Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (19)

19

— Да приключваме с това? — Веждите му отново се смръщиха. — Искаш да знаеш дали съм убил Рийган.

Единственият начин да го накара да разкаже цялата история, бе да го застави.

— Не си играй игрички с мен. Ти не си я убил.

— Откъде знаеш?

— Защото те познавам, о, велики строителю на къщички за феи. — И наистина го познаваше. Познаваше го толкова добре, както никога досега.

Той примигна.

— Остави ужасиите за романите си — заговори тя, преди да е успял да отрече това, което бе направил за Ливия. — А сега престани да се опитваш да ме разсейваш с цялото си престорено злодейство и ми разкажи какво се е случило.

— Може би вече съм казал всичко, което съм искал.

Усмихна се пренебрежително, досущ като Лео, но това ни най-малко не я обезкуражи.

— Двамата с Рийган току-що сте се дипломирали от колежа — поде Ани. — При това не в един и същи колеж. Как си успял да го уредиш?

— Заплаших, че ще напусна колежа, ако тя не се съгласи да се разделим. Казах, че ще замина да обикалям света и няма да кажа на никого къде отивам.

Ани се радваше, че Тео е успял да се защити.

— И така, двамата сте постъпили в различни колежи… — Не беше нужна кристална топка, за да предскаже какво се е случило след това. — И си срещнал едно момиче.

— Повече от едно. Нямаш ли си по-добро занимание?

— Не. Продължавай.

Тео грабна якето от отоманката и го закачи върху куката до вратата, като преди това грижливо го изпъна — но не защото беше вманиачен чистофайник, а просто защото не искаше да я поглежда.

— Бях като изгладнял до смърт попаднал в супермаркет, но въпреки че стотици километри деляха кампусите ни, се стараех да бъда предпазлив и дискретен. Това продължи до последната година, когато се влюбих до уши в едно момиче от моя курс…

Ани се облегна назад в креслото, опитвайки се да си придаде невъзмутим вид, за да не спре Тео да говори.

— Нека отгатна. Тя е била красива, умна и откачена.

Върху лицето му се мярна някакво подобие на усмивка.

— Позна две от три. Понастоящем е финансов директор на една високотехнологична фирма в Денвър. Омъжена, с три деца. Определено не е откачена.

— Но ти си бил изправен пред голям проблем…

Тео отмести с няколко сантиметра наляво блокчето с жълти самозалепващи се листчета.

— Стараех се да посещавам Рийган в кампуса й колкото може по-често и тя изглеждаше добре. Нормално. В последната година от колежа дори започна да излиза на срещи с момчета. Мислех, че е надраснала детската си обсебеност. — Тео се отдръпна от бюрото. — Семейството щеше да се събере на острова за Четвърти юли. Дебора не можеше да дойде за празника, но искаше да види Перегрин, затова я доведох на острова седмица преди останалите да пристигнат. — Тео пристъпи към прозореца с изглед към океана. — Възнамерявах да кажа на Рийган за Дебора през следващия уикенд, но сестра ми се появи по-рано.

Ани стисна подлакътниците на креслото. Не искаше да чуе това, което следваше, но знаеше, че е длъжна да го направи.

— С Дебора се разхождахме на брега. Рийган ни е видяла от върха на скалата. Държахме се за ръце. Това е всичко. — Той опря длани върху рамките от двете страни на прозореца, зареял поглед навън. — По-рано бе валяло и скалите бяха хлъзгави, затова още не проумявам как е успяла да се спусне толкова бързо по стъпалата. Дори не я бях забелязал да слиза, в следващия миг видях как тя се нахвърли върху Дебора. Сграбчих я и я отскубнах. Дебора избяга да се скрие в къщата.

Тео се извърна от прозореца, но все още не я поглеждаше.

— Бях бесен. Заявих на Рийган, че имам нужда да живея своя живот, а тя трябва да се подложи на лечение. Нещата излязоха от контрол. — Той посочи белега върху веждата си. — Рийган ми го остави, не ти. — Сетне докосна с пръст тънката резка под него, която Ани дори не бе забелязала. — Това е следата от твоя камшик.

Някога бе изпитвала радост, че го е белязала. Сега при вида на малкия белег й призля.

— Рийган обезумя — продължи Тео. — Заплаши мен, заплаши и Дебора. Аз избухнах. Казах й, че я ненавиждам. Тя ме погледна право в очите и заяви, че ще се самоубие. — Върху брадичката му заигра мускул. — Бях толкова побеснял, че й изкрещях, че не ме е грижа.

Сърцето й се сви от жал към него.

Тео отиде до прозореца с телескопа, не я поглеждаше, не виждаше нищо.

— Наближаваше буря. Когато се прибрах в къщата, вече се бях успокоил достатъчно, за да осъзная, че трябва да се върна и да й кажа, че не съм го мислил наистина, макар че една част от мен го мислеше. Но беше твърде късно. Тя вече бе изтичала до кея и се бе качила на яхтата. Изкрещях й от стъпалата да се върне. Не съм сигурен дали ме е чула. Преди да стигна до нея, тя вече беше излязла в морето.

Ани виждаше случилото се, сякаш е била там, и искаше да заличи картината.

— Моторната лодка беше изтеглена от кея за ремонт — продължи Тео, — затова скочих във водата, надявайки се някак си да я настигна. Морето беше бурно. Тя ме видя и изкрещя да се връщам. Аз продължих да плувам. Вълните ме връхлитаха, ала аз все още можех да зърна лицето й. Изглеждаше толкова виновна, толкова умоляваща за прошка. Толкова дяволски умоляваща. После вдигна платната и се понесе срещу бурята. — Той разтвори юмруци. — Тогава за последен път я видях жива.

Сега Ани стисна пръстите си в юмруци. Беше грешно да мразиш някой душевноболен, но Рийган не само бе погубила себе си и едва не бе убила Ани; тя беше направила всичко по силите си, за да разруши живота на Тео.

— Рийган те е победила, нали? Идеалното отмъщение.

— Ти не разбираш. — От гърдите му се изтръгна горчив смях. — Рийган не се самоуби, за да ме накаже. Тя го направи, за да ме освободи.

Ани скочи от креслото.

— Не знаеш това!

— Да, знам го. — Тео най-после я погледна. — Понякога двамата можехме да четем мислите си и това се случи в онзи миг.

Тя си спомни сълзите на Рийган за една чайка със счупено крило. В мигове на просветление навярно е ненавиждала мрака, обсебил част от душата й.

Ани се стараеше да не издава жалостта, която изпитваше, ала това, което Тео бе причинил на самия себе си, не беше редно.

— Планът на Рийган не е успял. Ти все още се обвиняваш за смъртта й.

Той отпъди съчувствието й с едно грубо махване на ръката.

— Рийган. Кенли. Потърси нещо общо и ще видиш мен.

— Това, което всеки ще види, са две душевноболни жени и един мъж с прекалено силно развито чувство за отговорност. Ти не си можел да спасиш Рийган. Рано или късно, тя е щяла да се унищожи. При Кенли нещата са по-сложни. Ти каза, че си бил привлечен от нея, защото си смятал, че е пълна противоположност на Рийган, но дали това е вярно?

— Ти не разбираш. Кенли беше блестяща. Изглеждаше толкова независима.

— Разбрах това, но ти навярно си доловил, че под тази блестяща, самоуверена маска се крие една неуравновесена и слаба жена.

— Нищо подобно.

Сега той беше ядосан, но Ани продължи да дълбае.

— Може би за теб връзката ти с нея е бил своеобразен начин да поправиш грешката, която си допуснал с Рийган? Не си успял да спасиш сестра си, но може би си се опитал да спасиш Кенли?

Устните му се извиха в насмешка.

— Онази докторска степен по психиатрия, която си получила по интернет, явно доста ти е от полза.

Ани бе изучавала човешка психология в школите по актьорско майсторство, за да разбере характерите и мотивите на персонажите, които трябваше да изиграе.

— Ти по рождение си закрилник, Тео. Никога ли не ти е хрумвало, че писането навярно е твоят бунт срещу вродената ти потребност да се чувстваш отговорен за другите хора?

— Твърде надълбоко копаеш — рече той рязко.

— Просто си помисли за това, става ли? Ако си прав за Рийган, представи си колко би й бил ненавистен фактът, че ти продължаваш да се самонаказваш.

Едва прикритата му враждебност подсказваше, че не бива повече да го притиска. Беше посяла семената на съмнението. Сега трябваше да се отдръпне и да види дали някое ще покълне. Отправи се към вратата.

— В случай че започнат да те терзаят съмнения… Ти си страхотен мъж и доста приличен любовник, но няма начин аз някога да се самоубия заради теб.

— Много утешително.

— Или да си изгубя съня.

— Малко обидно, но… благодаря за откровеността.

— Така се държат разумните жени. Имай го предвид за в бъдеще.

— Непременно.

Внезапното стягане в гърдите й бе в пълно противоречие с безгрижния й закачлив тон. Сърцето я болеше заради него. Той не бе дошъл на острова, за да пише. Беше дошъл да изкупи греха си към двете жени, за чиято гибел се смяташе виновен. Харп Хаус не беше неговото убежище. Харп Хаус беше неговото наказание.

 

 

На следващата сутрин, докато вадеше от шкафа кутията с овесени ядки, Ани погледна календара, висящ на стената. Бяха изминали трийсет и четири дни, оставаха още двайсет и шест. Тео влезе в кухнята и я осведоми, че трябва да отиде на сушата.

— Моята издателка ще пристигне с кола от Портланд. Ще се срещна с нея в Камдън, за да обсъдим някои делови въпроси. Утре вечер Ед Комптън ще ме докара с лодката си.

Тя грабна една купа.

— Голям си късметлия. Улични лампи, асфалтирани пътища, „Старбъкс“… Не че мога да си позволя „Старбъкс“.

— Ще се отбия там заради теб. — Тео вдигна ръка, сякаш знаеше, че тя ще възрази на каквото и да се канеше да каже. — Знам, че си въоръжена и опасна, но те моля да останеш в Харп Хаус, докато отсъствам. Това е любезна молба, а не заповед.

Той се бе опитал да се грижи за Рийган и Кенли, а сега искаше да защити и нея.

— Какво си момиче — изпухтя тя.

В отговор Тео се залюля на пети и я изгледа кръвнишки — истинско въплъщение на дълбоко възмутена мъжественост.

— Това беше комплимент — уточни Ани. — Или нещо подобно. Всички тези грижи…? Колкото и да оценявам ролята на куче пазач, с която си се нагърбил, аз не съм една от онези безпомощни жени, които явно колекционираш.

Той я удостои с най-злобарската си насмешка.

— Онази идея с камшика, която ти бе хрумнала… все повече и повече ми харесва.

Ани искаше да разкъса дрехите му и да се люби с него до припадък. Вместо това се нацупи пренебрежително.

— Ще остана в Харп Хаус, приятелко, за да не се тревожиш.

Заяждането й постигна желаната цел. Той я облада право там, на кухненския под. И беше божествено.

 

 

Колкото и да не й се нравеше идеята да нощува в Харп Хаус, Ани се бе съгласила, за да го успокои. На път за имението, тя се спря да разгледа къщичката за феи. С помощта на тънки пръчки Тео бе построил балкон над вратата. Освен това бе обърнал няколко мидени черупки настрани и бе разпръснал едно-две от малките обли камъчета, сякаш феите бяха лудували на лунната светлина. Младата жена извърна лице към слънцето. След преживените мразовити дни, всеки слънчев зимен ден беше като божи дар.

Щом пристъпи прага на кухнята, я посрещна ароматът на прясно изпечен бананов хляб. Макар Джейси да не беше особено добра готвачка, печивата й се удаваха. Тя постоянно печеше по нещо, откакто Ани я бе принудила да говори за смъртта на съпруга си. Това беше нейният начин да се извини заради своята потайност и недоверие.

Върху масата до хляба лежаха изрезки от цветен картон, останали след последното творение на Ливия. Ани бе прекарала часове в интернет, за да чете статии за дълбоки психологически рани, получени в детството. Особено я заинтригуваха публикациите за куклената терапия. Но тези методики се прилагаха от опитни терапевти и изискваха специални познания. Прочетените статии я накараха по-ясно да осъзнае още колко много не знаеше.

Джейси влезе в кухнята. От седмици се движеше с патерици, но продължаваше тромаво да куцука.

— Получих есемес от Тео. Той е на път към сушата. — Гласът й прозвуча необичайно рязко. — Сигурна съм, че ще ти липсва.

Ани бе обвинила Джейси, че не е била откровена, ала самата тя беше не по-малко потайна. Но не можеше изведнъж да изтърси, че двамата с Тео са любовници. Въпреки всичко тя все още дължеше живота си на Джейси. Замисли се за деня, когато Рийган я бе блъснала в блатото. Джейси също беше на моста, но вървеше по-назад и навярно не бе видяла кой точно я е бутнал.

С наближаването на вечерта Ани все повече се вкисваше. Беше свикнала да очаква с нетърпение срещите с Тео в края на деня. И не само заради невероятния секс. Просто й беше приятно да бъде с него.

Свиквай с това — посъветва я Добринка с обичайната си откровеност. — Твоята лекомислена любовна история скоро ще приключи.

Сексистория — поправи я Ани. — Мислиш ли, че не го разбирам?

Ти ми кажи — изсумтя Добринка.

Независимо дали й се нравеше, или не, болката, която изпитваше от раздялата с Тео, беше отрезвяващо предупреждение. Застави се да се съсредоточи върху предстоящата вечер, на която смяташе да се наслади по достойнство. Статиите за куклената терапия бяха изключително увлекателни. Тя направи още някои проучвания, сетне се сгуши удобно в леглото със стария готически роман с книжна подвързия, който бе донесла от вилата. Нима имаше по-добро място от Харп Хаус, където да препрочете една от някогашните си любими, смразяващи кръвта истории, преди да се унесе в сън?

Обаче към полунощ перипетиите на циничния херцог и неговата спътница, девствената благородничка, не бяха оправдали надеждите й и Ани все още не можеше да заспи. На вечеря почти не бе хапнала, а в кухнята беше останало доста от банановия хляб. Тя се измъкна от леглото и нахлузи маратонките.

Лампата на горната площадка хвърляше дълга жълта сянка върху стената, а стъпалата проскърцваха под нозете й. През помътнелите стъкла на прозореца над входната врата се процеждаха сребристите лъчи на пълната луна. Твърде слаби, за да осветят фоайето, те само подчертаваха неговата мрачност. Къщата никога не й бе изглеждала по-зловеща и застрашителна. Ани зави по задния коридор… И застина.

Джейси вървеше към апартамента си без патерици.

Ледените пръсти на страха я сграбчиха в парализиращата си хватка. Джейси вървеше изправена, без следа от накуцване. Кракът й изглеждаше здрав. Съвсем здрав.

В ушите на Ани сякаш отново изсвистя куршумът, минал на сантиметри от главата й. Видя Празноглавка да се люлее от тавана, кървавочервения надпис, изрисуван върху стената. Джейси имаше мотив да я накара да се махне. Нима бе пропуснала очевидното? Джейси ли бе обърнала вилата с краката нагоре? Тя ли бе изстреляла куршума?

Джейси почти бе стигнала до вратата на апартамента си, когато се спря. Погледна към тавана, леко накланяйки глава настрани, сякаш се ослушваше за някакво движение на горния етаж. И след като там нямаше никой друг, освен Ани…

Джейси изведнъж се обърна и пое обратно по коридора. Ани се вмъкна в тъмната кухня и притисна гръб към стената до вратата. Парализата отпусна хватката си. Искаше да разтърси Джейси и да измъкне истината от нея.

Джейси подмина кухнята.

Ани се прокрадна предпазливо в коридора тъкмо навреме, за да види как Джейси завива към предното фоайе. Ани я последва на разстояние, като едва не се спъна в розовата фигурка на пони, забравена от Ливия на пода. Надникна иззад ъгъла. Икономката се бе спряла в подножието на стълбището. Докато Ани я наблюдаваше, вероломната й приятелка започна бавно да се изкачва по стъпалата.

Гняв и мъка заради предателството бушуваха в гърдите на Ани. Тя притисна глава о стената. Не искаше да вярва на очите си. Не искаше да признае истината, която се взираше право в лицето й. От самото начало Джейси е била нейният таен враг. Гневът й се разгоря с яростен пламък. Нямаше да я остави да й се размине.

Понечи да се оттласне от стената и в този миг чу насмешливия глас на Немирка:

Смяташ да се обясняваш с нея сега? Като повечето малоумни героини. Посред нощ е. В къщата има цял арсенал оръжия и нищо чудно Джейси да има пистолет. Тя вече е убила съпруга си. Нищо ли не си научила от твоите романчета?

Ани скръцна със зъби. Колкото и да не й се щеше, трябваше да отложи сблъска до утре, когато щеше да е спокойна, с прояснена глава. И въоръжена с пистолет. Заповяда си да се върне в кухнята, грабна пухенката от закачалката и се измъкна от къщата.

Откъм конюшнята се разнесе тихо цвилене. Клоните на смърчовете пукаха, а някакво нощно създание прошумоля в храсталака. Въпреки лунната светлина, спускането по стръмния склон беше доста опасно. Младата жена се подхлъзна на един камък и едва не падна. Над главата й зловещо изкряка кукумявка, сякаш вещаеше смърт. През цялото това време Ани смяташе, че някой преследва наследството й, ала това е било пълна заблуда. Джейси е искала да я прогони от острова, за да има Тео за себе си. Като че ли мракът на Рийган се бе вселил в душата на Джейси.

Когато стигна до блатото, зъбите й тракаха. Озърна се към къщата. Прозорецът на кулата светеше. Тя потрепери, представяйки си как Джейси се взира от там в нея, но после си спомни, че бе оставила лампата да свети, когато слезе долу да похапне.

Докато гледаше грамадната сянка на Харп Хаус и светещия прозорец на кулата, Ани неволно се усмихна в пристъп на черен хумор. Сцената беше досущ като корицата на един от старите й готически романи. Но вместо да се носи в мрака в развяваща се фина като паяжина нощница, Ани се бе накиприла в бархетна пижама с Дядо Коледа.

Когато приближи тъмната вила, по гърба й пробягаха тръпки на ужас. Дали Джейси бе открила бягството й? Гневът й отново избухна. Щеше да се разправя с нея утре, преди Тео да се върне и да се опита да се намеси. Тази битка беше само нейна.

Само че не беше. Ани си спомни за Ливия. Какво щеше да стане с момиченцето?

В гърлото й отново се надигна жлъчка, както в мига, в който видя Джейси да се движи свободно без патерици. Напипа ключа в джоба и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори със зловещо скърцане. Ани влезе вътре и щракна ключа на лампата.

Но нищо не се случи.

Букър й бе казал как да пуска генератора, но тя не си бе представяла, че ще се наложи да го прави в тъмното. Грабна фенерчето, което държеше до вратата, и се обърна, за да излезе от вилата, когато едно тихо, едва доловимо шумолене я накара да се закове на място.

Стори й се, че мярва някакво движение в другия край на стаята.

Върховете на пръстите й се свиха в маратонките. Ани затаи дъх. Пистолетът беше в спалнята. Единственото й оръжие в момента беше фенерчето. Тя вдигна ръка и ярък лъч проряза тъмнината.

Стиснал плюшената мишка между лапите си, Ханибал блещеше жълтите си очи насреща й.

— Глупаво животно! Изплаши ме до смърт!

Ханибал възмутено навири нос и плюшената мишка тупна на пода.

Ани му метна свиреп поглед и зачака бясно препускащият й пулс да се успокои. Когато се увери, че вече се е възстановила достатъчно, за да се движи, ядно изскочи отново навън в нощта. Очевидно не беше родена да живее на остров.

Справяш се много добре — окуражително се обади Лео.

От клакьорската ти подкрепа ме побиват тръпки — сряза го тя.

Мъмриш кукла — напомни й Добринка.

Кукла, която изведнъж бе започнала да играе чужда роля.

Ани се добра до генератора и се опита да си спомни какво й бе казал Букър. Докато следваше инструкциите стъпка по стъпка, чу откъм пътя тихото ръмжене на мотора на приближаваща се кола. Кой можеше да идва тук в този час? Може би някой се нуждаеше от спешна медицинска помощ, но навярно вече всички на острова знаеха, че Тео е заминал. А Ани беше тук сама…

Тя заряза генератора и се втурна в къщата, за да докопа пистолета в спалнята. Дълбоко се съмняваше, че би могла да стреля в човек, но и не бе съвсем сигурна, че няма да го направи.

Когато се върна в тъмната всекидневна, стискаше пистолета в ръката си. Притисна се до прозореца и се заслуша в хрущенето на чакъла по алеята. Фаровете на приближаващия автомобил осветиха блатото. Който и да беше неканеният гост, явно не се опитваше да се скрие. Може би Тео бе успял някак си да се върне посред нощ на острова.

Здраво стиснала пистолета, Ани внимателно надзърна през прозореца и видя един пикап да спира пред вилата. Пикап, който добре познаваше.

Когато отвори вратата, Барбара Роуз вече слизаше от автомобила, оставяйки двигателя да работи. Ани зърна бледорозовия край на нощницата й да се подава изпод палтото.

Барбара се спусна към нея. Ани не виждаше изражението й, но долови тревогата й.

— Какво се е случило?

— О, Ани… — Барбара притисна ръка към устата си. — Тео…

Сякаш цялата кръв се оттече от тялото й.

Барбара се вкопчи в ръката й.

— Претърпял е злополука.

Краката й се подкосиха и Ани щеше да се свлече на верандата, ако Барбара не я държеше.

— В момента го оперират — продължи Барбара.

Не е мъртъв. Още е жив.

— Как… ти как разбра?

— Някой се обади от болницата. Връзката беше ужасна. Не знам дали първо не са се опитали да се обадят на теб. Разбрах само половината съобщение. — Барбара дишаше тежко, сякаш бе пробягала маратон.

— Но… Той е жив?

— Да. Дотолкова разбрах. Но състоянието му е сериозно.

— О, боже… — Думите се изтръгнаха като молитва.

— Обадих се на Наоми. — Барбара едва сдържаше сълзите си. — Тя ще те заведе на сушата с „Венерина пантофка“.

Барбара не я попита дали Ани иска да отиде при него, но Ани нито за миг не се поколеба. Нямаше какво да решава. Грабна първите дрехи, които й попаднаха, и след няколко минути пикапът с двете жени вече се носеше към града. Ани можеше да живее без вилата, но мисълта за един свят без Тео бе непоносима. Той имаше всички качества, които един мъж би трябвало да притежава. Беше надарен с брилянтен ум и благороден характер. Лоялен и надежден като скала. Тео беше човек, на когото можеш да се облегнеш, интелигентен и грижовен. Толкова грижовен, че се бореше с чужди демони, страдаше заради чужди грехове.

И тя го обичаше заради това.

Тя го обичаше. Ето, това беше. Ани се бе заклела, че никога нямаше да случи. Тя обичаше Тео Харп. Не само тялото или лицето му. Не само заради фантастичния секс и приятелството. Определено не и заради парите му. Обичаше го заради самия него. Заради прекрасната му изтерзана, добра душа. Ако оживееше, тя щеше да бъде редом с него. Без значение дали е обезобразен, парализиран или с увреден мозък. Тя щеше да бъде до него.

Нека само да е жив. Моля те, Господи, нека само да е жив.

Светлините на пристана светеха, когато наближиха пристанището. Ани изскочи от пикапа и хукна към Наоми. Тя ги чакаше до малката моторница, която щеше да ги закара до „Венерина пантофка“. Лицето й беше мрачно като на Барбара. Безумна, ужасяваща мисъл се стрелна в ума на Ани. Жените знаеха, че Тео умира, но нито една от тях не искаше да й каже.

Ани скочи в моторницата. След като излязоха от пристанището, Ани се обърна с гръб към отдалечаващия се бряг.