Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Heroes Are My Weakness, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диана Кутева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сюзън Елизабет Филипс
Заглавие: Героите са моята слабост
Преводач: Диана Кутева
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 21.02.2017
Редактор: Стамен Стойчев
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-187-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1450
История
- — Добавяне
18
Тео притисна телефона към ухото си, докато с другата въртеше волана.
— Знам, че времето е лошо. Да не мислите, че не виждам? Но спешно ни трябва хеликоптер!
Вятърът шибаше яростно рейндж роувъра, а задните фарове на пикапа на Кърт пред тях блестяха като дяволски очи, докато караха след него към града. Кърт бе казал, че бебето трябвало да се роди след две седмици и двамата с жена му щели в петък да пътуват за сушата.
— Смятахме да оставим децата с майка ми, а аз да отседна у братовчедката на Ким близо до болницата — обясни той. — Не биваше да става така.
Тео явно осъзна, че иска невъзможното от човека на другия край на линията, и заговори с по-спокоен тон:
— Да, разбирам… Да, знам… Добре.
Захвърли ядосано телефона и Ани го погледна съчувствено.
— Повлече ме със себе си, защото не искаш да оставам сама във вилата или ти е нужна морална подкрепа?
— И двете. — Кокалчетата му побеляха, когато стисна волана.
— Отлично. Боях се, че си ме взел заради акушерските ми умения, с каквито не мога да се похваля.
Той възмутено изсумтя.
— Всичко, което знам за израждането на бебета, съм го почерпила от телевизията — уточни Ани. — Предполага се, че доста боли.
Той не я удостои с отговор.
— А ти знаеш ли нещо за израждането? — не мирясваше тя.
— Не, по дяволите.
— Но…
— Обучаван съм, ако това питаш. Но ми липсва практика.
— Не се съмнявам, че прекрасно ще се справиш.
— Няма откъде да го знаеш. Бебето ще се роди две седмици преди датата.
Нещо, което вече й бе известно, но тя се опитваше да му вдъхне кураж.
— Това е третото дете на Ким. Тя вече знае какво да прави. А и майката на Кърт ще е там, за да помага. — Вечно засмяната Джуди Кестър, с позитивната си нагласа, беше идеална за кризисни ситуации.
Но Джуди не беше в къщата. Още не си бяха свалили връхните дрехи, когато Кърт ги осведоми, че Джуди е заминала на сушата на гости на сестра си.
— Защо ли не съм изненадан? — промърмори Тео.
Тя последваха Кърт във всекидневната, където навсякъде бяха разхвърляни детски играчки и цареше уютен безпорядък.
— Откакто училището изгоря, Ким постоянно ми натяква да се преместим на сушата — промърмори Кърт, докато риташе настрани с крака си две фигурки на роботи „Трансформърс“. — Това определено няма да я накара да размисли.
Тео се отби в кухнята, за да си измие старателно ръцете до лактите. Когато даде знак на Ани да последва примера му, тя го стрелна с изразителен поглед, в който недвусмислено се четеше: „Ти да не си полудял?“, с който искаше да му напомни, че е тук само за морална подкрепа. Той присви очи насреща й с толкова свирепо изражение, че тя тутакси изпълни нямата му заповед, без повече възражения.
— Не трябва ли да остана тук, за да кипна вода или нещо подобно?
— И от какъв зор?
— Нямам представа.
— Идваш с мен — скръцна той със зъби.
Кърт се бе изнесъл, за да нагледа децата. Тъй като те явно спяха дълбоко, нехаещи за трагичната ситуация, Ани заподозря, че сащисаният съпруг прави всичко възможно да избягва родилката.
Тя последва Тео в спалнята. Облечена с износена светлосиня лятна нощница, Ким лежеше омотана в чаршафите на жизнерадостни оранжеви и жълти цветя. Кожата й бе покрита с червени петна, а ситно накъдрената й кестенява коса стърчеше като наелектризирана. Всичко у нея беше пищно и закръглено: лицето, гърдите и най-вече огромният корем. Тео остави брезентовата си чанта с комплекта за първа помощ.
— Ким, аз съм Тео Харп. А това е Ани Хюит. Как си?
Жената оголи зъби, борейки се с поредната контракция.
— Как ти изглеждам?
— Изглежда, че се справяш много добре — отвърна той уверено, сякаш беше най-опитният акушер в страната, и отвори чантата. — През колко минути са контракциите?
Болката явно стихна и Ким се отпусна изнемощяло върху възглавниците.
— Около четири.
Той извади латексови ръкавици и синя пелена.
— Кажи ми, когато започне следващата и ще видим колко дълго ще продължи.
Спокойствието му, изглежда, се предаде на изтерзаната родилка и тя кимна.
Две списания за знаменитости, няколко детски книжки и тубички с различни кремове бяха пръснати върху стъкления плот на нощното шкафче до леглото от страната на Ким. Върху шкафчето от другата страна имаше настолен цифров часовник, джобно ножче и малка пластмасова кутия за съхранение на хранителни продукти, пълна с дребни монети. Тео разгъна синята пелена.
— Нека те нагласим по-удобно.
Гласът му звучеше благо и успокояващо, ала погледът, който хвърли на Ани, красноречиво обещаваше, че само ако си помисли да излезе от стаята, ще я настигне ужасна участ, последвана от още по-злочеста съдба, чийто завършек ще е пълно унищожение. Ани неохотно пристъпи към горната част на леглото. Нямаше никакво желание да гледа какво става в другия край, а подозираше, че и Тео също.
Ким отдавна бе минала фазата на стеснението и Ани се съмняваше, че тя изобщо забеляза как Тео внимателно подпъхна пелената под бедрата й и нагласи чаршафа върху коленете й. Нова, много по-силна контракция изтръгна нечовешко стенание от гърдите й. През това време новоизпеченият акушер засичаше времето и с тих глас инструктираше Ани, обяснявайки й подробно какво щеше да се случи и какво иска от нея да направи.
— Изпразване на червото? — прошепна смаяно Ани, когато той приключи.
— Случва се — кимна той. — И е напълно естествено. Бъди готова с почистваща пелена.
— И с найлонова торба за повръщане — промърмори тя. — За мен.
Тео се усмихна и отново се съсредоточи върху часовника. Докато Ким раждаше, Ани остана до горната табла, милваше главата й, шепнеше й окуражаващи думи. Между контракциите Ким се извини на Тео, че го е вдигнала посред нощ от леглото, ала нито веднъж не се усъмни в акушерските му умения.
След около час положението стана още по-сериозно.
— Трябва да напъвам! — извика тя, изрита чаршафа, който я закриваше, давайки възможност на Ани да види много повече, отколкото й се искаше.
Тео вече бе надянал латексовите ръкавици.
— Хайде да погледнем.
Ким изпъшка, докато Тео я оглеждаше.
— Още не напъвай — посъветва я той. — Задръж.
— Майната ти! — изкрещя Ким.
Ани я потупа по ръката.
— Браво. Справяш се страхотно — прошепна, надявайки се да е истина.
Тео се съсредоточи върху раждането. При следващата контракция насърчи Ким да напъва.
— Бебето излиза — обяви той със спокоен тон, сякаш четеше прогнозата за времето.
Обаче Ани забеляза капчиците пот, оросили челото му. Никога не си бе представяла, че нещо може да накара Тео да се изпоти, но ето че немислимото се случваше.
Контракциите стихнаха, но не за дълго. Ким простена.
— Виждам главата на бебето — оповести Тео.
От гърлото на родилката се изтръгна животинско ръмжене. Той я потупа насърчаващо по коляното.
— Напъвай… Точно така. Отлично!
Нежеланието на Ани да бъде свидетел на раждането се бе изпарило. След още две силни контракции и още ободрителни указания от страна на Тео главичката на бебето се появи. Тео нежно я обхвана с длан.
— Сега ще отстраним пъпната връв — меко каза той, плъзгайки пръст по шията на новороденото. — Ани, приготви одеяло. Добре, мъниче… Сега да видим това раменце… Обръщаме. Точно така. Ето те и теб.
Бебето се плъзна в силните му, умели ръце.
— Имаме си момченце — обяви той. Наведе мъничкото, покрито с родова слуз и кръв новородено, за да отпуши дихателните му пътища. — Спокойно можем да ти дадем осем, малки приятелю.
На Ани й бе нужно малко време, за да си спомни какво й бе казал Тео за скалата на Апгар, според която в първата минута след раждането, а след това след петата се оценява състоянието на новороденото. Бебето заплака, звукът приличаше на тихо мяукане. Тео го положи върху корема на Ким, сетне взе кърпата от Ани и нежно го загърна.
Кърт най-после се появи в стаята. Отиде при съпругата си и двамата заплакаха, докато се взираха в новородения си син. Ани едва се сдържаше да не халоса Кърт с нещо по-тежко по главата, задето най-позорно се бе скатал по време на цялото изпитание, но Ким, изглежда, вече му бе простила. Ани взе бебето от родилката, а Тео започна да масажира корема й. Не след дълго Ким се сгърчи от още една контракция и слузестата плацента се изхлузи.
Ани старателно извърна поглед, докато подаваше червения плик за органични отпадъци от медицинския комплект на Тео. Той защипа пъпната връв, преряза я и сръчно подмени напоената с кръв пелена с чиста. Въпреки че имаше тлъст попечителски фонд и кариера на преуспяващ писател, той явно не се боеше да си изцапа ръцете.
Новороденото беше още малко, но като опитна майка, родила вече две деца, Ким се оправяше уверено с него и много скоро му даде да суче. Тео прекара остатъка от нощта в едно кресло, а Ани легна на дивана, но спа неспокойно и често се стряскаше и будеше. Чу го да става няколко пъти, а веднъж, като отвори очи, бебето бе заспало в ръцете му.
Очите му бяха затворени, а новороденото се бе сгушило доверчиво върху гърдите му. Ани си спомни колко внимателно се бе грижил Тео за Ким, нежността му към бебето. Тео се бе озовал в трудна и опасна ситуация и се бе справил блестящо. За щастие, нямаше усложнения, но дори и да имаше, тя бе сигурна, че Тео щеше да запази самообладание и да стори нужното. Той се бе държал като герой, а героите бяха нейната слабост… Само че конкретно този герой веднъж едва не я бе убил.
На сутринта Ким и Кърт горещо благодариха на Тео, а по-големите им деца — след както ометоха закуската, приготвена им от Ани — се покатериха на леглото да видят новороденото си братче. Тъй като раждането мина благополучно и Ким се чувстваше добре, вече нямаше нужда да идва хеликоптер, но Тео настояваше Кърт да заведе съпругата и бебето в болница на сушата, за да проверят състоянието им. Ким категорично отказа.
— Ти се справи не по-зле от всякакъв лекар и ние никъде няма да ходим — заяви родилката.
Тео се опита да я убеди, но Ким остана непоклатима.
— Познавам своя организъм и това не е първото ми дете. Ние сме добре. А и Джуди вече е на път за вкъщи и ще ни помогне.
— Видя ли какво ми дойде до главата? — попита Тео, докато пътуваха към вилата. По лицето му се четеше безкрайна умора. — Те прекалено много ми вярват.
— Тогава не бъди толкова компетентен — предложи Ани, вместо да му каже, че от всичките й познати хора той е човекът, който заслужава най-много доверие. А може би не. Тя никога не се бе чувствала по-объркана.
Младата жена продължаваше да мисли за Тео, докато на следващия ден се изкачваше по стълбата, водеща към тавана на Харп Хаус. Той й бе казал да вземе каквото й хареса за вилата и тя се чудеше дали някои от морските пейзажи, които помнеше, все още бяха тук. Пантите на таванската врата недоволно изскърцаха, когато я отвори. Мястото приличаше на излязло от някой филм на ужасите. В средата на помещението, заобиколен от счупени мебели, прашни кашони и купчина избелели пояси и спасителни жилетки, стърчеше зловещ шивашки манекен. Единствената светлина се процеждаше от мръсния еркерен прозорец, покрит с прокъсана сива паяжина, а от гредите на тавана висяха две голи крушки.
Нали не очакваш наистина да вляза тук? — възмутено изписка Празноглавка.
За съжаление, аз не мога да остана — присъедини се Питър.
Лео презрително изсумтя.
Слава богу, че сред нас има поне един смелчага със здрав гръб.
Твоят гръб е моята ръка — напомни му Ани и потръпна, отвръщайки поглед от колекцията от пластмасови кукли, покрити с бял чаршаф, принадлежала някога на Рийган.
Именно — недоволно изсумтя Лео. — И виж къде се озовахме.
На пода бяха струпани стари вестници, списания и книги, които никой нямаше да прочете. Ани заобиколи внимателно покрита с плесен моряшка торба, счупен плажен чадър и прашна раница, за да се добере до някакви картини в рамки, облегнати на стената. Ала купчина кашони, покрити с умрели насекоми, препречваха пътя й. Докато ги отместваше, Ани забеляза стара кутия за обувки с надпис: „Лични вещи на Рийган Харп“. Подтиквана от любопитство, тя надзърна вътре.
Кутията бе пълна със снимки на Тео и Рийган като деца. Ани постла на пода една стара плажна кърпа и седна върху нея, за да ги разгледа. Съдейки по изкривените изображения, близнаците се бяха снимали сами. Бяха облечени в костюми на супергерои, играеха на снега, правеха гримаси пред фотоапарата. Лицата върху снимките бяха толкова мили, че Ани почувства как голяма буца засяда на гърлото й.
Отвори един кафяв книжен плик и откри, че е натъпкан с още фотографии. На първата снимка Тео и Рийган бяха заедно. Тя разпозна тениската на Рийган с надпис отпред „НЕ НА СТРАХА“, която тя носеше през онова лято, когато се запознаха, и си спомни, че тя бе правила снимката. Докато се взираше в сладката усмивка на Рийган, нежно сгушена до брат си, сърцето й отново се сви от мъка заради преждевременната й смърт. Заради всички ужасни загуби, които бе преживял Тео, като се започне с тази на майка му и се стигне до самоубийството на съпругата му, която навярно някога е обичал.
Ани се взря с разрошените кичури коса, паднали върху челото му, спря поглед върху ръката му, грижовно обгърнала раменете на сестра му. Рийган, иска ми се да си тук, за да ми помогнеш да разбера загадъчния ти брат.
Изглежда, всички фотографии в плика бяха правени през онова лято. Имаше снимки на Тео и Рийган край басейна, на предната веранда, на борда на яхтата им — същата яхта, с която Рийган бе излязла в деня, когато е потънала в океана. Ани бе завладяна едновременно от болка и носталгия по миналото.
И тогава… застина в недоумение.
Трескаво прерови снимките. Сърцето й бясно заби. Една по една снимките се изплъзваха от скута й и падаха в краката й като сухи листа. Младата жена зарови лице в шепи.
Съжалявам — прошепна Лео. — Не знаех как да ти кажа.
Един час по-късно Ани стоеше край празния басейн, брулена от пронизващия вятър. Дълги пукнатини пресичаха бетонните стени, а дъното бе покрито с купчини кал и мръсен сняг. По думите на Лиза, Синтия възнамерявала да засипе басейна. Ани се опитваше да си представи какво ще се появи на негово място. Навярно изкуствените руини на английски готически замък.
Тео не я видя, когато излезе от конюшнята, където бе отишъл да почисти и нахрани Танцьора. Той беше неин любовник, този безумно пленителен мъж, така до болка познат и всъщност съвсем непознат. Снежинки се сипеха на сиви парцали в припадащия сумрак. Една благоразумна героиня нямаше да се изправи пред любовника си, докато не проясни мислите си. Но Ани не беше благоразумна. В главата й беше пълна каша.
— Тео…
Той се спря и сепнато се обърна.
— Какво правиш тук? — Не дочака отговор, а се отправи към нея с до болка познатата широка походка. — Хайде да обявим деня за приключен и да се върнем заедно във вилата.
Замъгленият му поглед не оставяше съмнение с какво си бе наумил да се захванат двамата, когато стигнат там.
Тя потръпна и се обгърна с ръце.
— Бях на тавана.
— Намери ли нещо интересно?
— Да. Да, намерих. — Ани пъхна ръка в джоба на пухенката. Ръката й леко трепереше, докато вадеше снимките. Пет от тях, макар че можеше да донесе още поне десетина.
Тео стъпи върху напукания бетонен бордюр на басейна, за да погледне какво държи в ръце. И когато видя… Лицето му се изкриви от болка. Завъртя се на пети и закрачи обратно.
— Не смей да си тръгваш! — извика тя, докато той прекосяваше двора. — Да не си посмял.
Тео забави ход, но не спря.
— Не рови повече, Ани.
— Не си тръгвай. — Ани произнесе отчетливо всяка дума, без да помръдва от мястото си.
Той най-сетне се извърна с лице към нея.
— Това беше много отдавна. Моля те, да оставим нещата такива, каквито са. — Думите му прозвучаха глухо и безстрастно, за разлика от нейните, изречени с ярост.
Каменното изражение на лицето му не вещаеше нищо добро, ала тя трябваше да знае истината.
— Не си бил ти. Никога не си бил ти.
Ръцете на Тео, отпуснати покрай тялото, се стиснаха в юмруци.
— Не разбирам за какво говориш.
— Ти си лъжец — заяви тя, но този път без гняв. — През онова лято. През цялото време мислех, че си бил ти. Но не е било така.
Тео се хвърли към нея, използвайки нападението за своя защита.
— Ти нищо не знаеш! Онзи ден, когато те нападнаха птиците… Аз бях този, който те изпрати при старата продънена лодка. — Сега бе стъпил върху бетонния бордюр на басейна, извисявайки се над нея. — Аз пъхнах мъртвата риба в леглото ти. Аз те обиждах, държах се грубо, изключвах те от нашата компания. И всичко това го направих нарочно.
Тя бавно кимна.
— Започвам да разбирам защо. Но не ти си ме затворил в кухненския асансьор, нито си ме бутнал в блатото. Ти не си отнесъл кученцата в пещерата, нито си написал бележката да се срещнем на брега. — Ани прокара палец по снимките, които държеше. — И не ти си искал да се удавя.
— Грешиш. — Той я погледна право в очите. — Казах ти, аз нямам съвест.
— Това не е вярно. Имаш дори в излишък. — Гърлото й се стегна, думите излизаха с усилие от устата й. — През цялото време е била Рийган. И ти все още се опитваш да я защитиш.
Държеше доказателството в ръце. На всяка една от снимките тя беше изрязана. Лицето, тялото й — всяко щракване на ножицата беше едно малко убийство.
Тео стоеше неподвижно — изправен, както винаги — но въпреки това, сякаш се свиваше в себе си, отдръпваше се на онова място, където никой не можеше да го достигне. Ани очакваше, че той отново ще си тръгне, и бе изумена, когато Тео не помръдна. Тя бързо се окопити и продължи:
— Джейси е на някои снимки. Цяла и непокътната.
Ани чакаше той да си тръгне, да обясни, ала когато не направи нито едното, нито другото, тя изказа на глас заключението, до което бе стигнала. Изрече думите, които той явно нямаше сили да произнесе:
— Защото Джейси не е била заплаха за Рийган. Джейси никога не се е опитвала да спечели вниманието ти като мен. Ти никога не си проявявал някакъв по-особен интерес към нея.
Ани виждаше как той се разкъсва от вътрешна борба. Близначката му бе загинала преди повече от десет години, но той все още искаше да я защити от очевидното доказателство за вината й. Но Ани нямаше да му позволи.
— Разкажи ми всичко.
— Няма да искаш да го чуеш — пророни той.
Тя безрадостно се засмя.
— О, напротив, искам. Ти си направил всички онези отвратителни неща, за да ме предпазиш от нея.
— Ти за нищо нямаше вина.
Тя се замисли за наказанията, които бе изтърпял заради сестра си.
— Както и ти.
— Прибирам се — решително отсече той. Отново я отблъскваше, както винаги издигаше стена около себе си.
— Никъде няма да вървиш. Аз имам голям дял в тази история и заслужавам още сега да я чуя от начало до край.
— Това е грозна и тъжна история.
— Мислиш ли, че вече не съм го разбрала?
Тео се отдалечи от нея, пристъпи към площадката в другия край на басейна, където някога имаше трамплин.
— Нашата майка ни напусна, когато бяхме на пет, вече го знаеш. Татко намери утеха в работата и двамата с Рийган се оказахме сами на този свят. — Сякаш всяка изречена дума му причиняваше непоносима болка. — Бяхме всичко един за друг. Аз я обичах, а тя би сторила всичко заради мен.
Ани бе застинала неподвижно. Тео побутваше един ръждясал болт с върха на ботуша за езда.
— Тя винаги е имала много силно чувство за собственост, но аз също, и това не беше проблем, докато не навършихме четиринайсет и аз не започнах да обръщам внимание на момичетата. Това я вбесяваше. Подслушваше телефонните ми разговори, говореше ми куп лъжи за момичето, към което бях проявил интерес. Отначало мислех, че това са просто детински номера. Но после нещата станаха много по-сериозни. — Тео клекна, за да разгледа боклуците на дъното на басейна, но Ани се съмняваше дали вижда нещо. Навярно пред очите му се редуваха сцени от миналото. Той продължи със студен, бездушен тон: — Рийган започна да разпространява слухове. Обади се анонимно на родителите на едно момиче, с което излизах, и им съобщи, че дъщеря им взема наркотици. Друга моя приятелка си счупи рамото, след като Рийган я спъна в училище. Всички обичаха Рийган и повярваха, че е било нещастен случай.
— Но не и ти.
— Исках да вярвам. Но последваха и други инциденти. Едно момиче, с което бях разговарял само няколко пъти, едва не пострада много лошо, когато някой хвърли камък по нея, докато караше велосипеда си. Тя падна и я блъсна кола. За щастие, не беше сериозно ранена, но можеше да се случи непоправимото. Тогава поисках обяснение от Рийган. Тя призна, че го е направила, после се разплака и обеща, че това никога повече няма да се повтори. Исках да й вярвам, но тя, изглежда, не можеше да се контролира. — Тео се изправи. — Чувствах се като уловен в капан.
— Затова си се отказал от момичетата.
Той най-после я погледна.
— Не веднага. Опитах се да се крия от Рийган, но тя винаги разбираше. Скоро след като взе шофьорска книжка, се опита да прегази една от най-добрите си приятелки. След този случай повече не можех да рискувам.
— Трябвало е да кажеш на баща ти.
— Страхувах се. Прекарах часове в библиотеката, за да чета за психичните заболявания, и знаех, че тя е сериозно болна. Дори поставих диагнозата — обсесивно-компулсивно разстройство, базиращо се на патологична ревност. Не бях много далеч от истината. Той щеше да я изпрати в психиатрична клиника.
— А ти не си могъл да го позволиш.
— Това щеше да е най-доброто решение за нея, но аз бях още дете и не го възприемах така.
— Защото сте били вие двамата срещу целия свят.
Тео не потвърди предположението й, но Ани знаеше, че е вярно. Съвсем ясно виждаше в него някогашното безпомощно малко момче.
— Мислех, че ако е сигурна, че никой няма да застане помежду ни, всичко с Рийган ще бъде наред — заговори той. — И донякъде бях прав. Докато не се чувстваше застрашена, тя се държеше нормално. Но и най-невинната забележка можеше да я извади от равновесие. Аз все още се надявах, че когато си намери гадже, този кошмар ще спре. Много момчета искаха да излизат с нея, но тя не се интересуваше от никого, освен от мен.
— Не си ли започнал да я ненавиждаш?
— Нашата връзка беше много силна. Ти прекара едно лято с нея. Знаеш колко мила и чаровна можеше да бъде. И онова очарование беше истинско. До мига, в който мракът в душата й надделееше.
Ани пъхна снимките в джоба на пухенката.
— Ти си изгорил тетрадката й със стиховете. Трябва в онзи момент да си я мразил, за да го направиш.
Устните му се извиха в тъжна усмивка.
— В онази тетрадка нямаше стихове. Там Рийган записваше най-безумните си мании, а някои от страниците, изпълнени със злост и омраза, бяха посветени на теб. Страхувах се, че някой може да ги види.
— Ами обоят й? Тя го обичаше, а ти го унищожи.
В уморените му очи бе стаена тъга.
— Тя сама го изгори, когато я заплаших, че ще разкажа на татко какво ти причинява. За нея беше акт на саможертва, с който искаше да ме умилостиви.
От всичко, което й бе разказал, това изглеждаше най-тъжното — че изкривената любов на Рийган я бе подтикнала да унищожи това, което й е носило толкова радост.
— През онова лято ти си искал да я защитиш — поде Ани, — но също така си искал да й попречиш да ме нарани. Бил си в непоносимо положение.
— Мислех, че контролирам ситуацията. Бях се превърнал в истински тийнейджър монах — не говорех с момичета, почти не ги поглеждах от страх какво може да им причини Рийган. И тогава се появи ти, живееше в същата къща. Виждах те да бягаш наоколо с червените си шорти, чувах веселото ти бърборене, наблюдавах как си играеш с къдриците си, докато четеш книга. Не можех да те избягвам.
— Джейси беше много по-хубава от мен. Защо не се интересуваше от нея?
— Тя не четеше същите книги, не слушаше музиката, която ми харесваше. С нея не се чувствах леко и приятно. Не че щях да си позволя да се сближа с нея. Най-безмилостно й се подигравах пред Рийган. Опитах се да се държа по същия начин и с теб, но Рийган можеше да чете мислите ми.
— Значи всичко е заради това, че аз случайно съм се оказала в дома ти. Каква горчива ирония на съдбата. Ако ме беше срещнал в града, никога не би ме погледнал втори път. — Тео винаги бе харесвал красивите жени. Двамата бяха любовници просто защото тя му беше подръка. Ани пъхна измръзналите си ръце в джобовете на пухенката. — След всичко, което си преживял със сестра ти, как си могъл да се влюбиш в Кенли?
— Тя излъчваше независимост и самоувереност. — Лицето на Тео се изкриви в насмешлива гримаса. — Всичко, което търсех у една жена. Всичко, което липсваше на Рийган. Бяхме заедно едва от шест месеца, когато тя настоя да се оженим. Аз бях луд по нея, затова заглуших някои съмнения и се реших на тази стъпка.
— Което те е поставило в точно същото опасно положение, както и с Рийган.
— С тази разлика, че Кенли не се опита да убие никого, освен себе си.
— За да те накаже.
Той сви зиморничаво рамене.
— Студено ми е. Прибирам се вътре.
Този мъж, който неотдавна бе свалил пуловера си, оставайки гол до кръста под снежната виелица, сега внезапно замръзваше от студ?
— Не още. Довърши историята.
— Вече я довърших. — Тео се обърна и закрачи към кулата.
Ани извади снимките от джоба си. Те сякаш прогаряха студените й пръсти. Тя остана за миг загледана в тях през сивата снежна пелена, сетне разтвори длани. Режещият вятър ги подхвана и ги отнесе. Една по една те полетяха към мръсното дъно на басейна.
Щом Ани влезе в къщата, Ливия се завтече към нея, настоявайки за вниманието й. Двете се настаниха край масата. Докато Ани й рисуваше картинки, мислите й не спираха да блуждаят. Младата жена не спираше да размишлява за това, което бе научила, и това, което все още оставаше загадка. Естествено, Тео й бе разказал само една малка част от историята. Трябваше да намери начин да измъкне останалата. Може би ако излее всичко, което таеше в душата си, ледената стена, с която се бе обградил, щеше да започне да се разпуква и топи.
Ани целуна темето на Ливия.
— Искаш ли малко да си поиграеш с плюшените си играчки? — Тя стана от масата, преструвайки се, че не забелязва смръщеното личице на детето.
Още преди да влезе в кулата, я посрещна силен рок. Ани влезе във всекидневната. Звуците се носеха от кабинета на Тео. Тя се изкачи по стълбата до третия етаж и почука, но нямаше отговор.
Музиката беше силна, но не беше чак толкова оглушителна, че да не може той да я чуе. Тя почука отново и когато той пак не отговори, завъртя дръжката. Не се изненада, че вратата беше заключена. Посланието беше ясно. Тео беше приключил с разговорите за днес.
Ани се замисли. Музиката превключи от „Аркейд Файър“ на „Уайт Страйпс“. Изневиделица се разнесе пронизително котешко мяучене, тутакси последвано от агонизиращ вопъл, който само едно изплашено до смърт животно можеше да издаде.
Вратата рязко се отвори и Тео изскочи на площадката, озъртайки се за котарака. Ани се вмъкна в кабинета, когато той хукна надолу по стълбите.
Той бе захвърлил якето върху черната кожена отоманка, разположена пред работното му кресло. Бюрото беше по-подредено от последния път, когато бе идвала тук, но напоследък Тео работеше във вилата. На пода до креслото бяха пръснати няколко кутии с компактдискове. Обективът на телескопа бе насочен към вилата, но гледката сега й подейства успокояващо, а не заплашително. Тео — закрилникът. Опитващ се да защити психичноболната си сестра, да спаси лудата си жена от самата нея, да опази Ани.
Тя чу приближаващите му стъпки, вече по-спокойни и целеустремени. Появи се на прага. Спря и изпитателно погледна през стаята към нея.
— Ти не си…
Ани смръщи кокетливо нос.
— Не мога да се възпра. Надарена съм с фантастични умения.
Веждите му се сключиха страховито. Тео нахлу в стаята.
— Кълна се… Ако още веднъж ми устроиш подобен номер…
— Няма. Поне не смятам да го правя. Вероятно няма.
Освен ако не се налага, додаде наум.
— Просто за успокоение… — процеди той през стиснати зъби. — Къде ми е котаракът?
— Не съм съвсем сигурна. Вероятно спи под леглото в ателието. Знаеш колко обича да се свира там.
Тео, изглежда, осъзнаваше, че — колкото и да му се искаше да я нашляпа — това не му е присъщо.
— Какво, по дяволите, ще правя с теб?
Ани тутакси се хвърли в атака:
— Ще ти кажа какво няма да направиш. Няма да се изтрепваш, опитвайки се да ме защитиш. Оценявам загрижеността ти, но аз съм физически здрава, относително разумна, поне в сравнение с някои персони, мога сама да се грижа за себе си. Може и да не го правя по най-елегантния начин, но се справям и възнамерявам да продължавам в същия дух. От теб не се изискват никакви геройски подвизи.
— Нямам никаква представа какви ги дрънкаш.
И може би наистина нямаше. Тео, изглежда, се смяташе за злодей, а не за закрилник, но ако му го изтъкнеше, той просто щеше да отмине предположението й без внимание.
Ани се пльосна в креслото.
— Умирам от глад. Да приключваме с това.