Каролайн Линдън
Цената на един скандал (16)

Глава 15

Съгласно обещанието си, лорд Атертън се появи на следващата сутрин.

Икономът обяви за пристигането му и госпожа Уестън учудено повдигна вежди. Пенелопе хвърли радостен поглед към сестра си, а самият гостенин, въведен от иконома, дари всички с ослепителна усмивка. След сърдечните поздрави той се обърна към майка им:

— Ако не е твърде нахално, бих помолил за разрешение да се разходя из гората ви, мадам.

— Но разбира се, сър. — Тя се усмихна към Абигейл. — Дъщеря ми спомена за вероятността да се отбиете. Добре дошли сте да се разхождате, когато пожелаете.

— Благодаря ви. Госпожица Уестън ми каза същото, но не исках да злоупотребявам с вашата любезност и да се разхождам из земите ви без разрешение — обясни той.

— Но моля ви! Татко не би имал нищо против — усмихна се Абигейл. Баща й остана предоволен да чуе за молбата на лорд Атертън. — Каза, че можете да се разхождате в гората, когато поискате, особено след като добре я познавате.

— Много любезно от негова страна. — Той се усмихна, а в очите му се появи весел блясък. Днес беше облечен с цивилни дрехи, а от сивия му сюртук очите му изглеждаха още по-сини. — Макар че навярно ме надценява. Не съм влизал в гората поне от десет години. Не е изключено да се загубя.

Госпожа Уестън се усмихна.

— Абигейл би могла да ви покаже най-приятните пътеки. Тя много обича да се разхожда там и добре познава мястото.

— Така ли? — Той се обърна към Абигейл. — Госпожице Уестън, ще ми направите ли удоволствието да се разходите с мен?

Настъпи оглушителна тишина. Лицето на Пенелопе бе безизразно от изненада, майка им сияеше от удоволствие. Абигейл усети, че се изчервява.

— Пенелопе се е разхождала много пъти с мен — опита се да каже тя.

— Само че глезенът още я боли от последната разходка — намеси се майка им. — Тази сутрин я видях да куца.

Пенелопе леко вдигна рамене и се престори на погълната от бродерията си. Абигейл пое дълбоко дъх.

— Разбира се. С удоволствие ще ви придружа, милорд. Лорд Атертън се усмихна още по-весело.

— Колко мило от ваша страна. Страхувах се да не разваля плановете ви.

— Не, ни най-малко — изчерви се тя още повече.

— Нашата Абигейл никога не пропуска възможност да се разходи из гората. — Усмивката на Пенелопе бе малко злобна. — Знае всички пътеки, милорд. Няма как да се загубите, дори и да искате.

Гостенинът се засмя.

— Идеален водач в такъв случай. Не бих и мечтал за по-добър.

Абигейл, ядосана на сестра си заради измислената история с изкълчения глезен — и сигурна, че сега самата Пенелопе съжалява, — отиде да си вземе шапката.

— Наистина ли ви харесва в гората? — попита лорд Атертън, докато прекосяваха моравата. Въпреки твърденията му, че е забравил всичко, той уверено я поведе към реката, отдалечавайки се от обичайните места на нейните разходки по-близо до Монтроуз Хил Хаус. Абигейл се въздържа да не погледне нагоре към хълма. Себастиан вече се намираше в Бристол.

— Да. Обичам тишината тук, между дърветата.

Той кимна.

— Аз също. Е, навярно е редно да кажа, че в момента ми харесва. Когато бях малък, най-много търсех да съм далеч от строгите учители и уроците.

— Не е за вярване! — възкликна тя.

— Но е вярно — въздъхна дълбоко той, докато двамата навлизаха под сянката на короните. — Много пъти съм се измъквал от дома и съм пресичал реката с малката лодка, сигурен, че никой няма да ме намери. В моето въображение тези дървета се превръщаха в африкански гори, диви джунгли, тайнствени кътчета от Изтока, където не е стъпвал човешки крак. И понеже учителите ми нямаше как да пресекат реката, след като бях взел лодката, наистина все едно се намирах на края на света.

Тя се засмя.

— Сигурно много ги е ядосвало.

— Така се надявам! — Той се усмихна. — Струваше си всички наказания.

— Сам ли се разхождахте?

Той се поколеба.

— Понякога. А вие обикновено сама ли се разхождате?

— Когато сестра ми не идва, а това е през по-голямата част от времето.

Паднало дърво с дебелина поне половин метър лежеше напряко през пътеката. Околните храсти бяха твърде гъсти, за да се мине през тях. Абигейл повдигна леко полата си, за да го прескочи.

— Самотата ли предпочитате? — лорд Атертън скочи през дънера и й подаде ръка. — Или компания, госпожице Уестън?

Тя хвана ръката му и стъпи върху дънера.

— И двете си имат добри страни.

Той подаде и другата си ръка и й помогна да скочи.

— Определено е така. — Той не се отдръпна, след като тя стъпи на земята съвсем близо до него. — В момента обаче предпочитам компания.

Абигейл отметна глава, за да го погледне, и почти се стресна от изражението му. Да не би той да флиртуваше с нея?

— Така ли? — Гласът й ни най-малко не успя да скрие обхваналото я смущение.

— О, да, разбира се.

Очите му не се отделяха от нейните. Абигейл се почувства почти зашеметена и неспособна да отклони поглед от него. Трудно й бе да повярва, че навремето той е бил най-близкият приятел на Себастиан, защото сега двамата бяха като от две различни планети — поне доколкото бе успяла да установи. Но навярно твърде избързваше с преценката си. Лорд Атертън беше очарователен, весел и хубав, ала — когато го опознае по-добре — не е изключено да се окаже, че със Себастиан го свързват повече неща, отколкото го разделят. Себастиан бе истински пример за човек, чиято външност крие всъщност истинската му същност.

Тя си даде сметка, че продължава да държи ръцете му. Бързо отмести очи от неговите, без да знае какво да каже.

— Сигурно сте бродили и по земите на Монтроуз Хил Хаус — успя да извика на помощ съобразителността си тя накрая. — Когато сте дружили с господин Вейн.

Ръката на лорд Атертън потрепна, но изражението му не се промени.

— Вейн? О, да. Но беше преди много години. Откъде… Откъде знаете, че сме били приятели?

— Вашата сестра ми разказа колко близки сте били навремето — бързо обясни тя. — Като момчета. Предположих, че докато сте търсели пещерата, сигурно сте бродили и по неговите земи.

Той я погледна странно.

— Да, така беше. А вие срещали ли сте Вейн, госпожице Уестън?

— Да. — Тя се опита да изтласка от ума си видението за последната им среща, но тялото й добре си спомняше. Зърната на гърдите й набъбнаха под стегнатия корсет, а сърцето й заби по-бързо. — Той е наш съсед. Разбира се, че сме го срещали.

Това изглежда го изненада.

— Казаха ми, че изобщо не се събирал с хора.

Тя се ядоса. Колко е жестоко да избягваш някого като прокажен, а после и да го обвиняваш, че не се събира с хора.

— С нас се държи много дружелюбно — увери го тя. — За първи път го срещнах точно в тази гора. Кученцето на майка ми попадна в един трънлив храст, а той го спаси и пренесе Майло до вкъщи, защото глупавото животно беше цялото в кал и щеше да изцапа официалната ми рокля.

— Че кой не би спасил една дама, изпаднала в беда? — възкликна лорд Атертън и се засмя, явно вече по-спокоен. — Не исках да го черня пред вас. От няколко години рядко идвам в Ричмънд и само слушам какво ми говорят другите. Вероятно съм чул неверни неща.

— Да. — Тя се усмихна смутено. — Много хора не са твърде любезни към него, но според мен той е много приятен човек. Не понасям, когато хората вярват на какви ли не безпочвени клюки и фантасмагории.

— Вие сте много умно момиче — отбеляза той. — Навремето с него бяхме близки като братя. Наистина прекарвахме много часове в тази гора. Търсехме загубената пещера и същевременно бягахме от учителите си. — Той отново замълча, търсейки подходящите думи. — Но през последните години никак не му провървя. Преди известно време се скарахме и оттогава не сме разменили и дума. Той, страхувам се, вече не е човекът, когото някога познавах.

— Според мен всички се променяме, израствайки — опита се да бъде дипломатична тя. — Съжалявате ли за разрива помежду ви?

Всъщност искаше да го попита как се е стигнало дотам, но той положително нямаше да й каже, ако е свързано с лейди Саманта. От друга страна, той вероятно бе наясно с причината за всички грозни слухове. Сам призна, че навремето били като братя, а Абигейл наистина искаше да научи защо такъв близък приятел е изоставил Себастиан.

Лорд Атертън мълча дълго.

— Той пожела така — отвърна най-накрая по-спокойно. — И аз го приех. Не на всички приятелства е писано да продължат вечно. — Вдигна ръка и посочи към дъб с две големи увити една в друга издънки от корена, които се разделяха на около три метра от земята. — Бях убеден, че това дърво е посадено тук, за да бележи къде е пещерата. Навремето копахме навсякъде около корените му, но не намерихме нищо.

Абигейл се усмихна пресилено. Мястото се намираше твърде далеч от пещерата, затова той не можеше да й каже нищо, което вече да не знае. Тя направи някаква уклончива бележка и двамата продължиха да говорят на други теми.

И през цялото време, докато разговаряше с лорд Атертън, тя се чудеше какво ли прави Себастиан в Бристол.

* * *

Скоро лорд Атертън стана редовен — и много добре приет — посетител в Харт Хаус. По време на екскурзията с лодка, организирана от майка им, той се хвърли в дълбоката до коляно вода, за да спаси шапката на Пенелопе, отнесена от вятъра. Спази обещанието си и ги заведе до Ричмънд Хил, където направиха пикник, а после и до Хамптън Корт. Навсякъде бяха в голяма компания с други млади хора. При посещението в Хамптън Корт към тях се присъединиха много военни от полка му, пристигнали от Лондон, и шумната компания завърши разходката с надбягване до центъра на лабиринта. Имаше много весели писъци и викове, както и един дуел — с вилици, вместо с рапири — за последното парче ягодова торта в кошницата. Абигейл не се беше смяла от години толкова сърдечно, колкото при вида на лорд Атертън, присвил очи в свирепа концентрация под разрошената си тъмна коса и кръстосал вилица с лейтенант Кабът. А накрая обявеният за победител лорд Атертън наряза последното парче торта на малки хапки и го раздаде на дамите.

Беше хубав, чаровен, остроумен и галантен. Устройваните от него забавления доставяха истинска наслада — винаги канеше интересни хора; даже времето винаги беше прекрасно, когато той планираше нещо. У него нямаше абсолютно нищо лошо… освен че все по-забележимо съсредоточаваше върху нея вниманието си.

В началото Абигейл смяташе, че сестра й се е увлякла по Атертън. Когато той спаси шапката й по време на речната екскурзия, Пенелопе се държа сякаш това е най-ценното й притежание, макар Абигейл да знаеше отлично от какви поправки се нуждае старата шапка. В Хамптън Корт пък той ги забавлява с разни истории за призраци и Пенелопе не го остави на мира, като го предизвика да докаже тяхната достоверност. Тогава двамата дълго обикаляха сенчестите галерии, докато всички останали се разхождаха на слънце. Абигейл, свидетел как сестра й „отстрелва“ ухажорите в Лондон с една-едничка дума, очакваше на лорд Атертън да му е много по-лесно да се хареса на Пенелопе.

По необяснима причина обаче той не се възползваше от нито един предоставил му се случай. Вместо това лордът насочи вниманието си изцяло към Абигейл. Отначало бяха все дребни неща — да изчака, за да й помогне да слезе от каретата или да се настани до нея при всяка възможност. Абигейл забелязваше тези жестове само защото противоречаха на очакванията й те да бъдат насочени към Пенелопе. Засега не им обръщаше внимание, а и чувствата на сестра й не изглеждаха наранени: тя не показваше никакъв интерес към него, нито дори особено желание да получи вниманието му. Дори напротив — отношението на Пенелопе към Атертън изглежда се бе влошило с времето, макар Абигейл да не схващаше каква е причината.

Нямаше обаче как да се надява, че предпочитанията му ще останат незабелязани, особено когато станаха още по-настойчиви.

— Ти си красавицата на Ричмънд — подхвърли след един такъв ден Пенелопе.

— Не говори глупости — възпротиви се Абигейл.

— Донесе ти цветя.

— Донесе цветя и на теб, и на мама — бързо отговори Абигейл.

— Твоят букет беше по-голям, а и ти ги поднесе лично — отбеляза Пенелопе. Беше самата истина. — Никой не си мисли, че той ухажва мама или мен.

— Моля те, не ставай смешна.

Но очите на Абигейл се спряха на красивия букет на лорд Атертън. Беше изящен — съвсем подходящ за нейния вкус. Кой, ако не ухажор, би положил такива усилия и би похарчил толкова пари? Дълбоко в себе си тя знаеше, че сестра й е права за другите букети. Той донесе на майка им ириси, а на сестра й — маргаритки, но букетът за нея беше от свежи рози, почти виолетови, росни и омайващо ухайни — искаше й се цял ден да прекара около тях. Това съвсем обезсмисли протестите й, че той просто се държи като любезен съсед.

— Как ли пък не! — Пенелопе наклони глава. — Имаш ли вест от господин Вейн?

Тя поклати отрицателно глава, без да отделя поглед от розите.

— Не съм и очаквала писмо. Той не ме попита дали може да ми пише, а и няма да отсъства дълго.

— Вярно — съгласи се Пенелопе след малко. — Даже още не са минали две седмици.

Беше минала седмица и пет дни. Абигейл знаеше много добре точно от колко време го няма. Не очакваше да получи вест от Себастиан, но все пак щеше да се радва, ако й бе пратил писмо; дори много щеше да се радва. Липсваха й неговото особено чувство за хумор, загадъчната усмивка и начинът, по който се променяха очите му, когато я гледа. Това не можеше да се предаде в писмо, разбира се, но ако знаеше, че мисли за нея, сърцето й щеше да се сгрее. Лорд Атертън наистина бе приятен и забавен, но когато не бе пред очите й, тя си мислеше за Себастиан.

За съжаление — понеже двамата не бяха разменили никакви обещания, — тя недоумяваше какво да каже на родителите си, чиято реакция нямаше да закъснее. Не само Пенелопе бе убедена, че лорд Атертън вече я задиря сериозно.

— Браво, моето момиче — разнежи се баща й при срещата им в гостната преди вечеря същата вечер. Дори я целуна по бузата. — Намерила си бъдещ граф!

Тя стисна устни.

— Татко, моля те!

— Не си ли? — Той вдигна вежди, но без да крие широката си усмивка. — Да не би да ухажва майка ти тогава? Сигурен съм, че напоследък прекарва в тази къща повече време от мен.

Абигейл го погледна обидено.

— Изпрати ми букет. Не е ли позволено един джентълмен да изпрати най-обикновен букет, без веднага да го нарочат, че иска да се жени за някого?

— „Нарочат“? — Баща й се засмя. — Не се сърди. Аби, нямах намерение да те дразня. Напротив, миличка — едва ли е възможно да се радвам повече. Виконт, първороден син на граф! При това доста симпатичен момък. Знаех си, че Ричмънд ще ни донесе само добро.

— Е, на мен не е казал нищо — отвърна тя. — Искал ли ти е разрешение да ме посещава, а ти да си забравил да го споменеш?

— Не още — честно отвърна баща й. — Но няма да се изненадам, ако го направи. — Той забеляза колко засегната изглежда тя. — Няма ли да се радваш, Аби?

Затрудняваше се да подбере подходящите думи. Неправилно би било да каже, че присъствието на лорд Атертън я обижда или я прави нещастна. Той бе очарователен и хубав мъж и тя искрено се радваше да го види, когато идваше да ги посети. Разказваше интересни истории и изглежда се интересуваше от мислите й толкова, колкото и от собствените си. Трудно беше да каже, че цветята не са й харесали. Само ако…

Само ако не той, а Себастиан показваше такава силна всеотдайност. Или изобщо някаква всеотдайност.

— Та ние се запознахме едва ли не вчера — отбеляза тя накрая, неспособна да даде пряк отговор. — Не смяташ ли, че е малко рано да се правят такива задълбочени изводи за намеренията му?

— Вероятно — съгласи се баща й. — Но чуй какво ще ти кажа, Аби: джентълмени от ранга на Атертън не обръщат толкова сериозно внимание на никое момиче, без да са премислили. Очевидно е силно впечатлен от теб. От това може и нищо да не излезе. — Той вдигна ръка, защото тя го погледна любопитно. — Но не бих се изненадал, ако излезе нещо важно. — Замълча и внимателно се вгледа в лицето й. — Заради Вейн ли е всичко това?

Абигейл отвори уста, даде си сметка, че наистина не знае как да отговори и отново я затвори.

— Е — продължи баща й, — нещата ще се подредят от само себе си. Ако наистина има чувства, няма просто да се изниже тихо от сцената, а и нищо не амбицира един мъж, както появата на съперник. Времето ще покаже, нали? — Той щипна бузата й и престорено въздъхна. — Направо не вярвам, че си говоря с теб за такива неща. До вчера те люлеех на коляното си. А сега моето момиченце е прекрасна млада жена и върти горките младежи около пръста си, както майка ти навремето въртеше мен.

— Мама не те е въртяла на пръста си — възрази тя. — Тя твърди, че си й досаждал нескончаемо с признания за вечна любов и накрая се е съгласила да се омъжи за теб, само и само да я оставиш малко на мира.

— Така си беше. И бях съвсем прав да го направя — Той й намигна. — Знам какво говоря, когато те съветвам да държиш младите жребци далеч от себе си. Накарай ги те да те преследват.

Абигейл въздъхна раздразнено.

— Всички бързат да си правят изводи, като ми определят ухажори от цял Ричмънд. Толкова ли нямаш търпение да ме омъжиш и да се отървеш от мен? Нищо подобно не се е случило! Поне се надявам да дразниш и Джейми по същия начин.

— Ако брат ти тръгне да ухажва някое момиче, уверявам те, ще го направя — обеща той. — Най-малко Пенелопе ще се погрижи. Аха, говорим за вълка, а той бил в кошарата… — Обърна се. — Пенелопе! Ела тук, палавнице. Имам да ти трия сол на главата. Обясни ми, моля те, как се озова кучето в моя кабинет онзи ден?

— Навън валеше, татко, и не можех да го изведа… — започна да обяснява по-малката му дъщеря с опънато от тревога лице. — А му трябваше нова територия, която да изследва.

— И нов крак на писалище, който да изгризе! — Той размаха пръст към нея. — Би трябвало теб да накарам да почистиш петната от килима, госпожичке…

Абигейл вървеше зад двамата към всекидневната, докато те продължаваха добронамерения спор помежду си. А какво мислеше тя самата? Искаше да види отново Себастиан. Искаше да разбере какво точно бе имал предвид, когато я попита дали може да говори с баща й. Искаше отново да се разхожда с него в гората и нямаше нищо против да я целува пак така, както го бе направил последния път, сякаш цялото време на света беше негово и той смяташе да го прекара, правейки любов с нея.

От друга страна, компанията на лорд Атертън наистина й бе приятна. За нея бе ласкателно да е обект на вниманието му, каквото и да значеше то, а освен това родителите й бяха толкова доволни. Вероятно твърде доволни, с лека тревога си помисли тя. Баща й се намираше в превъзходно настроение тази вечер, а и честите му усмивки към нея не оставяха никакво съмнение по въпроса. Той никак не криеше желанието си да омъжи и двете си дъщери в добри семейства. Лорд Атертън отговаряше на условията от „а“ до „я“: богат и красив, чаровен и с благородно потекло. Баща й не й забрани да проявява интерес към Себастиан, но все пак би подскачал от радост, ако тя насърчи ухажването на лорд Атертън.

За миг Абигейл затвори очи и си каза, че се държи съвсем глупаво. Нямаше ли да е страхотна подигравка, ако се окаже, че лорд Атертън просто флиртува? Какво му пречеше да изпраща букети на още пет момичета? Можеше повече да не се появи в дома им. Със сигурност в Лондон има достатъчно такива пройдохи: завъртат главата на момичето, а после отлитат към друг обект на ухажване, без да обелят и дума за извинение или обяснение! След седмица-две той вероятно ще загуби интерес към нея, тоест — бе твърде рано да се притеснява.

А и всичко това нямаше никакво значение, защото беше сигурна, че баща й ще зачете нейното мнение. Ако му каже, че друг мъж е спечелил сърцето й и иска да се омъжи за нея… Някой като Себастиан… Тя вярваше, че баща й ще даде благословията си. Независимо кого предпочита за свой зет, той щеше да зачете нейния избор.

Почти се засмя на глас на тези си глупави мисли. Засега никой не й бе предложил брак — нито дори бе поискал разрешение да я ухажва, — а тя се притеснява кого да избере. Съперници? При положение че нито единият, нито другият бе разкрил намеренията си. Каква наивница беше тя. Затова тръсна глава, взе чашата си и се включи в шеговития тост, който Пенелопе в момента вдигаше в чест на брат им, върнал се след кратко пътуване до Лондон и закъснял за вечеря.

Но вниманието на лорд Атертън не отслабна. А от Себастиан продължаваше да не пристига ни вест, ни кост.