Каролайн Линдън
Цената на един скандал (1)

Пролог

1816 година

Той се стресна и се събуди, а сърцето му биеше лудешки. Френските tirailleurs^[1] бяха по петите му, прескачаха барикадите, а дългите им мускети проблясваха в дрезгавата светлина. Опитваха се да прогонят неговата бригада от позицията й. Ушите му запищяха, оглушали от първия изстрел, разтрошил коляното му. С мъка си поемаше въздух в очакване на втория изстрел, който щеше да сложи край на всичко…

Ушите му продължаваха да бучат, но втори изстрел не последва. Със закъснение осъзна, че не е имало и първи — не и тази вечер. Вече не беше на бойното поле в Белгия, опитвайки се отчаяно да отбие атаката на императорските войници от позицията си в долчинката. Намираше се у дома, в Англия, задрямал в креслото до гаснещата камина, а превързаният му крак бе повдигнат на малко столче пред него…

Изтощен, Себастиан Вейн се отпусна отново върху протритата кожа на креслото, докато сърцето му продължаваше да бие силно като боен барабан. С трепереща ръка избърса студената пот от лицето си. Тук вече нямаше французи, а само останали от преживяното кошмари, подхранвани от лауданума^[2].

Чу се тихо тупване, което отново го стресна. Погледна към вратата, но тя беше затворена. Някъде бяха затръшнали друга врата, вероятно на долния етаж, ако съдеше по звука.

Сигурно икономката се бе разшетала. Госпожа Джоунс едва смогваше да снове между болния си съпруг, залежал се от седмица, и да се грижи за един луд и за един сакат човек. Горката жена! Себастиан опипом потърси часовника си; беше късно, след полунощ. Беше спал в продължение на два часа, а сега имаше чувството, че тази нощ няма да може да мигне повече. Неприятно.

До този момент вечерта не беше минала чак толкова зле. Лудостта на баща му сякаш бе поотстъпила; сега той приличаше повече на човека, когото Себастиан помнеше от детството си, а не толкова на побъркания лунатик, когото завари при завръщането си от войната. Тази вечер Майкъл Вейн поне изяде няколко залъка, преди да захвърли всичко на пода, мърморейки неясни думи за някаква отрова. Себастиан му помогна да се съблече и този път той не се опита да го ритне, само проклинаше. А когато го сложи да легне, баща му беше послушен като дете — легна и веднага уви около ръката си оръфаното парче плат, някога нощницата на майка му. Тази нощница се оказа безценна: хванеше ли я в ръце. Майкъл винаги се успокояваше и човек можеше по-лесно да се разбере с него.

Това не беше бащата, когото Себастиан си спомняше — унесен и тих, търсещ утеха в някаква стара нощница, — но все пак бе далеч по-добре от пристъпите на истинска лудост с крясъци и буйства. Себастиан премести тежестта си на другия крак и се опита да се протегне така, че раната да не се отвори отново. Предишния ден баща му го ритна и едва зарасналата рана на коляното му се сцепи отново. Така му премаля от болка, че госпожа Джоунс тичешком отиде да търси лауданума. Неприятно вещество беше този лауданум. Почти беше отвикнал да го взема, докато не се случи злополуката с ритника, и сега много се ядосваше, че пак прибягна до него.

Вятърът виеше покрай прозорците, стъклата звънтяха, а вратата долу се тресна отново, още по-силно. Той вдигна глава и се намръщи. Този път звукът идваше от тежката входна врата.

— Госпожо Джоунс? — извика той.

Може да й се е наложило да излезе за малко и да не е затворила добре вратата на връщане. Отговор от долния етаж не последва, чу се само още едно хлопване на врата, но по-тихо. Госпожа Джоунс сигурно бе отишла да си легне и не чуваше шума от стаята си, чак зад кухнята.

Въздъхна. Можеше да използва звънеца и да я събуди, но така или иначе нямаше скоро да заспи. Нали искаше отново да е независим? Предпазливо се плъзна напред в креслото и сложи левия си крак на пода. Оттласна се силно и се изправи, залитайки малко, докато стигне до патериците.

В коридора беше тъмно, само по стълбите се прокрадваше бледа светлинка. Излезе на най-горната площадката. Отдолу се чу още един силен трясък и той усети порив на студен въздух. Ту проклинайки под нос, ту стискайки зъби от болка, закуцука по стълбите. Видя външната врата със свалено резе да се отваря и затваря от вятъра.

Озадачен, Себастиан облегна рамо върху рамката на вратата и посегна да хване вратата, но тя полетя към него. Тежката греда, предназначена да държи вратата затворена, лежеше на прага и й пречеше да се затвори. Обикновено пъхаха гредата в скобите на отвесните стени, та вратата да не може да се отвори отвън. Изглежда някой бе свалил гредата и просто я бе пуснал на пода.

Усети как настръхва. Само един човек в къщата би го направил… но Майкъл Вейн беше здраво заключен в стаята си на горния етаж. Себастиан лично врътваше ключа всяка вечер в името на безопасността на баща си.

Все пак отвори и надникна навън. Видя тънкия лунен сърп. Студеният вятър неистово брулеше храстите и дърветата отпред. По небето нямаше облаци и беше достатъчно светло, за да се увери, че около къщата е пусто. Тръсна глава. Сигурно е била икономката, вече на ръба на силите си от умора. Затвори вратата, сложи гредата на място и с куцукане се качи обратно в стаята си.

Едва седна в креслото и отдолу се чу отново силно чукане. Този път някой силно удряше по вратата.

— Вейн! — чу се познат глас, извисяващ се над стенанията на вятъра. — Дяволите да те вземат. Вейн, събуди се!

Удрянето продължи, докато Себастиан успее да слезе по стълбите, ругаейки през цялото време, защото коляното му гореше от болка. С мъка повдигна гредата и я отмести, при което посетителят отвори вратата и връхлетя през прага.

— Къде е тя? — настоятелно попита Бенедикт Ленъкс. — Господ да ми е на помощ, Вейн, само да си я докоснал…

— Кого?

— Саманта — отвърна Бенедикт.

Себастиан повдигна смаяно вежди.

— Че какво ще прави сестра ти тук нощем? Тя е само на шестнайсет…

— И именно заради това й е дошло в главата да направи такава глупост! — Бенедикт сниши глас. — Вейн, ако просто я помолиш да дойде, ще си я отведа у дома, без повече да кажа и дума. Засега никой друг не знае, че я няма…

Себастиан стисна устни.

— Тя не е тук.

Бенедикт го изгледа свирепо.

— Така ли? Защото на мен ми заяви, че била влюбена в теб, и то от години.

— Момичешки увлечения — отбеляза Себастиан, без да повишава глас.

— Но на едно вироглаво, импулсивно момиче може лесно да му се завърти главата и да се хвърли в обятията на някакъв…

Спря рязко, но Себастиан сам довърши наум: син на луд, сакат и беден като църковна мишка.

— Колко ласкателно — каза той с равен глас. — Никога не съм предполагал, че чарът ми е достатъчно силен да убеди една графска дъщеря да хукне подире ми, макар да съм куц и разорен.

Очите на Бенедикт блеснаха яростно.

— Знаеш отлично, че ще ти пристане, само да поискаш — изръмжа той.

— Но не съм поискал — изтъкна Себастиан.

Това не промени напрегнатата ситуация. Бенедикт вече беше тръгнал по коридора и отваряше поред вратите, край които минаваше. Себастиан чакаше претърсването да завърши, безсилен в своето унижение. Знаеше за някогашните фантазии на Саманта, че е влюбена в него, но това бяха детински увлечения. А дори и да не бяха, изключено беше да не знае, че баща й, граф Стратфорд, никога не би й позволил да се омъжи за сина на Лудия Майкъл Вейн. И целият град го знаеше. Така увлечението на Саманта, преди години забавно и ласкателно за него, се превърна в поредния повод за унижение, когато семейството й даде ясно да се разбере пред обществото, че такъв брачен съюз е напълно немислим.

А сега братът на Саманта, някога най-близкият му приятел на света, явно си мислеше, че той е кроил планове да избяга с момичето. Накуцвайки, Себастиан стигна до долното стъпало и се облегна на рамката на вратата. Бенедикт търсеше наистина старателно; той добре познаваше къщата. Когато бяха малки, тук бе прекарвал повече време, отколкото в своя дом. Именно тук, сред горите и хълмовете на Монтроуз Хил Хаус, търсеше спасение от задушаващо строгата атмосфера на богаташкия Стратфорд Корт. Навремето пристигането на Бенедикт посред нощ щеше да изпълни Себастиан с въодушевление и двамата щяха да поемат веднага към пущинака, за да преспят на открито — какво чудесно момчешко приключение!

Но това беше в далечното минало.

Бенедикт се върна в преддверието по-мрачен от градоносен облак.

— Качвам се горе.

— Както виждаш, не мога да те спра — тихо каза Себастиан.

Бенедикт потегли нагоре по стълбите и този път той го последва.

Както и се очакваше, тук Бенедикт оглеждаше далеч по-внимателно. Отвори вратата горе до стълбището и се спря за миг, когато видя бутилката с лауданум над камината. Хвърли предпазлив поглед към Себастиан, сякаш за първи път забелязваше превързания му крак, патерицата и че е по халат.

— Ще ми помогнеш ли в търсенето? — попита той с малко по-спокоен тон.

— Тя не е тук.

Себастиан се облегна на патерицата си, все още задъхан от многократното качване и слизане по стълбите.

— Дали ще търся и аз, няма значение, защото няма да я откриеш. Бенедикт стисна зъби и продължи към следващата врата. Бързо напредваше по коридора; всички стаи бяха празни, дори килерът за спално бельо. Цялата покъщнина беше отдавна продадена. Едва в далечния край на коридора Себастиан го спря.

— Там е стаята на баща ми — каза той, когато Бенедикт посегна към дръжката. — Заключена е.

Само че не беше. Под ръката на Бенедикт вратата се отвори с лекота.

Някогашният му приятел го погледна. Себастиан се взираше ужасено във вратата. Лично той демонтира ключалката от вътрешната страна. Закуцука към вратата, залитайки от бързане. Ключът висеше на обичайното си място на стената, точно до вратата, в случай на пожар. Беше сигурен — абсолютно сигурен, — че я беше заключил преди няколко часа! Въпреки това вратата се отвори с тихо изскърцване.

В спалнята беше тъмно като в рог. Тук не внасяха никаква лампа или огън, защото веднъж Майкъл Вейн беше опитал да се подпали. Себастиан закуцука към прозореца и отвори един кепенец. При вида на зарешетените прозорци Бенедикт възкликна стреснато; решетките бяха толкова нагъсто, че дори ръка не можеше да се промуши през тях. Себастиан обаче се взираше в празното легло.

Сграбчи сюртука на Бенедикт.

— Ти защо си тук?

— За да намеря… сестра си.

Бенедикт също изглеждаше стреснат от видяното.

— Защо, по дяволите, си мислеше, че е тук? — попита той. Бенедикт се втренчи в него.

— Защото тя каза, че нищо не може да я спре да се омъжи за теб.

Себастиан отново изруга.

— Дори баща й да нямаше нищо против — а аз съм сигурен, че не е така, — аз бих имал… — И той тропна с патерицата си, за да подчертае думите си. — Но защо беше решил, че тя ще е тук тази вечер?

— Аз… защото тя изчезна — изрече бавно Бенедикт, явно най-сетне разбрал колко жалка е логиката му. — Не можах да я намеря…

— Тя не е тук и никога не е била!

Куцайки, Себастиан излезе от стаята с патерицата.

— А сега го няма и баща ми.

Главата му още беше доста размътена от лауданума; дявол да го вземе, сигурно бе забравил да заключи вратата! Преди колко ли време беше избягал Майкъл? Като се има предвид студът и тъмнината навън, налагаше се да го намери час по-скоро.

Отправи се отново към стълбите. Зад себе си чу как Бенедикт отваря и последните няколко врати — всички водеха към напълно празни стаи. Бенедикт го настигна в преддверието долу, докато Себастиан си слагаше шапката и палтото.

— Къде другаде би могла да бъде? — попита той.

— Нямам представа. Тя е твоя сестра. Себастиан отвори входната врата и махна.

— Върви си у дома, Бен. Сигурно е отишла в библиотеката да си вземе книга или до кухнята за чаша топло мляко.

Бенедикт се намръщи, този път наистина разтревожен.

— Погледнах и там. Погледнах навсякъде. Нямаше я, казвам ти. А ти… и тя…

Себастиан сви рамене. Той обичаше Саманта… както би я обичал брат или братовчед. С напълващата си красота, високото си положение и богатството на баща си тя сигурно щеше да се омъжи за много по-добър от него, сакатия войник, чийто баща разори имението си, защото си внуши, че дяволът е по петите му. Лично Себастиан обясни на Саманта, че няма да е добър съпруг: просто искаше, без да я нарани, да й подскаже, че увлечението й по него е неподходящо. Той трябваше да остане у дома, за да се грижи за баща си — а сега доказа, че даже това не е в състояние да свърши като хората!

— Защо на прозорците горе има решетки?

При този колебливо зададен въпрос Себастиан повдигна вежди.

— Защото той е луд. Не си ли чул? Опасен е за себе си и трябва да го заключвам всяка вечер.

Бенедикт погледна нагоре по стълбите.

— Но вратата не беше заключена. Може би Саманта…

— … е пресякла реката в тъмницата, издрапала е по хълма, стигнала е до къщата, отключила е вратата му, а после си е тръгнала, без никой да я види? — Себастиан завърши това, което Бенедикт не посмя. — Как ти звучи? И какво би спечелила тя? — Той поклати глава, докато се опитваше да си закопчее копчетата, проклинайки непохватните си пръсти заради лауданума… и това, че беше тъй разсеян заради него.

— Не — промълви Бенедикт. — Знам, че дори и да си е помислила… Искам да кажа, че все пак щеше да има… — Изчерви се и реши да не казва това, което и двамата знаеха.

— Даже и да е умрял, това не би променило нищо. — Себастиан го изгледа косо. — Предлагам ти да се прибереш и да намериш сестра си.

Бенедикт се поколеба, после решително тръсна глава. Излезе и отвърза коня си от коневръза. С бързо ловко движение, което събуди в сърцето на Себастиан безсилна завист, се метна на седлото и обърна коня.

— Желая ти късмет — промълви той след кратка пауза.

Себастиан кимна.

— И на теб.

Бенедикт изчезна в нощта. Щеше да му отнеме близо час езда, за да се прибере у дома. Щеше да му се наложи да мине през Ричмънд и да събуди лодкаря, въпреки че още при първото пресичане на реката му бе платил да го чака. Докато се прибере, щеше да е уморен и замръзнал — още едно доказателство колко много го е било страх, че сестра му наистина е избягала при Себастиан. Още едно тъжно потвърждение, че с приятелството им е свършено и няма връщане назад.

Себастиан хвърли мрачен поглед към тъмните празни конюшни; силно му се прииска и той да има кон. Това би улеснило много търсенето на баща му, особено ако се наложи да влиза в гората. Но той, разбира се, не можеше да язди. Заради нараненото коляно дори качването на кон щеше да е крайно болезнено, а заради лудостите на баща му така или иначе вече нямаха коне. Отиде да събуди госпожа Джоунс и мъжа й. Не можа да отговори на разтревожените им въпроси как старият Вейн е успял да излезе. Бързото претърсване на къщата и конюшнята не доведе до нищо и той тръгна към гората.

Докато куцукаше по неравната пътека, в главата му прозвуча ехото на собствените му думи по-рано. Даже и да е умрял, това нищо не би променило. Не беше съвсем вярно. Ако баща му умре, няма да му се налага да спи в креслото, готов веднага да скочи при евентуален пристъп на Майкъл. Няма да го ритат и блъскат, докато се опитва да обуздае баща си, тръгнал да напада други хора. Няма да му се налага да гледа как неговият интелигентен, практичен баща — такъв, какъвто го помнеше — се е превърнал в грозна и празна черупка на самия себе си, мръсен, обезумял, буйстващ срещу „демоните“, които го преследват. Себастиан знаеше, че за баща му смъртта ще бъде проява на милост.

Но от това той нямаше да стане по-добра партия за женитба. Саманта трябваше да го знае; обратното бе невъзможно. Бенедикт сигурно щеше да я намери у дома, жива и здрава, и щеше да се почувства истински глупак, задето така нахлу в Монтроуз Хил Хаус.

За миг Себастиан се зачуди дали някогашният му приятел ще се извини за обвиненията си, после отхвърли тази мисъл. Едва ли щеше да се случи, а и ако не беше неочакваната визита на Бенедикт, той щеше да разбере за изчезването на баща си едва на сутринта. Навярно трябваше да благодари за подозрителността му. Вдигна фенера по-високо и се опита да отгатне къде е отишъл баща му.

На разсъмване госпожа Джоунс го откри и почти на ръце го пренесе в къщата, за да поспи няколко часа. После двамата с господин Джоунс провериха храст по храст моравата и даже езерцето, което и стана причина господин Джоунс отново да легне болен с треска и кашлица.

Този ден се получиха две писма. Едното беше от Бенедикт — извиняваше се за причиненото безпокойство. Наистина заварил Саманта жива и здрава у дома. Другото писмо беше от самата Саманта. Умоляваше Себастиан да я посети. Допусна, че Бенедикт й е описал какво се е случило и тя държи да се извини. Надяваше се това да е смисълът на желанието й за среща. Колкото по-скоро намереше друг обект за любовно увлечение, толкова по-добре щеше да е за всички. Себастиан хвърли и двете писма в огъня.

Но от Майкъл Вейн нямаше ни вест, ни кост. И вместо да донесе облекчение, изчезването на баща му само допълнително влоши сложното му положение.