Каролайн Линдън
Цената на един скандал (2)

Глава 1

Ричмънд-он-Темз, 1822 година

— Е, мила, какво ще кажеш?

Томас Уестън застана в средата на главната зала в Харт Хаус и разпери ръце, усмихнат до ушите.

— Защо да не е къща в Лондон? — попита съпругата му, хвърляйки гневен поглед към прашинките из слънчевите лъчи, нахлуващи през отворената врата и високите прозорци от двете й страни. Агентът за недвижими имоти, довел ги да видят къщата, чакаше дискретно навън.

— Лондон си е Лондон. Но имение в провинцията издига човека и го прави джентълмен!

— А освен това му помага да си пропилее богатството и го принуждава да харчи още повече, за да обзаведе къщата и да кани гости. — Жена му вдигна поглед към тавана. — Ето, мазилката е вече напукана. За една година ще стигнеш до просешка тояга, докато оправиш всичко в тази къща.

— Е, някаква си напукана мазилка — подсмихна се той. — Къщата е съвсем прилична, госпожо Уестън! За един ден се стига от града дотук, значи можеш да пътуваш, когато си пожелаеш. Няма да се разделяш за дълго с шивачката си, с магазините за шапки и всички останали дреболии, за които явно нямаш нищо против да харчиш богатството ми.

— Една нова шапка не може да се сравнява с цената на нова къща! — троснато отвърна тя. — Без изобщо да споменаваме за необходимостта да се поддържат градините, да се купуват мебели, да се плаща на прислуга.

Той сложи ръце на хълбоците си и въздъхна.

— Но пък помисли какви тържества ти се отваря възможност да организираш тук, облечена в най-хубавите рокли от Бонд стрийт — опита се да я придума той. — Госпожа Уестън от Харт Хаус! Това ще бъде най-търсената покана в цял Ричмънд, нямай и капка съмнение! А помисли и за момичетата — представи си само как дъщерите ни слизат царствено по това стълбище, облечени в разкошни нови рокли, как танцуват с господата от съседните имения, сприятеляват се с дъщерите на благородниците…

Той я прегърна и я придърпа към средата на салона.

— Представи си го само: ти и аз, застанали точно тук, приветстваме благородните си гости. „Милорд, милейди!“. — И той направи дълбок театрален поклон към въображаема двойка. — „Каква чест да удостоите нашия скромен дом. Позволете да ви представя съпругата си.“ — Той вдигна ръката й, за да я целуне, поглеждайки я дяволито и с надежда. Госпожа Уестън сви устни, видимо полагайки усилия да скрие усмивката си. Окуражен, той продължи:

— „Ами да, милорд, тя наистина е най-красивата дама в цялото графство Съри, а и най-великолепната домакиня. Така е, милейди, роклята й наистина е по последна мода; сигурен съм, че за нея ще бъде удоволствие да ви заведе при шивачката си“.

След тези думи на съпруга си госпожа Уестън завъртя театрално очи.

От площадката над витата стълба, откъдето всичко се виждаше, Пенелопе Уестън се наведе по-близо към сестра си. След като бяха огледали горните стаи, двете наблюдаваха оттам малкия етюд, който разиграваха родителите им.

— Той малко се престарава, не мислиш ли? — прошепна тя.

— Изчакай само — тихо отвърна сестра й Абигейл. — Знаеш отлично какво ще последва…

Все едно я беше чул, баща й долу драматично сложи ръка на сърцето си.

— „Не мога да не ви представя дъщерите си! Двете най-красиви, най-мили момичета, които сте срещали, също толкова хубави, колкото и майка им. Дали чух добре? Вашият син и наследник все още не е задомен? Джентълмен, който си търси съпруга? От изискано и уважавано семейство, с имоти в Лондон и Ричмънд?“

— Ето, нали ти казах — Абигейл се усмихна иронично.

Пенелопе се закикоти в шепи.

— Стига, Томас! — Госпожа Уестън най-сетне избухна в смях и обичливо го перна по рамото. — Това е просто смешно! Сякаш купуването на тази къща ще гарантира добър брак и за двете ни дъщери!

— Е, няма да попречи, нали? — и той подкупващо й се усмихна. — Хайде, Клара, кажи си тежката дума! Къщата е изискана, нали?

— Да, наистина е изискана — съгласи се тя. — Даже твърде изискана! Сигурно струва куп пари, а и колко време мислиш, че ще прекарваме тук, в пущинака?

— В пущинака! — Той вдигна отчаяно ръце. — Та тя е на по-малко от петнайсет километра от Лондон!

— Добре сме се устроили в града — продължи тя. — Удобно ние там. Изобщо не помисляш какви главоболия ще ни донесе да опаковаме всичко и да се местим, пък било и само на петнайсетина километра.

— Уредим ли веднъж и тази къща, пътуването ще е дреболия. Можем да идваме и по реката. Ще ти купя лодка с десетима египтяни, да те возят нагоре-надолу като една съвременна Клеопатра! — Приближи се още по-близо до нея. — Кажи, любов моя, как да те убедя?

Тя го погледна строго.

— И двамата знаем, че всъщност не търсиш моето одобрение. Даже предполагам, че вече си купил къщата, нали?

— Но въпреки това искам да си доволна — отговори той, без дори да си направи труда да отрече.

Горе на стълбището Абигейл едва се сдържа да не прихне. Колко типично за баща им! Значи, това щеше да бъде имението им в провинцията.

Огледа се наоколо, вече с други очи. Сградата наистина беше красива. Майка им ще миряса, само да се стигне до пазаруване на килими и мебели… ако по някаква случайност баща им не успее да я спечели по-рано. Обикновено успяваше.

— Отивам да си избера стая — прошепна Пенелопе. — Възможно по-далеч от мамината!

И тя изчезна към спалните.

Абигейл слезе по стълбището и мина край родителите си — докато майка й продължаваше да се преструва, че е възмутена и не одобрява, а баща й продължаваше да я увещава — и излезе на покритата с чакъл алея. Самата къща не беше огромна, но беше с изящни пропорции и много красива. Пейзажът беше спокоен и живописен, а въздухът тук със сигурност беше по-чист, отколкото в града. Да, майка им накрая ще склони. Само след година сигурно ще предпочита този дом пред къщата им на площад Гроувър.

От ъгъла на къщата се появи брат й Джеймс. Сигурно досега бе оглеждал конюшните.

— Какво мислиш, Аби?

— Татко вече я е купил.

Той кимна, примижавайки на слънчевата светлина.

— Знам.

— Какво?! — възкликна тя. — Казал е на теб, но не и на мама?

Лека усмивка заигра по устните му.

— Като я купи, преди да й я покаже, тя няма как да го разубеди, нали?

— Но това си е измама!

Джеймс се засмя.

— Е, в любовта всичко е позволено. Татко от доста време си мисли да купи имот в провинцията, а този наистина си струва. Къщата е стабилна и й трябва само малко ремонт и модернизации. Перспективите са просто чудесни, а мама ще склони накрая, ще й хареса да планира пикници и екскурзии по реката. Освен това цената е прилична.

Абигейл поклати глава.

— В момента й обяснява как тази къща ще осигури на двете ни с Пенелопе възможност за запознанство с млади благородници.

— Не се и съмнявам. Наблизо е родовото имение на графа на Стратфорд, а освен това има десетки вили и по-малки къщи, където аристократични семейства идват заради чистия въздух.

— Граф Стратфорд! — присмя му се Абигейл. — Завъртяла ти се е главата, точно като на баща ни.

— Не съм казал, че някой от тях ще се ожени за теб — заяде се брат й. — А само, че вероятно ще се срещнеш с тях, пък били те дебели, болни от подагра и страдащи от старческо оглупяване. Освен това лорд Стратфорд е на възрастта на баща ни и вече е женен. Има син, но доколкото знам той е в Кавалерийската кралска лична охрана. Тук двете с Пен нямате късмет. Но може би маркиз Доре, собственикът на Пентън Лодж близо до Кю, ще доведе синовете си. Макар да съм чувал слухове, че средният не бил стока.

— Това пък откъде го знаеш?

Той сви рамене.

— Просто слушам внимателно. Ти не го ли правиш?

Абигейл прехапа устни. Разбира се, че и тя надаваше ухо на всички слухове за млади джентълмени, били те с благородническа титла или не. Въпреки това даже и тя не знаеше нищо за средния син на Доре. Какво ли толкова е направил, та да трябва да се избягва компанията му?

— Може би и ти ще си намериш някоя млада дама сега, когато имаме извънградска къща. Всъщност, понеже един ден имотът ще бъде твой, то най-вероятно точно на теб ще помогне да си намериш булка.

Брат й леко се намръщи.

— Не си ли разбрала вече, че съм безнадежден случай? Лично Пенелопе ми го каза.

— Не, тя каза, че си скучен и лишен от въображение, а никой не иска да се омъжи за такъв човек. — Абигейл се ухили. — Според мен е много по-вероятно ти да се ожениш за някоя аристократка, отколкото виконт или граф да се пръкне от нищото, за да ухажва мен или Пен.

— На твое място не бих се обзалагал — кратко отговори той.

Тя се засмя.

— Не, нямам и намерение. Поне това съм научила през всички тези години; ти почти винаги печелиш.

Минаха заедно през закрита пътека към много приятна морава с изглед към реката. Къщата бе построена на билото на живописен хълм, спускащ се към водата. Сигурно нямаше да е никак трудно с лодка да се стигне оттук чак до центъра на Лондон. Даже ако на майка им не започне да й харесва тук, Абигейл си мислеше, че това няма да важи за нея.

И въпреки това логиката на баща й не й се струваше особено добра.

— Определено са наясно, че няма никаква вероятност на някой от нас да му се отвори късметът.

Брат й хвърли особен поглед. Абигейл махна небрежно.

— Искам да кажа да си намерим благородници за съпрузи. Всеки гледа високомерно на новобогаташи като татко.

— Благородници — Джеймс се загледа в пенливата река — са се женили за актриси. За любовниците си. За американки. Сигурно все на някой лорд му се е случило да се ожени за миячка от кухнята. Не е толкова невероятно да си помечтаеш как красиво момиче със сериозна зестра би могло да се сдобие с такъв съпруг. Стане ли дума за солидна сума, не се притесняват чак толкова от произхода.

— Би могло да се сдобие — повтори тя, подчертавайки първата дума. — Но никой не го гарантира. Ами ако аз не харесам никого от мъжете, които благоволят да ме поискат? Мама е избрала скромен син на адвокат и изглежда е имала късмет в брака си. На мен може да ми е писано да стана съпруга на месар.

— Бракът на приятелката ти явно им даде надежда. — Той й хвърли кос поглед. — За надеждите на татко да не говорим.

Абигейл направи гримаса. Нейната скъпа приятелка Джоун Бенет, също толкова пренебрегвана от господата в Лондон колкото Абигейл и Пенелопе, наскоро се бе омъжила за един от най-търсените и недостижими ергени в столицата — виконт Бърк. Това определено бе огромна изненада за всички, даже и за самата Джоун, ако можеше, разбира се, да й се вярва. Но господин и госпожа Уестън наистина останаха много доволни от новината.

— Сигурно си спомняш колко необещаващо започна всичко — обърна тя внимание на брат си. — Отначало тя го мразеше, а той я измъчваше.

— Той я измъчваше? — Джеймс вдигна вежди. — Спомням си ужасни истории как танцувал с нея, а после даже я водил на разходка с балон. Скъпа ми сестро, ако се намери хубав и богат виконт да те измъчва по този начин, веднага ми съобщи. Първата ми работа ще бъде да се втурна към най-близкия пункт за залагания и да заложа цялото си богатство, че ще си омъжена за този човек само след няколко месеца.

— Престани! — Тя се намръщи. — Очевидно вече не я измъчва. Но недей забравя, че бащата на Джоун е баронет, а чичо й е граф Донкастър. Тя има връзки, а ние — не.

— Не се притеснявай, Аби. — Той я дари с една от редките си лукави усмивки. — Месарят ще те обича от все сърце, не се съмнявам.

— Инак лошо му се пише.

Не можеше да се сдържи повече и избухна в смях. Брат й също се засмя.

— Какво е толкова смешно? — Пенелопе се приближи към тях с леко мрачно изражение. — Джейми, ти знаеше ли, че татко вече е купил тази къща?

— Да.

Погледна го нацупено.

— И да не ни кажеш! За нищо не ставаш като източник на клюки.

— Полезно е човек да знае да си държи езика зад зъбите. Може и ти да опиташ.

Пенелопе изсумтя.

— И какво му е хубавото? — Обърна се към Абигейл. — Тази къща има един абсолютен недостатък и аз съм сигурна, че ти го знаеш.

— Ами… — Абигейл хвърли поглед към брат си, който сви рамене.

— Знаеш! — повтори Пенелопе с особен тон. — Тук, в Ричмънд, сме далеч от лондонските магазини.

— В града има магазини — възрази брат й.

— Но не каквито ни трябват — възрази му Пенелопе, без да го поглежда. Продължаваше да пронизва Абигейл със сините си очи. — Как ще си купуваме сега хубав лосион и руж, или помада за косата? Ще заприличаме на друиди, които скитосват из тресавищата.

— Купи си достатъчно от Лондон и си ги донеси тук — предложи Джеймс. — Малко предвидливост ще реши всеки проблем.

Пенелопе стисна зъби, без да сваля ядосан поглед от Абигейл.

— Но все пак може да свършат. Ами ако напълнея, след като няма да има толкова балове, на които да ходим? Ще ми трябва нов корсет — например от онези с допълнителните банели под бюста, нали се сещаш, които поддържат всяка страна отделно и…

— Съжалявам, че подцених страданието ти — намеси се Джеймс. — Най-добре да се обърнеш за съвет към мама.

Той вече се отдалечаваше и скоро изчезна в къщата.

— Горкият ни Джейми — усмихна се Абигейл. — Как изобщо ще се ожени, след като даже при споменаването на думата „корсет“ губи ума и дума?

— Как ще се ожени, когато единствените му теми на разговор са коне и пари? — Пенелопе махна подир брат им. — Ти знаеш какво имах предвид, нали?

— Така ми се струва.

Абигейл се обърна и повървя още малко, отдалечавайки се от къщата. Кой знае кога родителите им щяха да излязат навън да разгледат пейзажа. Понякога майка им демонстрираше почти свръхестествено развит слух. За разлика от сестра си, Абигейл проявяваше достатъчно разум да не рискува.

Пенелопе я последва.

— Как ще се сдобиваме с новите броеве на „50 начина да съгрешиш“, ако живеем тук? Седмици ми отне, докато намеря онзи книжар на Мадокс стрийт! В Ричмънд сигурно никой не ги продава.

— А дали изобщо е редно да ги търсим? — изгледа я строго Абигейл. — Мама още ти се сърди заради това, нали знаеш’? А ако тръгнеш да разпитваш по всички книжарници в Ричмънд, само ще влошиш нещата.

В момента „50 начина да съгрешиш“ беше най-известната брошура в цял Лондон. Във всеки брой се разказваше за любовните срещи на авторката с видни джентълмени, без да се спестяват никакви пикантни подробности. Авторката, която наричаше себе си „лейди Констанс“, не оповестяваше имената на любовниците си, но ги описваше по такъв начин, че читателите просто изгаряха от нетърпение да научат самоличността на въпросните джентълмени. Истинската самоличност на мъжете — да не говорим за самата лейди Констанс — бяха предмет на разгорещени спорове из цял Лондон, а брошурата се разграбваше като топъл хляб. Заради еротичния характер на историите книжлетата се продаваха много дискретно — човек трябваше да знае кои книжари да попита, а на всичкото отгоре излизаха в продажба в неуточнена периодичност, затова бе важно да тръгнеш да ги търсиш в точния момент, инак нямаше как да се вредиш за новия брой. Пенелопе беше страстна почитателка на поредицата, но Абигейл също се увличаше.

Заедно с приятелката си Джоун Бенет — вече лейди Бърк — бяха анализирали всеки отделен брой в най-големи подробности. „50 начина да съгрешиш“ се оказа и забележителен образователен източник по теми, забранени за младите дами. Увлечението по този забранен плод обаче донесе сериозни неприятности на Пенелопе. В желанието си първа да прочете един от броевете, майка им я хвана „на местопрестъплението“ и сега беше под строго наблюдение. До момента Абигейл успяваше успешно да се прикрива и нямаше никакво намерение да попадне в същата ситуация. Ядосана, сестра й свъси вежди.

— Знам! По дяволите. Защо трябваше да даваме всичките броеве на Джоун?

Когато тяхната приятелка наскоро се омъжи, и то по такъв почти скандален начин, сестрите Уестън решиха, че тя ще има повече нужда от четивото, затова й дадоха всички броеве, които успяха да изровят. Сега, вече омъжена, Джоун имаше възможност да изпробва някои от невероятните неща, описани в брошурата, и — ако наистина им беше добра приятелка — да им каже как стоят нещата в действителност. Единственият проблем беше, че новият й съпруг я отведе в родовото имение в провинцията и всички книжки заминаха заедно с нея. Или поне Абигейл така предполагаше. Ако самата тя се бе омъжила за такъв привлекателен мъж, без съмнение щеше да вземе брошурите, за да намери в тях полезни предложения и указания.

— Но ти се съгласи — припомни Абигейл на сестра си.

— Знам! — Пенелопе сложи длани на слепоочията си в отчаян жест. — Очаквах вече да излезе нов брой или даже няколко. Как така цял месец без нито един поне?

— Навярно лейди Констанс също се е оттеглила на вилата си в провинцията, за да прекара лятото.

— Не говори така! — Пенелопе ритна земята и цял порой сиви камъчета изхвърчаха в тревата. — Татко вече е решил, че трябва да организираме бал. Смята да впечатли всички в Ричмънд още от самото начало.

— Вече? — Абигейл се оживи. — Къщата даже още не е напълно обзаведена. Кога смята да го направи?

— След две седмици. Времето ще стигне само колкото мама да си поръча нова рокля. — Последните думи Пенелопе изрече с дебел глас, имитирайки баща им. — Защо не ни попита?! Джоун няма да е тук, ние не познаваме абсолютно никого, а татко ще очаква да привличаме някакви си благородници, които да се появяват като по магия и да ни канят на всеки танц.

От тона й стана ясно, че тя никак не вярва това да се случи.

— Налага се да се справим според възможностите — сърдито измърмори Абигейл.

Сестра й само се намръщи.

— Дано пък промяната да е за добро — пожела тя. — Имахме вече достатъчно случаи да се запознаем с различни господа в Лондон, но досега късметът не ни е огрял. Нищо чудно в Ричмънд да има повече мъже с вкус и добро настроение. И да не са толкова високомерни и надути.

— Дано — въздъхна Пенелопе. — Но тук е толкова скучно! Поради каква причина някой интересен мъж би се заврял на такова място?

— Говорим само за едно лято. — Абигейл се засмя. — Като те слуша човек, ще помисли, че са те пратили на вечно заточение. Ако срещнеш мъжа на мечтите си, ще ти го натяквам цял живот!

— Силно се съмнявам. Ти вземи фермерите и дребните земевладелци — Пенелопе я бутна по рамото усмихната, — а аз ще се пазя за някой вълнуващ, загадъчен мъж от града, готов да убие всеки само заради шанса да прекара една нощ в прегръдките ми.

— Това ще да е много кратък брак — отбеляза Абигейл. — Да не говорим как ще се произнесе по въпроса мама.

Тя знаеше, че Пенелопе се дразни, задето я следят като малко дете.

Сестра й въздъхна.

— Мама! Какъв шанс имам изобщо някой да ме целуне истински, докато тя тича подире ми навсякъде?! Аби, трябва да ми помогнеш, инак ще полудея, кълна ти се! Ще съм ти задължена до гроб ако обещаеш.

Тя помисли малко. Ако човек иска да изклинчи от правилата, на света нямаше по-добър съзаклятник от Пенелопе. Такава услуга би й помогнала в бъдеще. Освен това бе сигурна, че знае какво иска сестра й и нямаше нищо против, защото и самата тя щеше да има полза от начинанието.

— Отлично. Ще ти помогна да намериш всички броеве на „50 начина да съгрешиш“, стигнали някак извън Лондон.

— О, благодаря ти! — Пенелопе грабна ръката й и я стисна силно, почти до болка. — Задължена съм ти, Аби!

— А ти в замяна няма да ми вадиш душата да бързам. — Тя се отдръпна от ръцете на сестра си. — Сериозно ти говоря, Пен. Ще се опитам да ги намеря, но ако ми досаждаш…

— Ни най-малко! — Сестра й чак се обиди. — Само ще ти помагам. Абигейл и преди беше страдала от помощта на сестра си. Вдигна ръка.

— Само ако поискам помощ. Инак ще си мълчиш и нищо повече. Пенелопе забели очи.

— Добре.

— И още едно обещание… — Погледна строго сестра си. — Първа аз ще чета новите броеве!