стъпала и се огледа за Себастиан. Той положително бе идвал тук и бе работил доста сериозно, за да разчисти пред входа. Спомни си как той сечеше дългите увивни растения и даже премести едно паднало дърво. Днес от това не бе останал и помен. В момента нямаше помен и от неговото присъствие, разбира се. Вероятно просто е искал да й даде възможност тя отново да я разгледа и това е имал предвид в писмото си. Почувства се малко обезсърчена от такова предположение. Искаше да види отново пещерата, но всъщност не това желание я водеше тук.

Докато си го мислеше, мъжът, когото искаше да види, излезе измежду дърветата от другата страна на площадката, понесъл голям вързоп в едната си ръка и фенер в другата. За миг двамата само се взираха един в друг.

— Не знаех дали ще дойдеш — каза той накрая.

Тя прехапа долната си устна.

— Не искаше ли?

— Напротив, много исках. — Той не отделяше от нея изгарящия си поглед. — Но след начина, по който се разделихме… — Сви рамене. — Струваше ми се, че едва ли ще го направиш.

Абигейл тръгна към пещерата.

— Почистил си стъпалата. Сега се вижда отдалече.

Той закуцука напред.

— Беше права. Не бива да я забравят.

Тя се огледа наоколо. Едва ли бе свършил всичко това само за една сутрин. Сигурно бе работил тук цял ден или повече, а като се има предвид какво беше времето напоследък…

— Идвал си тук в дъжда, за да почистиш.

Той не отрече.

— Имах нужда от нещо, за да ме отвлече от мислите ми.

Тя се поколеба.

— Благодаря за книгата.

— Аз ти благодаря, че я прие.

При тези думи Абигейл се засмя.

— Нямаше как да я върна, нали?

По лицето му премина лека усмивка.

— Ако наистина искаше да я върнеш, щеше да намериш начин. Сега устните му се извиха в широка усмивка.

— А може днес да съм я донесла, за да я върна?

Тя искаше да се пошегува с него, да го накара да се засмее и престорено тревожно да я попита дали е дошла само за да върне подаръка му. Той обаче го прие като покана да я огледа от глава до пети и дръзкият му нескрит интерес я накара да се изчерви. Едва си поемаше дъх.

— Мисля, че не си — отново я погледна.

Смутена, тя изтърси първото, хрумнало й в момента:

— А може би съм донесла другия подарък.

Този път той се усмихна още по-широко, а от опасно блесналия му ленив поглед коленете й се подкосиха.

— Това пък защо ли би направила? — Приближи се още стъпка към нея и се наведе; тя си помисли, че смята да я целуне по бузата. — Да не би да си искала да ми почетеш от нея? — прошепна той в ухото й.

Тя забрави да диша.

— Не…

Той вдигна глава и отново я погледна с познатия й вече страстен поглед.

— Може да си промениш мнението. — Той премести вързопа и протегна фенера към нея. — Този път донесох светлина.

Абигейл разсеяно погледна фенера. Как му беше хрумнало, че ще му чете от книжката! Самата мисъл беше ужасно шокираща, а най-ужасното беше, че сега се замисли дали наистина не би искала да го стори. Представи си как ще я гледа, докато в тихото усамотение на пещерата тя чете последното приключение на Констанс. Представи си какво ще направи той, когато види колко възбуждащ е за нея разказът…

Тя се ядоса на себе си и се опита да прогони този нечестив образ.

— Колко добре си се сетил за фенера. Сега лесно ще намерим пътя обратно.

— Да, ако това е, което желаеш. — Той направи жест към стъпалата. — Ще осветиш ли пътя?

Предишния път тя не бе правила планове да влиза в пещерата. Можеше да се преструва, че всичко между тях е било неочаквано и спонтанно. Ако влезеше сега с него, нямаше как да се преструва на невинна. Влезеше ли този път означаваше, че е готова да приеме каквото предложи той; независимо какво е.

Макар че…

Преди той каза, че не могат да бъдат само приятели. Преди каза, че трябва да избягва гората, ако не иска да я вижда. Преди отказваше да й покаже къде е пещерата… Но ето, днес двамата бяха тук. Щом бе променил мнението си за всичко това, защо да не промени мнението си и за още неща? Каза й, че не е благороден герой, но въпреки това е джентълмен и иска да запази честта й.

Освен това тя наистина искаше да види пещерата по-добре осветена, а не само на пламъчето на една свещ.

Пое в ръка фенера и тръгна надолу по тесните каменни стъпала. Както и преди студения въздух я обгърна, но този път тя почти не го усети. Сега, когато разполагаше с повече светлина, той не вървеше толкова близо зад нея, но все пак тя чуваше много осезаемо как шумоли жакета му и всеки звук от ботушите му, докато накуцва отзад.

— Да не би да си забравил бастуна си? — попита тя, след като съобрази, че не го носи.

— Да. Трудно е да го държа, когато нося нещо.

— Да го донеса ли? — предложи тя.

— О, да. Оставих го в стъклената зала.

По кожата й полазиха тръпки. Каза си, че е заради студа, а не заради случилото се между тях в стъклената зала. Само че студът не обясняваше защо сърцето й замря и дробовете й изведнъж отказаха да поемат въздух.

— Значи вече си бил там?

— Не личи ли?

Тя се намръщи и отвори уста да го попита какво точно иска да каже, но вместо това само ахна. Пред тях по коридора видя светлина. Тя повдигна фенера малко по-високо, надникна покрай завоя на галерията и след това спря пред прага на стъклената зала, загубила ума и дума.

Други четири фенера светеха в залата с ярък пламък. Светлината им изпълваше залата с живи отблясъци, които превръщаха стъклените парчета по стените и купола в искрящи скъпоценни камъни.

— Невероятно е — прошепна тя.

Той пое фенера от нея и посегна да го закачи на ръждясала желязна кука на тавана над главата й.

— Миналия път не успя да видиш залата добре. — Той бавно спусна ръце, за да развърже корделата на шапката й. После леко я хвана и я свали от главата й. — Затова дойде, нали? — попита той и пусна шапката зад себе си.

— Да, донякъде…

Тя не знаеше какво да каже. Очите му горяха и почти пареха кожата й. Той я смути, омагьоса я, накара я да си спомни ясно какво се бе случило последния път, когато бяха тук.

— Само донякъде? — Пъхна кичур от косата й зад ухото. — Какво друго те доведе?

— Да ти благодаря за книгата — прошепна тя.

Той отново се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Но това вече го каза. Ела. — Пръстите му се спуснаха по ръката й чак до дланта и я стиснаха. — От средата на помещението изглежда още по-впечатляващо.

Заведе я до средата на залата и Абигейл най-сетне успя да отдели очи от неговите, за да се наслади на красотата.

Куполният таван не беше висок — ако протегнеше ръка Себастиан щеше да достигне върха му, — но залата изглеждаше някак просторна. Този път виждаше цялата стена и докато бавно се завърташе, тя забеляза нещо.

— Тук е изобразено нещо — прошепна тя.

Струваше й се подходящо на такова място да се говори само шепнешком.

— Наистина е изобразено. Себастиан хвърли на пода вързопа, който носеше — в него се оказаха две големи възглавници; той ги сложи върху вече разстлания на пода килим. Подаде й ръка. — Ела, легни.

Погледна го смаяно. Той стисна пръстите й.

— Довери ми се. Така най-добре ще видиш всичко.

Тя му подаде ръка и го остави да я заведе до една от възглавниците. Помогна й да седне, а той се отпусна на другата възглавница, правейки само лека гримаса заради болката.

— Легни назад и погледни нагоре — подсказа й той.

Напълно смаяна Абигейл се подчини и прибра полите около краката си. Той имаше право — куполът и стените изобразяваха цяла картина: стъклена мозайка от морски същества плуваха, подскачаха и се виеха. Малките парченца огледално стъкло, които забеляза при първото си посещение, бяха всъщност очите на риби, октоподи, китове и разни морски чудовища.

— Това е русалка! — Тя посочи развълнувано към едната страна на тавана. Девойка със синя кожа, дълга зелена опашка и жълта коса протягаше едната си ръка, сякаш моли за нещо.

— И нейният любим — добави Себастиан.

— Виж… — Абигейл посочи с пръст по тъмния таван към друго дългоопашато създание, протегнало ръка към русалката. Като звезди между тях блестяха още парченца сребристо стъкло. — Невероятно — тихо каза тя. Няколко минути просто се взираше нагоре, опитвайки се да попие всеки детайл. Фигурите бяха доста безизразни и грубо очертани, и въпреки това създаването им трябва да е отнело дълги часове усърден труд. Нещо в жестовете им показваше на Абигейл, че са тъжни. — Чудя се защо са толкова далеч един от друг — прошепна тя. — Струва ми се, че би трябвало да са заедно.

— Митологичните истории рядко завършват щастливо.

— Особено когато човек се влюбва в богиня — съгласи се тя, — или бог в обикновено момиче. Но тези двамата са от един произход. Защо да не са заедно?

— Понякога не е толкова просто.

— Така ли? — Тя обърна глава и го погледна. И той лежеше по гръб, но обърнал глава така, че да я вижда. — Какво означава това според теб?

Той отново вдигна очи към мъжката фигура.

— Тази къща и пещерата са построени за една любовница на краля. Означава, предполагам, че тя не е можела да доплува в неговата част на океана. Твърде много неща са ги разделяли, за да се превърне съюзът им в нещо повече от мимолетна афера.

Абигейл също погледна към изобразения на свода мъж. Лицето му изглеждаше безизразно и празно, сякаш и той знаеше, че двамата никога няма да се срещнат. Наистина се пресягаше към нея, но ръката му бе отпусната и сигурно търсеше повече вярност, отколкото обич. Но русалката… Нейната фигура излъчваше копнеж. Малко глупаво беше да се мислят такива неща за същество, направено само от парченца стъкло. Ала ръката, с която не посягаше към мъжа, беше притисната към сърцето й, а протегнатата бе с вдигната нагоре длан, сякаш се моли.

— Дали кралят е виждал това?

— Нямам представа.

— Но какво мислиш? — настоя тя. — Можеш ли да си представиш кралят на Англия легнал, където сме сега?

За момент той замълча.

— Ако я е обичал, сигурно е идвал тук. Но според мен любов между крале и техните любовници не се е срещала често.

— Мен ако питаш, тя наистина го е обичала — каза Абигейл тихо. — Защо иначе той е поръчал да построят това?

— От това, което разбирам, любовниците невинаги са най-практичните същества — отвърна той суховато. — Вероятно й е било интересно да го направи, нищо повече.

— Не — възрази тя. — Не, разбира се.

— Доста далеч е от Харт Хаус. Кой би могъл да каже дали изобщо е дошла дотук да го види?

— Няма как да не го е видяла. Не е възможно човек да знае, че в пещерата има такова нещо, и да не дойде да го види.

Той се засмя тихо.

— Не всички са като теб, скъпа.

Тя затвори очи и се усмихна.

— Глупави и романтични? Да, такава съм.

— Не глупава — поправи я той, все още развеселен. — А за романтична вече знаех.

Тя се засмя и за момент и двамата замълчаха.

— Имаше ли представа, че е толкова красиво, когато намекна да се върна да видя пещерата?

— Не. След като ти си тръгна, едва вчера дойдох тук. — Той се поколеба. — Заслужих си тежките ти думи.

Тя бе съгласна, затова не каза нищо.

— От много време не ми се е случвало жена да не ме гледа с презрение или страх — продължи той със същия нисък глас. — Разбрах колко си различна и пак бях сигурен, че и ти ще започнеш да си мислиш същото за мен. А навярно е хубаво да направиш точно това…

— Защо? — възмутено започна тя, но той вдигна ръка да я спре. Беше обърнал лице към тавана и сега виждаше само профила му.

— Сама призна какви слухове си чула за мен. Кучето наистина си е най-обикновено, но останалото не са изцяло безпочвени измислици. Баща ми наистина полудя и всички очакват това да се случи и с мен.

— Но ти не си луд! — прекъсна го тя. Лицето му стана още по-сериозно.

— Ако беше дошла в Ричмънд преди седем години, едва ли щеше да мислиш така. Когато се върнах от войната, разбрах, че баща ми е продал почти цялата земя, без да вземе кажи-речи никакви пари за нея. Получил по няколко шилинга на акър и едно от най-големите земеделски стопанства в страната вече го нямаше. Аз… Аз не приех с леко сърце новината. — Горчива усмивка изкриви устата му. — Всъщност бях бесен. Тръгнах да търся хората, купили земята — моята земя, с искане да се откажат от сделката. Някои ми се присмяха, други се обидиха. Не едно и две от тези мои посещения завършиха с размяна на ругатни и тряскане на вратата зад мен. Разнесе се мълва, че съм луд точно като баща си, а на всичкото отгоре и опасен. След няколко седмици всички ме гледаха със същия страх, с който гледаха и него.

— Но гневът ти е бил съвсем разбираем.

— Така си мислех и аз — уточни той с равен тон. — Но другите… не смятаха така. Някои се почувстваха застрашени от мен.

Това също й изглеждаше разбираемо, но сигурно беше разпалило допълнително съмненията около него. Абигейл се опита да си представи какво би станало, ако нейният баща загуби ума си и започне с лека ръка да разпродава имущество. Брат й, разбира се, ще направи нещо, за да го спре. Само че Себастиан не е бил там, за да попречи на баща си. Бедите се бяха случили, докато е бил на фронта. А от мрачното изражение на лицето му й стана ясно, че не иска да говори по въпроса.

— Какъв беше той? — попита тя, променяйки темата. — Преди?

Той вдигна вежди.

— Преди? — замисли се за миг и на устните му се появи лека усмивка. — Беше много умен. Видеше ли някъде проблем, веднага се захващаше да го отстрани, често имаше изключителни идеи. Беше просветен човек. Посещаваше книжарницата на госпожа Дрискол всяка седмица, за да получи някой нов научен том или списание. Тя се възхищаваше от него. Когато бях малък, у дома вечно се провеждаха всякакви експерименти. Баща ми сам си правеше свещите и се стремеше да горят по-дълго и по-ярко. Огънят и светлината много го привличаха — веднъж създаде структура от свързани стъклени тръби, предназначени да отопляват гостната по-равномерно, та да не се налага да седиш пред огъня, за да ти е топло.

— Системата проработи ли?

— Не — отговори той с още по-широка усмивка. — Тръбите се разбиха на парчета! Беше ги свързал към голям чайник с вода, поставен над огъня, за да се напълнят с пара. Планът му беше парата да циркулира през тръбите и така да отвежда топлината до всеки ъгъл на стаята, но вместо това те една по една избухнаха. Никога няма да забравя смаяното му изражение… — Тук усмивката му угасна. — По-късно, вече загубил ума си, едва не изгори къщата, в опит пак да конструира нещо подобно.

Тя неволно посегна към дланта му. Отначало той се сепна, но после пръстите му нежно обгърнаха нейните.

— Какво стана с него? — най-сетне попита тя.

Знаеше много добре какво разнасят слуховете: господин Вейн изпадал в яростно умопомрачение и нападал хората, сякаш с намерение да ги убие, затова се налагало да го обуздават. И накрая Себастиан го отвел дълбоко в гората и го убил, след което го погребал на някакво скришно място, за което никой друг не знае. Или го е удавил в реката. Или даже го завел в Лондон и го е затворил в лудница, където и до ден — днешен старецът гасне.

Всичко това не звучеше особено логично на Абигейл. Ако беше затворил баща си в лудница, лесно щеше да докаже, че не го е убил. А и просто не приемаше, че той е убиец.

— Няма как да знам. Дълго съм се чудил дали не беше забъркал нещо, с което случайно се е отровил, или е пострадал при някаква злополука и не е казал на никого, и това да е повредило мозъка му. Цял живот беше малко нещо ексцентрик. А и когато започнал да полудява, всичко станало доста постепенно. Имал е дълги периоди на съвсем ясна мисъл, последвани от изстъпление и гняв, достатъчни да притеснят и разтревожат всички наоколо. Но точно периодите на здрав разсъдък заблудили всички. Адвокатът твърдеше, че баща ми изглеждал напълно с всичкия си, даже когато продавал земята за по няколко шилинга на акър. — Той обърна глава така, че да я вижда. — Или ти питаше за онази последна нощ?

— Няма значение — бързо отговори тя, но той стисна ръката й.

— Не, ще ти кажа. Това няма да промени нищо. Баща ми беше заключен в стаята си — за негово добро. Събудих се посред нощ и видях вратата отключена, а него го нямаше. Претърсих гората, проверихме и в езерото, а господин Джоунс претърси всеки сантиметър от моравата, но така и не намерихме и следа от него.

— Нито една? Как е възможно?

Той бавно поклати глава.

— Гората е много гъста и много голяма. Тази пещера не е единственото място, където човек може да падне в някоя дупка и да изчезне завинаги. Освен това да не забравяме и реката, която може да отвлече тялото на удавник на километри разстояние само за час.

Абигейл се намръщи.

— Тогава защо хората разправят, че си го убил?

— Защото няма доказателство, че не съм. А навярно и защото те биха постъпили така. Но най-вероятно… защото аз съм виновен, че той беше излязъл от къщата.

Очите й се разшириха от ужас и тя забрави да диша. Тъмните му очи не се отделяха от нея, когато продължи:

— Аз заключвах вратата на стаята му всяка вечер, но тази нощ тя остана незаключена. Забравих да го направя. Аз… По онова време все още вземах лауданум, за да спя, и заради опиата не съм го чул да излиза. А това му струва живота.

— Но това не е същото като да убиеш някого — каза тя тихо.

Той отново се усмихна горчиво.

— Обаче резултатът е един и същ, нали? Лудият изчезна. Вече нямаше нужда никой да се страхува от него. — Сви рамене. — Единствено се надявам да е срещнал края си, без да страда.

Тя бе твърде смаяна, за да помръдне, но ужасът сигурно се бе изписал по лицето й.

— Прекалено е жестоко и коравосърдечно, за да се признае, нали? — Той се обърна изцяло с лице към нея и подпря глава на ръката си. — Успях ли вече да разваля доброто ти мнение за мен? Така или иначе най-разумно е аз да ти го кажа: не съжалявам, че е мъртъв.

— Но сигурен ли си, че е мъртъв? — колебливо попита тя.

— Да — отговори той без капка съмнение. — Към края мозъкът му вече съвсем беше изключил, няма как да е оцелял дълго. Няколко дни си мислех дали пък няма сам да се върне, но това, естествено, не стана. Напълно съм сигурен, че е мъртъв. — Млъкна и внимателно се загледа в нея. — И не само това… Доволен съм, че стана така.

Абигейл беше твърде смаяна, за да каже нещо.

— Молеше ме да го убия — продължи той с толкова тих глас, че тя почти не смееше да диша, за да го чува. — Разбираше, че си губи ума, опитваше се да се бори с болестта, но лудостта го поглъщаше изцяло и не го оставяше на мира дни наред. Една нощ се обърна към мен със сълзи в очите и ме помоли да сложа край на този ужас. „Имаш меч“, така ми каза. „Прободи ме с него“. — Последва дълга пауза. Той, стиснал зъби, се взираше в сенките под фенерите, а Абигейл хапеше долната си устна почти до кръв, опитвайки се да си представи каква мъка му е причинила такава молба от собствения му баща. — Но не можах да го направя. Никой не можеше да направи нищо, за да го спаси. Самият той искаше да умре, а аз — тайно и за свой срам — знаех, че това е единственият начин да му спестя мъките. И въпреки всичко не можах да го направя.

— Разбира се, че не си могъл — промълви тя.

Себастиан тръсна глава.

— Понякога се питам защо не го направих. Понякога си мисля, че го предадох като негов син, защото не изпълних молбата му. Вместо това скрих всички остри предмети в къщата и се захванах да го следя денем и нощем. Не че това промени нещо. Но всички, които бяха наясно колко е зле, само чуха как една нощ изчезнал и решиха, че е изключено да не съм го убил. — Последва същата горчива усмивка. — Вероятно отговаряше на образа, който си бяха създали за мен — на също толкова побъркан, гневен човек.

— Но те са сгрешили. — Гласът й прозвуча тихо и развълнувано. — Грешили са и преди, грешат и сега.

Пръстите й стиснаха неговите. Той наведе глава, за да е лице в лице с нея.

— Рядко се срещат жени като теб, Абигейл Уестън. Заслужаваш толкова повече от развалина като мен.

— Не си развалина!

— Когато съм с теб, наистина не се чувствам така.

Той се приведе още повече, вече надвесен над нея.

Абигейл виждаше русалката над рамото му: протягаше ръка към своя възлюбен, осъдена той никога да не бъде неин. Десетилетия наред — може би векове — тя бе стояла сама в тъмното, без никой да я види, без да отвърне на чувствата й, съвсем загубила надежда да промени съдбата си. Горката русалка.

— Вече ти казах, че не е твоя работа да решаваш какво заслужавам! Той се усмихна едва-едва.

— Помня.

Преди той отново да вдигне глава, устните му докоснаха нейните. Няколко мига просто се вглеждаше в нея; косата му се спусна покрай лицето и го скри в сянка. Абигейл чакаше, останала без дъх от копнеж, но съвсем несигурна как да постъпи. Последния път, изпълнена с любопитство да разбере истината за историите на лейди Констанс, направи грешка. Този път се опита да забрави пикантните сцени — просто измислица, плод на нечия фантазия. Себастиан беше истински, от плът и кръв, и тя искаше да опита с него същинския вкус на любовта и страстта.

И тогава той я целуна — този път пламенно. Устните му се притиснаха към нейните, горещи и търсещи. Леко повдигна главата й с длан. Палецът му помилва страната й, преди да докосне леко ъгълчето на устните й. Тя се подчини, разтваряйки устни под неговите, докато езикът му ги раздели. Потръпна, когато той опита вкуса й, а после смело плъзна езика си върху неговия.

Дишането му стана неравномерно и той се премести, вече почти изцяло закрил я с тялото си. Едната му ръка се плъзна под нея, разтворил пръсти, за да придържа нежно тила й. Прихвана свободната й ръка и внимателно я положи на възглавницата, така че тя грациозно се извиваше над главата й. Пръстите му обхванаха тънката й китка, а после се спуснаха към чувствителната вътрешна страна на ръката.

Тя се вкопчи в дрехата му с другата си ръка, останала притисната между двамата. Не спираше да я целува — на моменти леко и съблазнително, на моменти дръзко като завоевател. Пръстите му изкусно милваха голата й ръка, докато тя потръпваше от влудяващото нежно докосване.

— Затова ли дойде днес? — попита той, почти без да отделя устни от нейните.

Тя се изчерви силно и той положително го забеляза въпреки мъждивата светлина.

— Не точно…

— Да спра ли? — Пръстите му минаха по деликатната кожа точно под ключицата й и Абигейл потръпна; останала без сили, тя само леко поклати глава — „не“. Гласът му стана още по-нежен. — Мислеше ли за мен, когато четеше разказа, който ти изпратих?

В съзнанието й нахлу порой от образи. Лейди Констанс беше завела музикант в леглото си и той бе свирил на тялото й като на своя инструмент, изтръгвайки от развратната жена цяла симфония от въздишки.

Нито имаше смисъл да отрича, че си бе мислила за Себастиан, нито глупаво да лъже, че днес не бе дошла с надеждата той отново да я целуна. Абигейл се чувстваше напрегната и жива, кожата й копнееше за докосването му. Усети това привличане към него от самото начало, а „50 начини да съгрешиш“ само допълнително усилиха всичко, подхранвайки въображението й — палави, изумителни идеи, които едновременно я удивляваха и изпълваха с отчаян копнеж. Особено последните два броя.

— Да — прошепна тя.

Усети как по тялото му пробягаха тръпки.

— Нямам превръзка за очите ти — промълви той, — нито розово масло. — Сведе глава и устните му леко докоснаха мекото местенце на гърлото й, където лудо се усещаше пулсът й. — Но също като Констанс можеш по всяко време само да кажеш спри…

— Какво искаш да направя?

Под бесните удари на сърцето си тя почти не чуваше собствения си глас.

— Вдигни ръце над главата — прошепна той. Тя затвори очи и се подчини. — Не съм достатъчно силен, за да издържа да те гледам как сама се галиш — продължи той. — Но си го представих. Само при мисълта, че те докосвам, почти си загубих ума. Ти си изкусителка. Абигейл. Така ефирно красива, че оставам поразен всеки път, когато те видя. Абигейл с прекрасните очи, която открадна парче от душата ми първия път, когато ме погледна. Абигейл с лъчезарната усмивка и доброто сърце, любопитна към всичко. Абигейл, която навестява сънищата ми…

Тя ахна при лекото докосване до гърлото й.

— Абигейл, която ме кара да горя — промълви той. Косата му докосна гърдите й, когато той я целуна още по-ниско, с устни по-меки от кадифе върху кожата й. — Всяка вечер си представям какво щях да направя, ако те имах в леглото си. — Тя издаде приглушен звук, когато той погали чувствителната долна страна на ръката й, а пръстите му минаха в нежна милувка по страните й, чак до тапията. — Всяка нощ сънувам как те довеждам до екстаз. — Пръстите му се завъртяха над корема й, от едната страна на ханша до другата. — Представям си колко мека и бяла е кожата ти тук… — Той очерта няколко кръга по тялото й. — И какъв божествен вкус имаш…

— Ти… Ти би сложил устните си там? — успя да произнесе тя. Даже през роклята, фустите и дългите старомодни кюлоти тя усещаше всяко докосване на ръцете му.

— Навсякъде — потвърди той. — Когато мъжът е търпелив и внимателен, той може да донесе на една жена огромно удоволствие само с устни. Ето така…

И той започна с възбуждаща целувка върху корема й. Нещо вътре в нея се сви на топка, когато той повтори целувката многократно, нагоре по корема към гърдите. Всъщност изобщо не докосваше кожата й, макар че тя почти можеше да си представи, че дрехите ги няма.

— Любовниците на Констанс са прави за едно — каза той, притиснал устни под гърдата й. — Страстта на жената е най-важна от всичко. Нейната страст е и тяхна страст. Обхвана нежно другата и гърда в шепата си, отначало дългите му пръсти я докосваха съвсем леко, а после по-дръзко. — Да доведеш жената до върха — това е единствената цел на мъжа в любовния акт.

Абигейл се тресеше цяла. Палецът му подразни зърното на гърдата й, докато то стана твърдо и чувствително, все по-напрегнато при всяко докосване. Болезнено копнееше той да помилва така и другата й гърда, вместо само да я докосва с уста, но сякаш отгатнал желанието й, той страстно впи устни около набъбналото зърно.

Тя изви гръб. Цяла потръпна. Въздишаше и едновременно се изчервяваше, докато той смучеше като бебе през плата на роклята. Затвори очи и ги стисна, докато сълзите избиха между миглите й. О, господи…

Той отново се премести и постави едната си ръка на коленете й, които тя беше повдигнала неволно. Плъзна ръка по вътрешната страна на бедрото й. Абигейл имаше чувството, че вече не владее собствените си колене — дрехите й бяха единствената бариера между тях — едновременно дразнеща и успокояваща. Изпита същия взрив от усещания, който лейди Констанс бе описала, но не и пронизани от такава безнравственост. Все пак и двамата все още бяха с всичките си дрехи. Не един от любовниците на Констанс я бе довеждал до оргазъм, без да съблече нито една дреха. Себастиан изглежда знаеше, че тя не е толкова смела като Констанс, и не направи опит да я съблазни за още по-сластни приключения. Това само засили доверието й в него, а освен това му позволи да остави ръката си между бедрата й, точно върху най-чувствителното местенце.

— Убиваш ме — изрече той на пресекулки. Пръстите му бавно я погалиха през полите. — Да знаеш как по лицето ти се изписва страстното вълнение…

Целуна я отново над гърдите, там, където започваше деколтето на роклята й. Абигейл го прегърна, за да му попречи да се отдръпне, повдигна бедра, напрягайки се да достигне докосването му. Усещането на устните му върху кожата й двойно разпалваше огъня в нея. Този огън обхвана ръцете и нозете й, ума й, но най-горещ беше там, където дланта му почти докосваше най-съкровеното местенце.

В един момент тя се уви около него и Себастиан почти загуби самообладание. Боже милостиви, кожата й беше по-сладка, отколкото бе мечтал. Тихите стонове и звуци на удоволствие, които издаваше, само разпалваха изгарящото го желание. Много внимаваше да не отметне и сантиметър от дрехите й — дори една-единствена стъпка по този път можеше да се окаже твърде опасна, — но нейната реакция сега, напълно облечена, само го тласкаше още по-лудо да се стреми да научи какво би било, ако ръцете му докоснат голата й кожа, ако тя стене под него напълно готова и нетърпелива телата им да се слеят.

И ето, сега тя се уви като лоза около него, стремеше се към него с всяка фибра на тялото си. Той почти спря да диша и продължи нежно и бавно да я гали. Едва съумяваше да мисли при нейните възбуждащи звуци и своята нетърпимо надигнала се мъжественост. Умираше от желание да направи нещо и същевременно стоеше неподвижен като камък, защото нямаше повече доверие на себе си. Можеше да я изведе до върха… Не бе по силите му да се сдържи…

Тя изви шия, впила пръсти в косата му. Пое сепнато въздух, после още веднъж. Краката й потрепериха. Той натисна мъничко по-силно в тесния кръг над мястото, на което тя най-силно реагираше, и тя издаде смаян вик, последван от дълга въздишка на облекчение.

Неговият пулс бумтеше лудо в ушите му. Остави ръката си между бедрата й, преборвайки се с първото желание да отметне полите й и сам да усети колко влажна е, колко мека и готова, колко стегната и гореща… и девствена е тя.

Себастиан стисна очи. Лежеше наполовина върху нея, ръката й все още бе здраво увита около врата му, краката й — преплетени с неговите, а дланта му силно се притискаше между бедрата й. Беше готов да се закълне, че още усеща вълните на оргазма й с върховете на пръстите си. Ако завъртеше главата си само няколко сантиметра настрани, устните му щяха да попаднат точно върху гърдата й. Дори само да гледа как гърдите й се надигат, докато диша учестено, бе предостатъчно той да забрави всяко чувство за въздържание. С огромно съжаление леко се отдръпна от нея.

— Какво те накара да промениш мнението си? — прошепна тя с нисък и още дрезгав глас. — За мен?

Той стисна зъби и бавно седна. Все още бе толкова възбуден, че всяко движение му причиняваше болка.

— Никога не съм променял мнението си за теб.

— За това дали искаш да ме видиш — поправи се тя. — Закле се, че ще избягваш гората, за да избягаш от мен. Пожела ми късмет сама да намеря пещерата. Отказа да гостуваш в дома ми, защото нямало за какво да си говорим. Но ми изпрати книга и дойде да се срещнеш с мен днес.

Погледна я и усети как нещо в гърдите му неочаквано се обърна. Тя лежеше красива и поруменяла от вълнение върху стария килим и възглавниците, които той донесе от Монтроуз Хил Хаус.

— Исках да знам дали си приела моя подарък за помирение. Върху лицето й се спусна сянка.

— Разбирам.

Той съжали за уклончивия си отговор. Хвана дланта й и я вдигна към устните си. Дори от това невинно докосване ерекцията му още повече се усили.

— Исках да те видя отново, макар да знам, че не го заслужавам. Ти трябваше да откажеш среща с мен, след като ти говорих така грубо последния път, но ето те тук сега. Преди малко бях напълно сериозен: рядко се срещат такива жени и не мога да се откъсна от теб.

Тя се усмихна и в залата сякаш стана по-светло.

— Знаех, че не си сериозен.

Устните му потрепнаха. Всъщност бе съвсем сериозен. Беше прекарал в самота толкова дълго; беше избягвал хората толкова дълго, че бе забравил какво е да имаш приятел. Но Абигейл, осъзна той изведнъж, бе точно това: приятел. Човек, с когото се чувства спокоен. Който не е безразличен към неговите чувства и мисли. Който е готов да го защити, вместо да се тревожи от присъствието му.

Тя, разбира се, беше и много повече… Пулсиращото във вените му желание да я люби, тук и сега, в момента бе само временно укротено, но в никакъв случай не бе отслабнало. Той обърна ръката й и погали с палец нежната вътрешност на дланта й.

— Никой друг в Ричмънд не би простил ужасното ми поведение.

— Не ти ли се иска понякога да накараш хората да променят мнението си?

Обърна се към нея и сложи ръка зад главата си.

— Не. Хората, които смятат, че съм убил баща си… Не давам пукната пара какво си мислят те. — Завъртя пръст около дланта й, а после я вдигна към устните си, за да я целуне. — Но виж, какво мислиш ти, е важно за мен.

Тя отново вдигна очи към него.

— Аз мисля, че тази пещера е най-прекрасното място в Ричмънд.

Той се усмихна. Ако питаха него, всяко друго място щеше да е също толкова прелестно колкото пещерата, когато Абигейл Уестън е при него.

— Съгласен съм.