Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (14)

14

Тео едва се удържа на крака, когато мощна вълна връхлетя носа на „Вал Джейн“. Той бе отраснал на яхти и неведнъж бе излизал с рибарска лодка в морето. Беше изпитал силата на летните бури, но никога на зимните стихии. Големият пластмасов корпус на лодката полетя надолу, носен от грохота на разбеснелите се вълни, и младият мъж усети как кръвта му кипва от притока на адреналин. За пръв път от цяла вечност се чувстваше наистина жив.

Рибарската лодка се задържа на гребена на вълната, застина за миг и отново полетя в бездната. Дори в тежката оранжева екипировка на „Грунденс“, предназначена за лошо време, беше измокрен до кости. Солената вода се стичаше по врата му и всяка открита част от кожата му бе мокра и скована от студ, но той не потърси убежище в лоцманската кабина. Искаше да преживее бурята. Да се слее с нея. Да я всмуче в порите си, да я попие като гъба. Опиваше се от бесните удари на сърцето си, от вихрушката на разбунените сетива.

Нова вълна се издигна пред тях. Бреговата охрана бе предала съобщение, че изчезналият риболовен траулер „Четирилистна детелина“ няма движеща тяга, след като двигателят е бил наводнен, и на борда му има двама души. Нито един от тях нямаше да оцелее дълго в ледените води на океана. Дори специалните непромокаеми костюми, предпазващи от измръзване, нямаше да ги спасят. Тео мислено си припомняше всичко, което знаеше за хипотермията^[1].

Той бе преминал обучение за оказване на спешна медицинска помощ, докато правеше проучвания за първия си роман „Санаториумът“. Идеята да се научи да действа в критични ситуации бе стимулирала писателското му въображение и бе разсеяла нарастващото чувство на безизходност. Той бе започнал обучението въпреки протестите на Кенли.

Ти трябва да прекарваш времето си с мен!

След като получи удостоверение, даващо му право да оказва първа помощ, той се записа като доброволец в „Спешна помощ“ в централния район на Филаделфия, където трябваше да се справя с всякакви медицински предизвикателства — от счупени кости на туристи и сърдечни пристъпи на любители бегачи, до рани на тийнейджъри, паднали с ролкови кънки, и деца, ухапани от кучета. Той бе пътувал до Ню Йорк по време на свирепия ураган, връхлетял града, за да помага в евакуацията на пациентите от болница за ветерани в Манхатън и дом за възрастни хора в Куинс. Но никога не бе оказвал помощ на рибари, извлечени от ледените води на Северния Атлантик посред зима. Надяваше се помощта му да не е твърде закъсняла.

Вълната отново издигна „Вал Джейн“ и внезапно отпред изникна „Четирилистна детелина“. Траулерът едва се държеше на повърхността. Силно наклонен на десния борд, той се люлееше върху вълните като празна пластмасова бутилка от вода. Един мъж се бе вкопчил в планшира^[2]. Тео не видя другия моряк.

Тео чу мощния рев на дизеловия двигател, докато Ед приближаваше „Вал Джейн“ до траулера, въпреки яростните вълни, опитващи се да разделят двата плавателни съда. Дарън и Джим Гарсия, другият член на екипажа, който Ед бе избрал за спасителната мисия, се плъзгаха по заледената палуба, опитвайки се да притеглят потъващия траулер към „Вал Джейн“. Също като Тео, двамата носеха спасителни жилетки върху непромокаемото облекло.

Тео зърна ужасеното лице на мъжа, вкопчен в планшира, сетне забеляза втория моряк, който лежеше неподвижно, оплетен във въжета. Дарън започна да завързва около кръста си спасително въже, за да се прехвърли на потъващия траулер. Тео с мъка се добра до него и му издърпа въжето.

— Какво правиш? — изкрещя Дарън, надвиквайки шума на двигателя.

— Имам нужда да се разкърша! — изкрещя в отговор Тео и започна да опасва въжето около своя кръст.

— Да не си полуд…

Но Тео вече бе завързал възела и вместо да си губи времето в спорове, Дарън закрепи свободния край на въжето за кнехта^[3]. После неохотно подаде ножа си на Тео.

— Не ни принуждавай да спасяваме и теб — изръмжа той.

— Няма начин — отвърна Тео със самоувереност, която далеч не изпитваше. Дали някой щеше да тъгува, ако с него се случеше нещо и не се върнеше? Баща му. Неколцина приятели. С времето щяха да преодолеят загубата. Ами Ани?

Ани щеше да отпразнува края му с бутилка шампанско.

Само дето нямаше да го стори. В това беше бедата й. Ани не беше особено проницателна за хората, беше прекалено добросърдечна и доверчива. Дяволски се надяваше да го е послушала и да е отишла в Харп Хаус. А ако носеше детето му…

Не можеше да позволи да се разсейва с подобни мисли. „Четирилистна детелина“ потъваше. Трябваше час по-скоро да спасят моряците от потъващия траулер, в противен случай щяха да застрашат „Вал Джейн“. Докато се взираше в разстоянието между тяхната лодка и траулера, Тео от все сърце се надяваше, че ще успее да се върне на борда на „Вал Джейн“, преди това да се случи.

Избра подходящия момент и скочи. По някакво чудо успя да преодолее пространството между „Вал Джейн“ и траулера и се покатери върху хлъзгавата палуба на „Четирилистна детелина“. Морякът, вкопчен в планшира, със сетни сили протегна ръка.

— Синът ми… — пророни.

Тео погледна към капитанската кабина. Хлапето, хванато в капан между въжетата, беше на около шестнайсет и в безсъзнание. Тео първо се зае с по-възрастния моряк. Даде сигнал на Дарън и помогна на мъжа да се повдигне достатъчно, за да могат Дарън и Джим да го подхванат и изтеглят на борда на „Вал Джейн“. Устните на рибаря бяха посинели и се нуждаеше от незабавна помощ, но Тео първо трябваше да освободи момчето.

Той се промъкна в кабината, гумените му ботуши шляпаха в морската вода. Очите на момчето бяха затворени и то не помръдваше. Корабчето потъваше и Тео реши да не си губи времето да търси пулс. Имаше едно основно правило при случаите на силна хипотермия. „Първо пострадалият трябва да се стопли, само топлият мъртвец е мъртъв.“

Тео събра сили, преряза въжетата, омотали краката на момчето, и го сграбчи за спасителната жилетка. Проклет да е, ако остави вълните да го отнесат зад борда, след като с толкова усилия го бе освободил.

Джим и Дарън се опитваха да удържат двата плавателни съда един до друг с помощта на дългите пръти с куки. Тео измъкна от кабината натежалото тяло на момчето и го положи върху наклонената палуба. Една вълна се стовари върху него, ослепи го. Тео се вкопчи с все сили в момчето и примигна, за да проясни зрението си, но го заля нова вълна. Най-после Дарън и Джим успяха да издърпат момчето на борда на „Вал Джейн“.

Миг по-късно и самият Тео рухна върху палубата на „Вал Джейн“, но всяка тиктакаща секунда приближаваше моряка и сина му към смъртта, затова той със сетни усилия се изправи на крака. Докато Джим и Ед се оправяха с потъващия траулер, Дарън му помогна да завлекат двамата оцелели в кабината.

За разлика от момчето, което навярно още не бе започнало да се бръсне, по-възрастният моряк имаше гъста брада и обруленото от вятъра лице на човек, прекарващ по-голяма част от живота си в открито море. Той започна да трепери, което беше добър признак.

— Синът ми…

— Аз ще се погрижа за него — отвърна Тео, надявайки се от душа и сърце бреговата охрана да пристигне по-скоро.

Винаги държеше в колата си аптечка за първа помощ, но не разполагаше с животоспасяващо оборудване и медикаменти, от каквито се нуждаеха мъжът и момчето.

При други обстоятелства щеше да направи изкуствено дишане на хлапето, но това можеше да е фатално за пострадал от силна хипотермия. Без да губи ценно време да съблича мокрите си дрехи, Тео сряза предпазните костюми на моряка и сина му и ги уви в сухи одеяла. Пригоди набързо две грейки и ги притисна под мишниците на хлапето. Най-накрая усети едва доловим пулс.

Когато пристигна катерът на бреговата охрана, Тео бе покрил моряка и сина му с още импровизирани грейки. За негово облекчение момчето бе започнало да помръдва, а баща му успяваше да промълви по няколко думи.

Тео описа накратко ситуацията на парамедика от бреговата охрана, докато жената поставяше на пострадалите венозни системи и маски с топъл влажен кислород. Момчето отвори очи, а бащата се опита да седне.

— Ти спаси… живота му. Ти спаси живота на моето момче.

— Стой спокойно — рече Тео и нежно бутна мъжа назад, за да легне отново. — Радвам се, че успяхме да помогнем.

 

 

Наближаваше два сутринта, когато Тео най-сетне се добра до Харп Хаус. Въпреки че парното в рейндж роувъра работеше на максимум, зъбите му тракаха от студ. Само допреди няколко седмици бе жадувал за подобен дискомфорт, но тази нощ с него се бе случило нещо странно и сега копнееше за топлина и сухи дрехи. Въпреки това се застави да се отбие в Мунрейкър Котидж. За негово облекчение, вилата беше пуста.

Направо не можа да повярва, че Ани бе изпълнила заръката му.

Още повече се изненада, когато видя къде се е устроила.

Вместо да си легне в една от спалните на Харп Хаус, тя бе заспала на дивана в кулата. Лампите светеха, а редом до нея на пода лежеше отворен екземпляр на „Историята на остров Перегрин“. Явно първо се бе отбила във вилата, защото бе облечена в обичайните дънки и пуловер. Тео едва се държеше на крака от изтощение, но когато видя непокорните й къдрици, разпилени върху старата дамска на възглавницата на дивана, почувства как нервите му се отпускат.

Тя се претърколи настрани и примигна.

— Скъпа, прибрах се — не се сдържа Тео.

Ани се бе завила с дебелото му сиво яке и то се плъзна върху килима, когато се надигна и седна. Отметна косата от лицето си.

— Намерихте ли траулера? Какво стана?

Тео смъкна мокрото яке.

— Спасихме екипажа. Траулерът потъна.

Ани скочи на крака и огледа разрошената коса на Тео, мократа ивица по ръба на острото деколте на пуловера, подгизналите дънки.

— Целият си мокър.

— Преди няколко часа бях още по-мокър.

— И трепериш.

— Хипотермия. Първи стадий. Най-доброто лечение е плътно притискане на гола кожа до гола кожа.

Забелязала огромната му умора, Ани не обърна внимание на нескопосания му опит да се пошегува, а се вгледа угрижено в него.

— Какво ще кажеш за един хубав топъл душ? Да се качим горе.

Тео нямаше сили да спори.

Тя го изпревари нагоре по стълбите и когато той стигна до площадката, Ани вече го чакаше с халата му в ръка. Набута го в банята и пусна душа, сякаш той не можеше сам да го направи. Той искаше да й каже да го остави сам, че няма нужда от майка. Че тя не би трябвало да е тук. Не би трябвало да го чака. Да му вярва. Доверчивостта и наивността й го влудяваха. Ала в същото време изпитваше огромна благодарност. Доколкото помнеше, последният човек, който се бе опитвал да се грижи за него, бе Рийган.

— Ще ти приготвя нещо горещо да пийнеш. — Ани се извърна, за да излезе.

— Уиски. — Най-неподходящото питие, когато си измръзнал, но може би тя не го знаеше.

Знаеше го. Когато Тео излезе от банята след душа, увит в халата, тя го чакаше до вратата с чаша с горещ шоколад. Той го изгледа с отвращение.

— Дано да си сложила няколко капки алкохол.

— Няма дори маршмелоу. Защо не ми каза, че си се обучавал да оказваш медицинска помощ?

— Боях се да не започнеш да ме врънкаш за безплатен гинекологичен преглед. Постоянно ми се случва.

— Ти си извратен.

— Благодаря. — Тео се запъти към спалнята си, като пътьом посръбваше от горещия шоколад. Беше възхитителен на вкус.

На прага се спря. Тя бе свалила шибаната покривка и дори бе разбухнала възглавниците. Отпи нова глътка от шоколада и погледна младата жена, застанала в коридора. Зеленият й пуловер се бе смачкал, а единият крачол на панталона й се бе закачил за горния край на дебелия вълнен чорап. Беше разрошена, със зачервено лице и никога не бе изглеждала по-секси.

— Все още ми е студено — оплака се Тео, макар че гласът на разума му заповядваше да млъкне. — Наистина много ми е студено.

Ани наклони глава.

— Добър опит. Няма да си легна в леглото с теб.

— Но го искаш. Признай си.

— О, да бе. Защо да не скоча право в леговището на врага? — В лешниковите й очи избухнаха златисти фойерверки. — Виж докъде ме доведе това. Нищо чудно да съм бременна. Защо не лиснеш кофа ледена вода върху пламтящите си интимни части, господин Похотливец?

Думите й изобщо не бяха забавни. Бяха ужасяващи. Ала начинът, по който ги изрече, наежена като петле, със святкащи гневни очи… Идеше му да я задуши с целувки.

— Не си бременна — заяви вместо това с увереност, каквато далеч не изпитваше. А сетне повтори въпроса, на който първия път тя не пожела да отговори: — Кога ти беше последният цикъл?

— Това си е моя работа.

Тя се държеше като пълна гаднярка. Това бе начинът й да го разсейва от това, което и двамата искаха. Или може би само той?

Ани затъкна една къдрица зад ухото си.

— Знаеше ли, че Джейси е убила съпруга си?

Рязката смяна на темата го сепна. Той поднесе чашата към устните си. Все още не можеше да повярва, че му е приготвила горещ шоколад.

— Да. Той беше истински негодник. Тъкмо заради това аз никога не бих я уволнил.

— Престани да се правиш на такъв праведник — сряза го тя. — И двамата знаем, че ме изигра. — Тя потърка рамото си през пуловера. — Защо Джейси не ми е казала?

— Съмнявам се, че изгаря от желание да говори за това.

— Въпреки това двете работим заедно от няколко седмици. Не смяташ ли, че тя би трябвало да ми се довери?

— Очевидно тя не смята така. — Той остави чашата с шоколад на нощното шкафче. — Грейсън беше с няколко години по-голям от мен. Беше грубо, вечно сърдито момче. Още навремето никой не го харесваше особено и не мисля, че липсва на някого.

— Джейси трябваше да ми каже.

Не му се нравеше да вижда разстроена тази къдрокоса жена, която играеше с кукли и вярваше на хора, които не заслужаваха доверието й. Искаше му се да я завлече в леглото. Дори си обеща да не се докосва до нея, ако това ще заличи намръщеното изражение на лицето й. Но тя не му даде възможност. Угаси лампата и заслиза надолу по стълбите. Трябваше да й благодари за грижите, но той не беше единственият гадняр наоколо.

 

 

Ани не можа да заспи, затова грабна пухенката и ключовете на рейндж роувъра и излезе навън. Докато пътуваха от кметството към вкъщи, тя не бе споделила с Джейси това, което бе узнала. А Джейси не знаеше, че Ани се е качила в кулата, за да чака Тео.

Нощното небе се бе изяснило и над главата й се простираше звездното покривало на Млечния път. Не искаше на сутринта да говори нито с Джейси, нито с Тео, но вместо да се качи в колата, тя приближи до края на алеята и погледна надолу. Беше прекалено тъмно, за да види вилата, но ако някой отново бе проникнал в дома й, за да сътвори поредната гадост, вече би трябвало да си е отишъл. Преди седмици Ани щеше да се страхува да се върне във вилата посред нощ, но островът бе закалил характера й. Сега почти се надяваше да завари някого в дома си. Поне щеше да узнае кой е мъчителят й.

Купето на рейндж роувъра ухаеше като Тео — на кожа и зимен студ. Ани усещаше, че защитата й се пропуква; бариерите, които бе изградила около себе си, всеки момент можеше да рухнат. А сега и Джейси. Двете с Ани бяха заедно вече почти месец, но Джейси нито веднъж не бе споменала незначителната подробност, че е убила съпруга си. Разбира се, не е лесно да се говори за подобни неща, но Джейси би трябвало да намери начин. Ани бе свикнала да споделя с приятелите си, но разговорите с Джейси винаги оставаха повърхностни, сякаш Джейси бе окачила около врата си табела с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“.

Младата жена паркира пред тъмната вила и слезе от колата. Ключарят, който не можеше да си позволи, щеше да дойде следващата седмица. Вътре можеше да я очаква поредната неприятна изненада. Отвори вратата, пристъпи в кухнята и щракна ключа на лампата. Всичко беше така, както го бе оставила. Тя обиколи стаите, като светваше лампите, надникна дори в килера.

Страхливка — изсумтя пренебрежително Питър.

Млъквай, глупако — сопна му се тя. — Сега съм тук, нали?

Напоследък Лео не я бе тормозил, докато Питър, нейният герой, ставаше все по-заядлив. Още едно объркано нещо в живота й.

 

 

На сутринта главата я болеше. Чаша кафе щеше да й помогне. Ани излезе изпод душа, уви се с кърпата и зашляпа с боси крака по студения под към кухнята. Студената бледожълта слънчева светлина струеше през предните прозорци и люспите на опашката на русалката искряха във всичките цветове на дъгата. Как е могла Марая да купи такава грозотия? Русалката напомняше на Ани на една от кичозните и невероятно скъпи скулптури на Джеф Кунс. Статуите му на Розовата пантера, Майкъл Джексън, огромните животни от неръждаема стомана, сякаш сътворени от разноцветни балони… Те го бяха направили известен. Отвратителната русалка приличаше на плод на въображението на Кунс…

Ани ахна и се втурна към дъното на всекидневната, където до стената бяха подредени кашоните. Ами ако русалката беше една от творбите на Кунс? Младата жена падна на колене, а кърпата й се свлече, докато ровеше в кашоните, търсейки книгата за гости на вилата. Марая никога не би могла да си позволи да купи някоя от работите на Кунс, затова трябва да й е била подарена. Откри книгата за гости и трескаво запрелиства страниците й, опитвайки се да открие името на Джеф Кунс. Не го намери и започна отново да прелиства страниците.

Нямаше го. Но само защото не бе посещавал вилата, не означаваше, че креслото не би могло да е някой от поредните му „шедьоври“. Ани бе прегледала внимателно картините, малките статуетки и повечето книги, но нищо не бе открила. Може би…

— Тук ми харесва много повече, отколкото в Харп Хаус — прозвуча копринено мек глас зад гърба й.

Тя се извърна рязко към вратата на кухнята. Тео стоеше на прага, пъхнал небрежно пръсти в предните джобове на дънките, облечен в дебелото сиво яке, с което тя се бе завила снощи, докато го чакаше, а кърпата й лежеше на пода.

Въпреки страстния секс, който бяха правили в същата тази стая, той никога досега не я бе виждал гола. Ани с усилие сподави естествения импулс да грабне кърпата и да се прикрие като викторианска девственица. Вместо това се протегна бавно към кърпата, сякаш нищо особено не бе станало.

— Ти си прекрасно създание — промълви Тео. — Нима никое от онези твои бивши гаджета неудачници не ти го е казвало?

Не и с толкова много думи. Всъщност с никакви думи. Беше приятно да го чуе, дори и от устата на Тео. Тя подпъхна края на кърпата, но — вярна на самата себе си — вместо грациозно да се изправи на крака, изгуби равновесие и се пльосна тромаво по дупе.

— За щастие — рече той провлачено, — аз съм почти лекар, така че подобни гледки не са нищо ново за мен.

Ани се вкопчи в кърпата и последните останки от достойнството си.

— Всъщност не си лекар и се надявам, че си се насладил на тази гледка, защото повече няма да я видиш.

— Силно се съмнявам.

— Нима? Пак ли подхващаш старата песен?

— Трудно е да се повярва, че си забравила какво направих миналата нощ.

Ани изви насмешливо устни.

Тео тъжно поклати глава.

— Геройската ми борба със страховитите акули и трийсетметровите вълни… Айсбергите. Споменах ли и пиратите? Но предполагам, героизмът сам по себе си е награда. Един достоен герой не би трябвало да очаква нещо повече.

— Добър опит. Върви да ми направиш кафе.

Тео пристъпи лениво към нея и й подаде ръка.

— Позволи ми първо да ти помогна да станеш.

— Няма нужда. — Този път Ани се изправи без поредната излагация. — Защо си се домъкнал толкова рано?

— Не е толкова рано и не би трябвало да стоиш тук сама.

— Извинявай — изрече тя с цялата искреност, на която бе способна.

Погледът му се плъзна от голите й крака до разхвърляния кашон на пода.

— Отново ли е имало взлом във вилата?

Тя понечи да му разкаже за креслото с русалката, но той отново зяпаше краката й, а сутрешният й тоалет, състоящ се само от една кърпа, я поставяше в неизгодна позиция.

— Искам пъдпъдъчи яйца на очи и прясно изцеден сок от манго. Ако не ти създавам прекалено главоболие.

— Хвърли тази кърпа и ще добавя и шампанско.

— Изкушаващо. — Тя се отправи към спалнята. — Но тъй като може да съм бременна, не бива да пия алкохол.

Тео изпусна дълга въздишка.

— И след тези смразяващи думи бушуващият в слабините му огън угасна.

 

 

Докато Тео работеше в ателието, Ани фотографира креслото с русалката от всеки възможен ъгъл. Веднага щом отидеше в Харп Хаус, щеше да изпрати по имейл снимките на агента на Кунс в Манхатън. Ако креслото наистина бе творба на Кунс, парите от продажбата му щяха да покрият дълговете й и да й остане прилична сума.

Докато затваряше ципа на раницата, мислите й неволно се отплеснаха към мъжа, затворен в ателието.

Ти си великолепно създание.

Дори да не беше истина, бе приятно да го чуе.

 

 

Ани бе добила навика всеки ден да проверява къщичката за феите. Този път откри малък хамак, измайсторен от перо на чайка и две пръчки. Докато разглеждаше новата придобивка, Ани си спомни за рисунката на Ливия с „освободената тайна“. Неясната заврънкулка в края на протегнатата ръка на изправената фигура на единия възрастен изобщо не е била грешка. Изобразяваше пистолет. А тялото на земята? Червеното петно върху гърдите му не беше цвете, нито сърце. Беше кръв. Ливия бе нарисувала убийството на баща си.

Задната врата се отвори и Лиза се появи на прага. Зърна Ани и й махна, после се отправи към покрития с кал сув, паркиран пред гаража. Ани събра сили и влезе вътре.

В кухнята ухаеше на препечени филийки, а върху лицето на Джейси бе изписано станалото напоследък обичайно за нея тревожно изражение.

— Моля те, не казвай на Тео, че Лиза е идвала тук. Знаеш го какъв е.

— Тео няма да те уволни, Джейси. Гарантирам ти го.

Джейси се извърна към умивалника и тихо заговори:

— Видях го тази сутрин да отива към вилата.

Ани нямаше намерение да говори за Тео. Какво можеше да каже? Че може би е бременна с неговото дете? При това само от еднократна случайна забежка вследствие на прекалено много вино.

Наистина ли вярваш в това? — изцъка Добринка укорително.

Нашата Ани се превърна в нещо като уличница — възмутено я нападна Питър, някогашният й герой.

Сега кой е грубиянът? — намеси се Лео. — Подбирай си изразите, приятел. — Той говореше с обичайния си презрителен маниер, но въпреки това…

Младата жена не разбираше какво става в главата й. Но Джейси стоеше пред нея и нямаше време да задълбава в подобни анализи.

— Чух как е умрял съпругът ти — каза тя.

Джейси докуцука до масата и се отпусна на стола, без да я поглежда.

— И сега ме мислиш за ужасен човек.

— Не знам какво да мисля. Щеше ми се ти да ми бе казала.

— Не обичам да говоря за това.

— Разбирам. Но ние сме приятелки. Ако знаех, щях да разбера защо Ливия не говори.

Джейси потрепери, сякаш я бяха ударили.

— Не съм сигурна, че това е причината.

— Престани, Джейси. Проучвала съм на какво се дължат случаите на немота при децата.

Джейси зарови лице в шепи.

— Не можеш да си представиш какво терзание е да знаеш, че си причинил болка на детето, което обичаш толкова много.

Ани не можа да понесе страданието й и реши да зареже болезнената тема.

— Не си длъжна да ми разказваш каквото и да било.

Джейси вдигна поглед към нея.

— Аз… не ме бива много за приятелка. Когато растях, на острова нямаше много момичета на моята възраст. А и не исках никой да знае колко зле е баща ми, затова отблъсквах всеки, който се опитваше да се сближи с мен. Дори Лиза… Тя е най-старата ми приятелка, но ние почти не говорим на лични теми. Понякога ми се струва, че тя идва тук само за да нагледа имота и после да докладва на Синтия.

На Ани изобщо не й бе хрумвала мисълта, че Лиза може да е шпионка на Синтия.

Джейси разтърка болния си крак.

— Обичах да прекарвам времето си с Рийган, защото тя никога не задаваше въпроси. Но тя беше много по-умна от мен и живееше в различен свят.

Ани си спомняше, че през онова далечно лято на острова Джейси винаги стоеше някак в сянка и може би дори щеше да я забрави, ако не беше случилото се в пещерата.

— Можех да свърша в затвора — продължи Джейси. — Всяка нощ благодаря на Бога, че Букър Роуз ме е чул да крещя и е изтичал от дома си точно навреме, за да види всичко през прозореца. — Тя затвори за миг очи, сетне отново ги отвори. — Нед беше пиян. Пристъпваше към мен, размахвайки пистолета, заплашваше ме. Ливия си играеше на пода. Тя се разплака, но на Нед не му пукаше. Допря дулото до главата ми. Не мисля, че щеше да ме застреля. Просто искаше да ми покаже кой е господарят. Но аз не можах да понеса плача на Ливия, сграбчих ръката му и… Беше ужасно. Той изглеждаше толкова изумен, когато пистолетът гръмна, сякаш не можеше да повярва, че вече не контролира положението.

— О, Джейси…

— Не знаех как да говоря с Ливия за това. Винаги когато се опитвах, тя побягваше, затова престанах, с надеждата, че с времето тя ще забрави.

— Тя трябва да говори с детски психолог — каза Ани нежно.

— И как да го уредя? На острова няма такъв, а дори и да я заведа на сушата, нямам средства за редовни посещения при терапевт. — Джейси клюмна, признавайки безпомощността си. Сякаш изведнъж се състари. — Ти си единствената, с която тя се е сближила след случилото се.

Не с мен — помисли си Ани. — Ливия се привърза към Немирка.

Очите на Джейси се наляха със сълзи.

— Не мога да повярвам, че и теб огорчих. След всичко, което направи за мен.

В този миг Ливия се втурна в стаята и сложи край на разговора им.

 

 

След като Ани излезе, за да отиде в Харп Хаус, Тео се премести да работи във всекидневната, но смяната на обстановката не му помогна. Проклетото хлапе не искаше да умира.

Малчуганът, нарисуван от Ани, се взираше в него от листа хартия. Харесваха му големият мъжки часовник върху китката на хлапето, непокорният кичур коса, щръкнал от темето, леките тревожни бръчици върху челото му. Ани подценяваше таланта си на художник. Може и да не беше велик творец, но беше дяволски добър илюстратор.

Момчето го бе очаровало от пръв поглед, оживявайки във въображението му като някой от героите, които бе създал. Без да го е замислял, Тео го вмъкна в сюжета като второстепенен герой — дванайсетгодишен хлапак, на име Диги Суифт, пренесен назад във времето от съвременния Ню Йорк до улиците на Лондон от деветнайсети век. Диги трябваше да бъде следващата жертва на доктор Куентин Пиърс, но засега хлапето успяваше да стори това, което възрастните не можаха — да се измъкне от преследвача си. Сега Куентин беше изпаднал в психарски бяс, твърдо решен да унищожи малкия дявол по възможно най-жестокия и болезнен начин.

Тео бе решил да не описва смъртта на момчето, нещо, което навярно би направил в „Санаториумът“. Този път нямаше сили за подобни ужасии. Може би щеше да е достатъчно само да спомене за леката миризма, носеща се от печката на пекаря.

Но малчуганът беше изключително изобретателен. Въпреки че се бе озовал в чужд и напълно непознат свят — при това два века назад — той успяваше да оцелее. При това без помощта на социални работници, закони за закрила на детето или подкрепата на някой възрастен, да не говорим за мобилен телефон и компютър.

Отначало Тео не можеше да проумее как хлапакът се изхитряваше да се измъкне от най-трудните ситуации, но после прозрението го осени. Видеоигрите. Прекарвайки часове с видеоигри, докато богатите му родители работохолици покоряваха финансовите върхове на Уолстрийт, Диги се бе сдобил с бързи рефлекси, дедуктивни умения и способността да проявява непукизъм в най-откачените ситуации. Диги може и да беше изплашен, но не се предаваше.

Тео никога досега не бе имал дете за герой и проклет да бъде, ако отново му хрумне подобна идиотска мисъл. Натисна яростно клавиша „delete“, изтривайки два часа работа. В края на краищата малкият негодник не беше главният герой в романа и трябваше да го сложи на мястото му, преди окончателно да се качи на главата му.

Младият мъж изпъна крака и замислено потри брадичка. Ани бе прибрала предметите в кашоните, но не ги бе отнесла. Тя продължаваше да витае в облаците. Той не вярваше, че Марая й е оставила някакво ценно наследство.

Но щом се отнасяше до него, Ани тутакси се приземяваше на земята. На Тео му се щеше тя да престане да го дразни с вероятната си бременност или поне да му намекне нещо, когато има яснота по въпроса. Кенли никога не бе искала деца, което се бе оказало едно от малкото общи неща помежду им. Само мисълта, че отново трябва да поеме отговорността за друго човешко същество, го караше да се облива в студена пот. По-скоро би опрял пистолет до главата си.

Почти не бе помислял за Кенли от нощта, в която разказа на Ани за нея, и това не му се нравеше. Ани искаше да го освободи от вината за смъртта на съпругата му, защото още вярваше в доброто и прошката, но тя не го познаваше. Тео се нуждаеше от тази вина. Това бе единственият начин да продължи да живее със себе си.