Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (4)

4

Кипящ от ярост, той изглеждаше така, сякаш го бе довял свиреп северняк. Ала най-тревожното във внезапната му поява не беше буреносното му изражение, а ужасеното невръстно момиченце, завряно под мишница му. Малката му уста бе отворена в безмълвен вик.

— Ливия! — Джейси се спусна към дъщеря си, изгуби равновесие и тромаво рухна на каменния под ведно с патериците.

Ани скочи от масата и се хвърли машинално към Тео, прекалено изплашена, за да изчака Джейси да се окопити.

— Какво си мислиш, че правиш?

Тъмните му вежди се сключиха от гняв.

— Какво правя аз? Тя беше в конюшнята!

— Дай ми я! — Ани измъкна Ливия от хватката му, но детето се изплаши и от нея. Джейси успя да се надигне до седнало положение. Ани сложи Ливия в скута й, сетне инстинктивно се изпречи между тях и Тео.

— Не мърдай от мястото си — предупреди го тя.

Хей! Аз съм героят! — възмути се Питър. — Да защитавам беззащитните, е моя работа.

— Тя беше в моята конюшня! — продължи да се пеняви Тео.

Мощното му присъствие изпълваше мрачната, подобна на пещера кухня, изсмукваше целия въздух. Ани заби пети в пода, докато отчаяно се опитваше да си поеме глътка въздух.

— Би ли престанал да крещиш?

Джейси ахна потресено. Тео обаче ни най-малко не снижи децибелите.

— Тя не стоеше просто до вратата. Беше влязла в клетката на Танцьора. В клетката. Конят е плашлив. Имаш ли представа какво можеше да се случи с нея? Освен това ти казах да стоиш по-далеч от дома ми. Защо си тук?

Тя си заповяда да не се оставя да я сплаши — не и този път — ала не можеше да му съперничи по свирепост.

— Как е влязла Ливия в клетката?

Очите му злобно блеснаха.

— Откъде да знам? Може би не е била залостена.

— С други думи, ти си забравил да я залостиш. — Краката й започнаха да треперят. — Може би си бил прекалено много погълнат от мисълта да се метнеш на коня и отново да препускаш в снежната буря?

Ани бе успяла да отвлече вниманието му от Джейси и Ливия. За зла участ, сега изпепеляващият поглед на Тео изцяло бе прикован в нея. Той стисна юмруци, сякаш се готвеше здравата да я фрасне.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Куклите я спасиха.

— Внимавай как говориш — скастри го тя, използвайки неодобрителния тон на Добринка, но за щастие, навреме си спомни, че трябва да движи устните си, докато говори.

— Защо си в моя дом? — Той процеди язвително всяка дума, с типичния за Лео противен маниер.

Ани не можеше да му признае, че е помагала на Джейси.

— Във вилата няма достъп до интернет, а на мен ми трябва.

— Намери го някъде другаде.

Ако се огънеш — заговори Немирка, — той отново ще победи.

Ани вирна глава.

— Ще съм ти благодарна, ако ми кажеш паролата.

Той се втренчи в нея, сякаш беше нещо изпълзяло от отходния канал.

— Казах ти да стоиш по-далеч от дома ми.

— Така ли си казал? Не си спомням. — Трябваше да прикрие Джейси. — Джейси ме предупреди, че не бива да идвам тук — най-безсрамно излъга тя, — но аз не й обърнах внимание. — Трябваше да го накара да разбере. — Аз не съм толкова добричка, както някога.

Джейси издаде тих звук, вместо да се спотайва мълчаливо, и вниманието на Тео тутакси се насочи отново към нея.

— Знаеш какво беше споразумението ни, Джейси.

Нещастната жена притисна Ливия към гърдите си.

— Опитах се да държа Ливия по-далеч от теб, но…

— Нищо няма да излезе — бездушно я прекъсна Тео. — Ще се наложи да преразгледаме това споразумение. — И с това високомерно заявление той се извърна, сякаш нямаше какво повече да се говори.

Остави го да си върви! — настоя Празноглавка.

Но Ани не можеше да го остави да си иде и се изпречи пред него.

— От кой гаден филм си изпълзял? Погледни я! — Тя насочи пръст към Джейси, надявайки се той да не забележи колко трепери ръката й. — Наистина ли смяташ да изхвърлиш навън, на снега, една бедна вдовица и детето й? Нима сърцето ти окончателно се е превърнало в камък? Няма значение. Въпросът беше риторичен.

Той я изгледа с раздразненото изражение на някой, нападнат от досаден комар.

— А теб какво те засяга това?

Ани мразеше конфликтите, но Немирка ги обожаваше, затова тя превключи на своето второ Аз.

— Засяга ме, защото съм състрадателно човешко същество. Спри ме, ако не разбираш думата „състрадателно“. — Пронизителните му сини очи потъмняха. — Ливия повече няма да влиза в конюшнята, защото от сега нататък ти няма да забравяш да залостваш вратата. А икономката ти върши страхотна работа, въпреки счупения си крак. Получаваш редовно храната си, нали? Погледни тази кухня. Блести от чистота. — Беше доста преувеличено, затова тя смени тактиката и се прицели в това, което подозираше, че е слабото му място. — Ако уволниш Джейси, Синтия ще наеме някой друг. Само си помисли. Още един непознат, който да нарушава уединението ти. Ще си вре носа из Харп Хаус. Ще те наблюдава. Ще пречи на работата ти. Дори може да се опитва да води разговор с теб. Това ли искаш?

Още докато си поемаше шумно дъх, Ани разбра, че е победила, по лекото свиване на клепачите му и почти незабележимото отпускане на ъгълчетата на възмутително красивата му уста.

Той стрелна поглед към Джейси, която продължаваше да седи на пода, гушнала Ливия в прегръдките си.

— Излизам за два часа — процеди Тео рязко. — Докато ме няма, разтреби кулата. Не се занимавай с третия етаж.

Изхвърча през вратата, също толкова стремително, както бе влязъл.

Ливия мълчаливо смучеше палеца си. Джейси я целуна по двете бузки, преди да я остави настрани и да се изправи с помощта на патериците.

— Не мога да повярвам, че му говори с този тон.

Ани също не можеше да повярва.

 

 

Кулата имаше два входа: един отвън и друг от втория етаж на къщата. Джейси не можеше да изкачи стълбите, което означаваше, че Ани трябваше да почисти.

Кулата бе издигната върху по-висока основа от останалата част на Харп Хаус, затова първият етаж беше на същото ниво като втория на господарската къща. Вратата в дъното на коридора на втория етаж директно отвеждаше в основното жилищно помещение в кулата. Изглежда, нищо не се бе променило от времето, когато бабата на близнаците живееше тук. Покрай скосените бежови стени бяха разположени същите меки мебели от осемдесетте години на миналия век, протъркани на места и избелели от слънчевите лъчи, нахлуващи през редицата прозорци с изглед към океана.

По-голяма част от паркета на пода беше покрит с износен персийски килим, а бежовият диван с големи извити подлакътници, осеян с възглавнички с пискюли, бе разположен под два любителски пейзажа, нарисувани с маслени бои. Два масивни дървени подови свещника с високи прашни бели свещи с незапалени фитили се издигаха под стенния часовник с махало, чиито стрелки бяха застинали на единайсет часа и четири минути. Това беше единствената част от Харп Хаус, която не бе върната с два века назад, но изглеждаше също толкова мрачно и унило.

Ани влезе в малкия кухненски бокс, чиято задна стена бе заета от кухненския асансьор. Вместо купчина мръсни чинии, приборите и съдовете, в които бе доставена храната на Тео от главната кухня, бяха измити и грижливо подредени върху синята пластмасова сушилня. Ани извади изпод умивалника спрей за почистване, но се спря нерешително. Джейси приготвяше само вечерята на Тео. С какво се хранеше през останалото време Властелинът на подземния свят? Остави спрея и отвори най-близкия шкаф.

Никакви очи от ритони или жабешки крака. Не се виждаха задушени очни ябълки, нито пържени нокти. Вместо тях върху лавиците бяха подредени кутии със зърнени закуски — овесени ядки и различни видове мюсли. Нищо прекалено сладко. Нищо интересно. Но липсваха и препарирани части от човешки трупове.

Може би нямаше да има друга възможност да огледа леговището на звяра, затова Ани продължи да проучва съдържанието на шкафовете. Няколко обикновени консерви, стек с шест бутилки газирана минерална вода, голям пакет висококачествено кафе на зърна и бутилка отлежало шотландско уиски. Докато погледът на Ани се плъзгаше по плодовете в купата върху плота, в главата й се прокрадна изкусителният глас на Злата кралица: „Хапни една ябълка, моя красавице…“.

Тя припряно се извърна и отиде до хладилника, в който откри бутилка с кървавочервен доматен сок, парче твърдо сирене, лъскави черни маслини и неотворена кутийка с някакъв отвратителен пастет. Младата жена потръпна. Нищо чудно, че той харесваше органични боклуци.

Фризерът беше почти празен, в чекмеджето за зеленчуци имаше само моркови и репички. Ани огледа кухнята. Къде беше вредната храна? Пликчетата с тортила чипс и кофичките с различни видове сладолед „Бен енд Джерис“? Къде бяха скрити запасите от картофен чипс и бурканчетата с фъстъчено масло? Никакви солени и хрупкави вкуснотии. Никакви сладости. Макар и по друг начин, от тази кухня я побиваха не по-малко тръпки, отколкото от голямата кухня в Харп Хаус.

Тя взе почистващия спрей и отново се спря. Не беше ли прочела някъде, че чистенето трябва да започне от горе надолу?

Никой не обича шпионите — изтъкна Празноглавка назидателно.

Сякаш ти нямаш недостатъци — тросна се Ани.

Суетата не е недостатък — изрепчи се на свой ред Празноглавка. — Тя е призвание.

Да, Ани искаше да шпионира и възнамеряваше да го направи сега. Докато Тео отсъстваше от къщата, тя можеше на спокойствие да разгледа бърлогата му.

Младата жена се изкачи по стълбите до втория етаж, без да обръща внимание на протестите на уморените мускули на прасците си. Ако проточи врат, можеше да види затворената врата, водеща към таванския трети етаж, където навярно Тео пишеше следващия си садистичен роман. Или може би разчленяваше труповете на жертвите.

Вратата на спалнята зееше отворена. Тя надникна вътре. С изключение на дънките и пуловера, захвърлени в края на нескопосано оправеното легло, стаята изглеждаше същата, както когато тук живееше старата дама, бабата на Тео. Светлосиви стени, завеси с щамповани рози, ниско кресло с цвят на малини в комплект с кръгла пуф табуретка и двойното легло, застлано с бежова кувертюра. Той определено не бе направил нищо, за да превърне кулата в истински дом.

Тя се върна в тесния коридор и се поколеба само за миг, преди да изкачи оставащите шест стъпала до забранения трети етаж. После бутна вратата.

Петоъгълната стая имаше дървен таван и пет тесни сводести прозореца без завеси. За разлика от останалите стаи, които бяха запуснати, тук навсякъде личаха следите от човешка ръка. Г-образното бюро, перпендикулярно на стената, бе отрупано с листове, празни кутийки от компактдискове, две тетрадки, голям компютър и слушалки. Стените бяха опасани от дълги метални лавици с разнообразна електроника върху тях, включително акустична система и малък телевизор с плосък екран. На пода под един от прозорците се издигаше купчина книги, а до удобното хлътнало кресло беше оставен лаптоп.

Вратата се отвори със скърцане.

Ани изписка стреснато и се извърна.

Тео влезе в стаята с черен плетен шал в ръце.

Веднъж той вече се опита да те убие — процеди Лео ехидно. — Може отново да го направи.

Тя преглътна мъчително. Откъсна с мъка взор от малкия бял белег върху ъгъла на едната му вежда, който тя му бе оставила.

Той пристъпи към нея, вече не само държеше в ръце черния шал, а го усукваше като гарота… или въже… или просто парцал, напоен с хлороформ. Колко ли дълго трябваше да го притиска към лицето й, преди тя да изгуби съзнание?

— Този етаж е забранен за посещения — рече той. — Но ти вече го знаеш. При все това си тук.

Тео преметна шала около врата, стискайки краищата му в юмруци. Езикът й сякаш се бе вързал на фльонга, не можеше да процеди нито дума. Отново се наложи да призове на помощ Немирка.

— Ти си този, който не би трябвало да е тук. — Ани се надяваше, че той не е доловил пискливата нотка в иначе бойкия, самоуверен глас на авантюристичното й второ Аз. — Как се предполага, че ще шпионирам, след като казваш, че излизаш, а цъфваш тук изневиделица?

— Майтапиш се, нали? — Той подръпна краищата на шала.

— Виж… вината наистина е твоя. — Трябваше бързо да измисли нещо. — Нямаше да дойда тук, ако ми беше казал паролата, когато те попитах.

— За твой късмет, не проумявам какви ги плещиш.

— Много хора залепват върху компютъра си листче с паролата. — Ани стисна ръце зад гърба си.

— Не и аз.

Не се предавай! — нареди й Немирка. — Накарай го да разбере, че сега си има работа със зряла жена, а не с прекалено стеснително и неуверено петнайсетгодишно момиче.

Макар и неуспяла актриса, Ани бе завършила с отличие класовете по импровизация и сега изцеди най-доброто от себе си.

— Не смяташ ли, че това е малко малоумно?

— Малоумно?

— Може би се изразих неправилно — побърза да се коригира тя. — Но… да кажем, че забравиш паролата. Наистина ли имаш нерви да звъниш на интернет доставчика? — Ани се закашля и пое малко въздух. — Знаеш как става. Ще висиш на телефона с часове и ще слушаш записано съобщение, което те уверява колко важно е обаждането ти за тях. Или че менюто им е променено и ти трябва внимателно да слушаш записа. Искам да кажа, не смяташ ли, че смяната на менюто е техен проблем, а не твой? Само след няколко минути на подобно изтезание ми иде да се убия. Наистина ли искаш да преживяваш този ад, когато едно залепващо листче може да реши целия проблем?

— Или обикновен имейл — заяви Тео със сарказъм, който бръщолевенията й напълно си заслужаваха. — Дириго.

— Ъ?

Тео пусна краищата на шала и се приближи до най-близкия прозорец, до който бе поставен телескоп, насочен към океана.

— Убеди ме. Паролата е „Дириго“.

— Що за парола е това?

— Мотото на щат Мейн. Означава „Аз водя“. И също така означава, че повече нямаш извинение да душиш наоколо.

Нямайки какво да отговори на това, Ани заотстъпва заднешком към вратата.

Той свали телескопа от статива и го отнесе до другия прозорец.

— Наистина ли си мислиш, че не знам кой върши работата на Джейси?

Трябваше да се досети, че Тео ще го разбере.

— А теб какво те е грижа, след като работата е свършена?

— Грижа ме е, защото не те искам наоколо.

— Ясно. Предпочиташ да уволниш Джейси.

— Не се нуждая от никого тук.

— Разбира се, че се нуждаеш. Кой ще отваря вратата, докато спиш в ковчега си?

Той подмина без внимание остроумието й. Вместо това се взря през обектива на телескопа и го нагласи. Младата жена усети как косъмчетата на врата й настръхват. Прозорецът, пред който го бе преместил, гледаше право към Мунрейкър Котидж.

Така ти се пада, когато предизвикваш разбойник — подметка Лео насмешливо.

— Имам нов телескоп — заговори Тео. — Нямаш представа колко много неща може да се видят при подходяща светлина. — Той завъртя съвсем леко телескопа. — Надявам се, че не си се натоварила много, докато си премествала онези тежки мебели.

Ледените тръпки стигнаха чак до петите й.

— Не забравяй да смениш чаршафите в спалнята ми — рече Тео, без да се обръща. — Няма нищо по-приятно от допира на чисти чаршафи до гола кожа.

Нямаше да му позволи да види колко много я плашеше, дори сега. Застави се да се извърне бавно и да се запъти към стълбите. Имаше съвсем основателна причина да каже на Джейси, че повече няма да идва да й помага. Само дето нямаше да може да живее в мир със себе си, ако позволи на страха от Тео Харп да я принуди да зареже жената, която някога бе спасила живота й.

Ани запретна ръкави и се залови за работа. Колкото можа по-бързо, обра праха от мебелите във всекидневната, изчисти килима с прахосмукачката, изтърка умивалника и изми пода на кухнята, а после влезе в спалнята му, усещайки как стомахът й се е свил на топка от лошо предчувствие. Намери чисто спално бельо, но да махне старите чаршафи й се струваше прекалено лично, твърде интимно. Въпреки това стисна зъби и го направи.

Тъкмо посегна към парцала за прах, когато чу вратата на таванския етаж да се захлопва, последвана от изщракването на ключалката и звука на слизащи по стълбите стъпки. Ани си заповяда да не се обръща, но не устоя и се озърна.

Тео стоеше на прага, подпрял небрежно рамо на рамката на вратата. Погледът му се придвижи лениво от разрошената й коса към гърдите й — едва забележими под дебелия пуловер — сетне се плъзна по бедрата й, задържа се за миг и се спусна надолу. Имаше нещо пресметливо в огледа му. Нещо агресивно и смущаващо. Накрая Тео извърна очи.

И тогава се случи.

Разнесе се звук като от друг свят — наполовина въздишка, наполовина ръмжене, стон, смразяващ кръвта.

Тео застина на място. Ани проточи врат, за да погледне към таванския етаж.

— Какво беше това?

Веждите му се смръщиха. Той отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но думите не излязоха. Миг по-късно вече бе изчезнал.

Долу се тръшна врата. Ани скръцна със зъби.

Копеле. Така ти се пада.

 

 

Дъхът му образуваше облачета пара в мразовития въздух, докато вдигаше резето на вратата на конюшнята. Тео винаги идваше тук, когато имаше нужда да помисли. Мислеше, че е предвидил всичко, но нямаше как да знае, че тя ще се върне в Харп Хаус. Не възнамеряваше да го търпи.

В конюшнята миришеше на сено, тор, прахоляк и студ. През последните години баща му държеше тук четири коня, но когато семейството отсъстваше от Перегрин, ги откарваха в конюшнята на острова. Сега тук беше единствено черният кон на Тео.

Танцьора изцвили тихо и подаде глава от клетката. Тео не си бе представял, че някога отново ще я види, а ето че тя се бе появила. В дома му. В живота му. И бе върнала със себе си миналото. Той погали муцуната на Танцьора.

— Сега сме само двамата, момче — промълви младият мъж. — Ти и аз… и новите демони, дошли да ни преследват.

Конят отметна глава. Тео отвори вратата на клетката. Не можеше да позволи това да продължава. Трябваше да се отърве от нея.