Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (24)

24

Безпокойството на Ани нарастваше. Барбара погледна безпомощно към останалите жени. Наоми прокара ръка през късо подстриганата си коса, която щръкна на темето като петльов гребен. После отстъпи на крачка от съучастничките си.

— Ани не се отказа доброволно от вилата — рече тя. — Ние я принудихме.

В залата се надигна смутен шепот. Ани скочи на крака.

— Никой не ме е принуждавал за каквото и да било. Аз исках да ви дам вилата. Греша ли, или подушвам аромата на кафе? Предлагам да закрием събранието.

Тя вече не притежаваше собственост на острова и нямаше право да предлага да се закрива каквото и да било, но жаждата й за мъст бе угаснала. Тези жени бяха постъпили зле и сега страдаха заради това. Но те не бяха злодейки. Те бяха майки и баби, които толкова силно искаха да запазят целостта на семействата си, че бяха престанали да различават границата между доброто и злото. Въпреки всичките им недостатъци, Ани ги разбираше и им съчувстваше, а и тя най-добре от всички знаеше, че любовта може да накара човек да изгуби правилната посока.

— Ани… — Вродената властност на Барбара започна да надига глава. — Това е нещо, което всички се съгласихме, че сме длъжни да направим.

— Не, не сте — възрази Ани и после додаде по-многозначително: — Наистина, не сте длъжни да го правите.

— Ани, моля те, седни. — Барбара отново бе поела командването.

Ани се свлече на стола.

Барбара накратко обясни клаузите на договора, сключен между Елиот и Марая.

— Ние сме почтени жени — заговори Тилди, докато подръпваше нервно краищата на якето си тип „Бомбър“. — Надявам се, че всички вие го знаете. Мислехме, че ако има ново училище, децата ни няма да напуснат острова.

— Истинско безобразие е децата ни да са принудени да учат в каравана — подвикна един женски глас от дъното.

— Ние убедихме себе си, че целта оправдава средствата — каза Наоми.

— Аз съм тази, която измисли целия план. — Луиз Нелсън се облегна тежко на бастуна и погледна към снаха си, седнала на първия ред. — Гейлан, преди училището да изгори, ти нямаше нищо против да живееш тук. Не можах да понеса мисълта, че двамата с Джони ще заминете. Живяла съм тук през целия си живот, но не съм толкова глупава и знам, че не мога да остана да живея сама на острова. — Гласът й бе отслабнал с възрастта и цялата зала притихна, за да чуе думите й. — Ако вие заминете, аз също ще трябва да се преместя на сушата, а аз искам да умра тук. Това ме накара да потърся други възможности.

Наоми отново прокара ръка през косата си и на темето й щръкна още един петльов гребен.

— Но както се казва, слагаме каруцата пред коня, затова е по-добре да започна от самото начало. — И тя подхвана цялата история от самото начало, без да премълчава нищо, без да щади никого. Описа как са оставили Ани без продукти, погрома в дома й. Всичко от игла до конец.

Ани се свлече още повече на стола. Те я изкарваха едновременно героиня и жертва, а тя не желаеше да бъде нито едното, нито другото.

— Ние се постарахме да не счупим нищо — намеси се Джуди. Очите й бяха сухи, макар че стискаше кърпичка в ръцете си.

Наоми описа обесената на тавана кукла, заплашителния надпис на стената и накрая — изстрела в Ани.

Барбара сведе поглед.

— Аз го направих. Това беше най-лошото и само аз съм отговорна.

— Мамо! — ахна Лиза ужасено.

Мари стисна устни.

— На мен ми хрумна идеята да кажем на Ани, че Тео Харп е претърпял тежка злополука, за да я накараме да напусне острова с Наоми. Аз съм почтена жена и никога досега не съм се срамувала толкова много от себе си. Надявам се Господ да ми прости, защото аз не мога.

Ани изпита неволно уважение към нея. Мари може и да беше вечно недоволна мърморана, но беше мърморана със съвест.

— Ани се досети какво сме направили и се изправи открито срещу нас — заговори Барбара. — Ние я умолявахме да запази случилото се в тайна, но тя не обеща нищо. — Барбара вдигна глава. — В неделя отидох при нея, за да я помоля отново да не ни издава. Тогава тя имаше пълното право да ме прати по дяволите, но не го направи. Вместо това заяви, че вилата е наша, без всякакви условия и претенции от нейна страна. Че принадлежи на острова, а не на нея.

Ани се сгърчи на стола, когато повечето присъстващи се извърнаха, за да я погледнат.

— Отначало изпитахме облекчение — намеси се Тилди, — но колкото повече разговаряхме, толкова по-трудно ни беше да се погледнем в очите, толкова по-засрамени се чувствахме.

Джуди шумно се изсекна.

— Как щяхме ден след ден да живеем спокойно с всички вас, с нашите деца, след като знаехме в сърцата си какво сме сторили?

Барбара изправи рамене.

— Знаехме, че ако не кажем какво ни тежи, тайната ще ни трови и разяжда до края на дните ни.

— Откритата изповед е лек за душата — с лицемерна набожност промълви Мари. — Затова решихме публично да се покаем.

— Не можем да променим стореното — додаде Наоми. — Но можем откровено да признаем греха си. Вие ще ни съдите. Можете да ни мразите, ако сме го заслужили.

Ани не можеше повече да издържа и отново скочи от стола.

— Единственият човек, който има право да ви ненавижда, съм аз, но аз не изпитвам подобни чувства, затова и вие, останалите, не бива да ги съдите прекалено строго. А сега наистина предлагам да закрием това събрание.

— Приема се! — извика Букър Роуз, макар че формално предложението на Ани нямаше тежест.

Събранието се разпусна.

Ани искаше да се измъкне незабелязано, но бе заобиколена от хора, които искаха да говорят с нея, да й благодарят, да й се извинят. Островитяните се държаха подчертано настрани от бабите заговорнички, но Ани не се съмняваше, че най-лошото за тях бе отминало. Щеше да е нужно време нещата да се уталожат, но местните хора бяха корави и жилави и се възхищаваха на находчивостта, дори и да бе необмислена и прибързана. Жените нямаше дълго да бъдат изолирани.

 

 

Когато Ани се върна на лодката, морето се вълнуваше, а светкавици прорязваха хоризонта. Предстоеше бурна нощ — идеален завършек на историята, започнала през онази свирепа нощ, когато бе пристигнала на острова. Утре по това време щеше вече да си е заминала. Младата жена от все сърце се надяваше Тео да не се появи, за да се сбогува. Това щеше да й дойде твърде много.

Силна вълна се стовари върху кърмата, но Ани още не желаеше да се затваря в каютата. Искаше да наблюдава приближаването на бурята, да се потопи в яростта й. Откри в лодката едно непромокаемо яке, което й беше широко, миришеше на риба, но щеше да я запази суха до средата на бедрата. Стоеше на кърмата и наблюдаваше лудешкия танц на светкавиците. Градът я бе защитавал от капризите на природата и сега за пръв път имаше чувството, че се слива с морската стихия. Слезе в каютата чак когато мълниите зачестиха.

Каютата се осветяваше, после потъмняваше, отново се осветяваше, докато бурята връхлиташе острова. Ани си изми зъбите, но й се гадеше от силното люлеене на лодката. Легна на койката, без да се съблича. Крачолите на дънките й бяха подгизнали от вода, но нямаше сили да ги събуе. Издържа, доколкото можа, но все повече й се повдигаше и Ани разбра, че ще повърне, ако остане по-дълго в каютата.

Грабна мокрото яке и олюлявайки се, се качи отново на палубата. Дъждовният порой я връхлетя през открития край на лоцманската кабина, но тя бе благодарна за глътката свеж въздух.

Лодката продължаваше да се клати, но стомахът й се успокои. Постепенно бурята започна да се укротява и дъждът стихна. Капакът на прозореца на кабината се удари в стената. Ани реши, че няма как да се измокри повече, и се изкатери на пристана, за да провери дали няма някакви повреди. Навсякъде се търкаляха клони, а далечната светкавица освети тъмните участъци върху покрива на кметството, откъдето стихията бе отнесла няколко дъски. Електричеството беше скъпо и обикновено никой от местните жители не оставяше лампите запалени на верандите си, но сега няколко светеха и Ани реши, че тя не беше единствената будна.

Докато се оглеждаше, забеляза странно зарево в небето. Идваше от североизток, откъм вилата. Светлината започна да потрепва, като отблясък на голям огън. Само че не беше огън. Беше пожар.

Първата й мисъл беше за вилата. След всичко, което бяха преживели, не можеше да я е ударила мълния. Нямаше да има ново училище. Нито пари от наем. Значи всичко е било напразно.

Тя се върна на лодката, за да вземе ключовете. Миг по-късно вече тичаше надолу по пристана към рибния пазар, където бе паркирала колата си. Дъждът бе превърнал пътя в кално мочурище и Ани нямаше представа колко далеч ще успее да стигне със своята таратайка, но беше длъжна да опита.

Светваха прозорците на все повече къщи. Тя зърна пикапа на семейство Роуз да дава на заден от дома им. Барбара седеше на пасажерската седалка, сигурно Букър шофираше. Пикапът можеше да мине по разкаляния път и Ани хукна към него.

Тресна с длан по страничния калник, преди автомобилът да е потеглили с пълна скорост, и Букър удари спирачката. Барбара я видя през прозореца, отвори вратата и се отмести, за да седне Ани. Жената не поиска обяснение и Ани разбра, че и семейство Роуз са видели пожара. От якето на Ани се стичаше вода.

— Вилата е — рече тя задъхано. — Знам го.

— Не може да бъде — отвърна Барбара. — Не и след всичко, през което преминахме. Просто не може да бъде.

— Успокойте се и двете — нареди Букър и зави към пътя. — Там има много дървета, а Мунрейкър Котидж е в низината. По-скоро се е запалило някое от дърветата.

Ани се помоли дано да е прав, но дълбоко в сърцето си не го вярваше.

Пикапът отдавна бе останал без амортисьори, и от една дупка на предното табло стърчаха жици, но се движеше в калта много по-добре, отколкото колата на Ани. Колкото повече напредваха, толкова по-ярко и по-голямо ставаше оранжевото сияние. Барбара й бе казала, че градът разполага само с една противопожарна кола — стара цистерна с помпа, която не беше в движение. Букър зави по алеята, водеща към вилата. Местността наоколо бе открита и сега се виждаше, че не вилата е обхваната от пламъци, а Харп Хаус.

Първата мисъл на Ани беше за Тео, после за Джейси и Ливия. Мили Боже, запази ги живи и здрави.

Барбара се вкопчи в предното табло. Огнен фонтан изригна в небето. Пикапът подскочи на алеята. Букър го паркира по-далеч от огъня. Ани изскочи от колата и хукна към имението.

Огънят лакомо поглъщаше дървените дъски на покрива, озъбил нажежената си паст, горещите му нокти, жадни за още, се впиваха в стените. Купчините стари вестници и списания, складирани на тавана, бяха идеални подпалки и покривът беше почти изгорял. Стърчаха само почернелите комини. Ани забеляза Джейси, свита на алеята, и Ливия, притисната към майка си, и хукна към тях.

— Всичко стана толкова бързо — обясни Джейси. — Сякаш в къщата избухна експлозия. Не можах да отворя вратата. Нещо падна и я блокира.

— Къде е Тео? — извика Ани.

— Той счупи прозореца, за да ни изведе навън.

— Къде е той сега?

— Той… изтича обратно в къщата. Крещях. Казах му да не влиза.

Ани почувства как стомахът й се стяга в болезнен възел. В къщата нямаше нищо ценно, заради което Тео да рискува живота си. Освен ако Ханибал не е бил вътре. Тео не би изоставил никое живо същество на произвола на съдбата, дори и котка.

Ани понечи да затича към къщата, но Джейси сграбчи подгизналия ръкав на якето й и здраво го стисна.

— Няма да отиваш там!

Джейси беше права. Къщата беше твърде голяма и тя нямаше представа къде да търси Тео. Трябваше да чака. И да се моли.

Джейси взе Ливия на ръце. Ани смътно осъзнаваше, че пристигат още автомобили, чу Букър да казва на някого, че къщата не може да бъде спасена.

— Искам Тео — изплака Ливия.

Ани чу пронизителното цвилене на подплашен кон. Напълно бе забравила за Танцьора. Но когато се извърна към конюшнята, видя Букър и Дарън Маккинли да влизат вътре.

— Те ще го изведат! — задъхано извика Барбара, докато тичаше към нея.

— Тео е в къщата — каза й Джейси.

Барбара сви дланите си като фуния пред устата.

Въздухът беше горещ и натежал от дим. Падна още една греда и към небето изригна фонтан от искри. Ани наблюдаваше вцепенено от алеята, страхът й растеше с всяка изминала секунда. В главата й като на киноекран се прожектираше сцената с горящия Торнфийлд. Представяше си завръщащата се Джейн Еър, която намира ослепелия Едуард Рочестър.

Слепотата не беше страшна. Ани можеше да се справи със слепотата. Но не и със смъртта. Никога със смъртта.

Нещо бръсна глезените й. Тя сведе поглед и видя Ханибал. Грабна котарака и го притисна към гърдите с все по-нарастващ страх. Може би в този миг Тео отбягваше пламъците, докато го търсеше из стаите, без да знае, че котаракът е в безопасност.

Букър и Дарън се опитваха да изведат Танцьора от конюшнята. Увиха нещо около главата му, за да закрият очите му, но изплашеният кон подушваше дима и яростно се дърпаше назад.

Още една част от покрива падна. Всеки миг къщата щеше да се срути до основи. Ани чакаше. Молеше се. Стискаше Ханибал толкова силно, че животното измяука възмутено и се измъкна от ръцете й. Трябваше да каже на Тео, че го обича. Да му признае, а последствията да вървят по дяволите. Животът беше прекалено ценен. Любовта беше безценен дар. Сега той никога нямаше да узнае, че е бил обичан — без задушаващи претенции или безумни заплахи, но достатъчно силно, за да не пречи на свободата му.

Една фигура се появи от къщата. Сгърбена. Неясна. Младата жена се втурна напред. Беше Тео, носеше нещо в ръцете си и едва успяваше да си поеме дъх. Зад гърба му експлодира прозорец. Тя изтича до него, опита се да го подхване. Това, което носеше, я удари по краката. Тя се опита да го измъкне от ръцете му, но той не позволи.

Мъжете забързаха към него, избутаха я настрани и го извлякоха по-далеч, на чист въздух. Чак тогава Ани видя какво бе изнесъл от къщата. Заради какво се бе върнал вътре и бе рискувал живота си, за да го спаси. Не беше котаракът. Два червени куфара. Той се бе върнал, за да спаси куклите й.

Ани не можеше да повярва. Тео се бе върнал в онзи огнен ад, за да спаси глупавите й любими кукли. Искаше да му се разкрещи, да го задуши с целувките си, да го накара да й обещае, че никога повече няма да извърши подобна глупост. Но той се изскубна от ръцете на мъжете и се спусна към коня си.

— Моята къщичка за феи! — изпищя Ливия. — Искам да видя къщичката ми за феи!

Джейси се опита да я успокои, но случилото се бе прекалено ужасяващо преживяване за едно четиригодишно момиченце и Ливия не желаеше да я слуша. В момента Ани не можеше да направи нищо за Тео, но може би щеше да успее да успокои детето.

— Забрави ли? — Тя помилва зачервената бузка на Ливия и привлече лицето й. — Сега е нощ. Може би феите са в къщичката. Знаеш, че те не обичат хората да ги виждат.

Малките гърдички на Ливия се разтресоха от ридания.

— Аз искам да ги видя.

Искаме толкова много неща, които не можем да имаме. Огънят още не бе стигнал до къщичката за феите, но земята наоколо бе жестоко изпотъпкана и посипана с горящи отломки.

— Знам, скъпа, но те не искат да ги виждат.

— Можеш ли… — изхълца Ливия — да ме доведеш на сутринта? — Ани се поколеба прекалено дълго и Ливия се разплака. — Искам да видя къщичката за феите!

Ани погледна към Джейси, която изглеждаше не по-малко изтормозена от дъщеря си.

— Ако огънят е потушен и е безопасно — кимна Ани, — утре сутринта ще те доведа.

Детето се успокои, но щом майка му заговори, че ще се наложи да пренощуват в града, Ливия отново избухна в сълзи.

— Ани каза, че утре сутринта ще ме доведе да видя къщичката за феите! Искам да остана тук!

— Защо вие трите не прекарате нощта във вилата? — разнесе се зад тях дрезгав мъжки глас.

Ани светкавично се извърна. Тео приличаше на човек, завърнал се от ада — сините му очи блестяха от почернялото от сажди лице, котаракът се бе сгушил в ръцете му. Подаде й Ханибал.

— Вземи го със себе си, става ли?

Преди тя да успее да каже нещо, той отново изчезна.

 

 

Барбара откара Ани, Джейси и Ливия във вилата. Ани пусна Ханибал вътре, после извади двата червени куфара от багажника на пикапа. Всичко останало, което бе оставила в Харп Хаус, бе изгоряло: дрехите й, шаловете на Марая и нейната „Книга на мечтите“. Но имаше куклите. И рисунките на Нивън Гар, всяка една грижливо скътана под картоненото дъно в двата куфара. А най-важното — Тео беше жив и в безопасност.

Разнесе се гръм и като дяволски фойерверк безброй огнени искри разцепиха нощната тъма.

Харп Хаус се бе срутила.

 

 

Ани отстъпи леглото си във вилата на Джейси и Ливия, а тя спа на дивана, оставяйки ателието за Тео, но рано сутринта него още го нямаше. Тя се приближи до предния прозорец. Там, където някога се извисяваше Харп Хаус, сега над руините се издигаха само стълбове дим.

Ливия се появи по пижамата, с която беше миналата нощ, и разтърка очите си.

— Хайде да отидем да видим къщичката за феите.

Ани се надяваше, че след безсънната нощ момиченцето ще спи до късно, но в момента единственият човек, останал в леглото, беше Джейси. Освен това се надяваше, че Ливия ще забрави за къщичката за феите, но явно бе сгрешила.

Обясни внимателно на детето, че в суматохата около пожара някой може случайно да е стъпил върху къщичката, но Ливия не й повярва.

— Феите няма да го позволят. Може ли да отидем да я видим сега, Ани? Моля те!

— Ливия, боя се, че ще се разочароваш.

Момиченцето инатливо сгърчи лице.

— Искам да я видя!

До вечерта Ани щеше да се е върнала на сушата. Искаше й се да остави у детето щастливи спомени за себе си, а не разочарование.

— Добре — неохотно се примири накрая. — Върви да си вземеш якето.

Ани вече се бе облякла с чифт прекалено къси и тесни панталони на Марая и черен пуловер. Навлече непромокаемото яке, вонящо на дим, и надраска набързо една бележка на Джейси. Докато извеждаше Ливия, надянала якето върху пижамата, младата жена си спомни, че не й е дала да закуси — не че в кухнята имаше кой знае какво разнообразие от закуски. Но когато предложи първо да хапнат, Ливия отказа, а на Ани сърце не й даваше да спори.

Някой бе паркирал събърбана на Джейси пред вилата. Ани закопча предпазния колан на Ливия и потегли. Както и миналата нощ, колата на Тео бе оставена близо до върха на хълма. Ани спря зад рейндж роувъра и помогна на Ливия да слезе. Улови здраво ръката на момиченцето и двете изминаха пеша пътя до върха.

Гаргойлите и каменната кула, както конюшнята и гаражът не бяха пострадали от пожара. Но от къщата не бе останало нищо, освен четирите тухлени комина и част от стълбището. Отвъд руините проблясваше океанът. Къщата вече не закриваше гледката.

Въпреки че всички мисли на Ани бяха заети с Тео, по някаква ирония Ливия първа го зърна. Тя се отскубна от ръката й и хукна към него, препъвайки се в свлечените крачоли на пижамата.

— Тео!

Той беше покрит със сажди и мръсотия. Небръснат. Носеше тъмносиньо яке, което му бе малко, явно някой от мъжете му го бе дал, а дънките му под коленете бяха съдрани. Сърцето на Ани се сви. След всичко, което бе преживял — което бе направил — той бе клекнал в калта и строеше къщичката за феите на Ливия.

Усмихна се уморено на момиченцето, но усмивката му бързо помръкна.

— Пожарът здравата е разгневил феите. Виж какво са направили.

— О, не. — Ливия подпря ръце на хълбоците, съвсем като възрастна. — Те са били много, много непослушни.

Тео отмести поглед към Ани. Бръчиците около очите му бяха запълнени с кал, а едното му око бе почерняло от саждите. Този мъж бе рискувал живота си, за да спаси куклите й. Типично за него.

— През цялата нощ си бил тук — пророни тихо тя. — Искаше лично да се увериш в рухването на Харп Хаус?

— И да се опитам да спася конюшнята от пожара.

Сега, когато животът му бе в безопасност, поривът й да му признае чувствата си отстъпи пред реалността. Нищо не се бе променило. Нямаше да пожертва неговото спокойствие и щастие само за да облекчи душата си.

— Танцьора добре ли е? — попита тя.

Той кимна.

— Той е в клетката си. Как е нашият котарак?

Гърлото й се стегна.

— Нашият котарак се чувства отлично. Много по-добре е от теб.

Ливия огледа внимателно това, което бе изградил.

— Правиш пътека. На феите ще им хареса.

Той бе направил новата къщичка по-ниска и по-широка и вместо каменната пътека, бе подредил около входа изгладени морски стъкълца във формата на полумесец. Подаде няколко стъкълца на Ливия.

— Виж как да украсиш къщичката, докато двамата с Ани си поговорим.

Ливия клекна долу. Ани стисна ръце, за да не обхване с длани лицето му.

— Ти си голям идиот — промълви с нежност, която не можеше да скрие. — Куклите са заменими. Но не и ти.

— Знам какво означават за теб — отвърна той.

— Не толкова много, колкото ти.

Той наклони глава.

— Аз ще наглеждам Ливия — бързо рече тя. — Върви във вилата, трябва поне малко да поспиш.

— По-късно ще спя. — Тео обходи с поглед руините, после го насочи към нея. — Наистина ли днес заминаваш?

Тя кимна.

— И кой е идиотът сега? — изсумтя той.

— Има огромна разлика да се втурнеш в горяща къща и да заминеш за сушата — изтъкна тя.

— И двете могат да свършат зле.

— Не смятам, че моето заминаване може да свърши зле за мен.

— За теб може би не. Но за мен със сигурност — да.

Той беше изтощен. Естествено, че бе загрижен заради заминаването й. Но загрижен и влюбен бяха различни неща и Ани нямаше да обърка умората му с любов.

— Освен ако не се захванеш с поредната откачалка, ще бъдеш добре — заяви тя.

Усмивката му, уморена, но искрена, я хвана неподготвена.

— Би трябвало да се засегна, задето ми говориш така.

— Но не си засегнат?

— Истината си е истина. Време е да порасна и да се държа като зрял мъж.

— Проблемът не е в това — възрази тя. — Просто трябва да приемеш факта, че не можеш да спасиш всички, за които си загрижен.

— За мое щастие, ти не се нуждаеш от спасение.

— Дяволски си прав. Не се нуждая.

Той потри брадичка с опакото на ръката.

— Имам работа за теб. Платена работа.

Не й хареса посоката, в която поемаше разговорът, и тя побърза да отклони темата.

— Знаех си, че ме бива в леглото, но не подозирах, че съм чак толкова добра.

Тео въздъхна.

— Прояви малко състрадание, Антоанета. Прекалено съм уморен, за да си разменям остроумия с теб точно сега.

Ани изразително завъртя очи.

— Сякаш някога си можел.

— Това е работа, която можеш да вършиш от града.

Той смяташе да й предложи работа от съжаление, което тя не можеше да понесе.

— Чух за секса по скайп, но не ме привлича.

— Искам да илюстрираш книгата, която пиша.

— Съжалявам, но няма да стане. Дори и да бях художник илюстратор, какъвто не съм, нямам никакъв опит в рисуването на изкормени и насечени трупове. — О, тя, както винаги, беше във вихъра на духовитостите. Безмилостно тъпчеше собственото си сърце.

Тео въздъхна.

— През последната седмица почти не съм спал и не помня кога за последен път съм ял. Гърдите ме болят. Очите ми парят, сякаш клепачите ми са от шкурка. Имам огромен мехур от изгаряне върху ръката. А ти искаш единствено да си разменяме шегички.

— Ръката ти? Дай да видя. — Ани посегна към нея, но той тутакси я скри зад гърба си.

— Аз ще се погрижа за ръката си, но първо искам да ме изслушаш.

Явно нямаше намерение да се отказва.

— Не е нужно. И без това имам повече работа, отколкото мога да свърша.

— Ани, можеш ли поне веднъж да не се заяждаш с мен?

— Възможно е да стане някой ден, но няма да е днес.

— Ани, ти натъжаваш Тео. — Двамата не бяха забелязали, че Ливия се е заслушала в разговора им. Сега надничаше иззад краката на Тео. — Мисля, че трябва да му кажеш твоята освободена тайна.

— Няма! — Ани метна кръвнишки поглед към Ливия. — Да не си посмяла да я издадеш!

Ливия вдигна глава и се взря в Тео.

— Тогава по-добре ти й кажи твоята освободена тайна.

Тео застина.

— Ани не желае да чува моята освободена тайна.

— Ти имаш освободена тайна? — наостри уши Ани.

— Да, има — наду се Ливия с важността на четиригодишна многознайка. — И аз я знам.

Сега бе ред на Тео да я изгледа кръвнишки.

— Иди да събереш борови шишарки. Нека са повече. — Посочи към дърветата зад беседката. — Ето там.

Ани повече не можеше да издържа.

— По-късно ще събереш — заяви. — Сега трябва да се върнем във вилата и да видим дали мама се е събудила.

Ливия смръщи чело и личицето й заприлича на буреносен облак.

— Не искам да отивам във вилата!

— Не тормози Ани — помоли я Тео. — Аз ще довърша къщичката за феите. Ти можеш да я видиш по-късно.

Пожарът бе разрушил света на Ливия. Тя беше недоспала и капризничеше като всяко превъзбудено четиригодишно дете.

— Никъде няма да ходя! — изкрещя. — Ако не ми позволите да остана, ще издам освободените ви тайни!

Ани сграбчи ръката й.

— Не можеш да издаваш освободена тайна!

— Абсолютно е забранено! — присъедини се Тео разгорещено.

— Мога! — гневно изтърси Ливия. — Щом като и двете са еднакви!