Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (21)

21

Ани никога не бе чувала нещо по-прекрасно от тези едва доловими думи, произнесени с треперлив гласец. Тук съм. Боеше се да не разруши тази…

— Ливия — прошепна Немирка. — Наистина ли си ти?

— Ъхъ.

— Мислех, че съм сама, само с Ани.

— И аз съм тук. — След дългото мълчание гласът на момиченцето звучеше малко дрезгаво.

— Вече се чувствам малко по-добре — подсмръкна Немирка. — Изплашена ли си?

— Ъхъ.

— Аз също. Радвам се, че не съм единствената, която се бои.

— Не си, вярно е. — Детето не можеше да изговаря буквата „р“, произнасяше я завалено като „л“ и звукът беше толкова сладък, че сърцето на Ани се сви от умиление.

— Искаш ли да останем още тук, или си готова да си вървим у дома? — попита куклата.

Последва дълга пауза.

— Не знам.

Ани обузда нетърпението си. Секундите се нижеха мъчително бавно.

— Немирке? — промълви накрая Ливия. — Още ли си тук?

— Размишлявам — отвърна куклата. — Струва ми се, че трябва да поговориш за това с някой възрастен. Искаш ли да намеря Ани и да ти я изпратя?

Ани зачака, изтръпнала от страх да не е прибързала. Но Ливия отвърна с тихичкото:

— Добре.

— Ани! — извика Немирка. — Ела тук, моля те. Ливия иска да поговори с теб. Ливия, измръзнах от студ и ще отида да пийна чаша горещ шоколад. И да хапна една маринована краставичка. Ще се видим по-късно.

Ани излезе иззад скалата, молейки се появата й да не накара Ливия отново да млъкне. Момиченцето седеше на каменния корниз, притиснало коленца към гърдите. Главата му бе ниско сведена и косата закриваше лицето му.

Ани не беше сигурна дали Джейси може да чуе, че Ливия е в безопасност, но се страхуваше да извика, за да не стресне детето.

— Здравей, глупаче — рече тя.

Ливия най-после вдигна глава.

Кое бе накарало едно дете, което се бои от тъмното, да дойде тук? Само нещо, което много го бе измъчило и изплашило. А когато я намери на брега, Ливия изглеждаше по-скоро сърдита, отколкото уплашена или измъчена. Нещо трябва да се бе случило след това, но с изключение на появата на Тео…

И в този миг Ани разбра.

Въпреки че зъбите й тракаха от студ, а каменният корниз беше прекалено тесен, тя се покатери по скалата и седна до Ливия. Намести се по-удобно и обви ръка около раменцата й. Ливия миришеше на морски водорасли, детска пот и шампоан.

— Знаеш ли, че Немирка ми е сърдита? — попита Ани.

Ливия поклати глава.

Младата жена зачака, без да обръща внимание на острия ръб на скалата, впил се в рамото й. Прегърна по-силно детето, но остана мълчалива.

Най-накрая устничките на момиченцето се раздвижиха и то пророни:

— Какво си направила?

На Ани й прималя, като чу този мил, треперлив детски глас.

— Немирка ми каза, че си дошла тук, защото си ни чула да се караме с Тео. Заради това ми е сърдита. Защото двамата сме спорили пред теб, а кавгите между възрастните те плашат.

Ани усети как главата на Ливия леко докосна рамото й, когато тя кимна.

— Всичко това е, защото твоят татко се е отнасял зле към мама и заради това как е умрял — продължи колкото може по-спокойно Ани.

— Изплаших се. — Ливия тихо подсмръкна и сърцето на Ани едва не се пръсна от жалост.

— Разбира се, че си се изплашила. И аз на твое място щях да се изплаша. Немирка ми каза да ти обясня, че когато възрастните спорят, невинаги се случва нещо лошо. Както когато двамата с Тео спорим. Ние обичаме да спорим. Но никога няма да си причиним нещо лошо един на друг.

Ливия наклони глава, обмисляйки думите й.

Ани можеше да я вдигне на ръце и да изгази водата до входа на пещерата, но се колебаеше. Какво още би могла да каже, за да поправи сторената грешка? Плъзна палец по детската бузка.

— Понякога хората спорят. Децата и възрастните също се карат. Например днес ние с твоята майка също поспорихме. Вината беше моя и аз смятам да й се извиня.

— Ти и мама? — учуди се Ливия.

— Аз се бях объркала за нещо. Но ето какво ще ти кажа, Ливия. Ако се плашиш всеки път, когато чуеш някой да спори, ще живееш в постоянен страх, а никой от нас не го иска.

— Но Тео крещеше много силно.

— Аз също не му останах длъжна. Бях му много сърдита.

— Можеше да го застреляш с пистолет — промълви Ливия, опитвайки се да разбере една ситуация, която бе твърде сложна за нея.

— О, не, никога не бих направила нещо подобно. — Ани се опита да го обясни по друг начин. Поколеба се за миг. — Може ли да ти кажа една моя освободена тайна?

— Ъхъ.

Младата жена притисна буза към темето на детето.

— Обичам Тео — прошепна тя. — А аз никога не бих могла да обичам някого, който се е опитал да ме нарани. Но това не означава, че не мога да му се разсърдя.

— Ти обичаш Тео?

— Това е моята освободена тайна, запомни ли?

— Запомних. — Тихото й дишане погали ушите на Ани. Момиченцето се размърда. — Може ли и аз да кажа една своя освободена тайна?

— Разбира се. — Ани изтръпна в очакване да чуе нещо лошо.

Ливия извърна глава и я погледна в очите.

— Песента на Немирка не ми хареса.

Ани се засмя и я целуна по челото.

— Няма да й казваме.

 

 

Щастливата среща между майка и дъщеря щеше да трогне Ани до сълзи, ако не беше толкова премръзнала от студ. Тео я отведе на едно закътано място, огряно от слънчевите лъчи, промъкнали се през облаците, и огледа раните й. Тя стоеше пред него само по оранжева тениска и бели гащички, подгизналите й вълнени чорапи се бяха свлекли и усукали около глезените. След като избута Ливия през отвора на пещерата в ръцете на Тео, тя установи, че мокрите й дънки само й пречат да се промъкне през тесния процеп, и се наложи да ги събуе.

Тео провери дългата драскотина върху корема й, другите наранявания и синини. Дясната му ръка се обви около дупето й, за да не й позволи да се отдръпне, не че тя имаше подобно намерение.

— Цялата си нарязана. — Той съблече якето си и я загърна. — Кълна се в Бог, остарях с десет години, когато влезе в онази пещера. — Привлече я към гърдите си и Ани се сгуши щастливо в прегръдките му.

Благодарността на Джейси бе толкова огромна, че тя забрави гнева и обидата.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря — промълви, след като най-после откъсна поглед от дъщеря си.

Ани безуспешно се опитваше да спре тракането на зъбите си.

— Може да не си толкова благодарна… след като чуеш защо Ливия… е влязла в пещерата. — Тя неохотно се освободи от обятията на Тео и пристъпи към Джейси и Ливия, но той тутакси застана зад гърба й.

— По-късно ще поговориш с Джейси — решително се намеси. — Сега трябва да се стоплиш.

— Няма да отнеме много време. — Джейси седеше на един голям камък, а Ливия се бе свила в скута й. Двете бяха загърнати с пухенката на Ани. Ани погледна към момиченцето. — Лив, боя се, че може да сгреша нещо, затова е най-добре ти да го кажеш на мама.

Джейси не бе чула дъщеря си да говори и видимо се смути.

Ливия извърна лице към гърдите на майка си.

— Всичко е наред — окуражи я Ани. — Можеш да й кажеш.

Но дали щеше да го направи? Сега, след като вече бяха извън пещерата, дали момиченцето нямаше пак да откаже да говори? Ани се уви по-плътно в якето на Тео и зачака с надежда и молитва.

Най-сетне се чу приглушеният детски глас, тъй като Ливия бе свряла глава до гърдите на майка си.

— Бях изплашена.

Джейси изумено ахна. Обхвана с длани личицето на дъщеря си и я застави да вдигне глава. Взря се с удивление в очите й.

— Лив…

— Защото Ани и Тео се скараха — продължи Ливия. — И аз се изплаших.

Тео изруга прочувствено, макар и шепнешком.

— Господи… — Джейси едва не задуши Ливия в прегръдката си.

Очите на Джейси блестяха от сълзи на радост и Ани заподозря, че е прекалено зашеметена от чудото да чуе гласа на дъщеря си и не бе обърнала внимание на смисъла на казаното от нея. Ала точно в този момент, когато емоциите бяха толкова силни, бе време да се разчопли коричката върху гноясалата рана на миналото, за да се излекува завинаги.

Ани черпеше смелост от топлото силно тяло на Тео, което чувстваше зад гърба си.

— Ти може и да не го знаеш, Джейси, но кавгите на възрастните напомнят на Ливия за случилото се между теб и баща й.

Радостната усмивка на Джейси помръкна. Устните й се свиха болезнено, но Ани не се отказа.

— Когато ни е чула да спорим двамата с Тео, тя се е изплашила, че аз може би ще се опитам да го застрелям, затова се е скрила в пещерата.

— Ливия, Ани никога не би направила това! — пламенно възкликна Тео.

Джейси закри с длан ушите на дъщеря си, подсказвайки с този безмълвен жест, че е по-добре дъщеря й да не слуша разправиите на възрастните. Стиснатите й устни бяха знак, че благодарността й към Ани избледняваше.

— Не бива да говорим за това.

— Ливия има нужда да говори — настоя меко Ани.

— Послушай Ани — заяви Тео с неочаквана убеденост. — Тя разбира някои неща.

Ливия кимна машинално. Тео стисна раменете на Ани. Този израз на подкрепата му й придаде допълнителна смелост.

— Ливия, Немирка и аз си поговорихме за това, как баща й я изплашил — поде Ани — и как ти неволно си го застреляла. — Студът толкова бе сковал мозъка й, че забрави за всякаква предпазливост. — Може би Ливия малко се е зарадвала, че ти си застреляла баща й, знам, че Немирка е доволна, и Ливия има нужда да поговори с теб и за това.

— Немирка? — учуди се Джейси.

— Немирка също е дете — обясни Ани — и разбира много неща за Ливия, които убягват на възрастните.

Джейси беше по-скоро озадачена, отколкото ядосана. Тя се вгледа изпитателно в лицето на дъщеря си, опитвайки се безуспешно да отгатне мислите на детето. Нейната безпомощност напомни на Ани, че Джейси бе също толкова травмирана, колкото и Ливия.

Тъй като не разполагаха с опитен психиатър, пропадналата актриса, обучавала се в театралните школи да разбира психологията на индивида, трябваше да свърши работа. Ани се облегна леко на гърдите на Тео, не за опора, а за успокоение.

— Немирка също би искала да разбере някои неща — додаде. — Може би утре всички ще се съберем и ще поговорим за това, което се е случило. — Ани си спомни, че дните й на Перегрин бяха преброени.

— Да, искам да видя Немирка! — За разлика от майка си, Ливия прие с възторг предложението на Ани.

— Страхотна идея — присъедини се Тео. — Сега мисля, че е крайно време всички да се стоплим.

Ливия се бе възстановила много по-бързо от възрастните и се изхлузи от скута на майка си.

— Ще ми покажеш ли раковините, които си намерил за моята къщичка за феите? — попита тя Тео.

— Аха. Но първо трябва да се погрижа за Ани. — Той кимна към върха на скалата. — Искаш ли да те нося на конче?

Накрая Ливия се полюшваше доволно върху раменете на Тео, докато всички се катереха по стъпалата към Харп Хаус.

 

 

Когато се върнаха във вилата, Тео напълни ваната, която вече не беше нейна, и я остави сама. Цялата беше в рани и драскотини и потръпна, когато се отпусна във водата, но когато излезе и се уви в халата, вече се бе стоплила. Тео също се бе преоблякъл в сухи дрехи — дънки, скъсани на коляното, и черна тениска с дълги ръкави, която бе спрял да носи, защото, след като Джейси я изпра в пералнята, се бе свила и очертаваше всеки мускул на гърдите му, което го дразнеше, но на Ани много й харесваше. Тео старателно почисти и сложи лепенки върху всичките й рани с ловки движения на професионалист, в които нямаше и намек за интимност. Само за един ден толкова много неща се бяха променили. Тя бе изгубила вилата, бе обвинила невинна жена във вероломно предателство, бе открила корените си и бе спасила едно дете. А за капак на всичко, бе осъзнала колко силно обича този мъж, който никога нямаше да бъде неин.

Тео правеше сандвичи със сирене. Докато слагаше голям резен краве масло в нагорещения тиган, часовникът в главата на Ани, отмерващ малкото им останало време заедно, неумолимо тиктакаше.

— Обадих се на Елиот — рече той. — Веднага щом узнах как са те подмамили да напуснеш острова.

Тя пристегна колана на халата.

— Нека отгатна. Синтия вече е знаела, благодарение на Лиза Маккинли, и двамата с Елиот са отпразнували събитието с коктейли.

— За едното позна. Но за другото, не. Лиза наистина се е обадила, но не е имало празненство.

— Наистина ли? Изненадана съм, че Синтия вече не чертае планове за превръщането на вилата в копие на Стоунхендж.

— Възнамерявах да го накарам да промени условията по договора за собственост. Да го заплаша. Да го принудя да ти остави вилата, докогато ти желаеш. Но се оказа, че Елиот е направил промени, за които никой от нас не е подозирал.

— Какви промени?

— Вилата няма да се върне на семейството. — Тео заряза сандвичите и я погледна. — Става собственост на специален фонд за остров Перегрин.

Тя го зяпна глупаво.

— Не разбирам.

Тео отново се извърна към тигана и с рязко движение метна сандвичите в цвъртящото масло.

— В крайна сметка ти губиш вилата и не можеш да си представиш колко съжалявам за това.

— Но защо Елиот е променил договора?

— Не разбрах подробности, Синтия беше в стаята, но той не е много очарован от това, в което тя е превърнала Харп Хаус. Предполагам, че е искал да се застрахова, че вилата ще остане в първоначалния си вид, и вместо да се разправя с нея, просто се е срещнал зад гърба й с адвокат, който е оформил документите.

Главата на Ани се замая от рояка мисли.

— Марая никога не го е споменавала.

— Тя не е знаела. Очевидно никой не е знаел, освен попечителите на фонда.

Отвън се разнесе шум от приближаващ автомобил. Той й подаде шпатулата.

— Наглеждай сандвичите.

Тео се отправи към вратата, а Ани се опита да подреди парченцата от пъзела в главата си, ала мислите й бяха прекъснати от непознат мъжки глас, долетял откъм входната врата. Миг по-късно Тео надникна в кухнята.

— Трябва да вървя. Отново спешен случай. Вече няма защо да се тревожиш, че някой може да нахлуе в къщата, но заключи всички врати.

След като той тръгна, младата жена взе един от сандвичите и седна до масата. Препеченият хляб със сирене чедър, подправено с любимата й едрозърнеста горчица, ухаеше апетитно, ала тя бе прекалено уморена, за да яде или да мисли. Трябваше да поспи.

На следващата сутрин се събуди със свежа глава и ясни мисли. Взе събърбана на Джейси и подкара към града. Съдейки по няколкото мръсни пикапа, паркирани пред дома на Барбара Роуз, както всеки понеделник, имаше сбирка на кръжока по плетене. Снощи Ани не можа да заспи веднага и имаше достатъчно време за мислене, затова сега влезе направо, без да си дава труд да звъни.

Всекидневната бе задръстена от мека мебел и всевъзможни джунджурийки. По стените висяха любителски морски пейзажи с лодки и шамандури, наред с десетина порцеланови чинии с жизнерадостни цветни мотиви. Върху всички шкафове и лавици бяха подредени семейни снимки: Лиза, духаща свещички за рождения си ден, Лиза и брат й, отварящи коледните си подаръци. Колекцията се допълваше с още по-многобройни фотографии на внуците на семейство Роуз.

Барбара заемаше почетното място, разположена в люлеещ се стол в кафяво и златисто. Джуди и Луиз Нелсън седяха на дивана. Наоми, която би трябвало да е излязла с лодката си в морето, се бе настанила на малкия диван. Мари, с обичайното си вкиснато изражение, заемаше креслото срещу Тилди, която бе сменила елегантния си тоалет с безформен анцуг. Нито една от жените не плетеше.

При появата на Ани Барбара толкова рязко скочи от мястото си, че люлеещият се стол се удари в стената и една порцеланова чиния, изографисана с две кутрета порода „Голдън ретрийвър“, възмутено издрънча.

— Ани! Каква изненада. Предполагам, че си чула за Филис Бейкли.

— Не, не съм чула нищо.

— Миналата нощ е получила удар — обясни Тилди. — Съпругът й Бен я откара на сушата, а Тео ги придружи.

Това обясняваше защо Тео не се бе върнал във вилата. Но Ани не бе пристигнала в града, за да търси Тео. Бавно обходи с поглед жените една по една и накрая изтърси въпроса, който бе дошла да зададе:

— Коя от вас се опита да ме застреля?