Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (22)

22

Членките на кръжока по плетене вкупом слисано ахнаха. Луиз се наведе напред, сякаш престарелите й уши не бяха чули добре. Джуди изтерзано простена, Барбара се скова, Наоми вирна войнствено брадичка, а Тилди закърши пръсти в скута. Мари се окопити първа. Устните й се стиснаха в тънка линия, а малките й очи се присвиха.

— Нямаме представа за какво говориш.

— Нима? — Ани влезе в стаята, нехаеща за калните следи, които оставяше по килима. — И защо ли не ви вярвам?

Барбара посегна към торбата с плетивото до люлеещия се стол, сетне безсилно се отпусна назад.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш. Очевидно си разстроена от всичко, което се е случило, но това не е причина…

— Разстроена не е точната дума — прекъсна я Ани.

— Ама наистина, Ани — възмутено изпухтя Тилди.

Ани рязко се извърна към Барбара, която затършува в торбата с плетивото и измъкна куките.

— Ти си един от попечителите на фонда на острова. Но има още шестима. Те знаят ли какво сте направили?

— Ние не сме направили нищо — избумтя Наоми с капитанския си глас.

Мари също грабна плетивото си.

— Нямаш право да нахлуваш тук и да сипеш подобни обвинения. Трябва да си тръгнеш.

— Точно това сте искали от самото начало — промълви Ани. — Да ме накарате да си замина. И ти също, Барбара. Преструваше се на моя приятелка, когато всички вие сте искали да се отървете от мен.

Куките на Барбара затракаха по-бързо.

— Не съм се преструвала за нищо. Наистина много те харесвам.

— Сигурно. — Ани пристъпи по-навътре в стаята, за да им даде да разберат, че няма намерение да си тръгва. Погледът й обходи бавно женските лица, търсейки слабата брънка, и я откри. — Ами внуците ти, Джуди? Като знаеш какво си направила, как ще можеш някога да погледнеш в лицето онова малко момченце, на което Тео помогна да се роди, без да си спомниш за стореното?

— Джуди, не й обръщай внимание — заповяда Тилди, но в гласа й се прокрадна нотка на отчаяние.

Ани не откъсваше поглед от червенокосата Джуди Кестър, със слънчевия характер и щедрата душа.

— А какво ще кажеш за другите си внуци? Наистина ли мислиш, че те никога няма да разберат за това? Много добър пример им даваш. Те ще научат от теб, че когато искаш да постигнеш нещо, всички средства са позволени, независимо кого ще прегазиш по пътя си.

Джуди бе създадена за смях и веселие, не за болезнени стълкновения. Тя зарови лице в шепи и избухна в сълзи. Сребърните кръстчета на ушите й подскачаха и я удряха по бузите.

Ани чу, че входната врата се отваря, но продължи атаката си:

— Ти си вярваща жена, Джуди. Как християнската ти съвест се примирява с това, което ми причини? — Огледа цялата групичка. — Ами всички вие?

— Не знам какво си мислиш, че сме направили, но… — промърмори Тилди, докато въртеше венчалната си халка. Гласът й пресекна — … грешиш.

— Всички знаем, че не греша. — Ани почувства, че Тео е застанал зад гърба й. Не можеше да го види, но знаеше, че е той.

— Не можеш да докажеш нищо — заяви не особено убедено Мари.

— Млъквай, Мари — скастри я Джуди с непривично ожесточение. — Това продължи достатъчно дълго. Прекалено дълго.

— Джуди… — В гласа на Наоми прозвуча предупредителна нотка. В същото време тя се обгърна с ръце през гърдите, сякаш я прободе силна болка.

Луиз заговори за пръв път. На осемдесет и три, тя се бе прегърбила от остеопорозата, но главата й бе високо изправена.

— Идеята беше моя. Само моя. Аз направих всичко. Те се опитват да ме защитят.

— Колко благородно — ехидно провлачи Ани.

Тео застана до Ани. Беше с размъкнати дрехи и небръснат, но излъчваше някаква властна елегантност, която накара всички да вперят погледи в него.

— Вие не сте преобърнали сама вилата с краката нагоре, госпожо Нелсън — заяви той. — И моля да ми простите, но не бихте улучили дори стената на обор.

— Ние не сме счупили нищо! — изплака Джуди. — Бяхме много внимателни.

— Джуди!

— Така е, не сме! — отбранително настоя Джуди.

Жените бяха победени и го знаеха. Ани го разбра по израженията на лицата им. Бяха сломени от съвестта на Джуди или може би от тяхната собствена. Наоми сведе глава, Барбара изтърва плетивото си, Луиз се отпусна безволно на дивана, а Тилди притисна длан към устните си. Единствено Мари беше вирнала предизвикателно брадичка, макар да осъзнаваше всеобщото им поражение.

— И истината излезе наяве — заключи Ани. — Чия беше идеята да обесите куклата ми? — Образът на Немирка, висяща от тавана, продължаваше да я преследва. Кукла или не, Немирка беше част от нея.

Джуди погледна към Тилди, която смутено потри бузата си.

— Видях го в един филм — смотолеви Тилди. — Куклата ти изобщо не пострада.

Ани усещаше допира на силното рамо на Тео до нейното.

— По-важният въпрос е… Коя от вас стреля по мен?

Когато никой не отговори, Тео насочи ледения си поглед към жената в люлеещия се стол.

— Барбара, защо ти не отговориш на въпроса?

Барбара се вкопчи в страничните облегалки.

— Разбира се, че бях аз. Мислиш ли, че щях да поверя нещо толкова отговорно на някой друг? — Погледна умоляващо Ани. — Животът ти не е бил застрашен нито за секунда. Аз съм един от най-добрите стрелци в целия североизток. Имам много медали.

— Едва ли е голяма утеха за Ани — подметна Тео язвително.

Джуди измъкна от джоба си книжна носна кърпичка.

— Ние осъзнавахме, че постъпваме нередно. Знаехме го от самото начало.

Мари изсумтя пренебрежително, сякаш не смяташе, че са направили нещо нередно, но Тилди се размърда притеснено на ръба на стола си.

— Но не можехме да гледаме със скръстени ръце как губим семействата си. Нашите деца и внуци.

— Аз не мога да живея без сина си. — Изкривените от артрита пръсти на Луиз стиснаха бастуна. — Той е всичко, което ми е останало, и ако Гейлан го убеди да заминат…

— Знам, че ти не можеш да разбереш — намеси се Наоми, — но става дума за нещо много повече, не само за нашите семейства. Отнася се за бъдещето на остров Перегрин и дали всички ние ще оцелеем.

Тео не се впечатли от прочувствените й думи.

— Я ни го обяснете. Обяснете защо кражбата на вилата на Ани е толкова важна, че няколко почтени и уважавани жени да се превърнат в изпечени престъпнички.

— Защото имат нужда от ново училище — отговори на въпроса Ани.

Тео тихо изруга.

Джуди се разплака, заровила лице в смачканата книжна кърпичка, а Барбара отвърна поглед. Несломимата капитанка на лодка Наоми взе думата:

— Нямаме пари да построим ново училище. Но без него малкото млади семейства няма да останат на острова. Не можем да го допуснем.

Барбара се опита да се овладее.

— Младите жени не бяха толкова настойчиви в желанието си да напуснат Перегрин, преди училището да изгори. Онази каравана е ужасна. Напоследък Лиза говори само как по-скоро трябва да заминат.

— И ще отведе и внуците ти — вметна Ани.

Цялата предизвикателност на Мари се стопи.

— Някой ден ще разбереш как се чувстваме.

Очите на Барбара умоляваха за разбиране.

— Имаме нужда от вилата. Няма друго по-добро място.

— Действията ни не бяха импулсивни. — Тилди заговори с някакво отчаяно въодушевление, надявайки се, че Ани ще сподели ентусиазма й. — От вилата се разкрива великолепна гледка. А през лятото лесно може да се превърне в жилище за курортисти.

— През летния сезон няма достатъчно квартири за туристите — присъедини се и Наоми. — С парите от наема ще можем да поддържаме училището през годината.

Луиз одобрително кимна.

— Ще ни останат средства и за ремонт на пътя, за да може по-лесно да се стига до вилата.

Ани не можеше да дава вилата под наем, защото договорът, който Марая бе подписала, не го позволяваше. Нищо чудно, че Елиот е бил много по-благосклонен към жителите на острова, отколкото към майка й.

— Трябваше да го направим. — В командаджийския глас на Наоми прозвучаха умолителни нотки. — Беше за добро.

— Със сигурност не е било за доброто на Ани — отсече Тео. Разтвори края на якето и опря ръка на хълбока си. — Трябва да знаете, че Ани възнамерява да уведоми полицията за деянията ви.

Джуди издуха носа си.

— Предупредих ви, че ще стане така. През цялото време ви повтарях, че ще свършим в затвора.

— Ще отречем всичко — заяви Мари. — Няма никакво доказателство.

— Не ни издавай, Ани — замоли се Тилди. — Това ще ни съсипе. Може да загубя магазина си.

— Трябваше по-рано да помислиш за това — сряза я Тео.

— Ако това се разчуе… — пророни Луиз.

— Когато се разчуе — поправи я остро Тео. — Вие сте в капан. Осъзнавате го, нали?

Мари седеше изправена, както винаги, но изпод сбръчканите й клепачи се стичаха безмълвни сълзи. Жените сякаш се смалиха по местата си, протегнаха отчаяно ръце, търсейки подкрепа една в друга, сетне заровиха лица в кърпичките. Знаеха, че са победени.

Барбара сякаш се състари пред очите на Ани.

— Ние ще оправим всичко. Моля те, Ани. Не казвай на никого. Ще оправим всичко, така че вилата ще остане за теб. Обещай да не казваш на никого.

— Тя няма да обещае нищо — оповести Тео.

Вратата се разтвори с трясък и две червенокоси малки момиченца нахлуха във всекидневната. Прекосиха я на бегом и се хвърлиха в прегръдките на баба си.

— Бабче, господин Милър се разболя и повърна в час! Беше отвратително!

— Не можа да намери кой да го замести! — въодушевено додаде по-малкото. — Затова ни пуснаха да си ходим, но мама искаше да се види с Джейси и затова дойдохме тук.

Докато Барбара ги притискаше в обятията си, Ани видя сълзите, стичащи се по напудрените й бузи. Тео също ги забеляза. Изгледа Ани смръщено и я прегърна през раменете.

— Да се махаме от тук.

 

 

Колата на Тео блокираше събърбана, спрян на алеята за коли.

— Как се досети? — попита той, докато слизаха по предните стъпала.

— Женска проницателност. След като ми каза за фонда, бях сигурна, че са те.

— Осъзнаваш, че си ги сгащила натясно, нали? Ще си върнеш вилата.

Ани унило въздъхна.

— Така изглежда.

Тео забеляза липсата й на ентусиазъм.

— Ани, не го прави.

— Да не правя какво?

— Това, за което мислиш.

— Откъде знаеш какво си мисля?

— Познавам те. Мислиш да се откажеш от вилата.

— Всъщност не се отказвам… — Тя вдигна ципа на пухенката. — По-скоро се премествам. Островът… Не е подходящ за мен.

Ти не си подходящ за мен. Аз искам всичко — всичко, което ти не си готов да ми дадеш.

— Островът е много подходящ за теб — възрази той. — Ти не само оцеля през тази зима. Ти направо разцъфтя тук.

В известен смисъл това беше вярно. Тя се замисли за детския си албум „Книга на мечтите“ и как бе пристигнала на острова, толкова слаба и съсипана. Тогава албумът й се бе сторил символ на поражението й — реално напомняне за всичко, което не бе постигнала в живота си. Но постепенно пред нея се бяха открили нови възможности, без дори тя да ги забележи. Може би театралната кариера, за която мечтаеше, така и никога нямаше да се осъществи, но благодарение на нея едно нямо малко момиченце отново бе проговорило, а това беше нещо важно и стойностно.

— Да отидем до фермата — предложи Тео. — Искам да видя новия покрив.

Ани си спомни какво се бе случило последния път, когато ходиха във фермата, но този път в главата й заговориха не предупредителните гласове на куклите й, а собственият й инстинкт за самосъхранение.

— Денят е толкова слънчев — рече тя. — По-добре да се поразходим.

Той не възрази. Двамата се спуснаха по изровената алея към пътя. Риболовните лодки в пристанището бяха излезли в морето още призори и шамандурите се поклащаха във водата като детски играчки.

— Как е жената, на която помогна? — попита Ани, за да спечели време.

— Закарахме я навреме на сушата. Предстои й рехабилитация, но ще се оправи. — Тео я подхвана за лакътя, докато я превеждаше през пътя. Чакълът хрущеше под краката им. — Преди да си тръгна, ще се погрижа някои от местните жители да изкарат курс за парамедици. Опасно е да няма медицинска помощ на острова.

— Отдавна е трябвало да го направят.

— Никой не желае да поеме отговорност, но ако се обучава цяла група, ще могат взаимно да си помагат. — Тео улови ръката й, за да й помогне да заобиколи една голяма дупка.

Тя издърпа ръката си веднага щом излязоха на равен участък. Ани се престори, че оправя ръкавицата си, а той се спря и я погледна с разтревожено изражение.

— Не разбирам. Не мога да повярвам, че мислиш да се откажеш от вилата и да заминеш.

Как умееше да я разбира толкова добре? Досега никой друг не бе успявал. Можеше отново да се захване да наглежда кучета; да се върне на старата си работа в закусвалнята „Кафе, кафе“; да изнася повече куклени представления. Но вече нямаше да ходи на прослушвания. Благодарение на Ливия пред нея се бе очертала нова посока в живота й. Всичко се бе случило толкова постепенно, че тя дори не го бе осъзнала.

— Нямам причина да оставам — рече тя.

Един сув с липсваща врата ги задмина с оглушителен рев.

— Разбира се, че има — възрази Тео. — Вилата е твоя. В момента всички онези жени нямат търпение да ти върнат Мунрейкър Котидж в замяна на мълчанието ти. Нищо не се е променило.

Всичко се бе променило. Тя обичаше с цялото си сърце този мъж. Не можеше да остане във вилата, да го вижда всеки ден, да се любят всяка нощ. Трябваше да разкъса тези окови и да замине. Но къде? Вече беше здрава, достатъчно силна, за да измисли нещо.

Двамата закрачиха към пристана. Пред тях от стълба между навесите за лодки американското знаме се развяваше на сутрешния вятър. Ани заобиколи купчината капани за лов на омари и се изкачи по рампата.

— Няма смисъл да отлагам неизбежното. От самото начало вилата беше за мен само временно убежище. Време е да се върна към истинския си живот в Манхатън.

— Но ти нямаш пукната пара — изтъкна той. — Къде ще живееш?

Най-лесният начин бързо да се сдобие с пари беше, като продаде една от скиците на Гар, но Ани не можеше да го направи. Вместо това смяташе да се обади на бившите си клиенти, чиито кучета разхождаше. Те постоянно пътуваха. И преди бе наглеждала чужди домове. Ако имаше късмет, някой от тях може би щеше да я наеме да се грижи за домашния му любимец, докато отсъства. Ако от това не излезе нищо, бившият й шеф, собственикът на „Кафе, кафе“, може би щеше да й позволи да нощува на дивана в склада. Ани се чувстваше физически и емоционално много по-силна, отколкото преди пет седмици, и щеше да се справи.

— Ще получа пари от салона за препродажба на стари вещи — осведоми го тя, — така че не съм съвсем без пукната пара. А и вече съм здрава и мога да се върна на работа.

Те заобиколиха дългата верига, закрепена към един от гранитните стълбове за акостиране. Той се наведе и взе един камък.

— Не искам да заминаваш.

— Не искаш ли? — Ани го изрече непринудено, сякаш заявлението му не означаваше нищо за нея, но вътрешно цялата се напрегна в очакване на следващите му думи.

Тео хвърли камъка във водата.

— Ако трябва да се изнесеш от вилата, докато местната мафия оправи кашата, която е забъркала, можеш да отседнеш в Харп Хаус. Цялата къща е на твое разположение. Елиот и Синтия няма да дойдат по-рано от август, а дотогава ти ще си се върнала към своя предишен живот.

Говореше Тео, закрилникът, в думите му нямаше нищо повече от обикновена загриженост, а тя трябваше да се върне в Ню Йорк, към предишния си живот. Знамето над навеса за лодки изплющя на вятъра. Тя присви очи, заслепена от слънчевите лъчи, блещукащи върху водата. Престоят й на острова през тази зима беше период на възстановяване, на преосмисляне. Сега Ани се преценяваше по-трезво, виждаше ясно къде е била и къде иска да отиде.

— В града всичко е прекалено несигурно за теб — не се отказваше Тео. — Ти трябва да останеш тук.

— Където ще можеш да ме наглеждаш и закриляш? Не мисля така.

Той пъхна ръце в джобовете на якето.

— Изрече го така, сякаш е нещо ужасно. Ние сме приятели. Ти може би си най-добрият приятел, който някога съм имал.

Тя едва не потръпна от болка, ала не можеше да му се сърди, задето не я обича. Това никога нямаше да се случи. Ако Тео отново се влюби, то няма да е в нея. Тя бе прекалено свързана с миналото му.

Трябваше незабавно да сложи край на това.

— Ние сме любовници — заговори с възможно най-спокойния си тон. — А това е много по-сложно от приятелството.

Той хвърли нов камък във водата.

— Не е задължително да е така.

— Нашата връзка винаги е имала срок на годност и мисля, че той вече изтече.

Тео изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото с разбито сърце.

— Говориш за отношенията ни като за мухлясало мляко.

Налагаше се да го направи както трябва. Да се освободи, но без да събужда и без това прекалено силното чувство за вина и отговорност у Тео.

— Едва ли може да се каже, че си мухлясал — отвърна тя. — Ти си прекрасен. Богат и умен. И секси. Споменах ли богат?

Той не се усмихна.

— Познаваш ме, Тео. Аз съм романтичка. Ако остана тук достатъчно дълго, може да се влюбя в теб. — Тя успя да се престори, че потръпва ужасено. — Помисли си колко гадно ще бъде.

— Няма да се влюбиш — заяви той с убийствена сериозност. — Познаваш ме прекалено добре.

Като че ли всичко, което й бе разказал за себе си, го правеше недостоен за любов.

Ани стисна юмруци в джобовете на пухенката. Когато това приключи, сърцето й ще бъде разбито на милион парченца, но сега трябваше да издържи. Можеше да се справи. Длъжна беше.

— Нека ти го кажа направо. Аз искам семейство. Като се мотая из острова, където не ми е мястото, и се забавлявам с теб, аз всъщност само си губя времето. Трябва да подредя живота си.

— Никога досега не си ми говорила за това. — Той изглеждаше ядосан, може би обиден, но не и неутешим.

Ани се престори на озадачена.

— И защо да го правя?

— Защото ние си споделяме един с друг.

— Точно това и правя. Споделям с теб. И нещата са съвсем ясни и прости.

Той сви рамене.

— Предполагам.

Стоманеният обръч около сърцето й се затегна още повече.

Тео прегърби зиморничаво рамене.

— Навярно се държа егоистично, като искам да останеш.

Изпитала бе достатъчно мъка и болка за един ден.

— Стана ми студено. А ти цяла нощ си бил на крак. Нуждаеш се от сън.

Той сведе поглед към пристана, сетне вдигна глава към нея.

— Благодарен съм ти за всичко, което направи за мен през тази зима.

Благодарността му беше още една рана в сърцето й. Ани се извърна към вятъра, за да прикрие треперенето в гласа си.

— И аз на теб, приятелю. — Изпъна рамене. — Пишка ми се. Ще се видим по-късно.

Заряза го на пристана и примигна, за да спре напиращите сълзи. Той толкова лесно се бе отказал от нея. Всъщност нямаше защо да се учудва. Лицемерието не му бе присъщо. Тео беше герой, а истинските герои не се преструваха, че могат да предложат това, което не бяха способни да дадат.

Ани прекоси шосето и закрачи към колата си. Трябваше да напусне острова сега. Още днес. В тази минута. Но не можеше. Не можеше да тръгне без колата си, а големият ферибот щеше да дойде след осем дни. Осем дни, през които Тео можеше да се появява във вилата, когато пожелае. Непоносимо. Налагаше се да се справи с това.

Докато пътуваше към вилата, младата жена си каза, че сърцето й ще продължи да бие, независимо дали го искаше, или не. Времето лекува — всички го знаеха — накрая времето щеше да излекува и нея. Ще се съсредоточи върху бъдещето и ще се утешава с мисълта, че е постъпила правилно.

Но бъдещето беше далеч, а настоящето не й предлагаше никаква утеха.