Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (17)

17

— Смяташе да ме защитаваш с чистачка за лед? — Тео метна якето си на облегалката на розовия диван. Бяха изминали два часа от злополучния инцидент и той се бе завърнал от второто си за днес пътуване до града.

— Само това успях да намеря в колата ти — заяви Ани. — Ние, нинджите, трябва да се справяме с подръчни средства.

— Заради теб Уейд Картър едва не получи инфаркт.

— Той се промъкваше зад вилата — сопна се тя. — Какво друго ми оставаше да направя?

— Не смяташ ли, че да скачаш отгоре му, беше малко прекалено?

— Не и ако се е готвел да нахлуе във вилата. И сериозно, Тео, доколко добре го познаваш?

— Достатъчно добре, за да знам, че съпругата му си е счупила ръката, затова е имал пълно основание да дойде във вилата. — Той хвърли ключовете от колата върху масата и се отправи към кухнята. — Има късмет, че благодарение на теб не получи сътресение на мозъка.

Ани направо се пръскаше от гордост. Естествено, радваше се, че не е наранила човека, но след като толкова дълго време се бе чувствала като беззащитна загубенячка, й харесваше да знае, че не се е изплашила и храбро е действала.

— Ще му е за обеца на ухото и следващия път ще почука на вратата — отряза тя и се потътри след Тео.

Той отвори кашона с бутилките с вино, който бе донесъл от колата.

— Имаме нови ключалки. А и той е почукал, забрави ли?

Но Тео не бе отговорил, затова Картър заобиколил вилата, опитвайки се да разбере дали вътре има някой. Но Ани не го знаеше.

— От сега нататък няма да пускаш толкова силна музика, докато пишеш — отсече тя. — Някой наистина ще се прокрадне зад гърба ти и ти няма да го чуеш, докато не стане прекалено късно.

— И защо да се тревожа, когато ме охранява Жената Чудо?

Ани самодоволно се ухили.

— Бях много страховита.

В смеха му прозвуча горчива нотка.

— Е, поне сега всички на острова знаят, че с теб шега не бива.

Тя се замисли дали да не го попита за къщичката за феите, но разговорът щеше да развали магията. А и това беше между него и Ливия.

— Какво стана със счупената ръка на госпожа Картър?

— Обездвижих я с превръзка. Уейд обеща утре да я заведе на сушата. — Тео разгледа етикета на бутилката. — После Лиза Маккинли видя колата ми и ме помоли да прегледам по-малката й дъщеря.

— Алиса.

— Да, ами Алиса си напъхала нещо в носа, което не искаше да излиза. Питай ме дали имам понятие как се вади бонбонено драже от детски нос. — Тео намери тирбушона. — Не спирам да им повтарям, че съм се обучавал да оказвам само първа помощ, но те се държат така, сякаш имам диплом за лекар от „Харвард“.

— Извади ли бонбона?

— Не, и Лиза сериозно ми се разсърди. — За разлика от бонбоненото драже, тапата излезе с тихо пукване. — Не се разхождам наоколо с хирургически инструмент за разширяване на ноздрите и бих могъл да причиня сериозни увреждания, ако бях започнал да бъркам в носната кухина. Тя ще отиде на сушата заедно със семейство Картър. — Той извади две чаши за вино.

— Аз няма да пия вино — припряно рече Ани. — Ще пия чай. От лайка.

Познатите вдлъбнатини се появиха в ъгълчетата на сериозно стиснатите му устни.

— Още нямаш цикъл.

— Не, нямам. — Отказът й да пие вино не беше само заради вероятната бременност, а и заради решението му да донесе обратно бутилките. Ако споделеше виното с него, вече нямаше да е подарък.

Той остави рязко двете чаши върху плота.

— Престани да се бъзикаш с мен и ми кажи кога трябва да ти дойде цикълът.

На Ани й писна от игрички.

— Следващата седмица, но се чувствам добре. Сигурна съм, че не съм… Сещаш се какво.

— Не си сигурна за нищо. — Тео се обърна, за да напълни чашата си, без да я поглежда. — Ако си бременна, ще се срещна с адвокат и ще учредя попечителски фонд. Ще се погрижа да имаш всичко, от което ти… ти и бебето ще се нуждаете.

Никакво споменаване да се отърве от „детето“.

— Не желая да говоря за това — тросна се тя.

Тео се обърна към нея, стиснал чашата в ръце.

— И на мен не ми е любимата тема, но ти трябва да знаеш…

— Престани да говориш за това! — Ани посочи към печката. — Приготвих вечеря. Не е толкова вкусна като твоите, но става за ядене.

— Първо ще се упражним в стрелба с пистолета.

Този път Тео беше самата деловитост.

 

 

Мрачното им настроение продължи чак до вечеря. Лодката с ежеседмичните провизии бе докарала продуктите за Мунрейкър Котидж, повечето от които Тео бе поръчал, и Ани бе приготвила ястието, което умееше най-добре — кюфтенца с домашен доматен сос. Не беше творение на висшата кулинария, но Тео му се услади.

— Защо не си ми приготвяла тази вкуснотия, докато помагаше на Джейси с вечерята?

— Исках да страдаш.

— И постигна целта си.

Той остави вилицата.

— И така, как искаш да продължим? Ще лепим бележки по вратата на спалнята или ще се държим като възрастни хора и ще правим това, което и двамата желаем?

Типично за Тео — веднага да хване бика за рогата.

— Казах ти. Трудно ми е да не влагам чувства в секса — рече тя. — Знам, че изглеждам старомодна, но аз съм такава.

— Имам новина за теб, Ани. Ти влагаш чувства във всичко.

— Да, ами така е.

Тео вдигна чашата си.

— Поблагодарих ли ти?

— Задето бях сексбогиня?

— За това също. Но… — Той остави чашата върху масата и рязко се облегна назад в стола. — По дяволите, не знам. Книгата ми буксува, аз нямам представа как да те защитя от безобразията, които стават тук, а нищо чудно в най-скоро време да пожелаят да направя на някого шибана сърдечна трансплантация. Но… Работата е там, че всъщност не се чувствам нещастен.

— Леле! Както е тръгнало, много скоро ще си звезда в комедийно шоу.

— Много точно казано. — Ъгълчетата на устата му се извиха в някакво подобие на усмивка. — И така, какво ще правим? Ще продължиш ли да лепиш бележки, или не?

Дали щеше да продължи? Ани отнесе мръсната си чиния в кухнята, докато обмисляше кое е най-доброто за нея. Не за него. Само за нея. Тя пристъпи до кухненската врата.

— Добре, това, което искам, е секс, при това в изобилие.

— Светът ми току-що стана по-светъл.

— Но само секс и нищо лично. Никакво гушкане след това. И в никакъв случай няма да спим в едно и също легло. — Ани се върна на масата. — Веднага щом ме задоволиш, приключваме. Никакви задушевни разговори. Ще спиш в твоето легло.

Тео наклони стола си назад.

— Доста жестоко, но ще го преживея.

— И пак повтарям. Нищо лично — настоя младата жена. — Все едно си мъжка проститутка.

Тео повдигна надменно едната си вежда.

— Не смяташ ли, че е малко… унизително?

— Не е мой проблем. — Фантазията беше възхитителна… и идеална за целите и желанията й. — Ти си жиголо и работиш в скъп бордей, където се обслужват само изискани дами. — Тя се приближи към лавиците с книги, давайки воля на въображението си, без да я е грижа как се чувства той, нито дали я осъжда. — Мястото е малко, но луксозно обзаведено. Бели стени и черни кожени столове. Не дълбоки и меки кресла — додаде тя, — а лъскави столове с хромирани рамки.

— Нещо ми подсказва, че вече си мислила за това — подхвърли Тео сухо.

— Вие, мъжете, сте се разположили наоколо, облечени неглиже. Никой не говори.

— Неглиже?

— Потърси думата в речника.

— Знам какво означава. Просто…

— Мъжете са кой от кой по-големи красавци — продължи Ани. — Аз обикалям салона. — Тя бавно описа кръг във всекидневната. — В средата на салона, на петнайсет сантиметра от пода се издига кръгъл подиум…

Едната му вежда отново се изви нагоре.

— Наистина доста задълбочено си го обмислила.

Тя подмина без внимание забележката му.

— Мъжете се качват на подиума, за да ги огледам.

Четирите крака на стола се удариха в пода.

— Добре, вече здравата съм възбуден.

— Избирам трима, които най-много ме привличат. С жест им заповядвам един по един да се качат на подиума.

— Върху кръглия подиум, издигащ се на петнайсет сантиметра от пода?

— Внимателно ги оглеждам. Опипвам ги с пръсти, проверявам ги за недостатъци…

— Гледаш зъбите им?

— … преценявам силата им и което е най-важното, издръжливостта им.

— Аха.

— Но вече знам кого искам. Оставям го последен.

— Никога досега не съм бил едновременно толкова възбуден и ужасен.

— Този мъж е великолепен. Точно това, от което се нуждая. Гъста тъмна коса; изваян профил; стегнати мускули. А най-важното, по умния му поглед разбирам, че той не е само жребец. Избирам него.

Тео се надигна от стола и сведе глава в шеговит поклон.

— Благодаря.

— Не, не си ти. — Тя махна с досада. — За нещастие, мъжът, когото избрах, вече е ангажиран за нощта. Тогава се примирявам с теб. — Награди го с триумфална усмивка. — Ти не си толкова скъп и кой може да устои на такава изгодна сделка?

— Очевидно не и ти. — Опита се да прозвучи ехидно, но дрезгавият глас издаваше възбудата му.

Ани се почувства като Шехерезада. Снижи глас почти до сладострастен шепот.

— Облечена съм в прозрачна черна дантела. Под нея имам само миниатюрни яркочервени гащички.

— В спалнята! — изграчи той. — Веднага! — Това беше заповед, но тя се престори, че размисля — за около три секунди, преди той да я грабне за ръката и да я повлече натам.

След като я набута през вратата на спалнята, Ани се запъна и се закова на място. Още нямаше намерение да му отстъпва контрола.

— В стаята има огромно легло, от горната и долната табла висят белезници с пухчета.

— Тъкмо решиш, че познаваш някого…

— А стената срещу леглото е заета от шкаф със стъклени витрини, зад които се виждат всички сексиграчки, които можеш да си представиш.

— Е, в тези работи хич не ме бива. — Но закачливите искрици в очите му подсказваха, че не е съвсем вярно.

— С изключение на онези неща за душене, от които те побиват тръпки — припряно додаде Ани. — Знаеш какво имам предвид.

— Боя се, че не.

— Е, те са отвратителни.

— Щом казваш.

Тя посочи към въображаемите стъклени витрини.

— Всичко е подредено с вкус.

— И защо да не е? Това е първокласно заведение.

Тя се отдръпна на няколко крачки от него.

— Ние отваряме стъклените вратички и изучаваме всеки предмет.

— Бавно…

— Ти избираш няколко — продължи Ани.

— Кои?

— Онези, които си забелязал, че разглеждам най-дълго.

— И по-точно…

Тя присви очи.

— Аз соча към витрината с камшици.

— Няма да те бичувам!

Ани не обърна внимание на възмутения му протест, който може да беше престорен, а може и да не беше.

— Ти изваждаш камшика, който съм избрала, и ми го подаваш. — Тя прехапа долната си устна. — Аз го вземам в ръце.

— Как ли пък не, по дяволите! — Дяволът в него взе връх. — Ти не го знаеш — заяви той, скъсявайки скоростно разстоянието помежду им, — но аз не съм само високоплатена мъжка проститутка. Аз съм кралят на мъжките проститутки. И сега поемам нещата в свои ръце.

Тя не бе сигурна как да приеме това.

Тео уви дълъг кичур от косата й около пръстите си.

— Откъсвам една кожена лента от камшика.

Ани затаи дъх.

— С нея превързвам косата ти…

По гърба й пробягаха сладостни тръпки.

— Не съм сигурна дали това ми харесва. — Обожаваше тази еротична игра.

Той докосна с устни тила й, сетне я гризна леко.

— О, харесва ти. Харесва ти, и още как! — Пусна косата й. — Особено когато разтварям краката ти с дръжката на камшика.

Дрехите сякаш пламтяха върху кожата й. Трябваше да се отърве от тях. Незабавно.

— Аз го прокарвам по прасеца ти. — Тео плъзна пръсти по страничния шев на дънките й. — Сетне по вътрешната страна на бедрото…

— Събличай се! — дрезгаво заповяда Ани и трескаво изхлузи пуловера през главата.

Тео скръсти ръце пред гърдите, тя последва примера му, без да откъсва очи от неговите.

— Ще те накарам да си свалиш дрехите.

— Безсрамница.

Ани се бе съблякла първа и сега се опиваше от гледката на красивото му тяло. Прекрасни мускули и сухожилия, гладки хълмове и падини. Той беше съвършен, а дори тя да не беше, не й пукаше. Очевидно на него също.

— Какво стана с онзи камшик? — поинтересува се Ани.

Само в случай че той бе забравил…

— Радвам се, че попита. — Той наклони глава. — Ти. Веднага в леглото!

Това беше само игра, ала тя никога не се бе чувствала по-желана. Пристъпи бавно из стаята, секс кралицата на света, сетне коленичи върху матрака, за да наблюдава приближаването му.

В цялото му великолепие…

Ани приседна на пети. Блясъкът в очите му й подсказваше, че той се наслаждава на играта не по-малко от нея. Но не се ли наслаждаваше прекалено много? В крайна сметка това беше човек, изградил кариерата си благодарение на развихреното си садистично въображение.

Тео я бутна по гръб. Докато изучаваше тялото й, й шепнеше извратени, груби… абсолютно вълнуващи мръсотии, които смяташе да направи с нея.

Задъхвайки се, Ани едва смогна да поеме въздух, за да промълви в отговор:

— И аз не казвам нищо. Оставям те да правиш с мен каквото пожелаеш, да ме докосваш, където искаш. Аз съм напълно покорна. — Заби нокти в дупето му. — Докогато реша.

И секс кралицата на света победи.

Беше вълшебно.

Играта ги освободи от всички задръжки. Помете всякакъв разум. Те ръмжаха, нахвърляха се един на друг, заплашваха се, вкопчени в чувствена хватка. Бяха разюздани и свенливи. Завивките се оплетоха около телата им, докато заплахите им ставаха все по-диви, ласките все по-опияняващи.

Отвън тихо заваля сняг, а в малката вила, в това царство на еротичното блаженство, двамата бяха пометени от вихрушката на безумната фантазия.

 

 

Тео не помнеше някога да е правил подобни щуротии с жена. Докато лежеше по гръб, в главата му се въртеше необичайната мисъл, че сексът може да е забавен. Един остър лакът го смушка в ребрата.

— Свърших с теб — заяви тя. — Изчезвай.

Кенли никога не можеше да му се насити. Желаеше го всяка секунда. А той искаше единствено да бъде по-далеч.

— Прекалено съм изтощен, за да помръдна — промърмори той.

— Чудесно. — Тя скочи от леглото и изхвърча от стаята.

Явно не се е шегувала, когато заяви, че няма да спят заедно. Тео трябваше да се прояви като истински джентълмен и да изпълни желанието й, но се чувстваше използван и остана да лежи в леглото.

Много по-късно, след като се убеди, че няма да може да заспи, отиде в ателието и я намери, свита на кълбо в леглото му. С усилие сподави желанието си да се гушне до нея и вместо това взе лаптопа си. Отнесе го във всекидневната и се настани зад масата, решен да навакса с писането. Но Диги Суифт не му излизаше от главата. Беше убил хлапето в романа, но не и в мислите си и това никак не му харесваше. Отвратен от себе си, Тео отмести лаптопа и се загледа през прозореца в тихо сипещия се сняг.

 

 

След като взе душ и се облече в обичайното си облекло — дънки и зелен пуловер — Ани се отправи към кухнята, където завари Тео.

— Искаш ли чаша кафе? — попита той.

— Не, но благодаря за предложението.

— Няма защо.

Той вече се бе изкъпал и облякъл. Двамата се държаха подчертано учтиво, сякаш искаха да заличат развратната вакханалия от миналата нощ със старомодна любезност, да възстановят изгубеното достойнство и да докажат, че са цивилизовани хора.

Тео се настани до масата с кафето, а Ани намери в килера парче старо платно и кутия с черна боя и ги отнесе в ателието. Целия под беше оплескан с петна от боя, така че едно повече нямаше да се забележи. Половин час по-късно Тео стоеше върху прясно навалелия сняг и се взираше удивено в табелата, окачена върху входната врата на вилата.

ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!

ВСЕКИ НАРУШИТЕЛ ЩЕ БЪДЕ ЗАСТРЕЛЯН

БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Ани слезе от стълбата и му метна кръвнишки поглед, очаквайки язвителен коментар, но той само сви рамене.

— Според мен става.

 

 

През следващите няколко дни Ани взе решение. Не за Тео. Отношенията им бяха строго определени, както тя искаше. Харесваше й да бъде секс кралицата на света, а настояването да спят в отделни легла щеше да я спаси от наивни фантазии. Решението й се отнасяше до наследството. Не бе открила нищо изключително ценно във вилата и трябваше да приеме реалността. Марая пиеше толкова силни обезболяващи, че не е осъзнавала какво говори. Нямаше никакво наследство и Ани имаше само два избора: или да рухне окончателно, защото паричните й проблеми нямаше да се разрешат с магическа пръчка, или да продължи напред, бавно, крачка по крачка.

Големият ферибот щеше да пристигне на първи март, само след няколко дни, и тя се зае да опакова всички вещи във вилата, които имаха някаква стойност, за да ги изпрати на сушата. Уреди ван, който да посрещне ферибота и да ги откара в Манхатън. Името на майка й все още не беше напълно забравено и от най-добрия салон за препродажба на стари вещи в Ню Йорк се бяха съгласили да вземат на консигнация имуществото й.

Ани бе изпратила на собственика снимки на картините, литографиите, книгите по история на изкуството, скрина в стил „Луи XIV“ с черния надпис „Начукай си го“ и купата, обвита с бодлива тел. Той се бе съгласил да приспадне парите за транспорта от бъдещите постъпления от продажбата.

Ани едва не бе пропуснала перлата на колекцията, от която търговският агент се надяваше да получи най-голяма сума. Книгата за гости на Марая. Част от автографите бяха на известни художници, а до някои имена имаше малки, небрежно надраскани рисунки. Агентът смяташе, че може да получи поне две хиляди долара за книгата, но вземаше четиридесет процента комисиона. Ето дори всичко да се продаде, Ани нямаше да може да изплати дълговете си, ала поне щеше да погаси по-голямата част. Освен това здравето й напълно се бе възстановило. След като изтекат шейсетте дни на острова, щеше да се опита да се захване с някоя от старите си работи и да продължи напред. Потискаща мисъл.

Но в последния ден на февруари се случи нещо, което значително повдигна духа й.

Ездата на Тео бе продължила по-дълго от обикновено и Ани нетърпеливо притичваше от прозорец на прозорец в Харп Хаус в очакване да го зърне. Вече се стъмваше, когато го забеляза да язди по алеята за коли. Младата жена забърза към страничната врата, като пътьом грабна пухенката, без да си дава труд да слага шапката и ръкавиците.

Когато я видя да тича към него, Тео дръпна рязко поводите.

— Какво не е наред?

— Всичко е наред. Можеш да си отдъхнеш и да танцуваш от радост. Цикълът ми дойде!

— Какво облекчение — кимна той.

Нито следа от сияйна усмивка. Никакви възторжени жестове или възгласи от рода: „Слава богу!“.

Ани го погледна с любопитство.

— Очаквах повече ентусиазъм.

— Повярвай ми, няма накъде да съм по-ентусиазиран.

— Не ти личи.

— За разлика от теб, аз нямам навика да подскачам от радост като дванайсетгодишен хлапак. — Той препусна към конюшнята.

— Някой път не е зле да опиташ! — подвикна тя след него.

Докато конят и ездачът се отдалечаваха, Ани поклати отвратено глава. Още едно напомняне, че връзката им е само физическа. Този мъж изобщо позволяваше ли на някого да узнае какво се мъти в главата му?

 

 

Разбира се, че изпитваше облекчение, макар че Ани бе имала наглостта да се усъмни в това. Бременността й щеше да преобърне живота му с краката нагоре, повече отколкото дори можеше да си представи. Беше изнервен заради работата си. Винаги ставаше сприхав, когато писането не вървеше, а сега определено буксуваше. Преди седмица бе убил Диги Суифт и оттогава не бе написал нито ред.

Тео не разбираше какво става. Никога не бе имал проблем да очисти някой герой, но сега изведнъж изгуби интерес към Куентин Пиърс и бандата му злодеи. Днес дори се бе зарадвал на обаждането на Букър Роуз, който му бе позвънил, за да му се оплаче от хемороидите си. Можеше ли да има нещо по-откачено?

 

 

Ани задържа розовия кадифен диван и леглата, но изпрати на сушата по-голямата част от останалите мебели, включително и креслото русалка. Големите картини уви със стари одеяла, а по-малките предмети опакова в кашони, които бе донесла от Харп Хаус. Кърт, синът на Джуди Кестър, трябваше да направи два курса с камиона си, за да откара всичко на пристанището. Ани му плати за услугата с тъмносивото кресло, което той искаше да подари на бременната си съпруга за рождения й ден.

Откакто преди седмица бяха монтирани новите ключалки, повече никой не се бе опитвал да проникне във вилата, макар че Ани не бе сигурна дали се дължеше на това, или на табелата, която бе окачила на входната врата. След като се убеди, че тя може да борави с пистолета, Тео се постара всички в града да узнаят, че е въоръжена, и Ани отново се почувства в безопасност.

Тео не остана очарован от изчезналите мебели.

— Нуждая се от място, където да пиша — оплака се той, оглеждайки почти празната всекидневна.

— Можеш да се върнеш в кулата. Аз чудесно ще се оправя и сама.

— Никъде няма да отида, докато не изясним кой стои зад всичко това. Изумително е какви неща споделят хората, докато ги превързвам. Надявам се, че ако задавам правилните въпроси, ще успея да изкопча някаква информация.

Ани бе трогната от усилията му да й помогне. В същото време не желаеше Тео да си мисли, че тя разчита на него и очаква той да се въплъти в ролята на герой, спасяващ безпомощната героиня.

— В живота ти е имало достатъчно жени, нуждаещи се от мъжка подкрепа — заяви тя. — Ти не си отговорен за мен.

Тео се направи, че не я е чул.

— Ще донеса някои мебели от Харп Хаус. На тавана е пълно с всякакви боклуци, които никой не използва.

— Мислиш ли, че ми трябва мумифициран труп?

— От него може да се получи страхотна масичка за кафе.

Той удържа на думата си. Ани очакваше, че ще цъфне с някое бюро или меко кресло, но той довлече и една кръгла сгъваема маса, която сега бе разположена до прозореца в компанията на четири дървени стола с високи облегалки. Малък боядисан скрин с три чекмеджета се мъдреше между две кресла, тапицирани с избеляла дамаска на каре в синьо и бяло. Дори беше домъкнал малко поочукана медна лампа във формата на ловджийски рог.

Марая щеше да изпадне в потрес от интериорното допълнение, особено от ловджийския рог. Сега в обстановката нямаше нищо модерно, мебелите изобщо не си подхождаха, но къщата най-после се бе превърнала в това, което беше — скромна лятна вила, а не свърталище на манхатънски бохеми.

— Взех назаем пикапа на Джим Гарсия в замяна на медицинска помощ — съобщи й Тео. — Той имал малка злополука с електрическия трион. Тези рибари са дяволски твърдоглави. Предпочитат да получат гангрена, отколкото да отидат при лекар на сушата.

— Лиза отново идва в Харп Хаус — осведоми го Ани. — Все още ти е сърдита, задето не си извадил онова драже от носа на Алиса. Аз потърсих информация в интернет и й показах какво е можело да се случи, ако се беше опитал сам да се справиш.

— Още трима души са ми ядосани, но и без това правя неща, за които нямам квалификация, така че просто ще им се наложи да се примирят.

Независимо дали искаше да го признае, или не, но Тео постепенно бе погълнат от живота на острова. Изглежда, това му се отразяваше добре, защото сега се смееше повече и вече не изглеждаше толкова мрачен и напрегнат, както преди.

— Е, засега още не си убил никого — заключи Ани. — И това е добре.

— Само защото имам двама приятели лекари, които ме консултират по телефона.

Тя толкова бе свикнала да мисли, че Тео е самотник, че й бе трудно да повярва, че може да има приятели.

 

 

След поредната схватка на греховна наслада, двамата бяха заспали всеки в своето легло — правило, което все повече започваше да дразни Тео. Силни удари по входната врата накараха Ани да скочи от леглото. Тя отметна къдриците от лицето си и измъкна крака от оплетените одеяла.

— Не стреляйте! — разнесе се непознат глас.

Ани се зарадва, че някой бе взел на сериозно предупреждението й, но въпреки това посегна към пистолета върху нощното шкафче.

Тео вече стоеше до входната врата, когато тя нахлу във всекидневната. Ранният мартенски вятър бе навял сняг върху предния прозорец. Ани стискаше пистолета в отпуснатата си ръка, докато Тео отключваше вратата. От другата страна стоеше Кърт, синът на Джуди Кестър, който й бе помогнал да откара мебелите.

— Става дума за Ким! — заговори мъжът като обезумял. — Започна да ражда по-рано, а медицинският хеликоптер не може да излети. Нуждаем се от помощта ти.

— Мамка му! — Не беше от най-професионалните отговори, но Ани не можеше да вини Тео. Той даде знак на Кърт да влезе в къщата. Мина покрай Ани, за да навлече набързо някоя дреха. — Върви да се облечеш. Идваш с мен.