Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (6)

6

Конят и ездачът изскочиха от старата смърчова горичка. Щом я видя, Тео дръпна юздите. Ани усети в устата си студен метален вкус. Тя беше сама на забравен от бога остров, в края на изоставен път, с мъж, който веднъж се бе опитал да я убие.

И нищо чудно в главата му отново да се върти тази мисъл.

Ой! Ой! — безмълвно запищя Празноглавка в такт с бесните удари на сърцето на Ани.

Да не си посмяла да отстъпваш! — заповяда Немирка, докато Тео се приближаваше към нея.

По принцип Ани не се страхуваше от коне, но този беше огромен, а освен това й се стори, че зърна безумен блясък в очите му. Имаше чувството, че преживява стар кошмар, и въпреки заповедта на Немирка, отстъпи няколко крачки назад, готова да си плюе на петите.

Пъзла! — изсумтя подигравателно Немирка.

— Към някое специално място ли си се запътила? — Облеклото на Тео далеч не беше подходящо за такова студено време. Само черно велурено яке и ръкавици. Никаква шапка, нито топъл шал, омотан около врата. Но поне дрехите му изглеждаха напълно в тон с модата на двайсет и първи век. Ани все още не проумяваше какво й се бе привидяло през онази първа нощ.

В съзнанието й тутакси изникнаха думите на Мари по време на играта на бънко. Казвам само, че Рийган Харп умееше да управлява яхтата не по-зле от брат си. Аз не съм единствената, на която й се струва странно, че е излязла с яхтата в морето в разгара на бурята.

Младата жена обузда страха си, като призова на помощ любимата си кукла.

— Отивам на парти, на което ме поканиха моите приятели на острова. Ако не се появя, ще тръгнат да ме търсят.

Той наклони глава.

— За нещастие, колата ми заседна в канавката — продължи припряно тя — и ще ми е нужна помощ, за да я измъкна. — Да бъде принудена да моли Тео за помощ, беше по-непоносимо и от най-мъчителната кашлица и Ани не се сдържа и додаде: — Или може би трябва да потърся някой по-мускулест?

Той имаше достатъчно мускули, а и беше глупаво да се заяжда с него и да го дразни.

Погледна към пътя и колата й, сетне насочи поглед надолу към нея.

— Не ми харесва поведението ти.

— Не си първият.

Клепачите му трепнаха, един от онези нервни тикове, които Ани подозираше, че с времето придобиват всички психопати.

— Доста странен начин да молиш за помощ.

— Всички си имаме своите чудатости. Е, ще бутнеш ли колата? — Само при мисълта да се обърне с гръб към него, я обзеха предателски тръпки, но тя въпреки всичко го направи.

Копитата на Танцьора затрополиха по камъните, когато Тео препусна в лек тръс редом с нея към колата. Ани се зачуди дали той е повярвал, че Харп Хаус е обитавана от духове. Искрено се надяваше. Тик-так, часовникът отмерва.^[1]

— Хайде да се разберем така — подхвана той. — Ще ти помогна, ако и ти ми помогнеш.

— С удоволствие, само че не ме бива особено в разчленяването на трупове. Всички онези кости и така нататък. — По дяволите! Ето какво става, когато прекарваш твърде много време само с куклите. Започват да те завладяват.

Но ние сме плод на твоята фантазия — изтъкна Добринка.

Тео се престори на озадачен.

— Какви ги дрънкаш?

Ани даде на заден.

— От каква помощ се нуждаеш? — Освен психиатрична?

— Искам да наема вилата от теб.

Тя се закова слисано на място. Не знаеше какво да очаква, но определено не беше това.

— А аз къде ще живея?

— Върни се в Ню Йорк. Мястото ти не е тук. Ще ти платя добре.

Той наистина ли я вземаше за такава глупачка? Тя пъхна ръце в джобовете.

— Наистина ли мислиш, че съм толкова глупава?

— Никога не съм те мислил за глупава.

Ани закрачи отново, но се стараеше да се държи на разстояние.

— Защо да заминавам, преди да са изминали шейсет дни?

Той сведе поглед към нея, правейки се на неразбиращ, а после доби разстроен вид, сякаш току-що си е спомнил.

— Забравих за това.

— Сигурно. — Тя отново спря. — Защо искаш да наемеш вилата? И без това разполагаш с повече стаи, отколкото ти трябват.

Тео сви презрително устни, досущ като Лео.

— За да се махна от всичко.

Бих го цапардосал заради теб — промърмори Питър смутено. — Но той е ужасно едър.

Тео огледа снизходително таратайката й, сетне слезе от коня и завърза Танцьора към клона на едно дърво от другата страна на пътя.

— От подобна кола няма много полза тук. Би трябвало да го знаеш.

— Веднага ще си купя нова.

Тео я изгледа продължително, отвори вратата на колата и се плъзна на шофьорското място.

— Бутай.

— Аз ли?

— Това е твоята кола.

Гадняр. Тя нямаше сили да бутне колата и Тео отлично го знаеше, но я застави да се бъхти отзад, докато крещеше заповедите си. Чак когато кашлицата я задави, той благоволи да слезе от автомобила и го избута на пътя още при първия опит.

Дрехите й се раздърпаха, лицето й се оплеска с кал, а той едва изцапа ръцете си. Но пък ако погледнеше откъм положителната страна, той не я бе завлякъл сред дърветата и не й бе прерязал гърлото, така че нямаше причина да се оплаква.

 

 

Ани все още мислеше за срещата с Тео, когато на следващия ден окачваше пухенката и раницата на кукичките на задната врата на Харп Хаус и събуваше ботите, за да обуе маратонките. Само защото не се бе опитал да я нарани физически, все още не означаваше, че няма да го направи. Навярно я е оставил жива, защото не е искал да си създава главоболия, когато полицаите цъфнат на прага му, за да го разпитват за женския труп, изхвърлен на брега от вълните.

Също като Рийган… Ани побърза да пропъди нелепата мисъл. Рийган беше единственият човек, към когото Тео бе привързан.

Тя зави по коридора към кухнята и когато влезе, видя Джейси да седи неподвижно край масата. Беше облечена в обичайните дънки и пуловер — Ани никога не я бе виждала в нещо друго — но тези обикновени дрехи не й стояха добре. Джейси би трябвало да носи кокетни летни рокли и големи слънчеви очила, докато летеше с червения си спортен автомобил по пътищата на Алабама.

Ани остави лаптопа на кухненската маса. Джейси не я погледна, а само пророни отпаднало:

— Всичко свърши. — Опря лакти на масата и разтри слепоочията си. — Тази сутрин Тео ми изпрати есемес, след като се прибра от езда. Пише, че заминава за града и когато се върне, трябва да поговорим, за да обсъдим новите условия.

Ани потисна желанието да се впусне в гневна тирада.

— Това не означава непременно, че ще те уволни. — Точно това означаваше.

Джейси най-после вдигна глава и един дълъг рус кичур падна върху бледото й лице.

— И двете знаем, че ще го направи. Мога да остана няколко дни в дома на Лиза, но какво ще правя след това? Моето детенце… — Лицето й се сгърчи. — Ливия и без това преживя толкова много.

— Аз ще говоря с него. — Това беше последното, което искаше Ани, но не можа да измисли друг начин да утеши Джейси. — Той… още ли е в града?

Джейси кимна.

— Откара боклука за рециклиране, защото аз не мога. Не го обвинявам, задето иска да се отърве от мен. Не се справям с работата, заради която са ме наели.

Ани можеше да го обвинява, и още как, но никак не й се понрави замисленото, мечтателно изражение в очите на Джейси. Дали не й беше навик да я привличат грубите и жестоки мъже?

Джейси се надигна тежко от масата и посегна към патериците.

— Трябва да нагледам Ливия.

Ани искаше по някакъв начин да му навреди. Сега, докато не беше в къщата. Да го накара да се върне на сушата. Грабна една бутилка от хладилника и се качи горе, като влезе в кулата през вратата в края на коридора. Отправи се към единствената баня в кулата, където на стойката до душа висеше мокра кърпа.

Умивалникът явно беше грижливо измит след сутрешното бръснене. Ани обърна бутилката с кетчуп с дъното нагоре и изтръска няколко капки върху дланта си. Съвсем малко. Едва забележима следа. Разпери пръсти и ги прокара по долния ляв ъгъл на огледалото, оставяйки съвсем леко червено петно. Нищо крещящо. Нещо, което може или не може да прилича на кървав отпечатък. Нещо толкова неясно, че да го накара да се зачуди дали го е пропуснал сутринта, а ако не е, да се замисли как се е озовало там.

Разбира се, щеше да бъде много по-задоволително да забие нож във възглавницата му, но ако стигнеше толкова далеч, Тео щеше да заподозре не призраците, а нея. Ани искаше да го накара да се усъмни в разсъдъка си, а не да търси злосторника, точно което се надяваше, че бе постигнала, когато миналата седмица разбърника часовника на баба му.

Е, наложи се дълго да се убеждава, за да предприеме среднощната разходка до Харп Хаус. Но страховете й си заслужаваха. По-рано през деня тя бе проверила пантите на външната врата на кулата, за да се увери, че не скърцат. Бяха наред и нищо не заплашваше да я издаде, когато малко след два часа сутринта тя се вмъкна в Харп Хаус. Беше детска игра да се добере до всекидневната, докато Тео спеше на горния етаж. Отмести часовника на достатъчно разстояние от стената, за да замени с нова батерия старата, която бе махнала преди това. След като се справи с тази задача, премести стрелките, за да удари часовникът в полунощ, но чак след като тя вече ще се е върнала благополучно във вилата. Просто и гениално.

Но споменът за страхотното й хрумване не я ободри. След всичко, което той бе направил, нейният номер приличаше по-скоро на детинска лудория, отколкото на пъклен замисъл. Трябваше да внесе по-зловеща нотка в играта, но не се сещаше как да го стори, без да я заловят.

Чу шум зад гърба си. Ани затаи дъх и се обърна.

Черният котарак.

— О, боже… — Младата жена се свлече на колене. Златистите очи на котарака се взираха в нея. — Как влезе тук? Да не би той да те е подмамил? По-добре стой по-далеч от него. Не бива да идваш тук.

Котаракът извърна глава и се шмугна в спалнята на Тео. Тя се впусна след него, но той се пъхна под леглото. Ани се пльосна по корем и се опита да го убеди да излезе.

— Ела тук, котенце. Пис-пис, писанче.

Глупавото животно не помръдна.

— Той те храни, нали? — продължи преговорите тя. — Не яж нищо от ръката му. Нямаш представа с какво може да подправи котешката ти храна.

Котаракът явно нехаеше за предупреждението и Ани съвсем се отчая.

— Глупава котка! Аз се опитвам да ти помогна.

Котаракът заби нокти в килима, протегна се и лениво се прозина в лицето й.

Тя пъхна ръка под леглото, опитвайки се да го стигне. Той вдигна глава и сетне, като по някакво чудо, запълзя към нея. Ани затаи дъх. Животното доближи ръката й, подуши я и заблиза пръстите й.

Явно обичаше кетчуп.

Докато дооблизваше пръстите й, котаракът й позволи да го вземе и да го отнесе обратно долу в кухнята. Джейси все още беше с Ливия, така че никой не бе свидетел на нечовешките й усилия да напъха раздразненото животно под капака на кошницата за пикник, която бе намерила в килера. По целия път обратно до вилата котаракът виеше като автомобилна сирена.

Когато най-после го вмъкна вътре, опънатите й нерви я измъчваха не по-малко от драскотините върху ръката й, оставени от котешките нокти.

— Повярвай ми, и аз като теб не съм във възторг от това. — Ани отвори капака. Котаракът изскочи, изви гръб и изсъска насреща й.

Тя напълни една купа с вода. От купчина вестници измайстори котешка тоалетна на пода. Тази вечер щеше да го нахрани с последната си консерва риба тон, с която възнамеряваше сама да се нагости.

Искаше й се да си легне, но от глупост бе обещала на Джейси да говори с Тео. Докато се катереше обратно със сетни сили нагоре по скалата, омотала с шал носа и устата си, младата жена неволно се питаше докога ще трябва да изплаща дълга си към Джейси.

Кого заблуждаваше? Едва бе започнала.

Усети миризмата на изгоряло, преди да види дима, издигащ се от кофите за смет зад гаража. Джейси не би могла да докуцука с патериците по заледената пътека до там, а това означаваше, че Тео се е върнал от града и в момента задоволява опасната си страст към огъня.

Когато бяха деца, той постоянно събираше дървени парчета и коренища, изхвърляни на брега от вълните, за да палят огньове, когато им се прииска.

— Ако се вгледаш в пламъците — обичаше да казва той, — можеш да видиш бъдещето.

Но един ден Ани случайно го видя сам на брега да пали огън и да хвърля нещо, което отначало помисли за парче дърво, но сетне зърна нещо лилаво и осъзна, че той е хвърлил в пламъците скъпоценната тетрадка със стиховете на Рийган. Позна я по лилавата подвързия.

Същата вечер Ани ги чу как се карат в стаята на Тео.

— Ти си го направил! — плачеше Рийган. — Знам, че ти си го направил. Защо си толкова лош?

Каквото и оправдание да имаше Тео, то бе заглушено от гласовете на Елиот и Марая, спорещи в подножието на стълбището.

Няколко седмици по-късно изчезна любимият обой на Рийган. Накрая някой от гостите забеляза обгорените му останки в една от кофите за боклук. Нима след всичко това бе толкова немислимо да се повярва, че Тео има пръст в смъртта на Рийган?

На Ани й се искаше да си вземе назад прибързаното обещание да поговори с Тео, което бе дала на Джейси. Обаче се стегна и решително заобиколи гаража. Якето му беше метнато върху един дънер и той беше само по дънки и сива тениска с дълги ръкави. Когато приближи, тя осъзна, че сегашната им среща е в нейна полза. Той не знаеше, че това е второто й посещение в Харп Хаус, и след като я видя да идва откъм вилата, нямаше причина да я свърже с отпечатъка върху огледалото в банята. Джейси не можеше да се изкачи по стълбите, а Ливия бе прекалено мъничка, за да стигне до огледалото. Така че виновникът би трябвало да е някое не особено дружелюбно създание от отвъдния свят.

От кофата изригна фойерверк от искри. На фона на блестящите червени въглени — с тази драматична тъмна коса, диво святкащите сини очи и острите като сабя черти — той приличаше на слуга на дявола, впуснал се в поредната си зимна лудория.

Ани стисна ръце в юмруци в джобовете на пухенката и пристъпи към огъня.

— Джейси ми каза, че смяташ да я уволниш.

— Така ли? — Тео вдигна оглозгания пилешки скелет, паднал на земята.

— Миналата седмица ти казах, че аз ще й помагам, и го правя. Къщата е в приличен вид и ти редовно получаваш храната си.

— Ако това, което вие изпращате, може да се нарече „храна“. — Той метна скелета в огъня. — Този свят е безмилостно място за хора с меки сърца като теб.

— По-добре меко сърце, отколкото въобще да нямаш такова. Дори да й дадеш щедър чек за досегашната й работа, за колко дълго мислиш, че ще й стигнат парите? Едва ли ще си намери друга работа на острова. А и тя е един от най-старите ти приятели.

— Тази сутрин се наложи аз да откарам боклука за рециклиране в града. — Той събра шепа изсушени обелки от портокал.

— Аз щях да го направя.

— Сигурно. — Тео метна обелките в пламъците. — Вече видяхме как завърши вчерашният ти поход до града.

— Отклоняваш се от темата. — Ани изрече думите със сериозно и решително изражение.

Той се вторачи в нея, като изучаващият му поглед се плъзна по несъмнено зачервените й бузи и разрошените къдрици, щръкнали изпод червената плетена шапка. Никак не й се понрави начинът, по който я гледаше. Не беше заплашителен, а по-скоро сякаш наистина я виждаше. Цялата. Отоци и синини. Белези. Дори… Опита се да се отърси от мисълта. Дори… някои съкровени кътчета.

Ала вместо страха и отвращението, които изпитателният му оглед би трябвало да предизвика, тя изпита обезпокоителното желание да седне на един от пъновете и да му разкаже за тревогите и страховете си, като че ли отново беше на петнайсет. Точно така някога той я бе оплел в мрежите си. Ненавистта й изригна на повърхността.

— Защо изгори тетрадката с поезия на Рийган?

Огънят лумна по-ярко.

— Не си спомням.

— Тя винаги се опитваше да те закриля. Без значение какви гадории си направил, тя те защитаваше.

— Близнаците са странни. — Насмешливият му, презрителен тон толкова силно й напомни на Лео, че тя потръпна. — Ето какво ще ти кажа — продължи той. — Може би двамата с теб ще успеем да се споразумеем.

Пресметливият блясък в очите му я накара да заподозре, че това е един от поредните му капани.

— Няма начин.

Той сви рамене.

— Добре. — Вдигна торбата с боклука и я метна в огъня. — Ще отида да поговоря с Джейси.

Капанът щракна.

— Изобщо не си се променил! Какво искаш?

Той извърна дяволските си очи към нея.

— Искам да използвам вилата.

— Няма да напусна острова — отсече младата жена, усещайки как острата миризма на горяща пластмаса изпълва поляната.

— Това не е проблем. Хижата ще ми е нужна само през деня. — Раздухваните от вятъра пламъци помежду им се виеха и съскаха. От жегата въздухът трептеше и изкривяваше чертите му. — През деня ще стоиш в Харп Хаус. Използвай безплатния интернет. Прави каквото щеш. Вечер ще си сменяме местата.

Той й бе заложил капан и челюстите му се затвориха. Казвал ли беше някога, че смята да уволни Джейси, или двете с Джейси просто го бяха предположили? Колкото повече го обмисляше, толкова повече Ани се убеждаваше, че той ловко я бе манипулирал, за да постигне своето. Изведнъж я осени прозрение.

— Ти си използвал вилата, преди да се появя аз. Кафето, което открих, е било твое. И вестникът.

Тео хвърли останалия боклук в пламтящата кофа за смет.

— И какво от това? Майката ти никога не е имала нищо против да ми отстъпва вилата, докато отсъства.

— Майка ми вече я няма — тросна се Ани. Припомни си, че вестникът, който бе намерила, беше с дата няколко дни преди появата й на острова. — Сигурно си знаел кога пристигам, всички на този остров, изглежда, са знаели. Но когато дойдох, в къщата нямаше нито вода, нито електричество. Било е нарочно.

— Аз не исках ти да останеш.

Изрече го без капчица срам, но при тези обстоятелства тя не смяташе да му връчи медал за почтеност.

— Какво толкова специално има в тази къща?

Тео грабна якето си от дънера.

— Не е Харп Хаус.

— Но ако толкова мразиш това място, защо си тук?

— Бих могъл да те попитам същото.

— Аз нямам избор. — Ани гневно дръпна шапката върху ушите си. — Докато при теб не е така.

— Не е ли? — Той преметна якето през рамо и се отправи към къщата.

— Ще се съглася само при едно условие — подвикна тя след него, макар да знаеше, че не е в положение да поставя условия. — Да използвам рейндж роувъра ти винаги когато пожелая.

— Ключовете са на куката до задната врата — подхвърли той през рамо, без да спира.

Ани си спомни за бельото, което бе оставила пръснато из спалнята, и албума с актови фотографии, лежащ отворен на дивана. Като за капак бе скрила черния котарак във вилата.

— Чудесно. Но споразумението ни влиза в сила от утре. Сутринта ще ти донеса ключа от вилата.

— Няма нужда. Аз вече имам. — С няколко бързи крачки той заобиколи конюшнята и изчезна от поглед.

 

 

Бе станала жертва на изнудване, но все пак не бе останала с празни ръце. Не само че сега имаше надежден транспорт, но и вече нямаше защо да се тревожи, че ще се натъкне на Тео през деня. Запита се дали той е открил отпечатъка, който бе оставила върху огледалото в банята. Жалко, че не можеше да чуе ужасения му писък.

Може би не е зле тази нощ да остави следи от нокти върху вратата на кулата. Нека си поблъска главата над загадката откъде са се взели.

Когато Ани влезе в кухнята, Джейси седеше край масата и подреждаше купчината чисто пране. Ливия вдигна глава от пъзела, който редеше на пода, за пръв път удостоявайки Ани с внимание. Тя й се усмихна и мислено отбеляза отново да донесе Немирка преди края на деня.

Отправи се към масата, за да помогне на Джейси с прането.

— Говорих с Тео. Повече няма за какво да се притесняваш.

Красивите очи на Джейси засияха.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Сигурна съм. — Ани взе кърпа за баня и се захвана да я сгъва. — От сега нататък аз ще ходя по работа в града, така че ще ми казваш какво трябва да правя.

— Трябваше да имам повече доверие в него — развълнувано пророни Джейси. — Той винаги е бил толкова мил с мен.

Ани прехапа език. Силно.

Двете известно време работиха мълчаливо. Ани се зае с чаршафите и кърпите, за да не й се налага да докосва личните вещи на Тео. Джейси бавно сгъваше купчината копринени боксерки, плъзгайки с възхита пръсти по гладкия плат.

— Обзалагам се, че струват доста пари.

— Удивително как толкова фина материя издържа безбройните женски ръце с дълги нокти. — Без да се споменава една впечатляваща част от тялото…

Джейси взе на сериозно подигравателната забележка на Ани.

— Не мисля, че са безбройни. Съпругата му почина само преди година и единствените жени наоколо сме ти, аз и Ливия.

Ани погледна към четиригодишното момиченце. Малкото му личице бе съсредоточено смръщено, докато подреждаше по местата им парчетата на гигантския пъзел. Детето не беше умствено изоставащо, а тя го бе чула да мънка нещо тихо под нос, така че гласните връзки му бяха наред. Тогава защо не говореше? Дали ставаше дума за прекалена стеснителност, или за нещо по-сложно? Каквато и да бе причината, немотата му го правеше по-уязвимо от всяко друго дете на неговата възраст.

Ливия подреди пъзела и излезе от кухнята. Ани беше тук достатъчно дълго, за да я държат в неведение за малкото момиченце.

— Видях Ливия да пише цифри. Тя наистина е много умно дете.

— Някои ги пише отзад напред — отбеляза Джейси, но си личеше, че се гордее с дъщеря си.

На Ани не й хрумваше как да узнае това, което я глождеше, затова реши да попита без заобикалки.

— Не съм я чувала да говори. Може би разговаря с теб, когато мен ме няма?

Джейси стисна устни.

— Тя късно проговори.

Изрече го неохотно, давайки да се разбере, че не желае повече въпроси, но Ани не се предаваше толкова лесно.

— Не искам да прозвучи нахално, но бих желала да разбера повече.

— Тя ще се оправи. — Джейси се надигна с патериците. — Как мислиш, дали да не приготвя на Тео мързелив сандвич^[2] за вечеря?

Ани не искаше и да си представя какво ще си помисли Тео за мързеливите сандвичи на Джейси.

— Става. — Тя събра сили, за да подхване по-деликатна тема. — Джейси, смятам, че не бива да позволяваш на Тео отново да се доближава до Ливия.

— Знам. Той наистина беше бесен, задето е влязла сама в конюшнята.

— Не става дума само за конюшнята. Той е… непредсказуем.

— Какво искаш да кажеш?

Ани не можеше да го обвини, че възнамерява да нарани Ливия, когато не бе сигурна в това, но не биваше да изключва подобна възможност.

— Той… не се разбира с деца. А и Харп Хаус не е подходящо място за едно дете.

— Ти не си коренячка островитянка, Ани, и не знаеш какъв е животът тук. — Джейси звучеше почти снизходително. — Децата на острова не са разглезени. На осем години аз изтеглях капани и не мисля, че на острова има дете, което на десет години да не може да кара кола. При нас не е като на сушата. Децата на Перегрин отрано се научават да бъдат самостоятелни. Затова е толкова ужасно, че се налага да държа Ливия в къщата.

Ани се съмняваше, че всички онези независими островни деца са неми. Но кой знае, може би Ливия разговаряше с майка си, когато бяха насаме. И може би Ани напразно се тревожеше. Тео изглеждаше искрено разстроен от вероятността Ливия да пострада в конюшнята.

Тя отдели кухненските кърпи.

— Тео иска през деня да ползва вилата.

— Преди да дойдеш, той работеше дълги часове там.

— Защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш.

Тя понечи да изтъкне, че Тео има напълно оборудван кабинет в кулата, но сетне си спомни, че Джейси не знаеше, че Ани е била там. Единственият начин да се примири с мисълта, че работи за господаря Харп, беше постоянно да си напомня, че не работи за него, а плаща дълга си към Джейси.

Когато приключи със сгъването на спалното бельо и го сложи в кошницата, за да го прибере на мястото му, щом Тео излезе от къщата, Ани отнесе лаптопа си на остъклената веранда, която някога беше приятно и слънчево място, но сега, с тъмната ламперия на стените и дебелия тъмночервен килим, приличаше по-скоро на пещерата на Дракула. Но поне имаше изглед към океана, за разлика от кабинета на Елиот. Ани избра мекото кожено кресло, обърнато към голямата предна веранда, откъдето се спускаше пътеката към водата, която днес беше тъмносива, а вълните с бели гребени се разбиваха сърдито в брега.

Отвори файла със списъка на произведенията на изкуството, който бе съставила, и се залови за работа с надеждата, че този път няма да попадне в задънена улица. Успя да открие сведения за повечето от художниците, чиито творби висяха по стените на вилата. Авторът на огромната фреска, заемаща едната стена в ателието, се оказа хоноруван преподавател в колеж, чиито творби никога не се бяха радвали на успех, така че нямаше да се налага да се чуди как да продаде стената. Черно-белите литографии в кухнята навярно щяха да й донесат няколкостотин долара. Р. Конър, сътворил преобърнатото наопаки дърво, продаваше платната си по летни панаири на произведения на изкуството на скромни цени и имайки предвид комисионата, която трябваше да заплати на агента, сумата от продажбата на картината нямаше да покрие дори нищожна част от дълговете й.

Накрая любопитството й взе връх и тя въведе в Гугъл името на Тео. И друг път беше търсила информация за него, но сега добави друга ключова дума — съпруга.

Откри само една ясна снимка. Била е направена преди година и половина на благотворителен прием в подкрепа на Филаделфийския симфоничен оркестър. Тео изглеждаше като роден да носи смокинг, а съпругата му — надписът под фотографията я идентифицираше като Кенли Адлър Харп — беше идеалната му половинка: аристократична красавица с изящни черти и дълга тъмна коса. Имаше нещо смътно познато в лицето й, но Ани не можа да се сети какво.

След още малко ровене Ани попадна на некролога й. Тя бе умряла миналия февруари, както й бе казала Джейси. Била е с три години по-голяма от Тео. Беше завършила колежа „Брин Мор“ и бе защитила магистърска степен по бизнесадминистрация в Дартмът, така че освен красива, беше и умна. Работила беше в сферата на финансите и бе оставила скърбящи съпруг, майка и две лели. Не беше многобройно семейство. Причината за смъртта не се споменаваше.

Защо й се струваше толкова позната? Тъмната коса, идеално правилните черти… И най-сетне я осени. Рийган Харп може би щеше да изглежда така, ако бе доживяла до трийсетте си години.

Неравномерното почукване на патерици прекъсна стряскаща мисъл, от която я полазиха тръпки. Джейси се появи на прага на верандата.

— Ливия е изчезнала. Отново е избягала.

Ани отмести лаптопа настрани.

— Аз ще я доведа.

Джейси се подпря на рамката на вратата.

— Нямаше да се измъква скришом, ако можех понякога да излизам на разходка с нея. Знам, че не бива да я държа затворена като в клетка сред тези стени. Господи, аз съм ужасна майка.

— Ти си страхотна майка, а и аз без това имам нужда да глътна малко свеж въздух.

Всъщност свежият въздух беше последното, от което Ани се нуждаеше. Писнало й беше от свеж въздух. До гуша й бе дошло студеният вятър да брули лицето й и мускулите да я болят от търчане след котки и изкачване по стръмния склон до Харп Хаус по два пъти на ден. Но поне силите й започваха малко по малко да укрепват.

Тя се усмихна бодро на Джейси и се запъти към кухнята, за да облече пухенката и да се омотае с топлия шал. Загледа се за миг в раницата и реши, че най-после е време да извади Немирка.

Ливия се бе завряла под клоните на любимото си дърво. Снегът около ствола на смърча се бе разтопил и момиченцето седеше на голата земя, подвило крака под себе си. Играеше си с две шишарки, сякаш бяха танцуващи фигурки.

Ани надяна Немирка на ръката си, сетне оправи розовата пола на куклата, така че да я закрива до лакътя. Ливия се престори, че не е забелязала появата й. Ани се настани на стария заоблен камък близо до дървото, подпря лакът на коляно и пусна Немирка да се развихри.

— Псстт… Псстт… Псстт…

Любителите вентролози предпочитаха да избягват звука п, както и м, б, в, ф и у — всички, които изискваха движение на устните. Но Ани с години се бе учила да заменя звуците и дори възрастните не забелязваха, че вместо п тя използваше смекчено т.

Ливия вдигна глава, вперила поглед в куклата.

— Харесва ли ти моят тоалет? — заподскача Немирка, демонстрирайки пъстроцветния си клин и тениската, украсена отпред с блестящата пурпурна звезда. Движението беше още един трик, за да се отвлече вниманието на публиката от замяната на звуците. Например тя произнесе ноя вместо моя.

Немирка тръсна рошавата си коса от прежда.

— Трябваше да облека леопардовите си дънки. Полите ми пречат, когато искам да направя салто или да подскачам на един крак. Но ти няма откъде да го знаеш. Ти си прекалено малка, за да подскачаш на един крак.

Ливия възмутено поклати глава.

— Не си ли много малка?

Ново клатене на глава. Момиченцето изпълзя изпод клоните, подгъна единия си крак и заподскача тромаво на другия.

— Magnifico!^[3] — Немирка запляска с малките си ръце от плат. — Можеш ли да докоснеш върховете на пръстите на краката си?

Ливия сви колене, наведе се и докосна пръстите си. Краищата на правата й кестенява коса бръснаха земята.

Продължиха така още известно време, като Немирка я караше да прави още упражнения, за да провери на какво е способна. Ливия обиколи няколко пъти ствола на смърча, докато куклата я подканяше да бяга по-бързо.

— За твоите три години ти си невероятна спортистка — похвали я Немирка накрая.

Думите й накараха Ливия да се закове на място. Тя се намръщи, погледна сърдито Немирка и вдигна четири пръста.

— Грешката е моя — призна Немирка. — Реших, че си по-малка, защото не можеш да говориш.

Ани с облекчение видя, че Ливия се чувства по-скоро обидена, отколкото засрамена. Немирка наклони глава и един яркорижав кичур прежда закри едното й око.

— Сигурно е трудно да не говориш. Аз през цялото време говоря. Бърборя, бърборя, бърборя. Смятам, че съм очарователна. Ти какво мислиш?

Ливия сериозно кимна.

Немирка погледна към небето, сякаш размишляваше за нещо.

— Чувала ли си някога за… освободена тайна?

Детето поклати глава, без да откъсва поглед от Немирка, сякаш Ани не съществуваше.

— Аз обичам освободените тайни — продължи куклата. — Ако произнеса освободена тайна, мога да ти кажа всичко и ти не бива да се сърдиш. Двете с Ани често играем на тази игра и, човече, тя дори ми е доверила някои от най-лошите си тайни. Например веднъж ми призна, че е счупила любимия ми лилав молив. — Немирка отметна глава, отвори широко уста и изкрещя: — Освободена тайна!

Ливия опули очи и затаи дъх.

— Аз съм първа! — заяви Немирка. — И запомни… Не бива да се сърдиш, когато ти призная тайната. Както и аз няма да ти се разсърдя, ако ти ми кажеш нещо. — Немирка сведе глава и заговори с тих, доверителен тон: — Моята тайна е… Отначало не те харесах, защото имаш красива кестенява коса, а моята е оранжева. Страшно ти завидях. — Куклата вдигна глава. — Сърдиш ли ми се?

Ливия поклати глава.

— Това е добре. — Време беше да провери дали Ливия ще приеме връзката между куклата и вентролога. Тя се престори, че шепне нещо на ухото на Немирка.

Куклата се извърна към нея.

— Наистина ли трябва да го направим, Ани?

Ани за пръв път заговори:

— Да, наистина трябва.

Немирка въздъхна и отново се извърна към Ливия.

— Ани казва, че вече трябва да се прибираме вкъщи.

Ливия взе шишарките и се изправи.

Ани се поколеба, сетне наклони куклата към детето и зашепна високо:

— Ани каза също, че ако си сама и видиш Тео, трябва веднага да изтичаш при майка си, защото той не разбира малките деца.

Ливия хукна към къщата, оставяйки Ани да гадае дали момиченцето ще послуша съвета й.

 

 

Тъкмо се бе стъмнило, когато Ани излезе от Харп Хаус, но този път нямаше да се прибира във вилата, въоръжена само с фенерче срещу развихреното си въображение. Вместо това тя грабна от куката в кухнята ключа от рейндж роувъра и потегли към дома.

До вилата нямаше гараж, а само застлано с чакъл място от едната й страна. Тя паркира там, влезе в къщата през страничната врата и включи лампата.

В кухнята цареше пълен погром.