Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (15)

15

В понеделник сутринта Ани се измъкна от леглото още по тъмно, за да се приготви за излизането в морето с лодката на Наоми, но не бе направила и три крачки в стаята, когато една внезапна мисъл я накара да подскочи на място и от сънливостта й не остана и следа. Да излезе в морето с лодката на Наоми? Младата жена изпъшка и обхвана лицето си с длани. Къде й е бил умът? Явно изобщо нямаше ум! В това беше проблемът. Не можеше да отплава с лодката на Наоми. Коя част от мозъка й се бе задръстила и не бе регистрирала това? Веднага щом „Венерина пантофка“ напусне пристанището, Ани официално щеше да бъде извън границите на острова. Но понеже лодката бе закотвена в Перегрин и всеки ден отплаваше и се връщаше — и защото Наоми бе част от острова, и защото Ани бе разсеяна — някак си бе пропуснала да направи връзката. Сигурно е бременна. Как иначе можеше да се обясни подобен огромен пропуск?

Ако не прекарваше толкова време да мечтаеш за Тео Харп — смъмри я Празноглавка, — умът ти щеше да си е на мястото.

Дори Празноглавка не беше толкова отвеяна. Ани трябваше да се срещне с Наоми на пристана и не можеше да й върже тенекия, без никакво обяснение. Навлече набързо някакви дрехи и подкара към града със събърбана, който Джейси й бе дала назаем.

След бурята в събота пътят бе покрит със замръзнали буци февруарска кал и Ани шофираше внимателно, все още потресена от непростимата си разсеяност. Вече двайсет и два дни тя бе заклещена на този остров, който дължеше съществуването си на океана, ала не можеше да си позволи да излезе в морето. Никога повече нямаше да допусне такава основна грешка.

Небето току-що бе започнало да просветлява, когато забеляза Наоми край навеса за лодки. Товареше някаква екипировка в едноместната лодка с две весла, с която щяха да доплават до „Венерина пантофка“, закотвена в пристанището.

— Ето те и теб! — извика Наоми и бодро й махна. — Боях се, че си размислила и си се отказала.

Преди Ани да успее да обясни, Наоми се впусна в подробен преглед на прогнозата за времето за деня. Най-накрая Ани успя да я прекъсне:

— Наоми, не мога да дойда с теб.

Точно в този миг една кола стремително нахлу в паркинга до навеса за лодки и изпод гумите й се разлетя чакъл. Вратата се отвори и отвътре изскочи Тео.

— Ани! Не мърдай от мястото си!

Двете жени се извърнаха и го видяха да тича към тях по пристана. Разрошената му коса стърчеше на темето, а върху бузата му имаше отпечатък от възглавницата.

— Извинявай, Наоми — каза той, като приближи до капитанката на „Венерина пантофка“. — Ани не може да напуска острова.

Още една грешка. Ани бе забравила да скъса надрасканата набързо бележка, която бе оставила снощи на Тео, и ето че сега той бе цъфнал тук.

Наоми опря ръка върху мощното си бедро, демонстрирайки стоманен характер и воля, благодарение на които бе станала опитен моряк и успешен ловец на омари.

— Защо да не може, по дяволите?

Докато Ани се опитваше да измисли правдоподобно обяснение и тъкмо се канеше да се оправдае със стомашно неразположение, ръката на Тео стисна рамото й.

— Ани е под домашен арест.

Наоми се изпъчи и сега и двете ръце се разпериха на хълбоците.

— За какво говориш?

— Преди да дойде на острова, тя се е забъркала в някакви неприятности — обясни Тео. — Нищо сериозно. Устройвала е куклени представления без разрешение. В Ню Йорк законите са много строги за подобни неща. За нейно нещастие, това нарушение не й е било за пръв път.

Ани му метна унищожителен поглед, но Тео вече бе набрал скорост и нищо не можеше да го спре.

— Вместо да я тикне зад решетките, съдията й предложил да замине за два месеца от града. Съгласил се тя да дойде тук, но при условие че няма да напуска острова. Нещо като домашен арест, за който тя очевидно е забравила.

Обяснението му едновременно я очарова и възмути.

— А на теб какво ти пука? — заядливо попита тя и избута ръката му от рамото си.

— Не сега, Ани. — Ръката му отново се върна на предишното място. — Знаеш, че съдът ме определи за твой надзорник. Склонен съм да си затворя очите пред това малко нарушение, стига да се закълнеш, че повече няма да се повтори.

— Вие, гражданчетата, до един сте откачени — изръмжа Наоми.

— Особено нюйоркчаните — съгласи се най-сериозно Тео. — Хайде, Ани, нека те отведа по-далеч от изкушението.

Но на Наоми такива не й минаваха.

— По-кротко, Тео. Ще прекараме само един ден на лодката ми. Никой няма да разбере.

— Извинявай, Наоми, но аз се отнасям много сериозно към задълженията си пред съда.

Ани се бореше с напушилия я смях и желанието да го бутне във водата.

— Ние тук и пет пари не даваме за подобни дивотии — изсумтя Наоми.

Тя изглеждаше истински ядосана, но на Тео и окото му не мигна.

— Правилата са си правила. — Той впи пръсти в рамото на Ани. — Готов съм да забравя за този малък инцидент, но няма да позволя отново да се случи. — С тези думи самопровъзгласилият се надзорник я поведе към паркинга.

След като се отдалечиха достатъчно, за да не може да ги чуе Наоми, Ани го погледна.

— Устройвам куклени представления без разрешение, а?

— Наистина ли искаш всички да узнаят с какво се занимаваш?

— Не. Както и не желая хората да си мислят, че съм осъдена престъпничка.

— Не преувеличавай. Кукленото представление е само дребно нарушение.

Ани сърдито вдигна ръце.

— Не можа ли да измислиш нещо по-добро? Спешно обаждане от моя агент?

— Ти имаш ли агент?

— Вече не. Но Наоми не го знае.

— Поднасям извиненията си — рече Тео, провлачвайки думите като благородник от деветнайсети век. — Преди малко се събудих, а и бях под напрежение. — После побърза да мине в атака: — Наистина ли щеше най-безметежно да се качиш на онази лодка и да отплаваш? Бог ми е свидетел, Ани, че се нуждаеш от настойник.

— Нямаше да се кача на лодката. Смятах да й го кажа, когато пристигна тежката кавалерия.

— Защо изобщо си приела поканата й?

— Напоследък доста неща ми се струпаха на главата.

— Разкажи ми за тях. — Той я поведе през паркинга към кметството. — Имам нужда от чаша кафе.

Неколцина местни рибари се мотаеха из фоайето. Тео им кимна и напълни две картонени чаши с нещо, което приличаше на смазочно масло, и ги затвори с капачетата.

След като отново се озоваха навън, двамата се отправиха към колите си. Неговата бе паркирана накриво на няколко метра от нейната. Докато той отпиваше от димящото кафе, малките облачета пара привлякоха вниманието й към изящно очертаната му уста. С тези идеални устни, разрошена коса, набола брада и леко зачервен от студа нос той приличаше на небрежен, но чаровен модел от рекламен плакат на „Ралф Лорън“.

— Бързаш ли да се прибираш? — попита той.

— Не особено. — Първо смяташе да разбере защо той не я набута в онази лодка и не й помаха щастливо за довиждане.

— Тогава скачай в колата. Искам да ти покажа нещо.

— Това включва ли килия за изтезания или безименен гроб?

Тео я изгледа отвратено.

Тя му отвърна с новопридобитата си самодоволна усмивка.

Той завъртя очи и отвори пасажерската врата.

Вместо да се отправи към Харп Хаус, Тео подкара в противоположната посока. Разнебитената жълта дървена постройка, служеща за училище, се бе килнала леко накриво, редом до руините на старата сграда. Минаха покрай затворената художествена галерия и две закусвални със спуснати кепенци, с реклами на рулца с омари и миди на пара. Малкият рибен пазар бе разположен до Кристмас Бийч, където рибарите изтегляха лодките си за поддръжка и ремонт.

Изровеният път, изобилстващ с бабуни и дупки, превръщаше пиенето на кафе, дори от чаша с капаче, в сериозно предизвикателство, затова Ани внимателно отпиваше от горчивата течност.

— Това, което му липсва на Перегрин, е добрият стар „Старбъкс“.

— И магазин за деликатеси. — Тео надяна на носа си авиаторски очила. — Бих продал душата си за едно прилично сусамово геврече.

— Искаш да кажеш, че все още имаш душа?

— Не ти ли писна да се заяждаш?

— Извинявай. Просто не мога да си сдържам езика. — Тя присви очи срещу яркото зимно слънце. — Имам един въпрос, Тео…

— По-късно. — Той зави по изровен черен път, който скоро премина в тясна непроходима пътечка. Тео спря в горичка от смърчове. — Оттук нататък трябва да вървим пеша.

Само преди няколко седмици дори кратка разходка щеше да бъде истинско изпитание за силите й, но вече дори не помнеше кога за последен път се беше закашляла. Островът й бе помогнал да възстанови здравето си. Поне до следващия път, когато някой реши да стреля по нея.

Тео забави крачка и я хвана под лакът, докато вървяха по замръзналата земя. Ани не се нуждаеше от опора, но й харесваха старомодните му маниери на галантен кавалер. Две успоредни бразди бележеха това, което бе останало от пътеката, лъкатушеща през боровия гъсталак. Оттук нататък пътеката се спускаше леко надолу, покрай паднало дърво, правеше малък завой и излизаше на широка поляна, която през лятото би трябвало да е много красива. В средата й се виждаше изоставена каменна къща със скосен покрив от плочи и два комина. Малкият участък срещу старата каменна ледница^[1] бе обрасъл с храсти, навярно боровинки. В далечината проблясваше океанът — достатъчно близко, за да се наслади човек на гледката, но твърде далеч, за да причини щети яростта му. Дори в студен зимен ден закътаната поляна пленяваше с уединението си.

От гърдите й се изтръгна дълга въздишка, изпълнена с копнеж.

— Райско кътче в щата Мейн, като оживяло от вълшебна приказка.

— Много по-уютно, отколкото Харп Хаус.

— Дори една гробница е по-уютна от Харп Хаус.

— Няма да споря с теб за това. Това е най-старата работеща ферма на острова. Или по-скоро беше. Някога тук са развъждали овце, отглеждали са жито и зеленчуци. Била е изоставена в началото на осемдесетте.

Ани огледа солидния покрив и здравите прозорци.

— Някой все още се грижи за къщата.

Тео отпи от кафето, но не каза нищо.

Тя наклони глава към него, но очите му бяха скрити зад тъмните стъкла на очилата.

— Ти — досети се Ани. — Ти се грижиш за нея.

Той сви рамене, сякаш не беше нищо особено.

— Купих мястото. Почти без пари.

Нехайният му тон не я заблуди. Тео може и да ненавиждаше Харп Хаус, но обичаше тази стара ферма.

Погледът му продължаваше да се рее отвъд поляната, към океана.

— Няма отопление, нито електричество. Има кладенец, но няма водопроводна инсталация. Не струва много.

Ала за него явно стойността й бе голяма. По сенчестите места на поляната все още се белееше неразтопен сняг. Тя отмести поглед към океана. Лъчите на утринното слънце посребряваха гребените на вълните.

— Защо не искаше да се кача на лодката на Наоми? Щом се озовях в океана, вилата щеше да стане твоя.

— На баща ми, не моя.

— Е, и?

— Можеш ли да си представиш какво щеше да направи с нея Синтия? Да я превърне в селска колиба или да я разруши до основи и да построи стара английска провинциална къща. Кой знае какво може да й хрумне?

Още една нейна заблуда за него се разсея. Той искаше тя да задържи вилата. Трябваше по-скоро да се отърси от паяжината, обвила мозъка й.

— Знаеш, че рано или късно ще изгубя вилата. Въпрос на време. След като си намеря постоянна работа, вече няма да мога да прекарвам тук два месеца в годината.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето.

Ние. Не само тя.

— Ела — подкани я той. — Искам да ти покажа имота.

Тя тръгна след него към фермата. Напоследък Ани бе свикнала с шума на прибоя и тишината наоколо, нарушавана само от птичите песни, й се струваше омагьосваща. Когато приближиха входната врата, Ани клекна, за да се полюбува на туфа кокичета. Сведените им нежни бели камбанки сякаш се извиняваха, задето бяха побързали да се похвалят с красотата си, когато зимата още беше в разгара си. Тя докосна фините цветчета.

— Все още има надежда на този свят.

— Дали?

— Трябва да има. Иначе какъв е смисълът на всичко?

В резкия му смях липсваше веселие.

— Напомняш ми на едно хлапе, което познавам. Не може да спечели, но не се предава и продължава да се бори.

Ани повдигна въпросително вежди.

— За себе си ли говориш?

Тео сякаш се сепна.

— За себе си? Не. Хлапето е… Забрави. Писателите винаги размиват границата между реалността и измислицата.

Вентролозите също, помисли си тя.

Нямам представа за какво говориш — подсмръкна Немирка обидено.

Тео откри ключа, който търсеше, пъхна го в ключалката и леко го превъртя.

— Мислех, че никой на острова не си заключва вратата — отбеляза Ани.

— Можеш да живееш на село, но градските навици остават…

Тя го последва в празна стая с изтъркан дървен под и голяма каменна камина. Цяло съзвездие златни прашинки, разбунени от въздушното течение, танцуваха пред огрения от слънчевите лъчи прозорец. В стаята миришеше на дим от изгорели дърва и старост, но не и на запуснатост. Нямаше купчини боклуци, нито дупки в стените, облепени със старомодни тапети на цветчета, на места със завити краища.

Ани смъкна ципа на пухенката. Тео стоеше в средата на стаята, пъхнал ръце в джобовете на дебелото сиво яке, като че ли се срамуваше, че я бе довел тук. Тя мина покрай него и влезе в кухнята. Липсваха кухненски уреди и посуда, имаше само една каменна мивка и няколко метални шкафа, висящи накриво. Задната стена беше заета от старо огнище. Беше чисто преметено, а отстрани се виждаше купчина спретнато подредени цепеници. Прекрасно място, помисли си младата жена. Къщата се намираше на острова, но далеч от конфликтите му.

Ани свали шапката си и я пъхна в джоба. Прозорецът на мивката гледаше към гол участък земя, който навярно някога е бил градина. Тя си я представи разцъфнала в зеленина и безбройни багри — ярки ружи и гладиоли, съжителстващи със сладък грах, зеле и цвекло.

 

 

Тео влезе в кухнята и се спря зад Ани. Тя се взираше през прозореца, разкопчаната пухенка се бе свлякла от едното й рамо. Не си бе дала труд да си сложи грим и застанала сега в тази кухня от миналото, спокойно би могла да мине за фермерка от трийсетте години. Дръзките й очи и гъстите непокорни къдрици не се вписваха в съвременните стандарти за изкуствена красота. Тя беше естествена и неповторима.

Можеше да си представи какво биха й предложили да направи с външността си. Кенли, която никога не излизаше, без да се гримира старателно, и нейните побъркани по модата приятелки, ако имаха тази възможност. Да си изправи косата, да си сложи силикон в устните, за да станат пухкави като на порнозвезда, да си уголеми гърдите с импланти, малко липосукция, макар че той не виждаше къде. Единственото, което би могло да се промени във външността на Ани, беше…

Абсолютно нищо.

— Това място сякаш е създадено за теб. — В мига, в който думите се изплъзнаха от устните му, Тео пожела да ги върне обратно. Заговори с подчертано провлачен тон: — Съвсем ясно си те представям как ореш полята, храниш прасетата и боядисваш къщата отвън.

— Боже, благодаря. — Би трябвало да се почувства обидена. Вместо това Ани обходи с поглед кухнята и се усмихна. — Харесвам къщата ти.

— Ами става.

— Не просто става. Ти отлично знаеш колко е специално това място. Защо винаги трябва да се правиш на безчувствен кретен?

— Не е нужно да се правя.

Тя се замисли.

— Мисля, че играеш роля. Но си избрал погрешната.

— Ти мислиш така. — Не му се нравеха необикновеното й умение да прозре слабите му места, състраданието, с което бе изслушала изповедта му за връзката му с Кенли, готовността й да забрави за случилото се през онова лято преди толкова много години. Всичко това го караше да се страхува за нея.

Един слънчев лъч проблесна по краищата на миглите й и Тео изпита първобитното желание да я подчини. Да докаже на себе си, че той контролира положението. Пристъпи бавно към нея, приковал поглед в очите й.

— Престани — рече тя.

Той уви на пръста си къдрицата, паднала върху ухото й.

— Да престана какво?

Тя избута ръката му.

— Престани да се правиш на Хийтклиф^[2] пред мен.

— Дявол да ме вземе, ако имам някаква представа за какво говориш…

— Ленивата походка. Този сластен поглед изпод полуспуснатите клепачи, цялото ти поведение на мрачен, арогантен тип.

— Никога в живота си не съм имал ленива походка.

Въпреки протестите й, Ани не бе помръднала нито на сантиметър. Той докосна бузата й с палец…

 

 

Той се опитваше да я омае с дяволската си магия. Или може би й действаше старата ферма. Каквато и да бе причината, младата жена чувстваше, че няма сили да се отдръпне, макар че в погледа му имаше нещо смущаващо. Нещо, което никак не й харесваше.

Трябваше само да обърне гръб. Ала тя не го направи. Нито го възпря, когато той смъкна пухенката от раменете й, а сетне захвърли якето си. Дрехите се скупчиха на пода, всред блесналата локва, образувана от лъчите на зимното слънце, леещи се през прозореца.

Докато стояха там, отпуснали ръце, с преплетени погледи, Ани чувстваше как всеки сантиметър по кожата й оживява. Сетивата й толкова се бяха изострили, че тя усещаше бученето на кръвта си във вените и артериите. Чуваше бесните удари на сърцето му. Тя не беше от жените, създадени за случаен секс. Не можеше да се отдаде на мимолетното удоволствие, което един мъж можеше да й предложи, и след това да забрави за него. В тези времена на женска независимост и равноправие неспособността да задоволяваш физическите си потребности, без да влагаш чувства, се смяташе за слабост. За недостатък. Още едно огромно сбъркано нещо в нея.

Той докосна бузата й.

Не ме докосвай така. Не ме докосвай никъде. Докосни ме навсякъде.

И той го направи. С целувки, които изглеждаха почти гневни. Защото тя не беше толкова красива като него? Толкова привилегирована? Толкова преуспяла?

Езикът му нахлу в устата й и тя се вкопчи в раменете му. Разтвори устни. Предаде се пред яростната съблазън на целувката му. Той се притисна към нея. Тео беше по-висок и не би трябвало да си паснат толкова добре, ала телата им се преплетоха в идеален синхрон.

Ръцете му се мушнаха под пуловера й, плъзнаха се по гърба й. Палците му очертаха пътечка надолу по гръбнака й. Той бе поел контрол и тя трябваше да го спре. Да вземе нещата в свои ръце и да отстоява желанията и себе си, както правеше една съвременна жена. Да го използва, а не да му се покорява. Но беше толкова приятно да се чувстваш желана.

— Искам да те видя — промърмори той, докосвайки устните й. — Тялото ти. Позлатено от слънчевата светлина.

Литературните му слова я обливаха като поетичен порой и за пръв път Ани не можеше да измисли язвителна забележка, която да го секне. Дори вдигна ръце, когато той задърпа пуловера през главата й. Тео разкопча сутиена й, който падна на пода. Той съблече пуловера си, без да откъсва взор от гърдите й. Слънчевите лъчи къпеха тялото й и макар че в къщата беше студено, тя изгаряше от жега.

Искаше още от поезията му. Още ласки и целувки. Наведе се и свали ботите. Докато изхлузваше чорапите, пръстите му пробягаха по малките издутини върху извития й гръбнак.

— Като перлен наниз — прошепна той.

Кожата й настръхна. Мъжете не говореха по време на секс. Те въобще почти не говореха. А когато го правеха, дрънкаха някакви грубости, лишени от всякакво въображение, способни да попарят и най-пламтящото желание.

Без да откъсва очи от неговите, тя смъкна ципа на дънките си. По устните му пробяга усмивка и той се спусна на колене. Целуна ивицата кожа на корема й, малко над ластика на бикините. Тя зарови ръце в косата му. Почувства скалпа му под пръстите си. Сграбчи гъстите кичури. Не ги дръпна, само се наслади на копринената им мекота.

Тео не бързаше, устните му намериха изпъкналите кости на бедрата й, докоснаха пъпа й, наболата брада на брадичката му драскаше леко кожата й. Под тънката материя на бикините й пръстите му погалиха падината между двете полукълба на дупето й. Ани го сграбчи здраво за раменете, когато той задърпа нетърпеливо надолу бикините и дънките й, теглейки ги към глезените. Сетне вдъхна аромата й и тя примря, когато притисна устни между разголените й бедра.

Той искаше повече и се опита да разтвори коленете й. Те копнееха за това, но дънките й стягаха като окови глезените. Тео бързо преодоля това препятствие.

Пръстите й се впиха по-силно в раменете му, когато той раздалечи бедрата й и се гмурна по-надълбоко.

Ани изви шия, опитвайки се да поеме повече въздух. Коленете й заплашваха всеки миг да се огънат. След миг и това се случи.

Ани се свлече върху дрехите им, непохватно разкрачила крака. Той пристъпи между тях и се втренчи в голата й плът.

— Буйно разцъфнала розова градина. Малко подивяла.

Мръсната му поезия направо я убиваше. Искаше и тя да го срази с достоен отговор. Да го завладее. Ала имаше такава сладост и в покорството…

Той се бе надвесил над нея; събличаше трескаво останалите си дрехи; стоеше между коленете й; огромен, гол. Предизвикваше ли я?

О, да…

Тео се отпусна на колене. Подпря глезените й върху раменете си. Разтвори цветето й с палци. Устните му се впиха и жадно засмукаха сладкия сок.

Очите й се притвориха. Шията й се изви.

О, той беше старателен. Толкова старателен. Не бързаше. Спираше. Отново започваше. Милваше я с пръсти. Докосваше я с устни. С език. Прохладен полъх, сетне жарко дихание. Ани се издигна нагоре. Все по-високо. Задържа се над бездната. Разпростря се… Замря… Запламтя…

Дълго, блажено изгаряне.

Но той не й позволи да затвори крака.

— Не си свършила. Тихо. Шшт… Не се противи.

Тео завладя тялото й.

Колко пъти? Вихрен устрем, трепетна сласт, огнен екстаз… Видя я гола и уязвима, беззащитна и покорна. И тя му го позволи.

Чак когато вече повече не можеше да издържа, Ани се възпротиви. Той се отдръпна, после тялото му се спусна над нейното, тласкано от мощния устрем да обладае това, което му принадлежеше. Отгоре. Все още господар. Контролиращ собственото си удоволствие.

Те не бяха истински любовници и тя не можеше да го допусне. Извъртя се под него, преди той да я прикове към пода. Сега той се озова върху купчината дрехи. Претърколи се настрани и се протегна към нея, за да я избута под себе си. Но освобождението, което й бе дарил, я бе изпълнило със сили, които той вече не притежаваше. Тя разпростря длани върху гърдите му и го бутна силно, преобръщайки го по гръб, за да сътвори своята магия.

Пръстите й се плъзнаха по мускулестите му гърди, към стегнатия корем. И по-надолу. Ани се наведе над него. Косата й бръсна кожата му. Той вдигна ръце и сграбчи в юмруци непокорните й къдрици, не ги дръпна. Сякаш… ги вкусваше.

Сега бе негов ред да изпита сладкото мъчение, на което я бе подложил. Играеше. Спираше. Отново подхващаше изкусителната игра, белотата й се открояваше върху смуглата му кожа. Слънчеви лъчи и златни прашинки, ухание на секс, примесено с миризмата на телата им. Тео притисна тила й, но тя се опълчи, секна полета му. Ани беше най-опитната куртизанка на земята. Способна да дари върховно блаженство. Или да го отнеме.

Той отдавна бе затворил очи. Изви гръб. Лицето му се сгърчи. Сега той умоляваше за пощада.

Накрая тя се смили и му дари освобождението, за което жадуваше.

 

 

Ала лудешкият танц не бе свършил. Ципът на пухенката се вряза в гърба й, когато Ани пак се озова по гръб. После отгоре. Сетне отново отдолу. По някое време Тео се отдръпна от нея, за да разпали по-силно огъня. Не се шегуваше за презервативите. Беше се запасил с тях и възнамеряваше да използва всичките.

Старата фермерска къща заскърца около тях, докато двамата бавно се изследваха. Той, изглежда, харесваше идиотската й коса и Ани го гъделичкаше с разрошените къдрици. Обожаваше устните му. Той отново я нарече „прекрасно създание“ и тя едва не избухна в сълзи.

Слънцето се бе издигнало високо в небето, когато най-сетне утолиха страстта си.

— Смятай го за секс за извинение — промърмори той в ухото й.

Думите му развалиха магията, която я бе завладяла. Тя надигна глава от рамото му.

— Извинение за какво? Не сме се карали. За разнообразие.

Тео се облегна настрани и уви около пръста си къдрицата, паднала върху бузата й.

— Извинявам се за моята непохватност, когато бях на шестнайсет. Истинско чудо е, че нескопосаните ми целувки и милувки не са те отвратили завинаги от секса.

— Очевидно не. — Слънчев лъч се плъзна по лицето на Тео, осветявайки белега в ъгъла на веждата му. Тя го докосна и каза по-рязко, отколкото смяташе: — Не съжалявам за това.

— Няма причина да съжаляваш. — Той пусна къдрицата й и се надигна от пода. — Ти не си го оставила.

Ани се подпря на лакът. Червен белег от якетата им — или от ноктите й — пресичаше гърба му.

— Аз го оставих — настоя тя. — Ударих те по лицето с твоя камшик за езда.

Тео нахлузи дънките си.

— Този белег не е от теб. Получих го, докато карах сърф. Глупав инцидент.

Ани скочи на крака.

— Не е вярно. Аз ти го причиних.

Той дръпна ципа.

— Това е моето лице. Не мислиш ли, че би трябвало да знам?

Тео лъжеше. Ани бе грабнала камшика и бе замахнала към лицето му в пристъп на заслепяваща ярост, наказвайки го за кученцата, за това, което й бе сторил, за пещерата и бележката, която бе написал, за разбитото й сърце.

— Защо казваш това? — Тя грабна пухенката и я облече на голо. — Знам какво се случи.

— Ти ме удари. Много добре го помня. Но ме уцели ето тук. — Той посочи тънката бяла чертичка малко под големия белег.

Защо продължаваше да лъже? Тази стара къща я бе омагьосала и Ани бе свалила защитните си прегради. Грешка и остро напомняне, че сексът не означава нито доверие, нито истинска близост. Посегна към дрехите си.

— Да се махаме от тук.

 

 

Върнаха се в града в пълно мълчание. Тео влезе в паркинга до пристанището, за да се прехвърли Ани в събърбана, но докато спираше, една жена на средна възраст с бейзболна шапка, нахлупена върху изрусената коса, се спусна към вратата на шофьора. Започна да говори, преди Тео да свали стъклото на прозореца.

— Тъкмо идвам от дома на баща ми Лес Чилдърс. Помниш ли го? Собственик е на „Талисман на късмета“. Много лошо си е порязал ръката. Раната е дълбока и кръвта шурти като из ведро. Трябва да се зашие.

Тео подпря лакът на рамката на прозореца.

— Ще погледна раната, Джеси, но още не съм завършил обучението си за парамедик и нямам право да шия рани. Мога само да му превържа ръката. Той ще трябва да отиде на сушата.

Тео се обучаваше за парамедик? Още едно нещо, което не бе споменал.

Джеси се залюля на пети, готова за схватка.

— Тук е Перегрин, Тео. Мислиш ли, че на някого му пука дали имаш право, или не? Сам знаеш как стоят нещата.

Както и Ани. Островитяните сами решаваха проблемите си и в техните очи медицинското обучение на Тео трябваше да се прилага на практика.

Джеси не бе свършила.

— Ще ти бъда благодарна, ако се отбиеш при сестра ми. Тя трябва да направи инжекция на кучето си, защото страда от диабет, но я е страх от игли, затова трябва да й покажеш как се прави. Жалко, че преди месец, когато Джак Браун получи сърдечен удар, не знаехме, че си обучен да оказваш спешна помощ.

Независимо дали го искаше, или не, Тео вече бе част от живота на острова.

— Ще погледна и двамата — съгласи се неохотно.

— Карай след моя пикап. — Джеси кимна кратко на Ани и се отправи към ръждясалата таратайка, някога представлявала червен пикап.

Ани отвори вратата на рейндж роувъра.

— Поздравления, Тео. Изглежда, ти си новият лекар на острова. И ветеринар.

Тео свали слънчевите очила и потърка носа си.

— Май здравата го загазих. Тази лъжица е прекалено голяма за моята уста.

— Така изглежда — охотно се съгласи Ани. — Може би не е зле да си опресниш познанията как се лекуват кучета от глисти. И как се израждат крави.

— На Перегрин няма крави.

— Е, в момента няма. — Тя се измъкна от колата. — Но само почакай да видиш какво ще стане, когато всички узнаят, че на острова има нов ветеринар.