Каролайн Линдън
Цената на един скандал (26)

Глава 25

Лорд Атертън избута Абигейл и Пенелопе навън. Самият той беше доста пребледнял и Абигейл му благодари наум, задето ги спря, преди да видят какво има вътре. Себастиан остана в гробницата.

За да се отърси от притеснението, тя попита сестра си:

— Какъв подкуп предложи на лорд Атертън, за да го накараш да дойде тази вечер?

— О, реших, че дължи това на Себастиан, след вечерята при графа… Обещах да му кажа къде е пещерата, ако дойде да помогне. — Пенелопе се усмихна колебливо. — Свърши работа.

— Така е.

Значи не биваше да забравя да предупреди Себастиан да изнесе килима и възглавниците от пещерата, да не би някой да остане с грешна представа какво се е случвало там. Или по-точно да остане с правилна представа…

Лорд Атертън се върна по стъпалата, но не влезе. Първо затвори тежката външна врата, после отново я отвори. Тя се приближи до него.

— Какво правите?

— Чудех се как ли се е заключил. — Застанал отвътре на вратата, той избута резето. — Не знаех, че и отвътре има резе. — Погледна все още открехнатата врата. — Сигурно господин Вейн е имал ключове.

Пенелопе дойде при нея.

— Каква ужасна смърт — намръщи се тя. — Сам в тази тясна крипта.

Искал е да умре. Помолил е Себастиан, а когато синът му отказал да помогне, Майкъл е намерил друг начин. Навярно е искал да умре точно така: до любимата си съпруга, без да тежи на съвестта на сина си. Абигейл безмълвно потърси в тъмнината ръката на сестра си.

Когато Себастиан излезе, наоколо вече цареше пълен мрак. Палтото му беше покрито с прах и накуцването му бе по-тежко; носеше голяма кожена торба. Внимателно затвори разбитата врата, после затвори външната врата и сложи резето. Подаде торбата на Бенедикт.

— Не съм ги броил — каза тихо той, — но вътре има гвинеи. Бенедикт не помръдна.

— Съжалявам.

Себастиан само го погледна. Обърна се към Абигейл, а тя се сгуши в прегръдките му, без да обръща внимание на мръсотията и паяжините по палтото му. Той се опита да я спре, но после я остави да се мушне под палтото, за да го прегърне; опряла лице в гърдите му, тя чуваше учестеното му дишане.

— Изглеждаше сякаш е намерил покой — прошепна той с леко дрезгав глас. — Сигурно е дошъл, след като съм претърсил тук първия път. Имах да проверявам толкова много места. Ако само се бях върнал и бях погледнал отново…

Тя стегна прегръдката си около него.

— Всичко свърши. Кой знае какво си е мислил, но сигурно е дошъл тук нарочно.

Резето отвътре и заключената врата не й даваха мира. Майкъл Вейн не е искал да го намерят.

— Да вървим. — Гласът на Бенедикт прозвуча унило. В едната си ръка държеше торбата. — Да вървим, Себастиан.

Чул името си, Себастиан вдигна глава. Няколко секунди той и Бенедикт се гледаха безмълвно, а после той отново сведе поглед към Абигейл. Тя кимна, изпълнена с надежда. Време беше да вървят и да кажат на всички колко много бяха грешили за него.

Даже и под мъждивата светлина на фенера в ръцете на Пенелопе тя успя да види уморената му усмивка.

— Да. Да се прибираме у дома.

* * *

Себастиан пристигна в Харт Хаус рано на следваща сутрин, още преди Абигейл да е свършила с обличането. Събитията от предишната вечер не й позволиха да заспи до малките часове на утрото, а после спа по-дълго от обикновено. Научи за пристигането му, когато сестра й се втурна в стаята, докато прислужницата оправяше прическата й.

— Себастиан дойде!

— Какво? Откъде знаеш? — Абигейл скочи от стола, без да обръща внимание на възклицанието на прислужницата, че косата й не е готова.

— Майло взе да лае и отидох да надникна. — Пенелопе се усмихна широко. — Няма ли да идеш да го видиш?

— Разбира се.

Тя грабна шнолата от стъписаната прислужница, мушна я на посоки в косата си и се затича надолу по стълбите.

Томпсън седеше на пост пред вратата на бащиния й кабинет.

— Съжалявам, госпожице Уестън, но имам заповед да не влизате.

— Нека само да почукам.

— Нито да чукате.

Пенелопе се залепи до нея точно в момента, в който вратата на кабинета се отвори и оттам се показа баща им с вбесено изражение.

— Абигейл, влез веднага! Само Абигейл — изръмжа той, когато и сестра й се опита да се вмъкне.

Тя хвърли извинителен поглед към сестра си, преди да влезе в кабинета.

— Заради снощното излизане заслужаваш да те напляскам! — Баща й тръгна ядосано към креслото си. — Къде ти беше умът, по дяволите!

Тя изтича и седна до Себастиан на дивана.

— Аз го обичам, татко. Не позволи да се омъжа за него, защото го мислиш за крадец, затова трябваше да докажем, че не е вярно.

— Ами ако беше сгрешила?

Тя се усмихна на Себастиан. Той й отвърна с още по-широка усмивка. Абигейл имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от радост. Никога не го бе виждала толкова щастлив.

— Знаех, че не греша.

— Баща ти е съгласен, след като прочете писмото на лорд Стратфорд. — Себастиан отново се обърна към баща й. — Имате ли друго възражение, господин Уестън?

— Лорд Стратфорд…

Баща й измърмори нещо под нос. Подаде на Абигейл лист, който взе от писалището си.

Уважаеми господине,

Длъжен съм да опровергая едно невярно впечатление, което може би сте добили при разговора ни преди няколко вечери. Напълно съм сигурен, че Себастиан Вейн не е замесен в каквато и да било кражба от Стратфорд Корт.

Граф Стратфорд

Тя вдигна изпълнени с надежда очи към баща си. За момент той само я гледаше, сякаш мислейки за нещо друго, после въздъхна и прокара длан по лицето си.

— И това, предполагам, е моментът, в който аз трябва да призная, че съм грешил, а ти си била права, нали?

— Имате ли друго възражение, господин Уестън? — повтори Себастиан. Ръката му бе свита в юмрук върху коляното, а самият той изглеждаше напрегнат като тетивата на лък.

Томас Уестън въздъхна. Извърна поглед от двамата и поклати глава, после се обърна към Абигейл. Гневът се бе изцедил от лицето му и сега той изглеждаше само натъжен.

— Единствено, че ужасно ще ми липсва!

Абигейл ахна и скочи да го прегърне.

— Благодаря ти, татко!

После се извърна и се хвърли в обятията на Себастиан. Той се бе изправил заедно с нея и веднага я прегърна.

— Дайте ми минутка да изляза от стаята — леко намръщено промърмори баща й, докато се изправяше. — Но ще бъда пред вратата! Да го имате предвид, Вейн!

Преди дръжката да щракне, Себастиан вече я целуваше. За миг в света нямаше никой друг, освен тях двамата, вкопчили се един в друг, и вече нищо не можеше да ги раздели.

— Писмото на Стратфорд? — попита го тя след известно време, когато косата й съвсем се бе измъкнала от шнолата, а неговото сако изглеждаше сериозно раздърпано.

Той се усмихна.

— И аз съм смаян като теб! Бенедикт го изпрати рано тази сутрин с молба аз да го донеса. Някак се бе досетил, че ще дойда… — Той повдигна брадичката й и я целуна отново — толкова дълго, че Абигейл почти забрави за какво говореха. — Изпрати и още едно писмо — съобщи той, вече не толкова весел. — От баща ми. Било вътре в торбата. Сигурно го е написал с намерението да го остави за мен, а после се е объркал или е променил решението си. Той… Той пише, че смятал да отиде при майка ми и да ме остави на мира. Ако го бе оставил на видно място онази нощ, аз щях да го намеря навреме и…

Тя сложи пръст върху устните му.

— Недей. Сега нищо не може да се промени. Трябва да простиш на себе си.

Той кимна. Нежно пое дланта й и я обърна, така че да притисне устни към китката й, там където се усеща пулсът.

— Предпочитам да мисля за бъдещето.

— А то ще донесе… — подкани го тя, а сърцето й спря за миг, виждайки блясъка в очите му и познатата полуусмивка.

— Сватба. — Той я целуна. — Семейство. — Пак я целуна. — И цял един живот с теб.

Тя въздъхна и обгърна врата му с ръце.

— Точно както трябва да бъде.