Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (23)

23

За огромно облекчение на Ани, Ливия не потъна отново в мълчание, а бъбреше щастливо, докато й показваше костенурката, която бе измайсторила от пластилин.

— Не знам какво да й кажа — прошепна Джейси, загледана в дъщеря си. — Аз съм нейна майка, но не знам как да говоря с нея.

— Ще донеса Немирка — предложи Ани.

Младата жена извади куклата от раницата, благодарна за възможността да се отвлече от тягостните мисли. Горещо се надяваше, че Немирка ще подхване разговора, който Джейси имаше нужда да проведе. Тя се настани на стола срещу Джейси и Ливия и постави куклата на масата.

— Ти си красивата майка на Ливия — заговори Немирка на Джейси. — Аз съм Немирка, известна още като Дженевиев Аделаида Джоузефин Браун.

— Ъ… Здравей — малко смутено отвърна Джейси.

— Сега ще ти разкажа за себе си. — Немирка се зае да изброява успехите си, обяви се за талантлива певица, танцьорка, актриса, умела бояджийка и автомобилна състезателка. — Освен това мога да ловя светулки и много широко да отварям уста.

Ливия се изкиска, когато куклата демонстрира последния си талант, и Джейси започна да се отпуска. Немирка продължи да бъбри, сетне решително тръсна вълнените си къдрици и заяви:

— Аз, Немирка, обичам освободените тайни, защото те ми помагат да говоря за лоши неща. Например за ужасиите, които са се случили на теб, Ливия, и на твоята майка. Но… Твоята майка не знае какво означава освободена тайна.

Както Ани се надяваше, Ливия започна да обяснява:

— Освободена тайна е, когато разкажеш на някого нещо, но после той няма да ти се разсърди.

Немирка се наведе към Джейси и с театрален шепот изрече:

— Двете с Ливия много искаме да ни кажеш една своя освободена тайна. Искаме да чуем всичко за онази ужасна, отвратителна, кошмарна нощ, когато ти стреля в бащата на Ливия и той умря. И понеже това е освободена тайна, никой няма да ти се разсърди.

Джейси се извърна.

— Всичко е наред, мамо — заговори Ливия като възрастна жена, успокояваща детето си. — Никой няма да узнае освободената ти тайна.

Джейси прегърна дъщеря си, в очите й блестяха сълзи.

— О, Лив… — Застави се да се овладее. Отначало нерешително, после все по-смело, тя разказа за Нед Грейсън и пиянството му. Използвайки простичък език, който едно четиригодишно дете можеше да разбере, тя обясни как алкохолът го е карал да буйства и да проявява насилие.

Ливия съсредоточено слушаше. Джейси, изплашена от въздействието, което биха могли да имат думите й, от време на време се спираше, за да я попита дали разбира, но Ливия изглеждаше по-скоро любопитна, отколкото измъчена. Когато Джейси приключи разказа си, тя вече седеше в скута на майка си. След като подаде на Джейси буза за целувка, заяви, че е гладна, и попита какво има за обяд.

— Първо ми обещайте, че ще разговаряте за случилото се винаги когато имате нужда — рече Немирка назидателно. — Обещавате ли?

— Обещаваме — сериозно отвърна момиченцето.

Немирка завря глава в лицето на Джейси, която се засмя.

— Обещавам.

— Отлично! — възкликна Немирка. — Моята работа приключи.

След обяда Ливия пожела да покара тротинетката си на предната веранда. Ани и Джейси също излязоха и приседнаха на най-горното стъпало.

— Трябваше от самото начало да говоря с нея — промълви Джейси, докато тротинетката подскачаше върху дъските, а момиченцето се опитваше да запази равновесие. — Но тя беше толкова малка. Надявах се, че ще забрави. Много глупаво от моя страна. Ти веднага разбра какво й е нужно.

— Не веднага. Доста се порових из статиите. А и отстрани е по-лесно да си обективен.

— Не е много добро извинение за мен, но благодаря.

— Аз съм тази, която трябва да благодари — възрази Ани. — Ливия ми помогна да разбера какво искам да правя с живота си. — Джейси наклони любопитно глава и Ани й разказа за това, което не бе споделила още с никого. — Ще започна обучение за игрови терапевт, ще използвам куклите, за да помагам на деца, получили душевна травма.

— Ани, това е прекрасно! Идеално е за теб!

— Мислиш ли? Говорих по телефона с неколцина терапевти и ми се струва, че мога да постигна нещо. — Ани чувстваше, че най-сетне е открила своето призвание, което подхождаше на душевността й много повече, отколкото актьорската професия. Щеше да се наложи да се върне в училище, нещо, което засега не можеше да си позволи, но имаше отлична диплома от колежа, а опитът й от работата й с деца може би щеше да й помогне да получи стипендия. Ако не, щеше да вземе студентски заем. По един или друг начин, смяташе да постигне целта си и да успее на новото поприще.

— Толкова много ти се възхищавам — промълви Джейси замечтано. — Аз прекалено дълго живях затворена в черупката си, също като Ливия. Самосъжалявах се, фантазирах за Тео, вместо да живея живота си.

Ани напълно я разбираше, тя самата го бе преживяла.

— Ако не беше дошла тук… — Джейси тръсна глава, сякаш искаше да се освободи от паяжина. — Нямам предвид само Ливия, а начина, по който съумя да поемеш контрола над живота си. Аз искам да започна отначало и най-после възнамерявам да направя нещо по въпроса.

Ани отлично разбираше и това.

— Какво ще правиш с вилата? — попита Джейси.

Ани не искаше да разказва за заговора на бабите, нито да признава любовта си към Тео.

— Веднага ще се изнеса и ще напусна острова следващата седмица, когато дойде фериботът. — Замълча за миг. — Нещата между мен и Тео… станаха прекалено сложни. Трябва да сложа край.

— О, Ани, съжалявам. — В гласа й нямаше и сянка злорадство, само искрена загриженост. Тя беше съвсем честна, когато сподели, че Тео е просто една фантазия, нямаща нищо общо с реалността. — Надявах се, че няма да си заминеш толкова скоро. Знаеш колко много ще ми липсваш.

Ани импулсивно я прегърна.

— На мен също.

Джейси остана спокойна, когато Ани й каза, че се нуждае от място, където да остане, докато пристигне фериботът.

— Не искам постоянно да се натъквам на Тео във вилата. Имам нужда… да остана сама.

Смяташе да говори с Барбара за някакво временно жилище. Би могла да поиска и златен еднорог и бабите злодейки щяха да намерят начин да й го доставят. Бяха готови на всичко, за да купят мълчанието й.

Но се оказа, че не се нуждае от услугите на Барбара. Само с едно-единствено телефонно обаждане Джейси й намери дом.

 

 

„Талисман на късмета“, лодката за лов на омари на Лес Чилдърс, временно бе закотвена край рибния пазар на пристана, докато собственикът й чакаше да му доставят някаква важна част за двигателя. Тази драгоценна джаджа щеше да пристигне след седмица със същия ферибот, който щеше да отведе Ани на сушата. Лес грижливо поддържаше „Талисман на късмета“, но въпреки това лодката цялата бе просмукана с миризмата на стръв за омари, въжета и дизелово гориво. Но на Ани не й пукаше. Плавателният съд разполагаше с малък камбуз с микровълнова печка и дори миниатюрна душкабина. Каютата бе суха, а радиаторът осигуряваше, макар и оскъдна топлина, но най-важното — нямаше да вижда Тео. В случай че вчера не се бе изразила достатъчно ясно, тя му бе оставила бележка във вилата.

Скъпи Тео,

За няколко дни се преместих в града, за да свикна (освен с всичко останало) с потискащата (уви, уви!) необходимост да се лиша от фантастичния секс с теб. Не се съмнявам, че ако си наумиш, ще ме откриеш, но аз трябва да свърша малко работа, преди да замина, затова те моля да ме оставиш на спокойствие. Бъди приятелче, става ли? Сама ще се разбера с Вещиците от остров Перегрин, затова стой по-далеч от тях.

А.

Бележката бе написана с безгрижен тон, както искаше. Нямаше нищо сълзливо-сантиментално в нея, нищо, което да го накара да заподозре колко дълго време й бе отнела, за да я съчини. С нищо не подсказваше колко силно се бе влюбила в него. Щеше да му изпрати по имейла целувки за последно сбогом, когато пристигне в града. Направо няма да повярваш, но срещнах най-изумителния мъж. Дрън… дрън… дрън… и прочее. Завесата пада. Няма никакъв бис.

Преживените емоции, скърцането на въжетата, завързани за стълбовете на пристана, и непривичното поклащане на лодката й попречиха веднага да заспи. Ани съжаляваше, че бе оставила куклите при Джейси в Харп Хаус. Щеше да се чувства много по-спокойна, ако бяха при нея.

През нощта одеялата се бяха свлекли на пода и тя се събуди на разсъмване, трепереща от студ. Надигна се от койката и пъхна крака в маратонките. След като се уви плътно в алената пелерина на Марая, младата жена се изкачи до лоцманската кабина и излезе на палубата.

Прасковени и бледолилави ивици браздяха небето над перленосивото море. Вълните се удряха в корпуса на лодката, а вятърът подхвана полите на пелерината, опитвайки се да ги превърне в крила. Тя зърна някакъв предмет на кърмата, който не бе забелязала предишната вечер. Жълта пластмасова кошница за пикник. Отметна къдриците от лицето си и се приближи, за да я разгледа отблизо.

В кошницата имаше бутилка с портокалов сок, две твърдо сварени яйца, резен все още топъл кекс, ухаещ на канела, и старомоден червен термос. Ани тутакси се досети, че това е подкуп. Бабите се опитваха да купят мълчанието й с храна.

Развинти капачката на термоса и от гърлото излезе пара. Прясно свареното кафе беше силно и великолепно на вкус. Докато отпиваше, си спомни с тъга за Ханибал. Свикнала беше да пие сутрешното си кафе с котарака, сгушен в скута й. Беше свикнала с Тео…

Престани!

Остана на кърмата, наблюдавайки как рибарите в оранжеви и жълти якета се готвят да излязат в морето. Дългите морски водорасли, с които бяха обрасли подпорните колони на пристана, се носеха във водата като коси на русалка. Две морски патици плуваха към пристанището. Небето просветля, окъпано в лазурносиня светлина, и островът, който толкова ненавиждаше, се превърна в прекрасно кътче.

 

 

„Талисман на късмета“ бе закотвена близо до рибния пазар, но Тео зърна Ани, застанала в самия край на товарния пристан, загърната в алената пелерина, взряна в безбрежната морска шир като капитанска вдовица, очакваща мъртвият й съпруг да се завърне. Целият вчерашен ден я бе оставил на спокойствие и това беше повече от достатъчно.

Тя можеше да остане в Харп Хаус. Или във вилата — островните вещици не смееха да я приближат на километър. Но не. Въпреки цялата си доброта и мекосърдечие, Ани притежаваше дяволски инат. Можеше да избере каквото си ще, но тя бе избрала лодката на Лес Чилдърс, за да се махне по-далеч от него!

Той закрачи покрай пристанището. Една безумна част в него се наслаждаваше на гнева, бушуващ в гърдите му. За пръв път в живота си можеше да излее цялата си ярост върху една жена и да е сигурен, че тя няма да се разтрепери безпомощно, обляна в сълзи. Естествено, изпитваше облекчение, че нещата помежду им не се усложниха, но това беше по-скоро инстинктивна реакция, нямаща нищо общо с истинските му чувства. Срокът на годност на връзката им не бе изтекъл, както се бе изразила тя. Подобна близост не можеше да изчезне просто така. Тя бе пределно ясна, че отношенията помежду им не бяха сериозна любовна връзка, тогава какъв бе проблемът? Той бе разбрал, че тя искаше семейство — браво на нея! — но какво общо имаше това с тях? Рано или късно, щеше да се наложи да прекратят разюзданите си сексуални игри, но след като едва ли щеше да намери бащата на своите деца на острова, нямаше смисъл да слагат край на нещо, което означаваше толкова много и за двамата.

Или може би само за него. Той винаги е бил сдържан и затворен, но не и с Ани. Тео никога нямаше представа какво, дявол да го вземе, ще й хрумне да каже или направи. Знаеше единствено, че е корава, а не крехка и беззащитна, че с нея не се налага да внимава за всяка своя дума или да се преструва на такъв, какъвто не беше. Когато беше с нея, той се чувстваше, сякаш… най-сетне бе намерил себе си.

Тя не носеше шапка и както обикновено, къдриците й се пилееха във всички посоки.

— Наслаждаваш се на новия си дом? — хвърли се той в атака, заядлив и преливащ от сарказъм.

Ани не го бе чула да се приближава и стреснато подскочи. Добре. После тя се намръщи, явно не изгаряше от щастие да го види. Това го засегна толкова силно, че се изпълни с желание да й причини болка.

— Как е животът на лодка за лов на омари? — попита Тео с подчертано ехидство. — Дяволски уютен, мога да се обзаложа.

— Гледките са страхотни.

Нямаше да й позволи да му натрие носа.

— Всички на острова знаят, че живееш на лодката на Лес. Явно си решила най-безропотно да се откажеш от вилата и великодушно да я подариш на онези старици. Обзалагам се, че подскачат от щастие и радостно потриват ръце.

Тя вирна надменно малкото си носле.

— Ако си дошъл да ми крещиш, по-добре си върви. Всъщност дори и да не си дошъл тук да ми крещиш, пак си върви. Казах ти, че имам работа, и няма да се разсейвам с твоето — тя тръсна глава, сякаш отпъждаше досадна муха — абсурдно великолепие. Винаги ли изглеждаш като слязъл от корицата на евтин роман?

Той нямаше представа какви ги дрънкаше Ани, но думите й прозвучаха като обида. Тео с усилие сдържа желанието си да зарови пръсти в оплетените й къдрици.

— Напредваш ли в търсенето на любовта на живота си? — попита с вече усъвършенстваната си презрителна насмешка.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Младият мъж искаше да я вдигне на ръце и да я отнесе във вилата, където й беше мястото. Където и на двамата им беше мястото.

— Причината, поради която ме заряза, забрави ли? За да бъдеш свободна да намериш някой, за когото да се омъжиш. Лес Чилдърс е ерген. И какво, като е на седемдесет? Собственик е на лодка с доходен бизнес. Защо не му се обадиш?

Тя въздъхна, сякаш той наистина не беше нищо повече от досадна муха.

— О, Тео… Не бъди кретен.

Той наистина се държеше като кретен, но вече беше набрал скорост и не можеше да се спре.

— Предполагам, че двамата с теб имаме различни представи за приятелството. В моя свят приятелите не си избират някой ден, за да заявят, че отношенията им приключват.

Ани мушна ръце под гънките на пелерината.

— Приятели, които са допуснали грешката да спят заедно, го правят.

Това не беше грешка. Поне не и за него. Тео пъхна палец в джоба на дънките.

— Ти излишно усложняваш всичко.

Тя зарея поглед към океана, сетне отново го насочи към него.

— Опитвам се да се разделим без грозни разправии…

— Тогава престани! — възкликна той. — Обясни ми защо, ей така изневиделица, реши да скъсаш с мен. Искам да го чуя. Хайде, давай. Да се разделим по грозния начин.

И тя го направи. По начин, който би трябвало да очаква. Каза му истината.

— Тео, желая ти всичко най-добро, но… имам нужда от любов, а… с теб това е невъзможно.

Защо не, по дяволите? За един ужасен миг му се стори, че е изрекъл думите на глас. Погледът й бе твърд. Решителен. Докосна ръката му и додаде с доброжелателност, от която му идеше да заскърца със зъби:

— Ти носиш на плещите си прекалено голям товар.

Не биваше да я предизвиква да го каже. Би трябвало да знае — знаеше. Кимна кратко.

— Разбрах.

Това бе всичко, което искаше да чуе. Истината.

Тръгна си и я заряза на пристана. Когато се върна у дома, оседла Танцьора и препусна в бесен галоп. След това остана дълго в конюшнята, попи потта на коня, вчеса гривата му, изчисти трънчетата, забили се в копитата. Дълго време бе живял с усещането за леда, сковал го отвътре, но Ани бе променила всичко. Тя беше негова любовница, негова опора и психиатър. Тя го бе накарала да погледне по друг начин на неспособността му да направи Кенли щастлива — на Рийган, която се бе самоубила, за да го освободи. Някак си Ани бе успяла да пробие стената на отчуждението, да прогони мрака, вселил се в душата му.

Ръцете му застинаха между плешките върху гърба на коня. Той стоеше, потънал в мисли, прехвърляйки в ума си преживяното през последните шест седмици. Гласът на Ливия го изтръгна от унеса.

— Тео!

Младият мъж излезе от конюшнята. Ливия се отскубна от прегръдката на майка си и изтича към него. Когато се хвърли върху краката му, той изпита непреодолимото желание да я вдигне на ръце и да я притисне в обятията си. Така и направи.

Ала на нея такива не й минаваха. Опря длани върху гърдите му, отдръпна се назад и го погледна сърдито.

— Къщичката за феите не се е променила!

Най-после една грешка, която можеше да поправи.

— Защото преди това искам да ти покажа едно съкровище.

— Съкровище?

Тео бе казал първото, което му хрумна, но в същия миг осъзна точно какво трябваше да бъде това съкровище.

— Морски скъпоценни камъни.

— Морски скъпоценни камъни? — изумено се ококори Ливия.

— Стой тук. — Тео се качи горе в някогашната си спалня.

Големият буркан, в който Рийган пазеше колекцията си от изгладени от вълните цветни стъкълца, беше тикнат в дъното на шкафа. Преди години го бе набутал там, защото, подобно на толкова много други предмети в тази къща, събуждаше болезнени спомени. Но когато го измъкна и го отнесе долу, за пръв път през този ден мрачното му настроение малко се разсея. Добрата и щедра Рийган, която съжителстваше с тъмната страна на душата й, щеше с радост да подари скъпоценните си морски съкровища на Ливия — дар от едно малко момиченце за друго.

Докато слизаше по стълбата, по която сестра му тичешком се качваше и слизаше по десет пъти на ден, нещо го докосна. Нещо топло. Невидимо. Тео застина и затвори очи, стиснал студения стъклен буркан между пръстите си. Лицето на сестра му изведнъж с необичайна яркост оживя в съзнанието му.

Рийган му се усмихна. Усмивка, която казваше: Бъди щастлив.

 

 

Джейси остави Ливия с Тео и те се заеха да украсяват къщичката за феи с цветните стъкълца. Двамата оживено разговаряха, макар че повече бъбреше Ливия. Сякаш всички думи, които се бяха насъбрали в главата й, искаха да се излеят на воля. Тео беше удивен колко наблюдателно е малкото момиченце и колко много разбираше.

— Аз ти казах моята освободена тайна. — Тя притисна последното стъкълце към мъха на новия покрив на къщичката. — Сега е твой ред да ми кажеш твоята.

 

 

С настъпването на вечерта Тео се върна в своята кула — самотният принц, очакващ своята принцеса да го освободи. Ти носиш на плещите си прекалено голям товар.

Опита се да пише, но вместо това седеше, втренчил невиждащ взор в пространството, и мислеше за Ани. Не му се искаше да се потапя в мрачните глъбини на извратеното съзнание на Куентин Пиърс, а и повече не можеше да отрича истината. Злите духове, подклаждащи въображението му, бяха отлетели ведно с писателската му кариера.

Тео затвори файла и се облегна назад в стола зад бюрото. Погледът му се спря върху рисунката, която бе задигнал от Ани. Прилежното хлапе с разрошената коса и обсипания с лунички нос.

Ръцете му се протегнаха към клавиатурата. Създаде нов файл. За миг застина, а сетне започна да пише. Думите се изливаха като пълноводна река, сякаш в душата му се бе скъсал бентът, възпирал ги прекалено дълго.

Диги Суифт живееше в голям апартамент с изглед към Сентръл Парк. Диги беше алергичен и когато въздухът бе наситен с прекалено много цветен прашец, а той забравеше инхалатора си, започваше да се задушава. Тогава Фран, която се грижеше за него, докато родителите му бяха на работа, го прибираше от парка. Той и без това се отличаваше от всички. Беше най-дребният ученик в седми клас. Защо трябваше да има и алергия?

Фран казваше, че е по-добре да си умен, отколкото силен, но Диги не й вярваше. Мислеше, че е много по-добре да си силен.

Един ден, когато Фран го накара да се прибере от парка, му се случи нещо странно. Диги отиде в стаята си, за да поиграе на любимата си видеоигра, но когато докосна конзолата, нагоре по ръката му премина електрически ток, разпростря се по гърдите и краката му и в следващия миг го погълна мрак…

Настъпи нощта, а Тео продължаваше да пише.

 

 

Всяка сутрин, когато се събудеше, Ани намираше поредния подкуп върху палубата на „Талисман на късмета“. Мъфини, омлет, домашно приготвена гранола^[1], която не бе тричава, но това бяха само жертвени дарове, породени от вината, умоляващи за мълчанието й, а в случая с прясно изцедения портокалов сок — истинска саможертва.

Не всички дарове бяха храна. Имаше флакон ароматен лосион, сетне се появи и нов суитшърт с логото на остров Перегрин и с картонче с цената, право от магазина за подаръци на Тилди. Понякога зърваше и приносителите на дарове — Наоми, донесла купа с гъста яхния от миди, сланина и зеленчуци, госпожа Нелсън, оставила ароматния лосион. Дори Мари се появи с цяла тавичка плодова пита с лимонов крем.

На лодката мобилният й телефон имаше обхват и Ани започна да звъни на бившите си клиенти, чиито кучета наглеждаше. Обади се на стария си шеф, собственика на „Кафе, кафе“, с молба да я върне на работа и да й позволи да спи на дивана в склада, докато започне другата й работа и се премести в жилището на клиента, за чийто домашен любимец щеше да се грижи. Ала все още й оставаше прекалено много свободно време, а мъчителната тъга не я напускаше.

Тео й беше бесен и повече не се върна. Болката от загубата му приличаше на кръжащ лешояд, отказващ да отлети. Болка, която за сетен път си напомни Ани, изпитваше единствено тя.

Много мисли за Нивън Гар, но не можеше да понесе още едно отхвърляне. Искаше да открие близките му, но смяташе да изчака, докато напусне острова и малко се притъпи болката от раздялата с Тео.

Две млади жени спряха до лодката, любопитни да узнаят защо е напуснала вилата. Явно слуховете за смяната на собственика на Мунрейкър Котидж още не бяха плъзнали. Тя смотолеви нещо, че се налага да бъде по-близо до града, и изглежда, обяснението й ги задоволи.

На четвъртата сутрин от преместването й на лодката Лиза скочи на борда и я сграбчи в бурна прегръдка. Тъй като младата жена винаги се бе държала хладно, Ани се учуди на тази възторженост. Разбра причината чак след като Лиза я пусна.

— Не мога да повярвам, че си накарала Ливия да проговори. Видях я днес. Това е истинско чудо.

— Заслугата не е само моя — промърмори Ани, но Лиза отново пламенно я прегърна и й заяви, че е променила живота на Джейси.

Лиза не беше единствената й посетителка. Ани беше в каютата и переше бельото си, когато чу стъпки по палубата.

— Ани?

Беше Барбара. Ани метна мокрия сутиен върху пожарогасителя, за да се суши, грабна пухенката и излезе на палубата.

Барбара стоеше в лоцманската кабина и държеше в ръце домашно изпечен сладък хляб, увит в целофан. Бухналата й руса коса висеше унило покрай лицето, а единствената следа от обичайния й грим беше небрежно мацнатото кървавочервено червило, което само подчертаваше бръчките около устата й. Тя остави хляба до сонара^[2].

— Изминаха шест дни. Не сте се обадили в полицията. Нито ти, нито Тео. Не сте казали на никого.

— Засега — отвърна Ани.

— Ние се опитваме да поправим стореното. Искам да го знаеш. — Беше по-скоро молба, отколкото заявление.

— Браво на вас.

Барбара подръпна гайката на едно от копчетата на палтото си.

— Двете с Наоми ходихме в четвъртък на сушата и разговаряхме с адвокат. Той подготвя документ, с който вилата завинаги става твоя собственост. — Барбара отмести поглед покрай Ани към рибния пазар, неспособна да я погледне в очите. — Единствената ни молба е да не казваш на никого.

Ани си заповяда да не се размеква и си придаде студено и строго изражение.

— Вие нямате право да ме молите за нищо.

— Знам, но… — Очите на възрастната жена бяха зачервени. — Повечето от нас са родени тук. През годините сме имали разногласия и не всички ни харесват, но… хората ни уважават. А това е много ценно.

— Не е толкова ценно, щом с лека ръка сте решили да рискувате да го изгубите. А сега всички вие искате ние с Тео да си мълчим, за да си върна обратно моята вила.

Лицето на Барбара доби пепеляв оттенък, още повече подчертан от размазаното кървавочервено червило върху устните й.

— Не. При всички случаи ще ти върнем вилата. Само те молим да…

— Да се държа по-добре, отколкото вие с мен.

Раменете на Барбара увиснаха.

— Имаш право. По-добре, отколкото всички ние с теб.

Ани повече не можеше да се прави на безмилостна съдница. Беше взела решението си в мига, в който двете малки червенокоси момиченца нахлуха във всекидневната на баба си и се хвърлиха в прегръдките й.

— Обадете се на адвоката — рече тя. — Вилата е ваша.

Барбара я зяпна сащисано.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, напълно съм сериозна. — Не можеше да се върне в Мунрейкър Котидж. Нямаше смисъл да задържи вилата от злоба, напук на всички. — Вилата е част от острова, а аз — не. Ваша е. Без всякакви условия и претенции от моя страна. Правете каквото искате с нея.

— Но…

Ани не желаеше повече да слуша. Загърна се по-плътно с пелерината и скочи на кея.

Един мъж наблизо търкаше корпус на лодка. По време на прилива рибарите изтегляха лодките си на Кристмас Бийч, ремонтираха ги, после по време на отлива ги пускаха във водата. Животът на острова беше простичък — зависеше от морските течения и времето, от рибните пасажи и капризите на природата. Ани бродеше из улиците на града, чувствайки се празна и самотна, като забравения капан за лов на омари, захвърлен до затворения магазин за подаръци на Тилди, с плътно спуснати кепенци.

Мобилният телефон в джоба й иззвъня. Обаждаше се собственикът на салона за препродажба на стари вещи. Тя се облегна на избелялата табела, рекламираща рулца с омари и миди на пара, и се заслуша. Това, което мъжът й казваше, звучеше толкова невероятно, че тя го накара да го повтори два пъти.

— Вярно е — потвърди той. — Цената е безумно висока, но купувачът е някакъв ексцентрик и колекционира точно такива мебели.

— Сигурно е голям ексцентрик! — възкликна тя. — Креслото е ужасно грозно.

— За щастие, всеки има различна представа за красотата.

И като с магическа пръчка Ани се бе сдобила с достатъчно пари, за да изплати по-голяма част от дълговете си. Само с един телефонен разговор бе получила възможност за ново начало.

 

 

Фериботът щеше да пристигне следващия следобед — на четиридесет и четвъртия ден, откакто Ани бе пристигала на острова. Сутринна трябваше да отскочи до Харп Хаус, за да прибере вещите, които бе оставила при Джейси — куклите си, останалите си дрехи и шаловете на Марая. След седемте нощи, прекарани на лодката, нямаше търпение да живее на сушата. Жалко, че тази суша на първо време щеше да бъде диванът в склада на закусвалнята „Кафе, кафе“, но нямаше да е за дълго. Един от клиентите й, за чието куче се бе грижила, искаше да наглежда дома му, докато е в Европа.

Върху дъската за обяви беше залепено съобщение, че вечерта ще има градско събрание. Тъй като навярно щеше да бъде повдигнат въпросът за вилата, тя искаше да присъства, но първо трябваше да се убеди, че Тео няма да е там, затова изчака събранието да започне, преди да влезе в залата.

Лиза я забеляза и й махна към празния стол до нея. Седемте попечители на фонда на острова седяха край дълга сгъваема маса в дъното на салона. Барбара не изглеждаше по-добре от последната им среща: русите й коси все още висяха унило, а по лицето й нямаше и следа от грим. Другите баби се бяха пръснали из помещението, някои седяха заедно, други — редом със съпрузите си. Нито една от жените не се осмели да срещне погледа на Ани.

Събранието започна: обсъждаха бюджета, ремонта на пристанището, как да се отърват от нарастващата камара стари автомобили, започващи да задръстват острова. Изказаха се предположения за необичайно топлото време и предстоящата буря. Нито думичка за вилата.

Събранието вървеше към своя край, когато Барбара се изправи.

— Преди да приключим, искам да ви съобщя една новина.

Без обичайния грим бузите й изглеждаха хлътнали и сякаш се бе смалила. Опря се на сгъваемата маса, като че ли се нуждаеше от опора.

— Знам, че всички ще се зарадвате да узнаете, че… — Тя се прокашля. — Ани Хюит дарява Мунрейкър Котидж на острова.

Цялата зала възбудено зажужа. Столовете заскърцаха и всички се обърнаха, за да погледнат Ани.

— Ани, вярно ли е? — удиви се Лиза.

— Не си ми споменала нищо за това — обади се съпругът на Барбара от първия ред.

— Ние самите току-що го научихме, Букър — осведоми го един от попечителите в противоположния край на масата.

Барбара изчака съгражданите й да се успокоят, преди да продължи:

— Благодарение на щедростта на Ани ще можем да превърнем вилата в нашето ново училище.

Отново се надигна вълнение, съпроводено от ръкопляскания и възторжено подсвиркване. Един мъж, когото Ани не познаваше, се протегна и я тупна по рамото.

— През лятото ще можем да даваме вилата под наем и с получените средства ще попълним училищния бюджет — добави Барбара.

Лиза сграбчи ръката на Ани.

— О, Ани… Ще бъде прекрасно за децата!

Вместо да стане по-уверена, Барбара сякаш се смали още повече и съвсем оклюма.

— Ние искаме нашите по-млади съграждани да знаят колко много ги обичаме. — Погледна към Лиза. — И колко силно желаем да ги задържим на острова. — Жената сведе поглед към масата и Ани бе обзета от притеснителното усещане, че всеки миг ще се разплаче, но когато Барбара вдигна глава, очите й бяха сухи. Кимна към някого в стаята. После отново кимна. Една по една бабите заговорнички станаха от местата си и застанаха до нея.

Ани се размърда неспокойно на стола. Устните на Барбара потрепериха.

— Има нещо, което ние трябва да ви кажем.