Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (2)

2

Той бавно слезе по стълбите. С перленосивата си жилетка, снежнобяла вратовръзка и тъмни бричове, затъкнати във високи черни кожени ботуши за езда, той приличаше на герой, оживял от страниците на готически роман. Отстрани до тялото му небрежно висеше блестящото стоманено дуло на пистолет за дуел.

Ани потръпна, сякаш леден пръст се плъзна по гърба й. За миг реши, че навярно треската й се е завърнала — или развихреното й въображение най-после я бе тласнало отвъд ръба на разума. Но той беше прекалено реален, за да е халюцинация.

Младата жена с мъка откъсна взор от пистолета, ботушите и жилетката, за да погледне мъжа.

На сумрачната сива светлина косата му изглеждаше гарвановочерна; очите светли, пронизващо сини; лицето като изсечено от камък, сурово и без следа от усмивка. От цялата му фигура лъхаше високомерието на аристократ от деветнайсети век. Ани едва се сдържа да не направи реверанс. Да не побегне. Да му каже, че е размислила и всъщност изобщо не се нуждае от работата на гувернантка.

Той стигна до подножието на стълбището и тогава тя го съзря. Тънкият бял белег в ъгъла на веждата. Белег, който тя му бе оставила.

Тео Харп.

Осемнайсет години бяха изминали, откакто го бе видяла за последен път. Осемнайсет години, през които се опитваше да забрави спомените от онова ужасно лято.

Бягай! Бягай колкото можеш по-бързо! — Този път в главата й не крещеше гласът на Празноглавка, а разумната, практична Добринка.

И още някой…

И така… Най-после се срещаме. — Обичайното презрение на Лео бе изчезнало, заменено с благоговение.

Студената мъжествена красота на Харп идеално хармонираше с цялата готическа атмосфера на къщата. Той беше висок, слаб, елегантно небрежен. Бялата вратовръзка подчертаваше смуглия цвят на лицето, наследен от андалуската му майка, а от юношеската му хърбавост нямаше и следа. Ала властната арогантност на собственик на попечителски фонд не се бе променила. Той я изгледа студено.

— Какво искаш?

Тя бе казала името си — той много добре знаеше коя е — но се държеше така, сякаш някоя непозната се бе вмъкнала в дома му.

— Търся Уил Шоу — отвърна Ани, ненавиждайки треперенето в гласа си.

Той пристъпи на мраморния под, нашарен с черни ромбове от оникс.

— Шоу вече не работи тук.

— Тогава кой се грижи за малката вила?

— Трябва да попиташ баща ми за това.

Като че ли Ани можеше просто да позвъни на Елиот Харп, който през зимата живееше в Южна Франция с третата си жена, пълна противоположност на Марая. Живата и ярка личност на майка й и ексцентричният й мъжки стил на обличане — прави панталони, бели мъжки ризи, красиви шалове — привличаха мъжете. Марая бе имала неколцина любовници, преди да срещне Елиот Харп. Женитбата му с Марая беше бунтът му на мъж на средна възраст срещу ултраконсервативния начин на живот. А Елиот бе осигурил на Марая усещане за закрила и стабилност, от което тя толкова се нуждаеше. Съюзът им бе обречен от самото начало.

Ани сви пръстите на краката си в ботите, сякаш се опитваше по-здраво да се закрепи на пода, и си заповяда да не подвива страхливо опашка.

— Знаеш ли къде мога да намеря Шоу?

Рамото му леко се повдигна — очевидно бе твърде отегчен, за да хаби сили за по-изразителен жест.

— Нямам представа.

Звънът на модерен мобилен телефон прекъсна разговора. Досега Ани не бе забелязала лъскавия черен смартфон в другата му ръка — онази, която не държеше пистолета за дуел. Когато Тео погледна екрана, тя осъзна, че именно него бе видяла миналата нощ да препуска във виелицата, без да го е грижа за красивия кон. Съвсем типично за Тео Харп, на когото никога не му бе пукало за другите живи същества, било то животни или хора.

Отново й се повдигна. Тя забеляза един паяк, който пълзеше по мръсния мраморен под. Той отказа обаждането. През отворената врата зад него — тази, която водеше към библиотеката — Ани зърна голямото махагоново бюро на Елиот Харп. Не изглеждаше използвано. Никакви чаши за кафе, жълти бележници или справочници. Ако Тео Харп работеше върху следващата си книга, явно не го правеше тук.

— Чух за майка ти — рече той.

Нито една дума на съчувствие. Но той бе виждал как Марая се държеше с дъщеря си.

Изправи се, Антоанета. Гледай хората в очите. Как иначе очакваш някой да се отнася с уважение към теб?

Или още по-лошо: Дай ми тази книга. Повече няма да четеш сантиментални глупости. Само романите, които аз ти давам.

Ани ненавиждаше всеки един от тези романи. Другите може и да си припадаха по Мелвил, Пруст, Джойс и Толстой, но Ани предпочиташе романи, изобразяващи силни, безстрашни героини, които се борят, за да постигнат целите си, вместо да се хвърлят под влака.

Тео Харп прокара палец по ръба на телефона, пистолетът продължаваше да виси от другата му ръка, докато изучаваше импровизираното й одеяние на скитница — червената пелерина, стария шал за глава и износените кафяви боти. Тя бе попаднала в някакъв кошмар. Пистолет? Странните му дрехи? Защо къщата приличаше на пренесена два века назад?

Той не е само разпасан юноша, Елиот — бе казала майка й на съпруга си. — Има нещо сериозно сбъркано в сина ти.

Сега Ани разбра това, което не бе осъзнала през онова лято. Тео Харп беше душевноболен — психопат. Лъжите, манипулациите, жестокостите… Инцидентите, които Елиот се бе опитал да омаловажи като момчешки лудории, изобщо не бяха толкова невинни.

Стомахът й се сви на топка. Тя мразеше да се чувства толкова изплашена. Той премести пистолета от лявата ръка в дясната.

— Ани, не идвай повече тук.

Тео отново се бе наложил и това я вбеси.

Изведнъж в преддверието се разнесе призрачна въздишка. Тя рязко се извърна, за да открие източника.

— Какво беше това?

Насочи отново поглед към него и видя, че въпросът й го бе изненадал, но той бързо се окопити.

— Къщата е стара. Чуват се всякакви шумове.

— На мен не ми прозвуча като случаен шум.

— Това не те засяга.

Той беше прав. Нищо, свързано с него, вече не я засягаше. Тя тръгна към вратата, но не успя да направи и няколко крачки, когато звукът се повтори — този път по-тихо стенание, още по-зловещо от първата въздишка, и идваше от различна посока. Тя се втренчи отново в него. Той се намръщи, раменете му се напрегнаха.

— Луда жена на тавана? — успя да изстиска тя.

— Вятърът — отвърна Тео, предизвиквайки я да го обори.

Ани впи пръсти в мекия вълнен плат на пелерината на майка си.

— Ако бях на твое място, щях да оставя лампите да светят.

С гордо вдигната глава тя прекоси фоайето и закрачи по тъмния коридор, но когато стигна до кухнята, се спря и се уви по-плътно в алената пелерина. От препълненото кошче за боклук в ъгъла стърчаха кутия от замразени гофрети, празно пакетче от крекери и бутилка кетчуп. Тео Харп наистина беше откачен. Не беше от забавните луди, които разказват тъпи шеги, а опасен маниак, от тези, които крият трупове в мазето. Този път, когато излезе навън и я блъсна леденият вятър, тя не потрепери само от студ. А от отчаяние.

Внезапно изпъна рамене. Смартфонът на Тео… В къщата сигурно имаше обхват. Може би щеше да успее да позвъни от тук. Ани измъкна от джоба архаичния си телефон, откри по-закътано място близо до изоставената беседка и го включи. След секунди чу сигнала. Ръцете й трепереха, докато набираше номера на така нареченото кметство.

Отговори й жена, която се представи като Барбара Роуз.

— Уил Шоу и семейството му заминаха от острова миналия месец — осведоми я тя. — Два дни преди Тео Харп да пристигне тук.

Сърцето на Ани замря.

— Това правят младите тук — продължи Барбара. — Заминават. През последните няколко години ловът на омари никак не върви.

Сега поне Ани разбра защо Шоу не бе отговорил на имейла й. Тя нервно облиза устни.

— Чудя се… колко ще струва да извикам някой, който да ми помогне? — Тя описа накратко проблема с колата си и призна, че няма представа как да борави с малката печка с пелети и с генератора.

— Ще изпратя съпруга ми веднага щом се прибере — с готовност обеща Барбара. — Това е правилото тук на острова. Помагаме си един на друг. Най-късно след час ще бъде при теб.

— Наистина ли? Това е… Това е наистина много мило. — Ани чу тихо цвилене откъм конюшнята. През онова лято, което прекара тук, постройката бе боядисана в светлосиво. Сега беше тъмнокафява, също като близката беседка. Тя насочи поглед към къщата.

— На всички много им е мъчно за майка ти — рече Барбара. — Ще ни липсва. Тя донесе култура на острова, доведе много знаменитости.

— Благодаря. — Отначало Ани помисли, че е игра на светлината. Примигна, но видението не изчезна. Някакво бледо лице се притискаше към прозореца на горния етаж.

— След като Букър изтегли колата ти, ще ти покаже как да пуснеш генератора и да запалиш печката. — Барбара замълча за миг. — Вече видя ли се с Тео Харп?

Лицето изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Ани беше прекалено далеч, за да различи чертите, но не беше Тео. Жена? Дете? Лудата жена, която той държеше заключена?

— Само за кратко — отвърна Ани, втренчена в празния прозорец. — Тео доведе ли някого със себе си?

— Не, пристигна сам. Може би не си чула, но съпругата му почина миналата година.

Дали наистина? Ани побърза да откъсне поглед от прозореца, преди въображението й отново да се развихри. Благодари на Барбара за помощта и се отправи обратно към Мунрейкър Котидж.

Въпреки студа, болката в дробовете и зловещото лице, което бе видяла, духът й бе леко приповдигнат. Много скоро щеше да разполага с колата си, щеше да има отопление и ток във вилата. Тогава можеше сериозно да се заеме с търсенето на евентуалното наследство, което Марая й бе оставила. Вилата беше прекалено малка. Нямаше да е трудно да го намери.

За сетен път съжали, че не можеше да продаде мястото, но всичко свързано с Марая и Елиот Харп, винаги беше сложно. Младата жена се спря да почине. Дядото на Елиот бе построил Харп Хаус в началото на двайсети век, а Елиот бе изкупил околните земи, включително и Мунрейкър Котидж. Поради някаква причина Марая се бе влюбила във вилата и по време на развода тя бе настояла Елиот да й я даде. Той бе отказал, но докато се оформяли окончателните документи, двамата постигнали компромис. Вилата беше собственост на Марая, при условие че всяка година прекарва в нея шейсет дни без прекъсване. В противен случай малката къща отново ставаше владение на семейство Харп. Не се допускаха никакви изключения, никакви допълнителни споразумения. Ако Марая напуснеше острова, преди да са изтекли шейсетте дни, не можеше да се върне и броенето отново да започне.

Марая беше градско чедо и Елиот мислеше, че я е изиграл. Ако тя напуснеше острова дори само за една нощ през този двумесечен период, щеше завинаги да изгуби къщата. Но за негова огромна изненада се оказа, че договорката устройваше Марая. Тя обичаше острова, макар и да не изпитваше любов към Елиот, и след като не можеше да се вижда с приятелите си, ги канеше тук на гости. Някои от тях бяха утвърдени художници и писатели, а други — млади таланти, нуждаещи се от подкрепа. Всички те с удоволствие приемаха поканите да рисуват, пишат и творят в ателието на къщата. Марая се грижеше за своите приятели творци повече, отколкото за собствената си дъщеря.

Ани се загърна по-плътно в пелерината и отново закрачи. Тя бе наследила къщата при същите условия, с които се бе съгласила майка й. Трябваше да прекарва на острова шейсет дни без прекъсване или в противен случай Мунрейкър Котидж щеше да стане собственост на семейство Харп. Но за разлика от майка си, Ани ненавиждаше острова. Обаче точно в този момент тя нямаше къде другаде да се подслони — ако не се броеше прояденият от молците диван в склада на закусвалнята, в която работеше. Заради болестта на майка си, а после и заради своята тя не можа да запази двете си работни места. Нямаше нито сили, нито пари да си търси друго жилище.

Когато стигна до замръзналото блато, краката й отказваха да й се подчиняват. За да се разсее, Ани започна да се упражнява в издаването на зловещи звуци. От гърдите й се изтръгна хъхрене, почти наподобяващо смях. Може и да беше некадърна актриса, но не и вентролог.

А Тео Харп нищо не бе заподозрял.

 

 

На втората сутрин Ани вече имаше вода и електричество. Къщата беше все така студена, но пригодна за живеене. Благодарение на Букър, приказливия съпруг на Барбара Роуз, Ани узна, че завръщането на Тео Харп е главна тема за разговор на всички на острова.

— Случилото се с жена му е голяма трагедия — поклати глава той, след като обясни на Ани как да предпазва тръбите от замръзване, да пуска генератора и да икономисва газта. — На всички много ни е мъчно за момчето. Той е голям чудак, но е прекарал много лета на острова. Чела ли си книгата му?

На Ани не й се щеше да признае, че я е чела, затова само неопределено сви рамене.

— Заради нея жена ми имаше по-страшни кошмари, отколкото от романите на Стивън Кинг — уточни Букър. — Не мога да си представя как Тео Харп може да има такова въображение.

„Санаториумът“ беше потискащ и ненужно зловещ роман за една болница за душевноболни престъпници. В заведението имаше специално помещение, където пренасяха обитателите й — особено онези, на които им доставяше удоволствие да мъчат жертвите си — в миналото. Ани бе възненавидяла книгата. Благодарение на баба си, Тео разполагаше с тлъст попечителски фонд и нямаше нужда да пише, за да си изкарва прехраната. Този факт правеше ужасяващата му творба далеч по-осъдителна, въпреки че се бе превърнала в бестселър. Навярно понастоящем работеше върху продължението на романа, което Ани нямаше никакво намерение да чете.

След като Букър си тръгна, младата жена разопакова продуктите, които си бе купила на сушата, провери дали всички прозорци са затворени, затисна отвътре входната врата със старата метална масичка и спа в продължение на дванайсет часа. Както винаги, се събуди с раздираща кашлица и потискащата мисъл за пари. Тя бе затънала до гуша в дългове и вече й бе писнало да се тревожи за това. Остана да лежи под завивките, вперила поглед в тавана, опитвайки се да измисли някакъв изход.

След като поставиха страшната диагноза на Марая, тя за пръв път имаше нужда от дъщеря си и Ани тутакси се отзова. Когато стана невъзможно да оставя Марая сама, тя без колебание заряза работата си.

Как съм могла да отгледам толкова плахо и послушно дете? — дивеше се често Марая. Ала накрая, когато страховете започнаха да я измъчват, тя се вкопчи в Ани и я умоляваше да не я изоставя.

Ани похарчи скромните си спестявания, за да плаща наема на любимия манхатънски апартамент на Марая, за да не бъде принудена майка й да го напусне, а след това за пръв път в живота си се възползва от кредитни карти. Тя купуваше всички лекарства на билкова основа, за които Марая се кълнеше, че я карат да се чувства по-добре, книгите, които подхранваха творческия дух на майка й, и специалните храни, които я предпазваха да не отслабне прекалено много.

Колкото повече губеше силите си Марая, толкова по-голяма благодарност изпитваше към дъщеря си. Не знам какво щях да правя без теб. Думите бяха като балсам за малкото момиченце, все още живеещо в душата на зрялата Ани и копнеещо за майчиното одобрение.

Може би Ани щеше да успее да се спаси от банкрута, ако не бе решила да изпълни мечтата на Марая за последен път да посети Лондон. Разчитайки отново на кредитните карти, тя прекара една седмица, бутайки инвалидната количка на Марая из музеите и галериите, които майка й най-много обичаше. Когато в галерията за модерно изкуство „Тейт“ се спряха пред огромното платно в червено и сиво на художника Нивън Гар, Ани разбра, че жертвата й не е била напразна. Марая притисна устни към дланта на дъщеря си и промълви думите, които Ани бе копняла да чуе през целия си живот: Обичам те.

Ани се измъкна неохотно от леглото и прекара сутринта в претърсване на петте помещения на къщата: всекидневната, кухнята, банята, спалнята на Марая и ателието, което служеше и за стая за гости. Художниците, отсядали тук през годините, бяха подарявали на Марая картини и малки скулптури, най-ценните от които майка й обаче отдавна бе продала. Но какво бе запазила?

Нищо и всичко, реши Ани. Мек викториански диван с яркорозова тапицерия и тъмносиво кресло във футуристичен стил, каменна скулптура на тайландска богиня, птичи черепи, огромна картина, заемаща цялата стена, на която бе изобразен бряст, преобърнат наопаки. Невъобразимата смесица от предмети и мебели в различен стил бе обединена от непогрешимия усет за цветове на майка й — стените във ванилов оттенък и тежките тапицерии в синьо-зелени, маслинени и сиви тонове. Яркорозовият диван и грозното пластмасово кресло във формата на русалка, чиято опашка блестеше във всички цветове на дъгата, представляваха смайващ калейдоскоп от светлосенки и нюанси.

Докато си почиваше с втората чаша кафе, тя реши, че трябва да търси по-систематично. Започна от всекидневната, направи списък с всички произведения на изкуството и ги описа накратко в една тетрадка. Щеше да бъде много по-лесно, ако Марая й бе казала какво да търси. Или ако можеше да продаде вилата.

Празноглавка се нацупи.

Не биваше да водиш майка си на онова пътуване до Лондон. По-добре да ми беше купила нова рокля. И диадема.

Постъпи правилно — както винаги я подкрепи Питър. — Марая не беше лош човек, само лоша майка.

Добринка заговори по обичайния си кротък начин, което ни най-малко не смекчи остротата на думите й:

Заради нея ли го направи… или заради себе си?

Лео само изсумтя презрително.

На всичко бе готова, за да спечелиш обичта на маминка, нали, Антоанета?

Такива бяха куклите й… Те говореха истини, които тя не желаеше да оспорва.

Ани погледна през прозореца и зърна някакво движение в далечината. Самотен ездач, открояващ се сред морето от сиво и бяло, носещ се вихрено през зимния пейзаж, сякаш всички демони на ада го гонеха по петите.

 

 

Измина още един ден в пристъпи на кашлица и дрямка, през който Ани се отдаде на любимото си хоби — скицирането на анимационни герои, хлапета с глуповати лица. Но повече не можеше да пренебрегва проблема с мобилния телефон, който тук явно нямаше обхват. Ако миналата нощ бе навалял още сняг, и без това опасният път щеше да бъде непроходим, а това означаваше, че се налага да се изкачи още веднъж на хълма в търсене на сигнал. Този път обаче щеше да стои по-далеч от голямата къща.

Топлата пухенка беше много по-подходяща за катерене по скали, отколкото алената пелерина на майка й. Въпреки че все още беше много студено, слънцето от време на време се показваше иззад облаците и пресният сняг искреше на светлината, сякаш бе посипан с диамантен прах. Ала проблемите й бяха прекалено големи, за да се любува на красиви гледки. Нужен й беше не само обхват за телефона, но и достъп до интернет. Ако не искаше някой недобросъвестен търговец да се възползва от нея, трябваше да потърси в мрежата всички предмети и произведения на изкуството, които бе описала в тетрадката, а как щеше да го направи без интернет? Във вилата й нямаше. През лятото в хотела и кафенетата се предлагаше свободен достъп до интернет, но сега всички те бяха затворени. Дори да успееше да се добере с колата до града, не можеше да си представи как ще чука напосоки по хорските врати с надеждата някой да й позволи да използва интернета му.

Въпреки топлата пухенка, червената плетена шапка, нахлузена до уши върху непокорните й къдрици, и шала, който бе омотала около носа и устата си, за да я защити от ледения въздух, когато се изкатери до върха на скалата, младата жена трепереше от студ. След като се озърна, за да се увери, че от Тео нямаше и следа, тя откри едно закътано място до беседката, за да позвъни в началното училище в Ню Джърси, откъдето още не й бяха платили за последното представление, както и в магазина, където бе оставила за продан последните прилични мебели на Марая. Собствените й овехтели мебели не струваха пукната пара, затова просто ги бе изхвърлила на боклука. До гуша й бе дошло вечно да се притеснява за пари.

Аз ще платя всичките ти дългове — обяви Питър. — Аз ще те спася.

Отвори уста да му отговори, когато някакъв шум я разсея. Ани се огледа и видя едно дете, клекнало под ниските клони на големия червен смърч. Изглеждаше на три или четири години, прекалено малко, за да се мотае само навън. Беше облечено в пухкаво розово яке и лилави панталонки от рипсено кадифе — без ръкавици, без ботушки, без шапка върху правата светлокестенява коса.

Ани си спомни лицето на прозореца. Сигурно беше детето на Тео.

Мисълта, че Тео може да е баща, я ужаси. Бедното малко момиченце. Не беше облечено достатъчно топло и като че ли никой не го наглеждаше. Имайки предвид това, което Ани знаеше за миналото на Тео, това едва ли беше най-тежкият от греховете му.

Детето разбра, че Ани го е видяла, и се сви по-ниско под клоните. Ани се наведе към него.

— Здравей. Нямах намерение да те плаша. Просто се обаждам по телефона.

Момиченцето мълчаливо се взираше в нея, но в живота си Ани бе срещала немалко срамежливи деца.

— Аз съм Ани. Всъщност името ми е Антоанета, но никой не ме нарича така. А ти коя си?

Детето не отговори.

— Да не би да си снежната фея? Или може би снежното зайче?

Отново не последва отговор.

— Обзалагам се, че си катеричка. Но не виждам никакви орехи наоколо. Може би си катеричка, която обича да гризка бисквитен?

Обикновено дори най-стеснителното дете откликваше на подобни глупости, но малкото момиченце не реагира. Не беше глухо — то завъртя глава по посока на птичия крясък — и докато Ани се взираше в тези големи напрегнати очи, осъзна, че нещо не е наред.

— Ливия… — Женският глас прозвуча приглушено, сякаш собственичката му не искаше някой в къщата да я чуе. — Ливия, къде си? Ела тук веднага.

Любопитството на Ани надделя и тя надникна иззад беседката.

Жената беше доста хубава, с дълга гъста руса коса, падаща на една страна, и стройна фигура, чиито чувствени извивки не можеха да скрият нито дънките, нито широкият пуловер. Тя се бе облегнала тромаво на чифт патерици.

— Ливия!

Имаше нещо познато в жената. Ани излезе от сенките на беседката.

— Джейси!

Жената се олюля на патериците.

— Ани?

Джейси Милс и баща й живееха в Мунрейкър Котидж, преди Елиот да го купи. Ани не я бе виждала от години, но човек не забравя този, който някога му е спасил живота.

Розовото яке профуча покрай нея, докато малкото момиченце Ливия тичаше към кухненската врата. Подметките на покритите му със сняг червени маратонки се мярнаха за миг пред очите на Ани. Джейси отново се олюля и стисна силно патериците.

— Ливия, не съм ти разрешила да излизаш навън — изрече тя със същия странен, свистящ шепот. — Вече говорихме за това.

Ливия я погледна втренчено, но не отрони нито дума.

— Върви да се преобуеш.

Ливия изчезна и Джейси се извърна към Ани.

— Чух, че си се върнала на острова, но не очаквах да те видя тук.

Ани пристъпи по-близо, но остана в сенките на дърветата.

— Мобилният ми няма обхват в къщата, а трябваше да проведа няколко разговора.

Като дете Джейси беше блондинка, за разлика от тъмнокосия Тео Харп и неговата сестра близначка. Такава беше и сега. Въпреки че вече не беше слаба като клечка, както когато беше тийнейджърка, красивите й черти все още притежаваха някогашната мека заобленост. Но какво правеше Джейси тук?

Някогашната й дружка в игрите сякаш прочете мислите й.

— Сега съм икономка тук.

Ани не можеше да си представи по-потискаща работа.

Джейси махна непохватно към кухнята зад гърба й.

— Заповядай вътре.

Ани не можеше да влезе, имаше идеалното извинение.

— Лорд Тео ми заповяда да стоя по-далеч от имението му.

Името му загорча на устните й като гранясало олио.

Джейси открай време беше по-сериозна от всички тях и сега не се усмихна на хапливата забележка на Ани. Като дъщеря на вечно пиян рибар на омари, върху плещите й от ранно детство бяха легнали отговорностите на възрастните и макар че беше най-малката от четиримата — с една година по-малка от Ани и с две от близнаците Харп — винаги бе изглеждала най-зрялата.

— Тео слиза долу само посред нощ — каза тя. — Той дори няма да разбере, че си тук.

Очевидно Джейси не подозираше, че Тео броди из къщата не само посред нощ.

— Наистина не мога.

— Моля те — настоя новата икономка на Харп Хаус. — Толкова ми се иска за разнообразие да поговоря с някой възрастен.

Поканата й прозвуча по-скоро като молба. Ани й дължеше всичко и колкото и да й се искаше да откаже, не можеше да огорчи Джейси, като си тръгне. Събра смелост и бързо прекоси широкия заден двор, в случай че на Тео му хрумнеше да погледне навън. Докато се изкачваше по стълбището под зоркия взор на гаргойлите, не спираше да си повтаря, че той повече не можеше да я тероризира. Онези дни отдавна бяха отминали.

Джейси стоеше до отворената задна врата. Видя, че Ани се взира недоумяващо в лилавия хипопотам, подаващ се ни в клин, ни в ръкав изпод едната патерица, в компанията на розовото плюшено мече, надничащо изпод другата.

— Те са на дъщеря ми.

Значи Ливия беше дъщеря на Джейси, а не на Тео.

— Патериците убиват подмишниците ми — обясни Джейси, докато отстъпваше настрани, за да даде път на Ани. — Използвам играчките като възглавнички.

— И за начало на интересен разговор.

Джейси кимна разсеяно. Сериозното й изражение беше в пълен контраст с веселите лица на плюшените играчки.

Въпреки това, което Джейси бе направила за Ани през онова далечно лято, те така и не се бяха сближили. По време на двете си кратки посещения на острова след развода на майка си тя бе потърсила Джейси, но заради сдържаността на нейната спасителка срещите бяха доста неловки.

Ани изтръска ботите си върху килимчето зад вратата.

— Защо си с патерици? Какво се е случило?

— Преди две седмици се подхлъзнах върху леда. Не си събувай ботите — додаде тя, когато гостенката се наведе, за да ги свали. — Подът е толкова мръсен, че малко сняг няма да му навреди. — Тя закуцука тромаво по коридора към кухнята.

Въпреки това Ани събу ботите, но тутакси съжали, когато студът от каменния под проникна през чорапите й. Тя се закашля и издуха носа си. Кухнята беше още по-тъмна, отколкото я помнеше, досущ като саждите около огнището. Купчината от мръсни съдове в умивалника беше нараснала през последните два дни, кошчето преливаше от боклуци, а подът се нуждаеше от метла. Цялото помещение й действаше потискащо.

Ливия никъде не се виждаше и Джейси се отпусна тежко върху дървения стол с права облегалка край дългата маса в средата на кухнята.

— Знам, че всичко наоколо е пълна бъркотия — заговори тя, — но с тези патерици нищо не мога да свърша като хората.

От нея се излъчваше напрежение, което Ани не си спомняше от миналото. Съдеше не само по изгризаните нокти, но и по суетливите й нервни движения.

— Явно кракът доста те боли — рече Ани.

— Не можа да се случи в по-неподходящ момент. Повечето хора свикват лесно с патериците, но очевидно аз не съм една от тях. — Тя вдигна с две ръце крака си и го отпусна на съседния стол. — Тео и без това не ме иска тук, а сега, след като всичко започна да се разпада… — Тя вдигна ръце, но сетне сякаш внезапно се опомни и ги отпусна в скута. — Седни. Бих ти предложила кафе, но в момента доста ще ме затрудни.

— Нищо не искам. — Докато Ани се настаняваше на стола, разположен диагонално срещу Джейси, в кухнята влезе Ливия, притиснала към гърдите си мръсно котенце на бели и розови райета. Беше свалила якето и маратонките, а крачолите на лилавите й кадифени панталонки бяха мокри от снега. Джейси ги забеляза, но не каза нищо.

Ани се усмихна на детето.

— На колко години си, Ливия?

— На четири — отвърна Джейси вместо дъщеря си. — Ливия, подът е студен, обуй си чехлите.

Детето отново изчезна, без да каже нито дума.

Ани искаше да попита Джейси за Ливия, но се отказа, за да не изглежда твърде любопитна. Вместо това заговори за кухнята.

— Какво е станало тук? Всичко толкова много се е променило.

— Ужасно, нали? Синтия, жената на Елиот, е вманиачена по всичко английско, въпреки че е родена в Северна Дакота. Набила си е в главата да превърне къщата в провинциално имение от деветнайсети век и някак си е убедила Елиот да похарчи цяло състояние за основен ремонт, включително и на кухнята. Толкова много пари за цялата тази грозотия. А дори не са идвали тук от миналото лято.

— Струва ми се откачено. — Ани подпря крака на напречната летва на стола, за да не стъпва на студения под.

— Приятелката ми Лиза… не я познаваш. През онова лято не беше на острова. Лиза обожава новите въведения на Синтия, но на нея не й се налага да работи тук. — Джейси сведе поглед към изгризаните си нокти. — Бях толкова развълнувана, когато Лиза ме препоръча на Синтия за икономка, след като Уил напусна. През зимата на острова е много трудно да се намери работа. Столът изскърца, докато тя се опитваше да се намести по-удобно. — Но сега си счупих крака и Тео смята да ме уволни.

Ани стисна зъби.

— Типично за Тео Харп да изрита една жена от дома си, когато тя е безпомощна.

— Сега той е различен. Не знам. — Тъжното й замислено изражение напомни на Ани нещо, което почти бе забравила — обожанието, с което Джейси гледаше Тео през онова лято, сякаш той беше целият й свят. — Навярно съм се надявала, че двамата с него ще се виждаме по-често… да разговаряме или нещо такова.

Значи Джейси все още имаше чувства към него. Ани си спомни как някога бе завиждала на нежната красота на Джейси, въпреки че Тео не й обръщаше много внимание. Опита се да бъде тактична.

— Може би трябва да се смяташ за късметлийка. Тео далеч не е от романтиците.

— Предполагам. Той е станал доста странен. Никой не идва тук, а той почти не стъпва в града. По цели нощи снове из къщата, а през деня или препуска с коня, или седи в кулата и пише. Настанил се е там, а не в голямата къща. Може би всички писатели са чудаци. По цели дни не го виждам.

— Аз бях тук преди два дни и тутакси се натъкнах на него.

— Така ли? Сигурно тогава двете с Ливия сме били болни, иначе щях да те видя. Спахме почти през целия ден.

Ани си спомни малкото лице, залепено на прозореца на втория етаж. Може би Джейси е спала, но Ливия е бродила наоколо.

— Значи Тео живее в кулата, която някога обитаваше баба му?

Джейси кимна и нагласи по-удобно крака си на стола.

— Там има отделна кухня. Преди да си счупя крака, я зареждах с провизии. Сега не мога да се качвам по стълбите и се налага да му изпращам всичко с кухненския асансьор.

Ани прекалено добре помнеше този кухненски асансьор. Един ден Тео я беше подмамил да влезе вътре и я бе оставил да виси между етажите. Тя погледна към кръглия циферблат на стария стенен часовник. Колко ли още трябваше да остане, преди да си тръгне?

Джейси извади мобилен телефон от джоба си — отново супермодерен смартфон — и го остави на масата.

— Той ми праща есемеси, когато се нуждае от нещо, но с този счупен крак не мога да направя почти нищо. Той поначало не ме искаше тук, но Синтия беше настояла. А сега му дадох отлично извинение да се отърве от мен.

На Ани й се щеше да й каже нещо обнадеждаващо, но Джейси би трябвало достатъчно добре да познава Тео, за да знае, че той ще направи точно това, което иска.

Джейси зачовърка с нокътя си лъскавия стикер с розовото пони от анимационното филмче „Малкото пони“, залепнал за грубия дървен плот на масата.

— Ливия е всичко за мен. Всичко, което ми остана. — Не го изрече със самосъжаление, а по-скоро като факт. — Ако изгубя тази работа, друга няма да намеря. — Надигна се тромаво от стола. — Извинявай, че те товаря с проблемите си. Прекарвам прекалено много време само с четиригодишно дете и няма с кого друг да разговарям.

С четиригодишно дете, което, изглежда, не говореше.

Джейси закуцука към големия старомоден хладилник.

— Трябва да приготвя вечерята.

Ани се надигна.

— Нека ти помогна. — Въпреки умората, щеше да се почувства добре да направи нещо за някой друг.

— Не, няма нужда. — Джейси дръпна дръжката и отвори вратата. Отвътре хладилникът изглеждаше последна дума на техниката. Тя се втренчи в продуктите по рафтовете. — Като дете исках единствено да се махна по-далеч от тук. После се омъжих за рибар на омари и заседнах завинаги на този остров.

— Познавам ли го?

— Той беше по-голям от нас, така че вероятно не. Нед Грейсън. Най-красивият мъж на острова. За известно време ме накара да забравя колко силно ненавиждам това място. — Джейси извади от хладилника купа, покрита с найлоново фолио. — Той умря миналото лято.

— Съжалявам.

Джейси се изсмя горчиво.

— Недей. Оказа се, че той има зъл нрав и големи юмруци, които не се свенеше да използва. Най-вече върху мен.

— О, Джейси… — Уязвимостта, която тя излъчваше, правеше мисълта, че е била малтретирана от съпруга си, още по-отвратителна.

Джейси пъхна купата под свободната си ръка и я притисна плътно към тялото си.

— Каква ирония. Мислех, че след смъртта на Нед счупените ми кости вече са минало. — Тя бутна с бедро вратата на хладилника, за да я затвори, ала в последната минута изгуби равновесие. Патериците паднаха на пода ведно с купата, която се разби на парчета и из цялата кухня се разлетяха стъкълца и сос чили.

— По дяволите! — Парещи сълзи на ярост замъглиха погледа й. Чилито бе оплескало каменния под, шкафовете, дънките и маратонките й. Навсякъде се виждаха парченца стъкло.

Ани се спусна към нея.

— Върви да се почистиш. Аз ще се погрижа за това.

Джейси се подпря тежко на хладилника, вперила поглед в бъркотията.

— Не бива да разчитам на други хора. Трябва сама да се грижа за себе си.

— Но не и точно сега — заяви Ани с цялата твърдост, на която бе способна. — Кажи ми къде е кошчето за боклук.

Тя остана там през целия следобед. Без значение колко беше уморена, не можеше да зареже Джейси просто така. Почисти стъклата и соса, сетне изми натрупаните в умивалника съдове, като се стараеше да заглушава кашлицата си, когато Джейси беше наблизо. Освен това през цялото време беше нащрек, очаквайки да цъфне Тео Харп. Мисълта, че той е някъде наблизо, я изнервяше, но Ани не можеше да позволи Джейси да го забележи. Преди да си тръгне, тя направи нещо, което никога не си бе представяла. Приготви вечеря за Тео.

Ани огледа намръщено купата с доматена супа от консерва, останалия от предишния ден хамбургер, ориза и претоплената замразена царевица.

— Предполагам, че не ти се намира отрова за мишки — промърмори, докато Джейси куцукаше из кухнята. — Няма значение. И без това храната е достатъчно отвратителна.

— Той дори няма да забележи. Храната не го интересува.

Той се интересува единствено как да наранява хората.

Ани отнесе подноса с вечерята в задния коридор. Докато го слагаше в кухненския асансьор, младата жена си спомни ужаса, който бе изпитала, докато беше заседнала в тясната кабинка, в която цареше непрогледен мрак. Тя се бе свила на топка, притиснала колене към гърдите. Тео бе наказан два дни подред да остане заключен в стаята си и само Ани забеляза, че близначката му Рийган се промъкваше при него, за да му прави компания.

За разлика от злобния и егоистичен Тео, Рийган беше мила и срамежлива. Но с изключение на случаите, когато Рийган свиреше на своя обой или пишеше стихове в тетрадката си с лилава подвързия, братът и сестрата бяха неразделни. Ани винаги бе смятала, че двете с Рийган можеха да станат истински приятелки, ако Тео не беше направил всичко възможно да попречи на това.

Очите на Джейси се наляха със сълзи, когато стана време Ани да си тръгва.

— Не знам как да ти благодаря.

— Ти вече го направи. Преди осемнайсет години — отвърна Ани, прикривайки умората си. Поколеба се. Знаеше какво трябва да направи, но макар да не го искаше, накрая взе единственото решение, което съвестта й позволяваше. — Утре ще се върна, за да ти помогна с каквото мога.

Очите на Джейси се разшириха от изумление.

— Не си длъжна да го правиш!

— Ще ми се отрази добре — бодро излъга Ани. — Ще ми помогне да се отвлека от моите проблеми. — Изведнъж й хрумна нещо друго. — В къщата има ли безплатен достъп до интернет? — Когато Джейси кимна, тя се усмихна измъчено. — Идеално, ще донеса моя лаптоп. Ще ми направиш услуга. Трябва да направя някои проучвания.

Джейси грабна книжна кърпичка и я притисна към очите си.

— Благодаря. Това означава много за мен.

Джейси изчезна, за да потърси Ливия, а Ани отиде да си вземе пухенката. Въпреки умората, се радваше на възможността да изплати поне част от стария си дълг. Започна да слага ръкавиците си, сетне се поколеба. Не можеше да престане да мисли за кухненския асансьор.

Давай — прошепна Немирка. — Знаеш какво трябва да направиш.

Не смяташ ли, че е малко детинско? — отвърна Добринка.

Определено — подсмихна се Немирка.

Ани си припомни петнайсетгодишното момиче, което толкова отчаяно се опитваше да се хареса на Тео. Прокрадна се в кухнята. Стараейки се да стъпва колкото може по-тихо, тя се измъкна през вратата и пое по задния коридор. Стигна до края му и се втренчи във вратата на кухненския асансьор. Едгар Алън По притежаваше авторско право върху зловещия грак на гарвана „Нико-га“, а предсмъртното „Розова пъпка“^[1] едва ли можеше да изплаши някого. Заплахата „След седем дни ще умреш“^[2] пък звучеше прекалено конкретно. Но докато беше болна, Ани бе изгледала един куп филми по телевизията, в това число и „Апокалипсис сега“^[3]…

Отвори вратата на кухненския асансьор, наведе глава и издаде протяжно, вледеняващо кръвта стенание:

— Ужас… — Думите изпълзяха от гърлото й като зловещото съскане на змия, развиваща кълбото си. — Ужас…^[4]

Ани почувства как кожата й настръхва.

Жестоко! — възкликна Немирка възторжено.

Детинско, но се получи добре — призна Добринка.

Ани се върна забързано обратно по коридора и изскочи навън. Като се стараеше да не излиза от сенките, за да не я видят от кулата, тя забърза към пътеката.

В Харп Хаус най-после се бе появил призракът, който имението заслужаваше.