Каролайн Линдън
Цената на един скандал (3)

Глава 2

Този път майка им явно се оказа не дотам податлива на увещаванията на съпруга си, защото, когато седмица по-късно семейство Уестън се прибраха с целия си багаж в Харт Хаус, в новия й будоар я чакаше огромна изненада. Абигейл и Пенелопе се спуснаха по стълбите, щом чуха гласа на майка си, но едва успели да влязат в стаята, се разбра, че всичко е било от радост. Госпожа Уестън държеше до бузата си шаваща топчица с черно-кафява козина. По мъничкото розово езиче, което трескаво ближеше лицето й, момичетата бързо разбраха как баща им бе измисли да спечели благоволението й.

— Не е ли сладичък? — възкликна майка им, стиснала паленцето. Животинчето беше толкова дребно, че спокойно се събираше в едната й длан. Пенелопе ахна развълнувано и се затича към майка си.

— Всяка дама с дом в провинцията трябва да си има куче — каза баща им от другия край на стаята. Стоеше на прага на свързаната с будоара спалня и изглеждаше твърде доволен от себе си.

— О, Томас, не биваше! — Жена му се усмихна широко, в пълна противоположност с думите си. — Какво сладко животинче!

— Като го гледаш как тича по моравата, надявам се Харт Хаус да започне да ти харесва все повече — намигна шеговито съпругът й.

— Ти си манипулатор, Томас Уестън!

Майка им остави кученцето да близне още веднъж лицето й и го предаде в ръцете на Пенелопе, а тя на свой ред започна да му гука и да му се радва.

— Но в този единствен случай ти благодаря от все сърце! Прекоси стаята и го целуна по бузата.

— В този единствен случай, моля ви се! — Баща им вдигна ръце, симулирайки отчаяние. — Ако знаех, че този малък ловец на мишки така ще ти хареса, щях да съм ти го взел преди много години.

— Ловец на мишки! В никакъв случай! — запротестира жена му и отново се затича да гали кученцето.

— Той е твърде сладичък за такава работа — добави и Пенелопе, кикотейки се, докато кучето дърпаше със зъбки воланче на роклята й.

Баща й само поклати глава.

— Как ще го наречеш, скъпа?

Майка й погледна с любов към новото си бебе.

— Майло.

Майло бързо зае място в центъра на всички събития в Харт Хаус — както добрите, така и лошите. Госпожа Уестън го водеше със себе си навсякъде, но той беше по-бърз от невестулка и само дебнеше секунда невнимание, за да се шмугне в някой шкаф или килер. По няколко пъти на ден цялото семейство се втурваше да издирва Майло. Още след първото неистово търсене господин Уестън обяви, че всяко куче е длъжно само да си намира пътя до дома и отказа повече дори да си мръдне пръста, за да го търси. Джеймс пък започваше да недочува всеки път при споменаването на Майло. Пенелопе се радваше на кученцето почти колкото и майка им, но се случваше все така, че когато Майло изчезнеше и трябваше да го търсят, тя никога не беше наблизо. Както обикновено Абигейл отнесе всичко и при всяко изчезване се втурваше да помага на майка си. Според нея палето наистина беше много мил компаньон, но и голяма напаст.

Най-сериозната неприятност обаче се случи във вечерта на бала. Баща им бе планирал той да се състои седмица след пристигането им — изключително кратко време за такова мащабно събитие. Майка им, както обикновено, успя да се справи, но се наложи да пожертват обичайния мир и хармонията в дома. И, разбира се, в цялата суматоха на приготовленията Майло успя да изчезне.

— Къде ли се е дянал? — притесняваше се госпожа Уестън, срещайки по-голямата си дъщеря в антрето, украсено за случая с всякаква зеленина и копринени панделки. — Казах на Мери да го заключи в стаята ми, но тя го е оставила да се измъкне! Виждала ли си го, Абигейл?

— От днес следобед не съм.

— Божичко! — Майка й притисна устата си с длан. — Дано само не е излязъл навън. Толкова е мъничък, че може да го смажат конете или колелата на някоя карета!

— Ще отида да го потърся — предложи Абигейл. — Вече съм облечена, а ти имаш и други задачи.

Например да успокои нацупената Пенелопе. Абигейл нямаше никакво намерение да се занимава с това. Откакто пристигнаха в Ричмънд, й дойде до гуша да се бори с тягостните настроения на сестра си, а и по някаква причина Пенелопе днес през целия ден бе особено сърдита.

— Благодаря ти, миличка. — Майка й стисна дланта й. — Не се отдалечавай много обаче. Ако не го намериш близо до къщата, ще накарам Джеймс да го потърси. Той така и така отказва да присъства на бала — завърши тя с мрачен тон. — С какво ли съм заслужила мъжете в живота ми да са все такива… — Поклати глава видимо раздразнена.

— Няма да се отдалечавам — обеща Абигейл. — Сигурно е наблизо. Крачетата му са твърде къси, за да отиде много далеч.

Майка й се усмихна, помаха й и забърза нанякъде. Абигейл излезе от къщата. Понеже прислугата подреждаше стаите за бала, все някъде бяха оставили отворена врата, та кученцето да се измъкне незабелязано.

Тръгна по покритата с чакъл пътека, викаше палето по име и се оглеждаше наоколо. Беше й приятно да е навън, където беше тихо и хладно и не се налагаше да слуша безкрайните оплаквания на Пенелопе. Само за седмица Пенелопе състави цял поменик неща, които не й харесваха в новата къща: чувал се шумът от лодкарите по реката, наоколо нямало магазини, скърцането на вратата на спалнята й я дразнело. За Абигейл обаче най-неприятното от пребиваването в Ричмънд беше да понася непрекъснатото мрънкане на сестра си. Иначе смяташе, че баща им е направил изключително добър избор с имота. Колкото и да й харесваше трескавото движение в Лондон, тук царяха мир и спокойствие, които в града не можеше да намери. Въздухът също бе различен — някак по-топъл и по-мек, нямаше ги градските миризми. Точно по тази алея уханията на разцъфтелите храсти и дървета бяха неземно приятни и затова тя бързо се превърна в любимо място на Абигейл. Без колебание тя свърна по нея и дълбоко пое дъх, наслаждавайки се на ароматите. Харт Хаус й харесваше дори повече, отколкото очакваше.

Стигна до края на Уханната алея и спря да се огледа.

— Майло! — отново извика тя. — Къде си се скрил, глупаво кученце? В храсталака срещу нея се чу шумолене. Тръгна напред, свиркайки с уста.

— Ела тук. Майло. Господарката ти се тревожи за теб!

Майло послушно излезе от храсталака, махайки с опашка и с високо вирната глава. За ужас на Абигейл в устата му имаше нещо; нещо, което се гърчеше и се мъчеше да се освободи.

— Майло! — извика смаяно тя. — Пусни го веднага! Кученцето я видя и подскочи настрани с весело блеснали очи. О, не, той явно мислеше, че е игра!

— Майло! — строго повтори тя, — пусни веднага заека!

Защото животното между зъбите му наистина поразително приличаше на зайче. Стомахът й се сви при мисълта, че обратно към къщата ще трябва да носи кучето, цяло омазано с кръвта на милото зайче.

Майло тръсна глава, сякаш в отговор на командата й, а заекът нададе още един отчаян писък. Абигейл закри с длан устата си; нямаше представа, че зайците издават такива звуци.

Клекна, като се стараеше полите на роклята й да не опират в пръстта.

— Майло — изрече тя с нежен, но твърд глас, — ела тук. Нямаше представа как да му вземе заека, но й се струваше, че най-важното е първо да хване кучето.

— Ела тук, момчето ми.

Той се отдръпна назад, без да спира да маха късичката си опашка. Абигейл стисна устни. Защо не се сети да донесе нещо вкусно, та да го примами?

— Ела — повтори тя, приближавайки се на пръсти към него. — Ела тук.

Вместо отговор кучето се обърна и заподскача по пътеката, без да изпуска плячката. Абигейл се изправи бързо и хукна след него.

— Майло, ела тук, пакостнико!

Но той само затича още по-бързо, като от време на време тръскаше глава, след което сви наляво по една по-широка пътека, която навлизаше в гората.

Тя спря, стиснала полите на роклята си. Майка й я предупреди да не отива далеч. Нямаше никаква надежда да намери малкото кафяво куче в гората, защото бързо се стъмняваше. Най-разумно беше да се върне в къщата и да накара майка си да изпрати Джеймс в шубраците, за да залови този дребен убиец на зайци.

— Няма да те гоня навътре — предупреди тя кучето. Все още го чуваше да шумоли след ниските храсти, макар вече да не го виждаше. — Нищо няма да ти стане, ако прекараш една нощ в гората.

Не й мина през ума да се притеснява и за дребните животни в гората, останали в такава опасна компания.

Но тъкмо се обърна, за да си тръгне, и се чу изквичаване, явно от Майло. Последва дълбок заплашителен лай от много по-едро куче. Чу се още едно изквичаване, този път още по-високо и болезнено, и Майло започна да скимти. Абигейл се извърна и тръгна към пътеката, забравила напълно яда си. Майка й щеше да бъде съкрушена, ако нещо се случи с кученцето.

— Майло! — извика тя и изтича към дърветата. — Къде си? — Нагази между клоните и по увитата по тях дива лоза, доколкото й беше възможно. Усети как косата й се заплита тук и там, а фибите падат една по една. Повдигна нагоре полите си и навлезе още по-навътре в гората.

— Майло!

Чуваше нещо и се надяваше това да е кученцето. Шумолеше из листата и клонките пред нея, като продължаваше силно да скимти. Ако се е закачил някъде, ще бъде по-лесно да го хване. А колкото до другото куче, което лаеше с такъв дебел и страшен глас… за него не искаше и да си мисли в момента.

Едва не падна от уплаха, когато пред нея се изпречи огромен черен звяр. Той повдигна едрата си глава с огромни челюсти и я погледна със спокойни очи, след което отново излая толкова силно, че се чу ехото от гласа му. Имаше чувството, че самото Баскервилско куче се е явило пред нея, макар животното да изглеждаше съвсем миролюбиво.

— Не се страхувайте от него — обади се глас. — Нищо няма да ви направи.

Човешки глас тъй близо до нея я накара да подскочи стресната. Успя да види мъжа едва след няколко секунди. Непознатият, облечен с кафява връхна дреха, която се сливаше с околните дървета, свали шапка при приближаването й.

— Много ме стресна — успя да изрече тя.

Непознатият се усмихна.

— Случва му се понякога. Седни — обърна се той към кучето и то послушно изпълни командата. — Ваше ли е това куче там?

— Да. Искам да кажа, на майка ми е — отвърна тя. — Майло. Още е кутре, но избяга от къщата и май има заек в устата.

Той погледна към мястото, откъдето се чуваше скимтенето.

— Териер ли е?

— Да, златистокафяв териер.

Той кимна.

— Сега ще го донеса. Хвърли поглед към роклята й.

— Май не сте облечена подходящо за разходка в гората.

Тя се изчерви и осъзна, че все още стиска полите на роклята си почти около кръста, а краката й се виждат до коляното.

— Не планирах да се разхождам из гората. Проклетото куче избяга и аз се затичах след него.

Пусна роклята си и се опита да я позаглади. За миг очите му се стрелнаха надолу, проследявайки спускането на полите й.

— Явно сте били на много елегантно тържество. Няма да ви задържам повече.

Закачи шапката си на един клон над главите им и навлезе в гъсталака от орлова папрат и паднали дървета, подсвирквайки си. Едва когато се наложи да прескочи един клон, тя забеляза, че той използва бастун, притиснат здраво към лявата му страна.

— Благодаря ви, сър — извика срамежливо след него Абигейл.

Чувстваше се много неловко да стои така насред гората в компанията на огромното куче, което не сваляше очи от нея, макар наистина да не бе мръднало, откакто господарят му заповяда да седне. А и не знаеше как да тълкува коментара му. Очевидно не беше негова вината, че тя закъснява за бала. Виновен беше Майло, тя самата, а също и неразумната прислужница Мери, ако трябва да сме честни. Зачуди се кой ли е той. Родителите й бяха поканили почти всички в Ричмънд и повечето поканени бяха приели. Явно той не беше приел; или пък не беше от Ричмънд.

Въпреки това отиде да й донесе Майло, за което тя бе изключително благодарна. Като напрегна очи, успя да го види как коленичи и изчезва зад един храст, а след няколко минути се появи с Майло в ръце. Той крачеше бавно обратно през гъсталака към нея и от време на време разбутваше с бастуна си папратите от пътя си.

— Благодаря ви — повтори тя, когато той се приближи. — Думи нямам да ви опиша колко не ми се искаше да влизам там.

Протегна ръце, за да поеме кученцето.

Той хвана кутрето за врата, вдигна го и внимателно го огледа. Майло започна да се гърчи и да скимти, но след едно кратко „Шшшт!“ от непознатия млъкна на секундата.

— Много е мръсен. — Очите му пак се плъзнаха по дрехата й. — Ще изцапа роклята ви.

Абигейл сви устни. Даже и тя виждаше калта по козината на кучето, която със сигурност щеше да изцапа красивата й копринена рокля.

— Ще я сменя.

— Аз ще го пренеса до къщата.

Той пъхна кученцето под мишница.

— Харт Хаус?

Тя го погледна учудено.

— Да. Откъде знаехте?

Той остана напълно сериозен.

— Няма как да сте дошли отдалеч, а Харт Хаус е най-близката къща. Освен това чух, че наскоро някакъв мъж с две красиви дъщери купил Харт Хаус. Предполагам, вие сте едната.

— Казвам се госпожица Абигейл Уестън — бавно, с колеблив глас се представи тя.

Това комплимент ли беше? Хитър начин да се запознаят?

— Така си и помислех.

Той посегна и си взе шапката от клона, където я бе закачил.

— Да тръгваме ли?

Тя искаше да го попита кой е. Искаше й се да го попита защо е в гората: не носеше пушка, значи явно не бе тръгнал на лов. И макар да знаеше, че и собствениците на съседен имот също използват тази гора, беше сигурна, че тя все пак е собственост на баща й.

— Какво ви накара да мислите, че съм госпожица Уестън?

— Слухове. — Той посочи изхода от папратите с бастуна си. — Заповядайте, моля.

— Ако имате въженце, ще го вържа около врата на Майло и ще го отведа до вкъщи — направи последно усилие тя.

— Нямам въженце.

Не изглеждаше нетърпелив, а просто говореше с досада, сякаш тя му пречи да изпълни някакво задължение. А вероятно точно така и беше, защото никак не изглеждаше доволен да е тук.

Абигейл си каза наум, че трябва да му е благодарна, и смекчи тона си.

— Благодаря ви. Съжалявам, задето ви създадох толкова много неприятности.

Той я изгледа продължително.

— За нищо, госпожице Уестън — измърмори накрая с нисък глас. — Какво ще кажете да излезем от гората, преди да е станало твърде тъмно?

Тя погледна към небето.

— Ах! Да…

Ставаше късно, а се налагаше да си смени обувките, ако не и роклята, преди да се появи на бала. Родителите й сигурно щяха да се ядосат. Извърна се и тръгна през гъсталака, вслушвайки се в стъпките зад гърба си. Той прошепна нещо на кучето си, което тръгна послушно най-отзад, но не пророни повече и дума.

Няколко минути вървяха по тясната пътечка така, един зад друг. Абигейл не знаеше какво да каже. Неговите стъпки почти не се чуваха; единственият звук беше дишането на голямото куче. Тя дискретно махна няколко листа от косата и от роклята си. Ще трябва да се отбие в стаята си и да провери пред огледалото какви щети е понесла. Щеше да изглежда много по-зле, ако й се беше наложило да лази из гъсталака, за да вади Майло, но без съмнение и сега тоалетът й бе пострадал доста.

Щом пътеката стана достатъчно широка, тя изостана малко, за да вървят заедно. Струваше й се странно да крачи пред него като някаква принцеса, следвана от прислужника си. Той се движеше с лекота въпреки бастуна; ако не го беше видяла, би си помислила, че само леко понакуцва заради наскорошно навяхване. Но сега, когато вървеше до него, тя забеляза как той се обляга на бастуна, при което мускулите на ръката му се напрягаха.

— А видяхте ли някаква следа от заека, когато открихте Майло? — попита тя в опит да прекъсне неловкото мълчание.

— Не. По него нямаше кръв, така че, предполагам, заекът се е измъкнал.

— Слава богу — възкликна тя. — Толкова се притеснявах как ще кажа на майка си, че е убил зайче.

Той я погледна косо.

— Така правят териерите. Гонят зайци и плъхове.

— Но този не е такъв — отвърна тя. — Той е глезено животинче. Подарък от баща ми за майка ми вместо извинение.

— Тогава най-добре да го обучи както трябва и да го държи вътре.

— Лесно е да се каже — каза тя тихичко. — Но съм ви вечно благодарна, че го донесохте. В какво се беше оплел?

— В някакви къпини.

Той пак вдигна кученцето. Езичето на Майло се показа и той щастливо запъхтя, като забеляза Абигейл.

— Подстрижете му козината, ако не искате да се закача във всеки трън, край който мине. — Той замълча за момент. — За какво е било извинението?

— Ами…

Тя се изчерви и погледна напред. Майка й никога нямаше да й прости, задето е споделила с напълно непознат, че татко е купил Майло като извинение за къщата.

— За едно недоразумение.

— Аха.

Той пак пъхна кученцето под мишница.

— Надявам се извинението да е било прието.

— Очевидно.

Не само прието, но и прегърнато най-искрено. Абигейл забели очи.

— Майка ми сигурно ще ни посрещне на вратата с половината жандармерия, готова да претърси цялата местност, за да го намери.

— Не би ли трябвало вече да посреща гостите си?

— Ами… Може би — смотолеви тя. Значи той сигурно знае за бала, както и кога започва. Кой беше той? — Извинете, сър, но аз не знам името ви.

За първи път лека усмивка се появи на устните му.

— Не се ли досетихте вече?

Тя прехвърляше наум възможностите. Как се казваше това имение, с което граничи техният имот? Монтгомър… Меримонт… Монтроуз Хил Хаус, с облекчение си спомни накрая.

— Вие сте собственикът на Монтроуз Хил Хаус! Усети се леко колебание, преди той да отговори.

— Точно така.

Абигейл изчака, но той не си каза името. Изобщо той не каза нищо повече, а продължи да крачи със същия постоянен ритъм. Беше малко грубичко, честно казано.

— Съжалявам, че не сте имали възможност да дойдете на бала на майка ми.

И това също беше грубичко, но пък тя знаеше, че майка й е изпратила покана до Монтроуз Хил Хаус. Само дето не успяваше да си спомни името на собственика.

— Не стана ли по-добре за вас, че не съм дошъл на бала? — невъзмутимо отговори той. — Ако се бях приготвял да дойда на бала, нямаше да съм в гората, за да спася кучето ви.

— Но можехме да се срещнем при по-приятни обстоятелства.

Непознатият отново я погледна с неразгадаемите си тъмни очи.

Абигейл смело отвърна на този поглед. Той беше наистина поразителна фигура, по свой си, някак мрачен начин. Тъмната му чуплива коса се виеше над яката, а раменете му изглеждаха широки даже под палтото. Държеше Майло без никакво усилие в голямата си длан, независимо че не беше особено едър, а по-скоро стегнат и дългокрак. Но точно лицето му привлече вниманието й. Носът му беше издължен, леко изгърбен. Клепачите падаха някак тежко над очите и му придаваха малко сънен израз, въпреки живия блясък в погледа. Край устните му обаче нямаше бръчици от чести усмивки, макар че самите устни бяха плътни и чувствени. Доста мрачен мъж, помисли си тя, който явно пази тайни.

— И какво би се променило, ако се бяхме срещнали при по-приятни обстоятелства? — попита той най-сетне много тихо. — Аз не посещавам балове.

— Съвсем никога? — изненада се тя.

— Не. — Той извърна поглед. — Скоро ще разберете.

— Много е тайнствено — едва успя да изрече тя.

— Извинявам се. Не исках да прозвучи така. Най-сетне стигнаха близо до къщата.

— Влезте вътре и изпратете някоя прислужница.

Тя се намръщи, че я командват по този начин.

— Моля ви, заповядайте вътре, сър. Майка ми сигурно ще пожелае да ви благодари, задето спасихте нейния любимец.

Той въздъхна.

— Вашите благодарности са достатъчни.

Той спря и премести Майло, който отново започна да мърда усилено, усетил, че се прибира у дома.

— Шшшт — укроти той за втори път кутрето и то отново се смълча. — Ще избяга, ако го пусна.

— Дайте ми го тогава.

И пак протегна ръце да поеме кученцето.

Този път погледът му не беше кратък и мимолетен. Огледа добре косата й, прибрана с клончета жасмин, сетне лицето й, после очите му се плъзнаха бавно по фигурата й, чак до върховете на зелените й сатенени пантофки. Под този изгарящ поглед Абигейл не можеше да помръдне, макар че той не правеше нищо друго, освен да я гледа.

— Ще изцапа роклята ви — прецени той. — Носих го чак дотук, няма сега да ви го дам, за да ви омърси накрая. Твърде сте хубава, за да ви цапаме.

Появата на брат й спести необходимостта от отговор на тези думи. На минаване край къщата той ги видя, спря и дойде при тях.

— Абигейл! Най-сетне те намерих. Мама започна да се притеснява.

— Майло избяга в гората и този джентълмен беше тъй любезен да го хване.

Обърна се с предизвикващ поглед към непознатия. Сега нямаше как да не се представи.

— Много мило от ваша страна, сър. — Джеймс учтиво се поклони. — Джеймс Уестън, на вашите услуги.

Очите на непознатия отново се плъзнаха към нея, преди да отвърне на поклона на Джеймс.

— Себастиан Вейн, от Монтроуз Хил Хаус.

— Благодаря ви, че доведохте сестра ми у дома. — Ядосан, Джеймс погледна към кученцето. — Ще ми се да можех да кажа същото и за този плъх там.

— Той не е плъх — запротестира Абигейл, макар че и на самата нея й бяха минали доста нелюбезни мисли по адрес на Майло. — Мама го обича толкова много.

— Това няма нищо общо. По природа той си е ловец на плъхове и ако не беше „любимият пухчо на мама“, щеше да е в конюшнята и да си върши работата — троснато отговори Джеймс, имитирайки сестра си Пенелопе при описанието на кучето.

— Може би и на него би му харесало повече в конюшнята. — Мистър Вейн протегна ръце с гърчещото се в тях кученце и го подаде на Джеймс. — Приятна вечер, сър.

— Няма ли да влезете? Майка ми би искала да изрази благодарността си.

Джеймс неохотно пое Майло и задържа калното кученце далеч от палтото си. Майло размаха опашка и весело изплези малкия си розов език.

— Сестра ви вече беше тъй любезна да ме покани, но се налага да откажа. — Докосна широкополата си шапка. — Приятна вечер, госпожице Уестън. Господин Уестън.

Този път почти не я погледна, а се обърна и закуцука, отдалечавайки се. Голямото черно куче все така мълчаливо подтичваше подире му.

— Браво — възкликна Джеймс, когато фигурата на неочаквания посетител се загуби по пътеката. — Вече имаме завоевание.

Абигейл се намръщи.

— Сигурно имаш предвид завоевание на Майло. Защото спокойно ще те уверя, че този човек не ме понася. Даже не ми каза името си. Брат й се ухили до уши.

— Шегувам се, Аби. Себастиан Вейн! Бил като отшелник. Мама се изненада, когато отказа поканата за бала, но татко я увери, че Вейн никога не излизал.

— И защо?

Абигейл се обърна и го погледна. Струваше й се достоверно, че е самотник, имаше чувството, че е забравил да говори с хора. Но последния път, когато го погледна, в очите му просветна нещо; нещо почти като копнеж. Сякаш искаше да приеме поканата й, но неизвестно какво го възпираше. И беше казал, че е хубава.

Джеймс сви рамене.

— Горкият, никак не му провървяло, а и това, че куца, никак не помага. Ако един мъж не може да танцува и не може да си позволи достатъчно хубави дрехи…

— Аха… — Абигейл продължи да гледа към гората, въпреки че мистър Вейн отдавна бе изчезнал в нея. — Не е задължително това да превърне човек в отшелник.

— Мъжете си имат гордост, Аби — довери й той. — И знам, че мама ще сметне за много неприлично да се бавиш тук, докато тя вътре посреща цял Ричмънд. По-бързичко, сестричке.

— Тогава ти поеми Майло. — Усмихна се сладко, като видя изражението му. — И почисти козината му от калта.

Остави го да се мръщи на кученцето и влезе в къщата, където пъргаво се изкачи по задните стълби към стаята си. Един бърз поглед в огледалото показа, че има листа в косата и някои фиби са се изхлузили, но инак роклята изглеждаше добре, ако не броим няколко петънца от кал по подгъва. Изчетка ги бързо и седна пред тоалетката, за да си оправи прическата.

Отшелник, значи. Но защо? Може да е изпаднал във финансови затруднения, но къщата му беше изискана и красива, стабилна тухлена сграда. Виждаше се съвсем ясно от хълмчето, което се издигаше зад Харт Хаус. А и самият той беше достатъчно привлекателен, дори при тази необичайна хладина, така че повечето момичета изобщо не биха се впечатлили от накуцването. Помагаше си с бастуна, но почти незабележимо. Абигейл долавяше, че той всъщност не иска да е отшелник. Какво му пречеше да се спотаи, докато тя гони Майло, и изобщо да не се появи пред нея? Тя не го беше забелязала, докато той не я заговори. Не беше длъжен да я изпраща до къщата! Не беше нужно да й хвърли този дълъг, оценяващ поглед, все едно иска да попие всяка черта на лицето й…

Е, ако от баловете изобщо има някаква полза, то това са клюките. Мистериозен мъж като Себастиан Вейн няма как да не възбуди слухове. Закрепи последното клонче жасмин в косата си и тръгна по стълбите, решена да научи всичко за него.