Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (16)

16

Нещо никак не беше наред. Входната врата на вилата бе широко отворена, а Ханибал се бе свил до малката веранда, недалеч от старите дървени капани за лов на омари, по които тук-там се белееше неразтопен сняг. Ани изскочи от събърбана и хукна през двора към зейналата врата. Беше прекалено бясна, за да е предпазлива. Искаше злосторникът все още да е вътре, за да го разкъса на части.

Картините висяха накриво по стените, а съборените от лавиците книги се валяха по пода. Ала най-смразяващ беше надписът, надраскан върху стената с яркочервена боя.

ИДВАМ ЗА ТЕБ

— Как ли пък не, по дяволите! — Ани се втурна гневно из стаите. Кухнята и ателието изглеждаха точно така, както ги бе видяла за последно. Куклите бяха непокътнати, вещите на Тео — недокоснати, но чекмеджетата на скрина в спалнята бяха издърпани, а съдържанието им бе изсипано на пода.

Грубото нахлуване в личното й пространство я изпълваше с ярост. Кипеше от гняв при мисълта, че някой може свободно да прониква в дома й когато му скимне, да рови из вещите й и да рисува долнопробни послания по стената й. Това беше прекалено. Или член на семейство Харп искаше да я изплаши и принуди да напусне острова, или някой от островитяните знаеше за наследството на Марая и искаше да прогони Ани, за да разпердушини мястото и да намери това, което търси.

Макар че Елиот бе проявил доста лош вкус при избора на съпруги, Ани никога не го бе смятала за непочтен и подмолен човек. Но Синтия Харп беше нещо различно. Тя имаше пари, мотив и връзки с местните жители. Само защото живееше в Южна Франция, все още не означаваше, че не би могла да дирижира всичко това. Но дали наистина щеше да си създава толкова главоболия заради една малка вила, след като бе господарка на огромната Харп Хаус? Колкото до наследството на Марая… В отсъствието на Ани, неизвестният злосторник или злосторница разполагаше с достатъчно време да претърси вилата, без да се тревожи, че стопанката ще го завари на местопрестъплението.

Ала самата Ани имаше цялото време на света, а все още не бе открила това, което търсеше. Вярно, че още не бе разковала дъските на пода, нито бе проверявала за тайници в стените, а може би тъкмо това се канеше да направи търсачът на съкровища и му беше нужно повече време. Който и да се криеше зад тези безобразия, явно бе разбрал за наследството след пристигането на Ани на острова, иначе щеше да е преровил вилата преди нейната поява. Ханибал се шмугна под леглото, а Ани заобиколи спалния чаршаф и завивките, смъкнати от леглото на пода, и с решителна крачка се върна във всекидневната.

ИДВАМ ЗА ТЕБ

Червената боя още лепнеше. Някой искаше да я изплаши и ако не беше толкова бясна, може би щеше да успее.

Съществуваше и още една вероятност, която Ани не желаеше да разглежда, но повече не можеше да отбягва. Особено след като зловещото свистене на онзи куршум все още звучеше в главата й. Ами ако изобщо не ставаше дума за наследството? Ако някой просто я мразеше?

 

 

Ани намери в килера начената кутия с боя и заличи противния надпис, сетне се качи в събърбана и подкара към Харп Хаус. Ходенето пеша почти й липсваше. Преди три седмици изкачването по хълма до къщата щеше да й се стори като покоряване на Еверест, но мъчителната кашлица най-после бе изчезнала и вървенето вече не я изтощаваше, а й беше приятно и й действаше ободрително.

Когато Ани слезе от колата, Ливия изхвръкна по чорапи от къщата и хукна към нея, ухилена до уши.

— Ливия! Не си обула обувките! — извика Джейси подире й. — Върни се веднага, дяволче!

Ани помилва момиченцето по бузката и го последва вътре. Джейси закуцука тромаво към умивалника.

— Лиза се обади. Тази сутрин ви видяла двамата с Тео да минавате с колата му през града.

Ани подмина скрития въпрос на Джейси.

— Една жена го спря и го помоли да отиде да прегледа баща й. Някоя си Джеси. Очевидно новината за медицинските умения на Тео много бързо се е разпространила из острова.

Джейси наля чаша вода и я подаде на Ливия.

— Джеси Чилдърс. На острова няма медицинско лице, откакто Джени Шефър се премести да живее на сушата.

— И аз така чух.

Ани отиде в кабинета на Елиот да провери електронната поща. Беше получила покана за бебешко парти от някогашната си съквартиранта в колежа, имейл от друга приятелка и лаконичен отговор от агента на Джеф Кунс.

„Това не е негова творба.“

Идеше й да ревне с глас. Беше си казвала, че не бива да таи прекалени надежди, но беше сигурна, че креслото русалка е творение на Кунс. Вместо това отново се бе озовала в задънена улица.

От кухнята се разнесе някакво тупване и Ани се надигна иззад бюрото, за да отиде да провери какво става. Завари Джейси да се опитва да изправи един паднал стол с права облегалка.

— Повече няма да тичаш наоколо, Ливи. Ще счупиш нещо.

Ливия сърдито изрита ъгъла на стола с маратонката. Джейси се подпря на масата с примирена въздишка.

— Тя не е виновна. Просто няма къде да изразходва енергията си.

— Аз ще я изведа навън — предложи Ани. — Какво ще кажеш, Лив? Искаш ли да се разходим?

Ливия закима толкова енергично, че лилавата й пластмасова диадема за коса се плъзна върху очите й.

Ани реши да я заведе на брега. Слънцето бе пробило облаците и имаше отлив. Ливия се бе родила и растеше на острова. Имаше нужда да е близо до водата.

Ани я държеше здраво за ръката, докато слизаха по каменните стъпала. Ливия се опита да се изскубне, нетърпелива да слезе долу, но Ани не я пусна. Когато стигнаха до последното стъпало, момиченцето застина като омагьосано от гледката, сякаш не можеше да повярва, че наоколо е такъв простор и може да тича на воля.

Ани посочи към брега.

— Опитай да хванеш някоя от онези чайки.

Ливия не се нуждаеше от повече подканяне. Хукна по пясъка, късите й крачета се мятаха във въздуха, а косата й се бе измъкнала изпод розовата шапка с помпон. Тя се стрелна между скалите, но се спря на разстояние от брега, където се разбиваха вълните.

Ани намери един голям плосък заоблен камък встрани от входа на пещерата. Пусна раницата върху камъка и се загледа как Ливия се катери по скалите, тича след чайките и копае в пясъка. Когато четиригодишното момиченце най-сетне се умори, дойде и седна до Ани редом с раницата. Ани се усмихна, извади Немирка и я плъзна върху ръката си.

— Освободена тайна? — попита куклата, без да се размотава.

Ливия кимна.

— Аз съм изплашена — промълви Немирка, а сетне додаде с театрален шепот: — По-точно ужасена.

Ливия сбърчи чело.

— Океанът е толкова голям — продължи да шепти Немирка, — а аз не мога да плувам. Това е страшно.

Ливия поклати отрицателно глава.

— Не мислиш ли, че водата е страшна? — удиви се Немирка.

Очевидно Ливия не мислеше така.

— Предполагам, че всеки се страхува от различни неща. — Немирка замислено се потупа по бузата. — Добре е, когато можеш да кажеш от какво се страхуваш — като например да приближиш океана, когато наблизо няма възрастни. Обаче има неща, за които те е страх да разкажеш, защото не са истински, като например чудовищата.

Ливия кимна в знак на съгласие.

Докато наблюдаваше как играе Ливия, Ани размишляваше за това, което вече знаеше за травмата на момиченцето. Не беше сигурна дали идеята е добра, но смяташе да опита.

— Или когато видиш как баща ти се опитва да нарани майка ти — рече Немирка. — Това вече наистина е много, много страшно.

Ливия пъхна пръст в една дупка на дънките.

Ани не беше детски психолог и всичките й познания за това, как да се помогне на дете, преживяло тежка психологична травма, бяха почерпани от интернет. Положението в случая беше доста сложно и тя трябваше да спре овреме. Но…

Джейси не можеше да говори с Ливия за случилото се. Може би за Немирка щеше да е по-лесно да разчупи ледовете и да засегне забранената тема.

— Много неща са по-страшни от океана — подхвана Немирка. — Ако бях видяла как мама застрелва татко с пистолет, щях толкова да се изплаша, че нямаше да искам да говоря.

Ливия заряза дупката на дънките и впери ококорените си очи в куклата.

Ани реши да позабави темпото и Немирка заговори с по-весел и безгрижен тон.

— Обаче след време щеше да ми омръзне през цялото време да мълча. Особено ако ми се иска да кажа нещо важно. Или да изпея някоя песен. Споменах ли ти, че съм страхотна певица?

Ливия оживено кимна.

Внезапно на Ани й хрумна безумна идея. Идея, която не биваше да реализира. Но ако…

Немирка запя с цяло гърло, поклащайки рижавите си вълнени къдрици в такт с простичката мелодия, която Ани набързо измисли.

Страшно, страшно нещо преживях.

Искам да го забравя.

В живота има хубави и лоши неща.

Ала това беше голяма беда!

Ох… Най-страшната беда!

Ливия слушаше внимателно куклата и не изглеждаше разстроена, затова Ани продължи с абсурдните си тромави стихчета.

Някои татковци са добри, а някои зли.

Не ги избираме, съдбата ни ги дари.

Лош, много лош беше таткото на Лив.

Но… де да беше жив!

Де да беше жив!

Мили боже! Стомахът й болезнено се сви, когато осъзна какво бе направила току-що. Приличаше на лоша пародия на телевизионното шоу на живо „Събота вечер“! Бодряшката мелодия, отвратителните стихчета… Тя бе засегнала болезнения проблем на Ливия, кривейки се като долнопробна актриса в някоя стендъп^[1] комедия.

Ливия, изглежда, я чакаше да продължи, но Ани бе толкова ужасена от стореното, че цялата й смелост се бе изпарила. Колкото и добри да бяха намеренията й, можеше да причини сериозна психологическа травма на това прекрасно малко момиченце. Немирка унило клюмна глава.

— Май не биваше да пея за нещо толкова ужасно.

Ливия я изгледа замислено, сетне слезе от камъка и хукна да гони една чайка по пясъка.

 

 

Когато Тео се появи във вилата, Ани тъкмо бе нахранила Ханибал.

— Не бива да си тук сама. — Гласът му прозвуча по-раздразнено от обичайното. — Защо надушвам прясна боя?

— Малък ремонт за освежаване на обстановката. — Тя говореше с хладен, сдържан тон, решена да възстанови дистанцията помежду им. — Как мина лекуването на раната?

— Не много добре. Да шиеш нечия рана без упойка, доста се разминава с представата ми за добре прекарано време.

— Не го казвай на читателите си. Ще се разочароват от теб.

Той се намръщи.

— Ако не съм тук, ти трябва да стоиш в Харп Хаус.

Добър съвет, само че Ани се изпълваше с все по-силна решимост да бъде тук, когато следващия път неканеният гост нахлуе в дома й. Тази игра на „котка и мишка“ бе продължила прекалено дълго. Време беше да се сложат картите на масата.

Не желая детето ми да расте толкова плахо, Антоанета.

Докога щеше да вярва на преценките на Марая за характера й? И колко от тях бяха безспорна истина?

Ти по рождение си срамежлива… Непохватна по природа… Трябва да спреш вечно да летиш в облаците и да фантазираш…

А после: Разбира се, че те обичам, Антоанета. Не бих се тревожила за теб, ако не те обичах.

Животът на този студен, неприветлив зимен остров, толкова далеч от големия град, бе накарал Ани да погледне на себе си по нов начин. По начин…

— Какво, по дяволите?

Младата жена се извърна и видя Тео да разглежда наскоро боядисаната стена. Ани се намръщи.

— Трябваше да сложа още един слой боя.

Той тикна пръст в червените букви, леко прозиращи под бялата боя.

— Пак ли се опитваш да остроумничиш? Защото това никак не е забавно!

— Я си помисли добре. Мога или да остроумнича, или да пищя от ужас. Избери едно от двете. — Всъщност не изпиташе желание да пищи. По-скоро искаше здравата да цапардоса някого.

Тео цветисто изруга, после настоя да му разкаже какво точно е открила.

— Дотук беше — заяви той, когато тя приключи с повествованието си. — Местиш се в Харп Хаус. Ще отида на сушата, за да говоря с полицията.

— Чиста загуба на време. Не проявиха интерес дори когато някой стреля по мен. Един надпис върху стената едва ли ще ги притесни.

Тео извади телефона си, но се сети, че във вилата няма покритие.

— Събери си багажа. Махаш се от тук.

— Оценявам загрижеността ти, но оставам тук. И искам пистолет.

— Пистолет?

— Само назаем.

— Искаш да ти дам назаем пистолет?

— И да ме научиш да стрелям с него.

— Идеята не е добра.

— Да не би да предпочиташ да се срещна с негодника с голи ръце?

— Предпочитам изобщо да не се срещаш с него, който и да е той.

— Няма да бягам.

— По дяволите, Ани. Ти си също толкова безразсъдна, каквато беше на петнайсет.

Тя го зяпна смаяно. Никога не се бе смятала за безразсъдна, но този нов образ й хареса. Обмисли чутото в светлината на навика й да се влюбва в неподходящите мъже, наивната вяра, че ще стане велика актриса, решителността й да заведе Марая на едно последно пътуване до Лондон. И — да не забрави — вероятността, че може да е бременна от Тео Харп.

Марая, ти изобщо не си ме познавала.

Той изглеждаше необичайно съсипан и изтощен, но това още повече затвърди решението й.

— Трябва ми пистолет, Тео. И искам да се науча да стрелям с него.

— Това е прекалено опасно. В Харп Хаус ще бъдеш в безопасност.

— Не искам да живея в Хел^[2] Хаус. Искам да остана тук.

Тео я изгледа с дълъг, изпитателен поглед, сетне размаха строго пръст пред лицето й.

— Добре. Утре следобед започваме уроците по стрелба. Но по-добре да внимаваш и да попиваш всяка дума, която казвам. — Той излезе от ателието.

Ани си направи сандвич за вечеря и отново се зае с преглеждането на кашоните, но денят бе дълъг и скоро усети, че умората я надвива. Докато си миеше зъбите, мяташе по някой поглед към затворената врата на ателието. Въпреки че постоянно си повтаряше, че трябва да спазва дистанция, цялото й същество копнееше той да лежи до нея. Толкова отчаяно го желаеше, че откъсна едно залепващо листче, надраска кратка бележка и я лепна отвън върху вратата на спалнята си. После затвори вратата и легна да спи.

 

 

Диги Суифт беше мъртъв. Тео най-после бе приключил с него. Хлапето бе допуснало грешка и доктор Куентин Пиърс го бе заловил. Оттогава Тео не бе написал нито дума.

Затвори лаптопа и разтърка очи. Мозъкът му се бе скапал, това беше всичко. Утре ще започне отново на свежа глава. Дотогава това ужасно стягане в гърдите ще е изчезнало и той ще може да продължи по-нататък с романа. Средата на една книга винаги беше най-трудната част за писане, но след като Диги вече го нямаше, щеше да успее да оправи бъркотията, която сам бе създал, и следващите глави щяха да потекат по-лесно. Ако не започнеше да мисли за Ани и това, което се случи днес във фермерската къща…

Нямаше да я буди, когато си легне в леглото до нея. Не беше някакво животно, което не може да контролира нагона си, макар че точно така се чувстваше. Да се люби с жена, към която не изпитваше ненавист и отвращение, беше прекрасно и омагьосващо усещане. Жена, която след това не избухваше в истерични сълзи. Нито му се нахвърляше с юмруци, обвинявайки го в някаква въображаема изневяра.

Ани беше толкова различна от жените в миналото му, че Тео се питаше дали щеше да я забележи, ако я бе срещнал случайно на улицата. Дявол да го вземе, да. Това привлекателно в своята неповторимост лице неминуемо щеше да грабне вниманието му, също и начинът, по който се движеше, сякаш бе решена да покори земята под краката си. Харесваше му чудният начин, по който гледаше хората, сякаш наистина надникваше в душите им. Харесваха му краката й — да, определено му харесваха краката й. Ани беше единствена и неповторима. И той трябваше да я закриля по-добре.

Днес бе говорил с Джеси и баща й, опитвайки се да разбере как се отнасят местните хора към Ани, но не бе успял да научи нищо, което да му се стори подозрително. Те бяха любопитни защо е дошла на острова, но повече ги интересуваха историите за Марая. След като утре лодките се приберат в пристанището, Тео смяташе да се помотае из рибния пазар. Ще почерпи мъжете с бира и ще ги поразпита. Освен това щеше да се погрижи всички да узнаят, че Ани е въоръжена — доста обезпокоителна, но необходима мярка.

Той бе дошъл на Перегрин, за да се уедини, а ето че се бе оказал във водовъртежа на островния живот. Изминал бе повече от час, откакто тя се прибра в спалнята си. Сигурно бе навлякла една от онези ужасни пижами. А може би не.

Добрите му намерения се изпариха. Отмести лаптопа и излезе от ателието. Но щом видя бележката върху вратата й, застина на място. Съдържаше само една дума: Не.

На следващата сутрин Тео не спомена за бележката. Почти не проговори, каза само, че колата ще му трябва за днес. Чак по-късно Ани установи, че е отишъл на пристанището, за да доведе ключаря. Срамуваше се, че няма пари да плати сметката.

Когато тя се върна във вилата, Тео работеше в ателието. Ани взе кашона с виното от килера и го отнесе в колата му. Като се върна, той държеше вратата на кухнята отворена.

— Какво сложи в колата ми?

— Няколко бутилки отлежало вино. За теб са. И ти благодаря, задето се погрижи за ключалките.

Тео сякаш бе прочел мислите й.

— Смених ключалките заради себе си. Не желая, докато ме няма, някой да задигне лаптопа ми.

Опитваше се да й помогне да запази достойнството си, но това само я караше да се чувства още по-задължена.

— Ъхъ.

— Ани, не искам виното ти. За мен това е дребна работа.

— А за мен не е.

— Добре, да се разберем така. Повече няма да лепиш бележки на вратата си и сме квит. Какво ще кажеш?

— Наслаждавай се на виното си. — Ани не можеше да мисли трезво, докато той стоеше пред нея, излъчвайки всички тези мъжки феромони, не и след това, което се бе случило във фермерската къща. — Донесе ли пистолета?

Тео реши да не настоява повече.

— Донесох го. Облечи си палтото.

Двамата се отправиха към блатото. След като й обясни основните правила за безопасно боравене с оръжие, той й показа как да зарежда и да стреля с автоматичния пистолет, който бе избрал за нея. Ани мислеше, че оръжието ще събуди в нея отвращение, но стрелбата й хареса. Това, което не й хареса, беше неочакваният еротичен копнеж, породен от близостта на Тео. Двамата едва дочакаха да влязат във вилата, за да разкъсат дрехите си.

 

 

— Не желая да говоря за това — озъби му се тя по-късно същата нощ, докато лежаха в леглото й.

Той се прозина.

— Добре, даже отлично.

— Не може да спиш тук. Ще спиш в леглото си.

Тео се опита да се сгуши до голото й тяло.

— Не искам да спя в леглото ми.

Тя също не искаше той да си тръгва, но колкото и мъгляви да бяха някои неща, едно поне беше ясно.

— Аз искам секс, а не близост.

Той обви ръка около дупето й.

— Ами това си е чист секс.

Тя се извъртя по-далеч от ръката му.

— Имаш два варианта. Или ще спиш сам, или през следващите три часа ще лежиш тук и ще изслушаш най-малките подробности за всяка моя скапана връзка, която някога съм имала, защо се е провалила и защо мъжете са такива кретени. Предупреждавам те: когато надуя гайдата, никак не съм приятна гледка.

Той отметна завивката.

— Ще се видим утре сутринта.

— Така си и мислех.

 

 

Ани бе получила това, което искаше от Тео — най-страхотния секс в живота си — при това бе поставила границите.

Много разумно — похвали я Добринка. — Най-после си си научила урока.

На следващия следобед Ани отново изведе Ливия на разходка. Беше прекалено ветровито, за да отидат на брега, затова се настаниха върху стъпалата на предната веранда. Ани искаше да се убеди, че не е навредила по някакъв начин на детето с вчерашните си внушения. Подпря Немирка на коляното си. Куклата заговори без предисловие:

— Сърдиш ли ми се, задето говорих за твоя татко, когато бяхме на брега?

Ливия стисна устни, замисли се, сетне бавно поклати глава.

— Супер — зарадва се Немирка, — защото се притеснявах, че може да си ми сърдита.

Момиченцето отново поклати глава, сетне се покатери върху каменната балюстрада, заменила дървения парапет, и я прекрачи, с гръб към Ани.

Дали да смени темата, или да продължи да дълбае? Трябваше да проучи по-добре мутизма^[3] и психологическите травми при децата. А междувременно най-добре да се довери на инстинктите си.

— Аз щях ужасно да се вбеся, ако моят татко причинява лоши неща на мама — продължи Немирка. — Особено ако не мога да говоря за това.

Ливия обхвана отстрани балюстрадата с ръце и се повдигна леко, сякаш препускаше на кон.

— Или да пея за това. Май ти споменах, че съм отлична вокалистка. — Немирка изпя няколко ноти. На Ани й бяха нужни години упражнения, за да се научи да пее с гласовете на куклите си, нещо, което я отличаваше от повечето вентролози. Немирка най-после млъкна. — Ако искаш да ти изпея друга песен за това, което се е случило, само ми кажи.

Ливия спря да язди импровизирания кон и се обърна. Втренчи се в Ани, сетне в Немирка.

— Да или не? — изчурулика Немирка. — Ще се подчиня на мъдрото ти решение.

Ливия сведе глава и зачопли остатъците от розовия лак по палеца си. Определено „не“. Какво очакваше Ани? Наистина ли мислеше, че непохватната й намеса може да излекува такава дълбока травма?

Ливия се размърда на балюстрадата, за да застане с лице към Ани. Бавно кимна. Много нерешително кимване.

Ани имаше чувството, че сърцето й пропусна един удар.

— Много добре — засия Немирка. — Ще нарека моята песен „Балада за ужасното приключение на Ливия“. — Тя се забави за миг, после се прокашля драматично. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе да извади забранената тема на повърхността. Може би тогава вече нямаше да е такова табу. А и трябваше да каже на Джейси за това. Започна тихо да пее:

Малките момиченца не бива да виждат лоши неща.

Но понякога се случва…

Ани продължи да импровизира както вчера, но този път изпълнението й беше по-сериозно, без никакви жизнерадостни Oles. Дивия попиваше всяка дума, накрая кимна и отново се захвана да язди въображаемия си кон.

Ани чу шум зад гърба си и се обърна.

Тео се бе подпрял на ъгъла на къщата в другия край на верандата. Дори от мястото си младата жена виждаше бръчката между веждите му. Той бе чул всичко и сега явно я осъждаше.

Ливия също го видя и спря да язди балюстрадата. Той се приближи, стъпвайки безшумно по каменния под на верандата. Яката на сивото му яке бе вдигната.

Майната на неодобрението му, помисли си Ани. Тя поне се опитваше да помогне на Ливия. А той какво бе направил, освен да я плаши?

Немирка все още беше на ръката й и тя я тикна напред във въздуха.

— Стой! Кажи кой си!

Тео спря.

— Тео Харп. Аз живея тук.

— Така казваш ти. Докажи го.

— Ами… Инициалите ми са издълбани върху пода на беседката.

Неговите, както и тези на близначката му.

Немирка вирна брадичка.

— Ти добър ли си, или си лош, господин Тео Харп?

Едната тъмна вежда се изстреля нагоре, но той не откъсваше поглед от куклата.

— Опитвам се да бъда добър, но невинаги е лесно.

— Изяждаш ли си зеленчуците?

— Всичко, с изключение на жълтата ряпа.

Немирка се извърна към Ливия и театрално прошепна:

— И той също не обича жълта ряпа. — После отново насочи поглед към Тео. — Къпеш ли се редовно, без разправии?

— Вземам си душ. Обичам душовете.

— Бягаш ли от вкъщи само по чорапи?

— Не.

— А измъкваш ли тайно сладки лакомства, когато никой не те гледа?

— Само шоколадови бисквити.

— Конят ти е много страшен.

Тео погледна към Ливия.

— Затова децата не биват да влизат в конюшнята, когато не съм там.

— Крещиш ли?

Той отново насочи вниманието си към Немирка.

— Опитвам се да не го правя. Само когато „Филаделфия Севънти Сиксърс“^[4] губят.

— Сресваш ли си редовно косата?

— Да.

— Гризеш ли си ноктите?

— Абсолютно не.

Немирка пое дълбоко дъх, клюмна глава и снижи глас:

— Някога удрял ли си майки?

— Никога — отвърна Тео, без да мигне. — Абсолютно никога. Никой никога не бива да удря майки.

Немирка се извърна към Ливия и наклони глава.

— Какво мислиш? Може ли той да остане?

Ливия кимна в знак на съгласие — твърдо, без да се колебае — и слезе от балюстрадата.

— Сега може ли да говоря с Ани? — попита Тео Немирка.

— Предполагам, че да — отвърна Немирка. — През това време аз ще отида да съчинявам песни.

— Действай.

Ани прибра куклата в раницата. Тя очакваше, че Ливия ще влезе в къщата, след като куклата вече нямаше да участва в разговора, но детето се разходи по верандата, после слезе по трите предни стъпала. Ани понечи да й извика да се върне, но Ливия явно нямаше намерение да се отдалечава. Вместо това взе една клечка и започна да човърка замръзналата земя до къщата.

Тео кимна към другия край на верандата, давайки ясно да се разбере, че иска да поговорят насаме. Ани се запъти към него, но от време на време поглеждаше към Ливия. Той заговори тихо, така че момиченцето да не го чуе:

— Откога продължава това?

— Ливия и Немирка са приятелки от известно време, но едва преди два дни започнах да говоря за баща й. И не, не знам какво правя. И да, осъзнавам, че се набърквам в проблем, който е прекалено сложен за един непрофесионалист. Мислиш ли, че съм луда?

Тео се замисли.

— Тя определено не е толкова плашлива, както преди. И изглежда, й е приятно да е около теб.

— Приятно й е да бъде около Немирка.

— Немирка е започнала да говори с Ливия за това, което е видяла, нали? Била е Немирка, а не ти?

Ани кимна.

— И тя иска да бъде с Немирка? — попита той.

— Така изглежда.

Той се намръщи.

— Как го правиш? Аз съм зрял мъж. И знам дяволски добре, че ти говориш, а не куклата, но въпреки това гледам към куклата.

— Много съм добра в работата си. — Ани възнамеряваше да прозвучи саркастично, но не й се получи.

— Да, дяволски си права, много си добра. — Кимна към малкото момиченце. — Смятам, че можеш да продължаваш. Ако й дойде много, тя сама ще ти подскаже.

Доверието му я накара да се почувства по-добре.

Тео се обърна, за да си тръгне, но Ливия изтича нагоре по стъпалата след него. Държеше нещо в ръце. Вдигна глава към него, разтвори длани и му показа съкровището си — две малки камъчета и няколко черупки от мидички. Той сведе поглед към нея. Тя също го гледаше, стиснала устни в познатата упорита линия. После протегна длани. Тео се усмихна, взе подаръка и я погали нежно по темето.

— По-късно ще се видим, хлапе. — Заслиза надолу по каменните стъпала, изсечени в скалата към брега.

Колко странно. Ливия се страхуваше от Тео, тогава защо му бе дала своите съкровища?

Камъчета, мидени черупки…

В този миг Ани разбра. Ливия му бе дала своя дар, защото Тео бе този, който строеше нейната къщичка за феите.

 

 

На Ани й беше все по-трудно да свързва Тео, който помнеше от миналото, с мъжа, когото опознаваше сега. Тя разбираше, че с възрастта хората се променят, но смущаващото му поведение като тийнейджър бе знак за дълбоко психическо разстройство, което едва ли можеше лесно да бъде преодоляно. Той й бе казал, че е ходил на терапия. Очевидно лечението му е помогнало, макар че отказваше да говори за Рийган и тутакси се затваряше в черупката си, щом разговорът станеше личен. Ани не можеше да пренебрегне факта, че миналото продължаваше да го преследва и измъчва.

По-късно, когато изнасяше боклука, тя погледна към вилата и видя нещо, което я накара да се закове на място. Една кола бавно, почти крадешком напредваше към вилата.

Тео работеше в ателието. Понякога, докато пишеше, пускаше оглушителна музика. Дори нямаше да забележи неканения гост.

Ани се втурна в къщата, грабна ключовете на колата и подкара с бясна скорост надолу по склона към вилата.