Каролайн Линдън
Цената на един скандал (18)

Глава 17

Себастиан се върна в Ричмънд, разкъсван от всевъзможни мисли.

От една страна имаше повод за оптимизъм. Според адвоката в Бристол чичо Хенри му бе завещал почти четири хиляди лири стерлинги. Не бяха колкото си бе мечтал. Щеше да отнеме известно време, докато всички пари се освободят от инвестициите на Хенри, а Себастиан не искаше да губи и минута. От Бристол той бе заминал директно за Лондон, за да се срещне със своя адвокат и да изготви планове за плащане на някои от най-тежките дългове. Нямаше да стане богат, но поне правеше стъпка в правилната посока.

Оптимизмът му бе попарен от трезвата преценка, че стъпката е съвсем скромна. Четири хиляди лири нямаше да покрият и половината от дълговете, наследени от баща му — а и в момента на плащането на един кредитор, другите сигурно щяха да разберат и да настояват и те да получат парите си, при това с лихва. Напоследък почти се бяха отказали да го търсят, защото отдавна бяха наясно с неговата несъстоятелност. Той държеше да уреди максимално добре финансовите си въпроси, преди да плъзнат слухове, че ще се жени за богата наследница и всички да се изсипят на прага му, разчитайки на дял от зестрата на Абигейл. Смяташе да използва неочакваната сума по най-разумния начин и възложи на адвоката си да предоговори дължимите суми с всички кредитори под заплахата това да е единствената възможност да получат поне част от парите си.

Не очакваше тази тактика да проработи на сто процента, но за това щеше да се притеснява, когато му дойде времето. Засега искаше само да види Абигейл. Беше отсъствал цели шестнадесет дни, всеки един от тях по-мъчително дълъг и по-самотен от предходния. Гордостта да върви по дяволите: той я искаше за своя жена и, ако тя се съгласи, трябва да е голям глупак да чака да събере достатъчно пари — особено след като това можеше и никога да не се случи.

На сутринта след пристигането си у дома с последния дилижанс от Лондон, той си облече най-хубавите дрехи, пъхна в джоба си подаръка, предназначен за нея, и се запъти към Харт Хаус, почти без да забелязва силното накуцване след дългите дни неудобно пътуване.

Надеждите му скоро бяха попарени.

— Госпожица Уестън не е у дома — информира го икономът.

— Разбирам. А ще се върне ли днес?

Томпсън само го погледна с онова каменно изражение, което икономите тъй добре владеят.

Себастиан промени въпроса си.

— Исках да разбера дали семейството все още е в къщата, дали не са се върнали в Лондон?

— Не, сър — веднага отвърна икономът. — Все още не са заминали. Това поне бе облекчение и донякъде намали разочарованието му.

Пое дълбоко дъх и кимна.

— Благодаря.

Обърна се и тръгна към Монтроуз Хил Хаус.

— Сър — Томпсън се прокашля, — доколкото разбрах, тя е само на разходка в града. Ако желаете да оставите визитката си…

Той отдавна нямаше пари за визитки, но сърцето му подскочи.

— Не е нужно. Благодаря.

Любезно докосна шапката си и потегли, този път към Ричмънд.

Намираше се на по-малко от половин километър, но докато стигне в града, коляното вече силно го болеше. По време на пътуването не разполагаше с време да ходи достатъчно пеша и сега го усещаше.

Въпреки това си струваше, ако може да я види отново, затова очите му неспокойно търсеха из тълпата. Почти несъзнателно се запъти към книжарницата. Питаше се дали е прочела книгата, която й изпрати… И дали е препрочитала брошурата.

Последната мисъл го разсея доста и той не следеше внимателно кой е в множеството около него. Когато чу да викат името му, вдигна глава и се закова на място.

— Господин Вейн! — отново се чу същият глас, докато той се взираше в тълпата.

Отне му известно време да съобрази, че е Пенелопе Уестън, че тя бърза през улицата към него и че Абигейл е зад нея, по-красива от всякога с учудени очи и леко разтворени от изненада устни, както и че тя държи под ръка мъж, който я гледа с нежна загриженост… и това е Бенедикт Ленъкс!

— Господин Вейн! — усмихната широко, Пенелопе Уестън направи бърз реверанс пред него. — Колко много се радвам да ви видя отново тук!

Той едва откъсна очи от Абигейл и Бенедикт.

— Така ли?

— Да. Чудехме се кога ли ще се върнете. Със сестра ми току-що си говорехме точно за това, а ето ви и вас! Сякаш самата съдба има пръст, не мислите ли?

Да, наистина изглеждаше като пръст на съдбата — поне неговата съдба — и тя явно диктуваше да загуби всичко, което значи нещо за него. Лицето му замръзна в непроницаемо изражение, когато Абигейл вдигна лице към Бенедикт и му каза нещо. Бен вдигна глава и погледна право към Себастиан, без изобщо да покаже, че го познава, преди отново да сведе очи към Абигейл и да й отговори. Себастиан стисна дръжката на бастуна си толкова силно, че пръстите му затрепериха. Някъде на заден план в съзнанието му стоеше фактът, че Пенелопе още чака отговор от него, но той не можеше да проговори. Кога се бе прибрал Бенедикт? Кога, по дяволите, беше успял толкова да се сближи с Абигейл? Та той почти я беше прегърнал пред всички на улицата. А и нейният поглед, отправен към него…

— Извинете ме, госпожице Уестън — опита се да се съсредоточи той, — какво казахте?

— Казах „добре дошъл у дома“ — повтори тя доста по-тихо. — Надявам се пътуването да е било приятно.

— Да. — С крайчеца на окото си той виждаше, че Абигейл пресича улицата, а Бенедикт върви зад нея. — Надявам се и при вас всичко да е добре?

Пенелопе Уестън направи физиономия. Тя хвърли поглед през рамо към сестра си и нейния придружител, които се приближаваха.

— Можеше да е и по-добре, ако питате мен.

По странен начин веднага се досети, че тя има предвид Бенедикт. Мисълта, че поне една от сестрите Уестън все още да го предпочита, го поуспокои, макар да не бе сестрата Уестън, която той предпочиташе.

— Съжалявам да го чуя — едва изрече той и Абигейл пристигна при тях.

— Господин Вейн — поздрави тя, леко задъхана. За миг Себастиан отново загуби ума си, потънал в сиянието на хубавите й сиви очи. — Колко се радвам отново да ви видя!

Той се поклони.

— Аз също, госпожице Уестън.

— Виж ти, виж ти — сърдечно възкликна Бенедикт. — Вейн! От сто години не съм те виждал.

Себастиан изпъна гръб и погледна някогашния си приятел в лицето. Винаги е бил поне десетина сантиметра по-висок от него и дори сега с бастуна продължаваше да има леко предимство.

— Наистина.

— Вие се познавате? — озадачи се Пенелопе, която изглежда беше единствена от групата, способна да говори нормално. — О, но разбира се. Вие се познавате от години.

Себастиан стисна челюсти за миг.

— Напоследък не се виждаме често, госпожице Уестън.

— Така е — побърза да се съгласи Бенедикт, но усмивката му беше малко изкуствена. — Колко изненадващо, че познавате господин Вейн, госпожице Пенелопе.

— Ние сме съседи — опита се Себастиан да се овладее. Така му се искаше Абигейл да каже нещо, макар да не си представяше с какво би успокоила внезапния му шок да я види под ръка с Бенедикт. И то не учтиво хванала го под ръка, а вкопчила се в дрехата му и позволила му да я прегърне през кръста. Мускулите на неговата ръка внезапно се стегнаха при спомена какво е усещането да държи Абигейл в обятията си. И при спомена как и защо я бе държал така само преди две седмици. — Вероятно си забравил колко близо са Монтроуз Хил Хаус и Харт Хаус.

Бенедикт присви очи.

— За радост имах възможност да си припомня. — Той погледна към Абигейл. — Госпожица Уестън бе така любезна да се разходи с мен в гората, сред любимите ми скривалища от детските години. — Той отново погледна към Абигейл, чиито бузи бяха станали алени от смущение. — Беше много мило от нейна страна.

— Половината от тази гора е собственост на господин Вейн — намеси се Пенелопе. — Надявам се да не сте навлезли в чужд имот, лорд Атертън.

Себастиан си позволи миг на злорадство при раздразнения поглед, който Бенедикт хвърли на Пенелопе. Тя му отвърна само с лъчезарна усмивка. Отговорът на Бенедикт обаче напълно срина настроението му.

— О, не половината, госпожице Уестън. Голяма част всъщност е собственост на баща ми. — Той се обърна към Себастиан с вдигнати вежди. — Гората по протежението на реката, нали?

— Да. — Думата едва се отрони от устата на Себастиан.

Цялата тази земя наистина принадлежеше на бащата на Бенедикт, граф Стратфорд, защото Майкъл Вейн му я бе продал за петдесет лири стерлинги. А когато Себастиан се опита да говори с графа по въпроса, Стратфорд му се присмя в лицето. Беше почти толкова неприятно, колкото и реакцията на Бенедикт: той се отнесе с безразличие и високомерие и каза, че така било даже много по-правилно, защото баща му щял да стопанисва земята по-добре от един луд.

Това бе и последният му дълъг разговор с Бенедикт. Разговор, който Себастиан не желаеше да поднови или продължи нито сега, нито когато и да било.

Той се поклони леко.

— Не искам да преча на пазаруването ви. Приятен ден, госпожице Абигейл, госпожице Пенелопе. — Погледна Бенедикт. — Милорд.

— О, не! — възкликна Абигейл, протягайки ръка към него.

Той спря веднага. Беше пуснала ръката на Бенедикт, за да го достигне, и на него така му се искаше да хване дланта й и да я притегли към себе си. Стисна още по-здраво дръжката на бастуна и зачака. Всъщност всички се бяха обърнали към нея в очакване.

Бузите й пламнаха още по-силно. Тя се прокашля.

— Не прекъсвате нищо, господин Вейн. Ние… Сестра ми и аз… — спря за момент, после продължи, без да погледне Бенедикт — … сме много доволни, че вече сте у дома. Борис сигурно се е зарадвал да ви види. — Тя се усмихна, но никой друг не го направи и усмивката угасна на устните й. — Надявам се пътуването да е било толкова полезно, колкото се надявахте — добави тя, малко несигурно.

Себастиан я погледна. Беше хубава, както си я спомняше, даже развълнуваният й глас и порозовелите бузи му напомниха за последната им среща, когато я доведе до оргазъм в ръцете си. Тогава се сети за кутийката в джоба си, завързана с червена панделка. Чичо му бе му оставил медальон, навремето принадлежал на прабаба му — малко, но много изящно бижу. Себастиан купи нова верижка за него. Представяше си как сам го слага на шията на Абигейл, а медальонът се спуска между хубавите й гърди. Беше си представил и как ще целуне местенцето, на което ще падне той…

Ала изглежда през двете седмици на отсъствието си бе загубил повече, отколкото бе спечелил.

— Благодаря ви — отвърна той. — Не беше нищо особено. Пенелопе плесна с ръце.

— Четиримата не можем да стоим тук цял ден! Блокирали сме цялата улица. Заповядайте в Харт Хаус скоро, господин Вейн. Никога не съм била в Бристол и очаквам с нетърпение да чуя интересните ви разкази.

— Боя се, че едва ли ще оправдая очакванията ви. Ако Ричмънд ви се струва скучен, в Бристол е много по-зле.

— Ричмънд скучен?! — засмя се Бенедикт. — О, да, спомням си, че се оплакахте, госпожице Пенелопе. Но вероятно нещата са се променили, след като посетихме Кю и Хамптън Корт?

— Мнението ми за тези места сега е по-добро — съгласи се тя, — независимо че предложихте да ни покажете призрака в Хамптън Корт, а аз не видях дори веещия се воал. И после се върнахме пак в скучния малък Ричмънд.

— Не мога да позволя да мислите така за родния ми град. — Бенедикт й се усмихна предизвикателно. — Какво ще кажете за една вечеря с танци, да оживим малко градчето? Майка ми много ще се зарадва, все за това ми говори, откакто се върнах. Какво смятате, госпожице Пенелопе?

Двете сестри си размениха погледи, малко озадачаващи за Себастиан. Изненада, но и още нещо. Значи до момента още не ги бяха канили в Стратфорд Корт?

— Много мило, сър — Абигейл се усмихна насила. — Сигурно ще бъде много приятно.

— Отлично. Веднага ще изпратя поканите. — Този път той погледна Себастиан право в очите, и то доста предизвикателно. — Какво ще кажеш, Вейн? Ще дойдеш ли?

Първият му импулс бе да откаже. Не желаеше никога повече да види лорд Стратфорд, още по-малко да вечеря на неговата маса. Но от друга страна… Погледна към Абигейл. Как да я обвинява, че иска мъж с два здрави крака и прилично богатство? За съжаление му беше много по-трудно да преживее факта, че тя предпочита именно Бенедикт Ленъкс. Ала в този миг тя се бе отдалечила от Бенедикт и стоеше по-близо до сестра си; дори само това го накара да поеме дълбоко дъх и да каже:

— Разбира се.

Усмивката на Бенедикт вече не беше толкова бляскава.

— Отлично. — Той се обърна отново към сестрите. — Да тръгваме ли да търсим брат ви? Казахте, че ви чака в кафенето.

— Не, не е там! — извика почти радостно Пенелопе. Тя вдигна ръка. — Джеймс!

Господин Уестън кимна към всички, когато се приближи.

— Атертън, Вейн, как сте? — Огледа сестрите си. — Виждам, че съм дошъл съвсем навреме, за да ви спася от тези двете.

— Чудесно извинение, задето закъсня да ни посрещнеш! — обвини го Пенелопе.

Джеймс Уестън я погледна развеселено.

— Изглежда сте в добри ръце, но и аз си знам задълженията. Джентълмени, благодаря ви, че се погрижихте за сестрите ми. Сега смятам да ги върна в Харт Хаус.

— Не беше задължение, а удоволствие. — Бенедикт сложи ръка на сърцето си и се поклони. — Благодаря ви отново за безценната помощ, госпожице Уестън.

— За нищо, сър — отговори тихо Абигейл.

— Приятен ден, милорд — изчурулика Пенелопе. — Надявам се лейди Саманта да оцени огромните усилия, които направихте за нея.

Отправяйки един последен остър поглед към Себастиан, Бенедикт докосна шапката си и тръгна, като въртеше бастуна си. Човек би си помислил, че го прави нарочно — сякаш да покаже, че неговият бастун е само за красота, защото чудесно върви и без него.

— Оставих каретата в края на улицата. — Господин Уестън погледна към Пенелопе. — Дано да не си забъркала някакви неприятности с Атертън.

Тя направи физиономия.

— Защо винаги ме подозираш във всякакви ужасни неща?

Брат й се засмя.

— От опит! Кажи ми какво направи, той изглеждаше малко разсърден…

Двамата тръгнаха, но Абигейл остана.

— Отдавна ли се прибрахте?

— Едва снощи, с последния дилижанс от Лондон.

— Добре дошъл у дома — тихо каза тя.

Той само се поклони.

— Благодаря.

Картината как Бенедикт я прегръща изтри от ума му всичко, което бе намислил да й каже.

Последва дълга тишина.

— Виждам, че сте се запознали с лорд Атертън — каза той, несигурен дали е уместно да продължи да й говори фамилиарно на „ти“. Но трябваше да знае отговора. — Изглежда доста увлечен по вас.

Искаше да чуе само една дума, само един знак, че тя не е отвърнала на очевидното привличане на Бенедикт. Той разбираше много добре интереса на Бенедикт към нея — това бе съвсем разбираемо, — но дали тя му отвръщаше със същото?

Тя премести пакета от едната ръка в другата с неловък жест, сякаш твърде й тежеше.

— Едва наскоро се запознахме с него. А сега беше дошъл в града да търси подарък на сестра си и ме помоли… Мен и Пенелопе — бързо добави тя, — да му помогнем.

Това изобщо не даваше отговор на наблюдението му, че Бенедикт е увлечен по нея. На Себастиан всичко му бе ясно като бял ден, но ако тя даже не се преструваше, че не е забелязала… „Не мога да я обвинявам“, каза си той наум, но същевременно почти физически усети как черупката отново обвива сърцето му. Посочи с глава брат й и сестра й.

— Не искам да ви бавя. Да тръгваме ли?

Абигейл кимна, твърде притеснена, за да каже нещо. Не си бе представяла завръщането му по този начин. Той не изглеждаше никак доволен, че я вижда, не отрони нито дума, в смисъл че се радва, задето ги е срещнал. Себастиан просто тръгна до нея, без да й предложи да го хване под ръка. Сега вече тежестта на Айвънхоу й се струваше огромна. Той нямаше представа какво съдържа пакета, но тя знаеше — и от скованите му рамене, и от мрачното му изражение си представяше, че поне подозира…

— Радвам се, че пътуването е било успешно — опита се да сложи край на потискащото мълчание тя.

Пенелопе явно предизвикваше брат си да се надпреварват, защото вече бяха се отдалечили доста напред.

Себастиан я погледна за миг.

— Може да се каже.

— Не беше ли успешно?

Устните му бяха строго свити, а очите — вторачени право напред.

— Не съм сигурен.

Тя започна да се ядосва. Той се държеше, сякаш го беше обидила, а всъщност тя само се бе държала сърдечно с техен съсед. Повдигна Айвънхоу малко по-нагоре под лакътя си. Ако Себастиан Вейн изпитваше интерес към нея, редно беше да направи нещо, както стори лорд Атертън. Можеше да разкрие чувствата си онзи ден, когато я целува по такъв скандален начин. Можеше да й пише, докато бе далеч от дома. Можеше да я попита дали нещо я свързва с лорд Атертън, вместо да се сърди и да мълчи…

— Лорд Атертън беше много любезен — подхвърли тя, за да го предизвика.

— И грижовен, виждам.

Тя отново усети тежестта на Айвънхоу, но просто се усмихна.

— Да, наистина. Инак в Харт Хаус щеше да е доста тихо и скучно.

Този път той я погледна за по-дълго.

— Значи често е гостувал.

Тя махна небрежно.

— Често? Няколко пъти…

— И сте се разходили заедно в гората.

— Веднъж — кимна тя.

— И го срещнахте тук днес.

— Случайно — уточни тя със същия весел, приятен тон, в рязък контраст с неговия. — Точно както срещнахме и вас. — Едва след още няколко крачки попита: — Какъв е Бристол? Никога не съм била в пристанищен град.

— Многолюден — отвърна той. — Мръсен.

Тя кимна.

— Звучи много различен от Ричмънд. Веднъж брат ми пътува до Портсмут и ни написа писма с много забавни описания какви хора е срещнал.

Доста дълго време нейният спътник не каза нищо. Почти бяха стигнали до каретата, където Пенелопе и Джеймс вече се бяха настанили. Кочияшът чакаше на стъпенката, за да й помогне да се качи.

— В Бристол няма нищо интересно, за което да пиша.

— Вероятно е така, но едно писмо щеше да ми покаже, че мислите за мен. — Тя вдигна вежди. — Сигурно не сте… Не би трябвало да очаквам твърде много.

Той я хвана за ръката и я дръпна. Абигейл се обърна с лице към него, когато вече се канеше да се качи в каретата.

— Мислих за вас — каза той с нисък, напрегнат глас. — Всеки ден.

— И аз мислех за вас — също така тихо отвърна тя. — Бедата беше, че не знаех какво да мисля!

Той стисна китката й още по-силно.

— След начина, по който се разделихме…

— Какво? — настоя тя, след като той млъкна. — Никой от нас не обеща нищо на другия.

— Така е — мрачно потвърди той. — Очевидно е така.

Абигейл пламна от червенина. Той беше разкопчал роклята й и я бе целувал навсякъде, беше я любил с устата си. Беше сложил ръка под полата й и я бе накарал да се чувства като най-развратната, най-алчна за ласки жена на света. А тя не само че му бе позволила, а бе изпитала истинско блаженство. И беше искала още.

Сега обаче всички надежди какво би се случило след връщането му й изглеждаха глупави и наивни. Той очевидно изобщо не си спомняше, че е искал да говори с баща й. Днес отново изглеждаше далечен и резервиран.

— Е — подхвана тя, преди да успее да се спре, — навярно вината е моя. Вие поискахте много от мен и аз го дадох, без да настоявам за някакво обещание.

Той пусна ръката й, все едно го бе опарила.

— Преди обаче да ме обвините в… В каквото и да било — продължи тя с все по-голяма ярост, — запитайте се какво право имахте да очаквате безрезервна обич. Вие знаете какво искам, сър — никога не съм ви лъгала по въпроса. И ако не можете или не искате да ми го дадете, защо да не потърся другаде? Сам вие ме посъветвахте да го направя!

— Абигейл — тихо произнесе той.

Но тя махна гневно с ръка.

— Омръзна ми да ме мислят за безсърдечна любителка на флиртове. Искам да последвам сърцето си, да, но не и да го видя разбито! Ако това е всичко, което имате да ми предложите, може би е редно да потърся нечие чуждо внимание. — Тя вирна брадичка. — Ако смятате, че чувствата ви не са променени, знаете къде да ме намерите.

Обърна му гръб и с бързи стъпки тръгна към каретата, качи се в нея без помощта на кочияша и седна до сестра си.

— Готова съм да се прибера у дома — обяви тя.

Джеймс вдигна учудено вежди, но тя направи знак на кочияша.

Пенелопе се приведе към нея.

— Аби, да не би току-що да се скара с господин Вейн? — невярващо попита тя. — Насред Ричмънд?

— Нищо подобно.

Тя гледаше право напред и даже отказа да погледне Себастиан, когато каретата потегли.

Пенелопе изви любопитно шия.

— Той изглежда като ударен от гръм! Какво му каза?

— Нищо, в което да не съм напълно убедена.

Тя изгледа свирепо брат си, който моментално извърна поглед, правейки се, че с интерес наблюдава пейзажа.

Пенелопе най-сетне се облегна на седалката, явно доволна от думите й.

— Тогава съм сигурна, че е трябвало да го чуе.

Абигейл не каза нищо. Сърцето й биеше силно, а ръцете й трепереха, докато стискаше подаръка от лорд Атертън. Себастиан Вейн наистина трябваше да чуе всичко това, а тя трябваше да го каже. Ако я иска, беше дошло време да го докаже.