Каролайн Линдън
Цената на един скандал (19)

Глава 18

Себастиан се прибра у дома в много мрачно настроение.

Всяка нейна дума съдържаше самата истина. Той не й беше обещал нищо. Беше й казал да бяга от него. Беше се възползвал от наивното й любопитство и доверчивата й природа, за да задоволи собствения си копнеж. Добре знаеше какво иска тя: не само страст, но любов и брак. Иронията, че той наистина се намираше само на крачка да й предложи и двете, бе известна само на него, но не и на Абигейл, защото първичната му реакция към Бенедикт Ленъкс попречи на всичките му мисли и намерения.

По дяволите! Не друг, а точно Бенедикт Ленъкс. Навярно имаше някакъв черен хумор в това: навремето Бенедикт му завиждаше за всичко. Себастиан беше по-висок и по-силен, по-ловък ездач и по-добър стрелец. Вярно, баща му нямаше благородническа титла, но това пък позволи на Себастиан да постъпи в армията, докато Бенедикт, наследникът на граф Стратфорд, получи категоричен отказ да търси военна слава.

Споменът за наивните им младежки възгледи за армията го накара да се усмихне горчиво. За него военната слава бързо се превърна в живот на сакат човек, а Бенедикт — в безопасност, макар и нещастен у дома — все още беше съвсем здрав и доволен.

Още по-лошо беше, разбира се, че имотите на Себастиан бяха осакатени дори повече от него и непрекият печеливш се оказа Бенедикт. Себастиан не очакваше да му е по-леко, ако баща му бе продал земята на друг, а не на лорд Стратфорд, но фактът, че Бенедикт ще наследи това, което по право му се полагаше… Наложи му се да диша дълбоко, за да не започне отново да проклина приумиците на съдбата.

И така, Бенедикт — здрав и силен — притежаваше голямо наследство. Това Себастиан нямаше как да промени. Не Бенедикт простреля коляното му, нито стопи имотите му. Съдбата често е жестока.

Но Абигейл… Колебаеше се дали е способен да приеме загубата на Абигейл по този философски начин. Не че някога е била негова, всъщност. Нищо не й бе обещал.

Кутийката с медальона удряше бедрото му при всяка крачка и непрекъснато му напомняше нещо. Какво иска той? Не беше й обещал нищо, но само защото — поне така се оправдаваше — нямаше какво да й обещае. Проклетата му гордост попречи да й признае, че е влюбен в нея, и ето — сега тя бе потърсила привързаност другаде. Кой би могъл да я вини?

Той се отклони от пътя през гората. Отвътре го изгаряше черното желание да удари нещо. Силно перна някаква папрат с бастуна си.

Заби пета в земята, сякаш да накаже коляното си, задето е толкова слабо и толкова го боли. При това загуби равновесие. Когато залитна, за да се изправи, десният му крак попадна на място, привидно сухо, но всъщност се оказа плътен килим от листа върху кал. Само след секунда се хлъзна по лекия наклон на пътеката и се озова по задник върху черна мокра почва.

За момент просто остана така — седнал и с разтуптяно сърце. Със сигурност не падаше за първи път през живота си, но от доста време не му се бе случвало. Обикновено внимаваше къде стъпва. Ако не беше оставил емоциите да замъглят разума му…

Разумът му го предупреждаваше да стои далеч от Абигейл. Успя някак да го измами, за да не изпусне шанса да я целуне. Но се въздържа да сподели чувствата си, преди да замине. Ако не бе послушал гнева си, сега можеше да не е тук. Можеше да върви под ръка с нея, да й разказва за Бристол и за чичо си, а вероятно дори да иска ръката й в този момент.

Внимателно провери коляното си. Не му се видя да е наранено. Изпъшка и се изправи, търсейки с ръка бастуна си, преди да стъпи на левия крак. Няколко предпазливи стъпки — и реши, че коляното не е много по-зле от преди. Ако не се броят мокрите панталони, нищо му нямаше.

Внезапна мисъл го накара да посегне към джоба на сюртука. Кутийката беше леко смачкана от едната страна, но когато развърза панделката и я отвори, медальонът вътре изглеждаше съвсем същият: деликатен профил на млада жена, изваян от слонова кост и инкрустиран на светлосин фон. Прокара пръст по златната рамка.

Не, не здравият разум го бе държал далеч от Абигейл. Беше страхът! Отказваше да гостува в дома й, когато го канеше, защото се страхуваше, че тя няма да го хареса. Не й каза причината за пътуването до Бристол, преди да тръгне, защото се страхуваше, че новините няма да са толкова добри, колкото се надява. Не й каза, че я обича, защото не искаше да разтваря сърцето си и да го прави уязвимо така, както не бе го правил вече години, макар че точно тя вероятно бе последният човек на света, който би злоупотребил с доверието му. Всичко, което направи — и не направи, — бе продиктувано от страх!

Себастиан добре познаваше страха. Спомняше си как лежи във военния лазарет и се страхува да заспи, защото рискува да не се събуди никога вече. Спомняше си как затваря баща си в спалнята му вечер и се свива от болка при всеки вик на побъркания човек, уплашен, че той ще умре, и също толкова уплашен, че може и да не умре. Спомняше си как се чуди с какво, за бога, да плати сметките и ипотеката, подгонен от страха, че ще загуби съвсем всичко. Той бе преживял и преодолял всички тези страхове.

По-малкото наследство нямаше да го направи по-малко желан в нейните очи; всяко подобряване на положението само би помогнало. Тя вече знаеше за сакатото му коляно. Тя вече знаеше и твърде много за него. И — Господ знае защо — го бе приела такъв, какъвто е.

Той прехапа устни и пръстите му стиснаха още по-здраво медальона. Какъв глупак! Ако иска това момиче да стане негово, трябва да го спечели. Всяка жена заслужава да я ухажват, да я преследват, да я накарат да се чувства желана. Заради своя инат и гордост направи тази задача по-трудна, но това не променяше простата истина, която той знаеше в ума и сърцето си: искаше я. Имаше нужда от нея. Обичаше я.

И ако трябва да се бори, за да я спечели — ще се бори до последен дъх!

* * *

На следващата сутрин Абигейл имаше решения по два въпроса. Ако лорд Атертън дойде на гости, ще откаже да го приеме и ще се оправдае с главоболие. Донякъде беше вярно. Колебанието й как да се държи в отговор на вниманието му я изнервяше. Родителите й бяха толкова доволни, а той толкова очарователен, че… Ако бе срещнала само него, а не бе виждала Себастиан, кой знае какво можеше да се случи?

Но тя беше срещнала Себастиан и дори мислеше, че е влюбена в него. Това беше и второто й решение. Ако той се появи, ще говори с него, но все пак ще държи в резерва извинението за главоболие, ако се наложи. Ако той дойде да обясни защо е бил толкова мрачен и сериозен, тя ще иска да го изслуша. Но понеже той явно не обича да гостува в дома им, си помисли, че ще има достатъчно време да поразсъждава по въпроса.

Постави Айвънхоу на полицата до леглото си, точно до Децата на абатството. Известно време гледа и двете книги. Айвънхоу — една спираща дъха история за любов и галантност — й бе любима, а освен това новото издание бе наистина красиво, с кожена подвързия и позлатени букви на корицата. Децата на абатството бе стара книга с мирис на прах, а и самата история звучеше доста наивно.

Но разликата… Прокара пръст по гръбчето на старата книга. Айвънхоу беше плод на моментно хрумване на лорд Атертън. Чу я да казва, че харесва книгата, затова й я купи. За него тя нямаше никакво значение, освен като начин да я впечатли и да й достави удоволствие. А Децата на абатството навремето бе принадлежала на майката на Себастиан. Дори ако — както тя подозираше — той й я бе подарил, защото не е можел да си позволи да й купи друга, да не говорим за Айвънхоу, тя все пак значеше нещо за него. Защо иначе ще я пази през всичките тези години? Беше обикновен роман, с евтина подвързия, без претенции да е велико словесно постижение. Но беше знак за дълбоките му чувства, искрен жест, също както да почисти и подготви пещерата за нея. Тя отказваше да повярва, че е отсякъл всички шубраци пред входа, помел е галерията, занесъл е килим, възглавници и фенери чак в гората просто така. И без да знае дали тя изобщо ще дойде повече там.

Абигейл не бе ходила в пещерата от онзи ден, когато със Себастиан лежаха върху килима и за първи път видяха русалката.

Легна по гръб на леглото и се загледа в белия таван. Родителите й сигурно много ще се стреснат, ако поиска разрешение да направи там мозайка…

На вратата се почука.

— Имате посетител — съобщи Томпсън. — Господин Вейн.

Виж ти! Това беше изненада.

— Покани го в гостната — разпореди тя. — Слизам след минута. Опита се да си събере мислите и да се успокои малко, преди да слезе.

Себастиан стоеше до прозореца и гледаше навън, с гръб към стаята. Нещо в позата му й подсказа, че е преживял промяна.

— Господин Вейн — направи тя реверанс до вратата.

Той се извъртя рязко. За момент изражението му бе изненадано, съвсем уязвимо. Погледна я с такова учудване и копнеж в очите, че сърцето на Абигейл подскочи.

Той се поклони, а когато отново вдигна глава, лицето му отново беше спокойно и непроницаемо.

— Госпожице Уестън.

— Няма ли да седнете? — направи тя жест към дивана.

Той се поколеба.

— Не бихме ли могли да излезем в градината? Колкото и да ми е приятно да разговарям с майка ви и сестра ви, онова, което имам да казвам, е само за вас.

Абигейл бързо прецени. Ако майка й знае за присъствието му — а беше готова да се обзаложи, че точно в този момент Томпсън й съобщава, — тя щеше да дойде при тях. Но градината се виждаше изцяло от къщата. Ако просто се разхождат по пътеките близо до терасата, майка й вероятно ще ги наблюдава от прозореца, без да се тревожи.

— Добре. Само да си взема шала.

Тя тръгна пред него към градината, чудейки се какво ли възнамерява да й каже. Пресякоха терасата и се спуснаха по покритата с чакъл пътека през добре гледаната градина.

— Искам още веднъж да се извиня — подхвана Себастиан с доста мрачен тон. — Вчера не се държах добре.

— Така е — съгласи се тя.

Той явно трудно намираше думите.

— Навярно е добре да започна с една история от миналото. Сигурно сте забелязали, че с лорд Атертън се познаваме добре.

Тя долови краткото колебание преди последната дума.

— Да. Лейди Саманта ни каза, че двамата сте били приятели навремето, а той пък ми разказа как двамата сте скитали из гората като братя, търсейки пещерата.

Той й отпрати бърз и остър поглед.

— Така беше.

Стори й се, че днес той куца повече от обикновено.

— Преди време бяхме най-добри приятели. Неговият баща беше строг и деспотичен, а моят — разсеян и често съвсем потънал в поредната си научна фантазия. И двамата търсехме спасение в гората. Издирването на изгубената пещера беше само една от мисиите ни. През часовете на това скитане си прекарвахме чудесно. Нямаше приключение, в което да не бяхме готови да се впуснем, а и в тази гора се чувствахме напълно равни. Но, разбира се, положението на двамата бе много различно. Той е първороден син на граф, докато моят баща няма благородническа титла. Когато завършихме университета, войната вече беше избухнала. И двамата искахме да се включим. Аз мечтаех за приключения, а той — за слава. Още от малък искаше да става войник. Баща ми се съгласи, макар и неохотно, но лорд Стратфорд категорично забрани на Бен — тоест на лорд Атертън — да стане офицер. Аз получих военната служба и тогава жестоко се скарахме.

— Той е завиждал — тихо отбеляза тя.

— Така беше — съгласи се Себастиан. — Разсъдих трезво и си дадох сметка колко много е искал да замине — не само заради приключенията и славата, а най-вече за да избяга от баща си. Стратфорд беше… не беше мил и любящ баща като моя. Знам, че биеше Бен, понякога много жестоко, и никога не беше доволен от сина си. Но тогава бях упорит и глупав, твърдо решен да го направя, и не обръщах особено внимание на чувствата му. Заминах на война, а той нямаше друг избор, освен да остане тук.

Абигейл се сети за хубавата униформа на лорд Атертън при първото му гостуване в дома им. Кралските гвардейци бяха елитна, но в общи линии само представителна военна част. Наследникът на един граф не би получил позволение да отиде на война, но все пак бе успял да влезе в армията.

— Когато се върнах, всичко се бе променило, разбира се — продължи Себастиан, без да навлиза в подробности. — Включително и нашето приятелство. Донякъде, предполагам, беше виновна и лудостта на баща ми. Много преди да се сетят да ми пишат и да ме уведомят, всички в Ричмънд знаели, че нещо е станало с главата му. Но най-лошото беше, че баща ми… — Той се препъна и едва успя да се опре на бастуна. — Казах ви, че баща ми беше продал повечето от земите на смешни цени. Не споменах обаче, че най-ценните земи бяха купени от лорд Стратфорд. Вече признах, че тогава бях полудял от мъка. Най-тежкият сблъсък беше с лорд Стратфорд. — Той се намръщи. — Струваше ми се особено жестоко бащата на най-близкия ми приятел да се възползва така от болестта на моя баща. Смятах, че приятелството ми с Атертън има някаква тежест пред Стратфорд… Смятах, че ако само се съгласи да приеме обратно парите и да ми върне имотите, с останалото щях някак да се справя. Земята не значеше нищо за него. И до ден-днешен той не е променил нищо там. А и ако можех да си върна поне земята край реката, включително семейната гробница…

Тя се обърна смаяно към него и съвсем забрави да говори на „вие“.

— Той е купил гроба на майка ти?

Себастиан кимна.

— Да, за няколко шилинга на акър. — Изпусна шумно дъх, опитвайки се да обуздае гнева си. — Но Стратфорд е упорит човек и ми отказа. Двамата се скарахме и то доста разгорещено. Попита ме да не би и аз да съм се побъркал, а после предложи да ми препродаде земята за пет хиляди лири. Тръгнах си бесен и треснах вратата в лицето му. Излизайки от Стратфорд Корт, срещнах лорд Атертън, който зае страната на баща си. Каза ми, че баща му поне не е луд и щял да се грижи за имотите по-добре от моя… Продажбата е съвсем законна, каза ми той. Трябвало да покажа малко достойнство и да приема реалността.

Тя не знаеше как да реагира. Възможно ли беше лорд Атертън, винаги толкова очарователен и весел, наистина да е толкова безсърдечен?

— Вероятно смятате, че от негова страна е било грозно да го каже — продължи Себастиан. — Но аз подозирам… Подозирам, че беше заради сестра му. Когато заминах на война Саманта беше още дете, но беше съвсем ясно, че изпитва някакво момичешко увлечение към мен. Това, разбира се, бяха само фантазии. Като се има предвид какви са бащите ни, ние се намирахме почти в положението на Ромео и Жулиета. За нея обаче нещата явно са изглеждали възможни. Бенедикт винаги се е отнасял закрилнически към нея и през детството ни понякога я водеше с нас на експедициите ни из гората. Преди да тръгна за армията, тя ми каза, че ме обича и ще ме чака да се върна, за да се оженим.

Отначало Абигейл слушаше с интерес, по-късно и с истинско смайване. Сега спря на място.

— Саманта? — възкликна тя, опитвайки се да си представи как днешната сдържана млада лейди се е решила на такова дръзко действие. — Колко смело и колко необичайно за нея!

Той направи гримаса.

— Тогава тя беше само на тринадесет. На тази възраст човек не може да се приема на сериозно. По онова време например най-голямата ми мечта беше да открадна бутилка от брендито на баща ми…

— Някой спомена, че сте се оттеглили от обществото заради лейди Саманта — бавно каза Абигейл. — Били сте влюбен в нея и ви е било непоносимо да я виждате повече, след като сте поискали ръката й, а баща й отказал.

— Ако наистина я бях поискал, щяха да ми откажат — съгласи се той. — С презрение и на мига. Но аз никога не съм я обичал, затова и не съм я молил да се омъжи за мен. Тя беше много мило момиче и аз я обичах като сестра. Израснахме заедно и вероятно, ако коляното ми не беше осакатено, а баща ми не беше полудял… Ако имах богатство и добро име… — Той сви рамене. — Но не беше така, затова няма значение. Тя стана причина Бенедикт да се скара с мен завинаги. Казах за нощта, когато баща ми изчезна. — Абигейл кимна, виждайки въпросителния му поглед. — През онази нощ той дойде в Монтроуз Хил Хаус. Обвини ме, че съм скрил Саманта в къщата: бил съм я примамил… Накарал съм я да ми пристане, за да си върна богатството. Точно докато претърсвах къщата заради нея, открих, че баща ми го няма.

— А може ли наистина да е била там? — погледна го тя тревожно.

— Дали е възможно шестнайсетгодишно момиче да дойде от Стратфорд Корт през реката до Монтроуз Хил Хаус и да се върне, съвсем самичко през нощта? Аз не я видях. Икономката и съпругът й също не я бяха видели. Бенедикт нямаше доказателство, че тя изобщо е напускала дома си. Когато се прибрал, я намерил в леглото й. — В гласа му се появиха твърди нотки. — И тогава за последен път аз и Бенедикт изобщо разговаряхме. До вчера. Той ме обвини, че съм съблазнил невинно момиче, едно момиче. Момиче, което съм приемал като сестра. Не каза и дума, за да опровергае слуховете, че съм убил баща си, макар да беше там и да видя празната стая. Не каза нищо и когато баща му ме обвини, че съм откраднал пари, за да си отмъстя за загубените земи. Той не беше човекът, когото си спомнях от детството ни, и днес ми е трудно да мисля за него с добри чувства.

В това нямаше никакво съмнение. Гласът му звучеше все по-ядосан и дрезгав, а на лицето му бе изписано дълбоко разочарование. Абигейл, по природа много верен човек, усети как в сърцето й също се надига гняв. При цялата вероятност Себастиан да е бил по-лекомислен като съвсем млад, той не би си играл с любовта на едно момиче, особено с толкова младо момиче. Донякъде — само донякъде — би оправдала лорд Атертън, че е искал да защити сестра си, но не и до степен да стои безучастно, докато сплетниците разпъват на кръст приятеля му без истинска причина. Спонтанно сложи длан върху ръката на Себастиан.

— Съжалявам.

Това докосване го измъкна от обхваналия го гняв. Суровото изражение на лицето му се стопи, когато погледна към ръката й.

— Няма за какво. Аз се извинявам. Моя беше вината, че не успях да скрия ненавистта си при срещата ни вчера.

Вчера той я видя да държи лорд Атертън под ръка и да стиска в другата скъпия му подарък. Абигейл вече съжаляваше задето се бе ядосала на Себастиан. За него сигурно е било истински удар да я види така, особено след като при последната им среща му бе позволила да разкопчае роклята й и да целува гърдите й… От спомена за устните му върху голата й кожа сърцето й подскочи. Той не й беше обещал нищо с думи… но едва сега тя осъзна, че всичките му действия говореха за много по-силни чувства към нея, отколкото бе обявил. Искаше да я люби, но се въздържа. Каза й, че се опитва да пази честта й. Вместо извинение й изпрати книга, останала от майка му. Беше разчистил пред пещерата и й бе предоставил възможността тя да види скритите вътре съкровища. Дойде официално да гостува в дома й, за смайване на цялото семейство. Намекна, че се готви да говори с баща й, когато се върне от Бристол. И бе тръгнал да я търси веднага след връщането си у дома…

— Преди да тръгнеш — колебливо започна тя, но вече без колебание на „ти“, — каза, че имаш въпрос към баща ми.

В очите му се четеше притеснение.

— Вече не съм сигурен дали трябва да го задам.

— Но защо? Да не би в Бристол да се е случило нещо, което да промени решението ти?

— Не, не в Бристол — поправи я той. — Чичо ми почина. Отидох в Бристол да се срещна с адвоката му, защото ми бе оставил наследство — около четири хиляди лири.

Значи новините бяха добри, поне в едно отношение. Тя се опита да сподави искрицата облекчение и радост.

— Съжалявам, че е починал.

Той кимна.

— Благодаря.

Последва дълга пауза. Той се осмели:

— Вчера каза, че никога не криеш желанията си. Ако те са се променили, откакто заминах…

— Не — прекъсна го тя.

Беше вярно. Сега, когато стоеше отново пред нея, висок, сериозен и толкова близо, че можеше да го докосне, в сърцето й всичко беше ясно.

— Не бих те обвинил, ако предпочетеш Атертън.

— Но аз не го предпочитам — прошепна тя.

В очите му се появи странен блясък.

— Дали цялата градина се вижда от къщата?

Тя преглътна смутено. По тялото й премина тръпка.

— Цялата, без онази част до стената, където растат пълзящите рози. Има една беседка…

— Ще ми я покажеш ли?

Без да каже и дума повече, тя зави по пътеката към стената между зеленчуковата градина и цветната. Пътеката край къщата всъщност отвеждаше до Уханната алея. Тя нарочно крачеше бавно, привидно спокойно, а всъщност копнееше да се затича и по-бързо да се скрие от любопитните очи. Молеше се Майло да е направил някоя беля из стаите, за да отклони вниманието на майка й от прозорците. Десет минутки, не искаше повече.

Щом завиха край стената, Себастиан хвърли бастуна. Тя се извърна изненадана от звука — помили, че той пак се е препънал, но той грабна лицето й в шепи и я целуна. Беше целувката на човек, дълго жадувал за нея, и Абигейл усети как краката й се подкосяват. Тя плъзна длани по гърдите му, под сакото, усещайки бързите удари на сърцето му. Той обви талията й с ръка и я придърпа към себе си с такъв плам, че едва не я нарани. Тя въздъхна от удоволствие. О, да: вече знаеше добре какво иска и то беше тук, в обятията й.

— Липсваше ми — прошепна той. — Повече, отколкото мога да изразя с думи.

— И ти на мен — притисна устни към бузата му.

— Въпреки вниманието на лорд Атертън?

Тя се засмя и подръпна шеговито вратовръзката му.

— Какво се очакваше да направя? Да го изхвърля? Ами ако Пенелопе го иска?

Устните му се извиха в усмивка.

— Ами да го вземе, ако толкова го иска. Не ме е грижа.

— Нито пък мен — прошепна тя, придърпвайки устните му към своите за още една целувка. Разполагаха само с още няколко секунди. Всеки, който идваше от гората — или даже от конюшнята, — щеше да ги види отчаяно вкопчени един в друг, сякаш раздялата им бе причинила физическа болка. А навярно наистина беше така. Себастиан вдигна глава и опря лице до нейното слепоочие и Абигейл се вкопчи в него по-силно. Още минутка, още само секунда… Не можеше да се насити, искаше да открадне възможно повече мигове, уплашена, че до следващата им прегръдка може да минат още две седмици.

Той с неохота се отдели от нея.

— Донесох ти подарък — извади Себастиан малка кутийка от джоба си.

Абигейл развърза панделката, отвори кутийката и очаровано разгледа изящния медальон на златна верижка.

— Колко е красив — въздъхна тя. — Благодаря ти!

Той се усмихна — широка, открита усмивка, навярно първата такава на лицето му.

— Никога не съм бил толкова щастлив да направя някому подарък — сподели той и я целуна отново, този път нежно и леко.

Това е целувка на влюбен мъж, помисли си тя, замаяна от радост.

— Аха!

Абигейл се стресна, а Себастиан се извърна. На алеята зад тях стоеше майка й, понесла Майло под мишница. Усмивката й бе едновременно любезна и строга. Поне Абигейл не бе виждала друг човек способен да постигне подобно изражение.

— Колко се радвам да ви видя отново, господин Вейн — поздрави майка й. — Чудех се дали пък не сте се изгубили в градината.

— Не, госпожо Уестън. Тъкмо се възхищавах на розите ви. Майка й хвърли бегъл поглед към пълзящите рози по стената до тях. Абигейл се възползва от отклоненото й внимание, за да пъхне кутийката в джоба си. Подозираше, че с гостуването му е приключило — и се оказа права, защото майка й повече не се отдели от тях, отговаряше на всички учтиви въпроси на Себастиан за растенията и подредбата на градината, докато Абигейл крачеше зад тях. Този път обаче тя нямаше нищо против. Кутийката в джоба й беше живо доказателство колко е била права — и за Себастиан, и за своите чувства.

А това означаваше, че всичко ще се подреди точно както трябва. Вече беше сигурна, че така ще стане.