Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (1)

1

Обикновено Ани не разговаряше с куфара си, но напоследък не беше на себе си. Светлините на фаровете едва пробиваха през непрогледната снежна вихрушка, а чистачките на старата й кия капитулираха пред напора на свирепата буря, връхлетяла острова.

— Това е само малко снежец — успокои тя грамадния червен куфар, напъхан на пасажерската седалка. — Само защото ти се струва, че е настъпил краят на света, не означава, че наистина е така.

Знаеш колко мразя студа — изхленчи дразнещо куфарът като ревливо хлапе, свикнало да тропа с крак, за да постигне своето. — Как можа да ме доведеш на това ужасно място?

Защото Ани нямаше друг избор.

Поривът на ледения вятър разклащаше колата, а клоните на старите ели, надвиснали над черния път, плющяха по стъклата като дълги коси на развилнели се вещици. Тези, които си представяха ада като бумтящата огнена паст на печка, дълбоко се заблуждаваха, реши Ани. Адът беше този мрачен, враждебен зимен остров.

Никога ли не си чувала за Маями Бийч — обади се възмутеният глас на Празноглавка, разглезената принцеса, прибрана на сигурно място в куфара. — Вместо това ни домъкна на този необитаем остров насред Северния Атлантик, където навярно ще ни изядат белите мечки!

Двигателят хъхреше измъчено, докато колата пълзеше по тесния хлъзгав островен път. Главата на Ани се пръскаше от болка, ребрата я боляха от кашлицата и дори от лекото протягане на врата, а когато се взираше през малката чиста пролука на предното стъкло, й се завиваше свят. Тя беше съвсем сама в тази пустош и само въображаемите гласове на куклите я свързваха с реалността. Колкото и да беше зле, иронията на тази мисъл не й убягна.

Тя призова далеч по-успокоителния глас на дружката на Празноглавка, трезвомислещата Добринка, завряна във втория червен куфар на задната седалка.

Не се намираме насред Северния Атлантик — възрази благоразумната Добринка. — Ние сме на един остров на шестнайсет километра от брега на Нова Англия и доколкото ми е известно, в щата Мейн няма бели мечки. Освен това остров Перегрин не е необитаем.

Все едно че е. — Ако Празноглавка беше на ръката на Ани, щеше да вирне високомерно малкото си носле във въздуха. — Хората едва оцеляват тук в средата на лятото, камо ли през зимата. Обзалагам се, че изяждат мъртъвците си.

Колата леко поднесе. Ани успя да я удържи на пътя, като стисна по-здраво волана с двете си ръце, облечени в ръкавици. Отоплението едва работеше, но тя усети, че започва да се поти под якето.

Не бива да се оплакваш, Празноглавке — сгълча Добринка капризното си другарче. — Остров Перегрин е много популярен летен курорт.

Но сега не е лято! — изпръхтя Празноглавка възмутено. — Сега е началото на февруари и току-що слязохме от ферибота, където за малко не повърнах, а на този остров едва ли живеят и петдесетина души. Петдесетина идиоти!

Много добре знаеш, че Ани нямаше друг избор, освен да дойде тук — изтъкна Добринка.

Защото тя е пълна неудачница — включи се в разговора подигравателен мъжки глас.

Лео имаше отвратителния навик да изважда наяве най-съкровените страхове на Ани и нищо чудно, че и сега безцеремонно нахлу в мислите й. Той не беше сред любимите й кукли, но всяка добра история се нуждаеше от злодей.

Много грубо от твоя страна, Лео — отбеляза с горчивина Добринка. — Дори и да е истина.

Сприхавата Празноглавка продължи да дудне:

Ти си добрата главна героиня, Добринке, затова накрая за теб всичко завършва щастливо. Но не и за нас, останалите. Никога. Ние сме обречени! Обречени, повтарям. Ние завинаги…

Кашлицата на Ани прекъсна кукления спектакъл. Рано или късно, тялото й щеше да се излекува от усложненията след пневмонията — или поне се надяваше — но какво да каже за всичко останало? Тя беше изгубила вяра в себе си, простила се бе с надеждата, че на трийсет и три хубавите неща в живота й тепърва предстоят. Физически бе слаба, емоционално опустошена и изтерзана от страх — надали най-добрата форма за човек, комуто предстоеше да прекара следващите два месеца на уединен остров край бреговете на Мейн.

Това са само шейсет дни — опита се да й вдъхне кураж Добринка. — Освен това, Ани, ти няма къде другаде да отидеш.

Това беше. Грозната истина. Ани нямаше къде другаде да отиде. Нямаше какво друго да прави, освен да потърси наследството, което майка й може би — а може би не — й бе оставила.

Колата попадна в снежна яма, предпазният колан се опъна и рязко се вряза в гърдите й. Ани отново се закашля. Само ако можеше да пренощува в градчето, но единственият хотел бе затворен до началото на май. Не че можеше да си го позволи.

Колата едва изпълзя по хълма. От доста години бе свикнала да пътува с куклите си във всякакво време, но дори опитен шофьор, свикнал със заснежени пътища, щеше да се затрудни на шосе като това, особено с такава трошка като нейната кия. Неслучайно обитателите на остров Перегрин караха само пикапи.

Карай бавно — посъветва я мъжки глас от куфара на задната седалка. — Който бърза, бавно стига.

Питър, нейната кукла герой — нейният рицар в блестящи доспехи — винаги я подкрепяше и окуражаваше, за разлика от бившето й гадже, актьор и лъжлив любовник, който окуражаваше и подкрепяше единствено себе си.

Ани спря колата, сетне бавно започна да се спуска надолу по хълма. И по средата на склона се случи.

Привидението изникна изневиделица.

Облечен в черно ездач прелетя през пътя в подножието на хълма, яхнал черен като нощта кон. Тъй като Ани винаги се бе отличавала с живо въображение — доказателство за това бяха мислените й разговори с куклите — реши, че й се е привидяло. Но привидението беше съвсем реално. Конят и ездачът се носеха през снега, мъжът се бе привел ниско над развяващата се грива на животното. Бяха дяволски създания, среднощен призрачен кон и безумен ездач, препускащи сред вилнеещата буря.

Изчезнаха толкова бързо, както се бяха появили, но кракът на Ани натисна машинално спирачката и колата започна да се плъзга. Завъртя се напряко на шосето и с ужасяващ подскок заседна в пълната със сняг канавка.

Ти си пълна неудачница — презрително изсумтя Лео.

Очите на Ани се напълниха със сълзи. От изтощение ръцете й трепереха. Истински ли бяха мъжът и конят, или плод на развинтеното й въображение? Трябваше да се съсредоточи. Включи на задна и се опита да се измъкне от канавката, но гумите само затънаха по-надълбоко. Младата жена отпусна изнемощяло глава на облегалката на седалката. Ако почакаше тук достатъчно дълго, все някой щеше да я намери. Но кога? Шосето водеше към малката вила и господарското имение и наоколо нямаше други къщи.

Ани се опита да събере мислите си. Единственият й контакт на острова беше мъжът, който се грижеше за имението и вилата, но тя се бе свързала с него само по електронната поща и му бе изпратила имейл, за да му съобщи за пристигането си и да го помоли да включи електричеството и да пусне водата. Дори и да разполагаше с телефонния му номер — Уил Шоу, това беше името на човека — дълбоко се съмняваше, че мобилният й телефон имаше обхват в тази пустош.

Неудачница. — Лео никога не говореше с обикновен глас. Винаги презрително процеждаше забележките си.

Ани измъкна хартиена кърпичка от смачкания пакет, но вместо да се отдаде на размисли върху проблема си, тя се замисли за коня и ездача. Що за ненормалник ще изведе животното в такова време? Тя стисна очи, за да спре пристъпа на гадене. Само ако можеше да се свие на топка и да заспи. Нима беше толкова ужасно да признае, че животът я е победил?

Веднага престани! — скастри я благоразумната Добринка.

Главата на Ани бумтеше. Трябваше да намери Шоу и да го помоли да изтегли колата.

Ще минем и без Шоу — заяви безстрашният герой Питър. — Аз сам ще се справя.

Но Питър — също като бившето й гадже — преодоляваше само въображаеми трудности.

До вилата оставаше около километър и половина, нищо и никакво разстояние за здрав човек в хубаво време. Но времето беше ужасно, а здравето й — още по-зле.

Откажи се — злорадо изсъска Лео. — Признай си, че го искаш.

Не бъди такъв гадняр, Лео. — Гласът принадлежеше на Немирка, най-добрата приятелка на Добринка, второто Аз на Ани. Макар че Немирка беше виновница за много от кашите, в които се забъркваха куклите — бъркотии, които Добринка и Питър трябваше да оправят — Ани я обичаше заради смелостта и доброто й сърце.

Вземи се в ръце — изкомандва я Немирка. — Излез от колата.

Ани искаше да я прати по дяволите, но каква полза? Напъха непокорните къдрици в яката на якето и дръпна ципа догоре. Едната плетена ръкавица имаше дупка на палеца и ледената дръжка на вратата опари кожата й. Но тя се застави да я отвори.

Пронизващият вятър я шибна през лицето и дъхът й секна. С огромно усилие измъкна краката си навън. Протритите й кафяви боти затънаха в снега, а дънките й бяха нищожна преграда за студа. Тя наведе глава, опитвайки да се предпази от вятъра, и заобиколи автомобила, за да вземе топлата си пухенка, само за да установи, че задницата на колата толкова дълбоко е затънала в снежната преспа, че нямаше как да отвори багажника. Това изобщо не я изненада. Толкова отдавна в нищо не й вървеше, че Ани бе забравила какво е да имаш късмет.

Върна се на шофьорската седалка. Куклите щяха да бъдат в безопасност за през нощта в колата, реши тя, но ако все пак нещо им се случеше? Не можеше без тях. Те бяха всичко, което й бе останало, и ако ги загубеше, имаше чувството, че и тя ще изчезне.

Жалка неудачница — презрително изсумтя Лео.

Искаше й се да го разкъса на две.

Бебче… ти се нуждаеш от мен много повече, отколкото аз от теб — напомни й той. — Без мен няма да има никакво представление.

Тя заглуши гласа му. Дишайки тежко, измъкна куфарите от колата, извади ключа, изключи фаровете и затръшна вратата.

Тутакси я обгърна гъста непрогледна вихрушка. Ледените нокти на страха се вкопчиха в гърдите й.

Аз ще те спася! — обяви Питър.

Ани стисна по-силно дръжките на куфарите, опитвайки се да не се поддава на паниката.

Нищо не виждам! — разпищя се Празноглавка. — Ненавиждам тъмното!

Старият телефон на Ани не разполагаше с приложение „фенерче“, за разлика от модерните си събратя, но тя имаше нещо друго… Остави куфара в снега, изрови от джоба си ключовете за колата, на чийто ключодържател висеше малко фенерче. Не го бе използвала от месеци и не знаеше дали още работи. Натисна копчето с трепет. Имаше чувството, че сърцето й се бе качило в гърлото.

Тънък яркосин лъч прониза мрака, осветявайки пътека в снега, толкова тясна, че съвсем лесно можеше да се отклони от нея.

Стегни се — заповяда Немирка.

Откажи се — изехидничи Лео.

Ани направи няколко крачки в снега. Вятърът проникваше през тънкото яке, вилнееше в косата й, а къдравите кичури плющяха в лицето й. Снегът бръснеше врата й, а кашлицата я задавяше. Болката стягаше ребрата й като в менгеме, а куфарите се удряха в краката й. Доста скоро се принуди да ги остави на земята, за да отпочинат малко ръцете й.

Ани се сви, гушейки глава в яката на якето, опитвайки се да предпази дробовете си от ледения вятър. Палците й се вкочаниха от студа. Отново се затътри в снега, призовавайки въображаемите гласове на куклите да й правят компания.

Празноглавка: Ако ме изтървеш и съсипеш бляскавата ми лилава рокля, ще те съдя.

Питър: Аз съм най-храбрият! Най-силният! Ще ти помогна.

Лео (язвително): Изобщо способна ли си да свършиш нещо свястно?

Добринка: Не слушай Лео. Продължавай да вървиш. Скоро ще стигнем.

И накрая Немирка, безполезното й второ Аз: Жена, мъкнеща куфар, влиза в бар…

Сълзите, превърнали се в ледени висулки, висяха от миглите й, замъглявайки последните остатъци от зрението й. Вятърът подхвана куфарите, заплашвайки да ги изскубне от премръзналите й пръсти. Бяха прекалено големи и прекалено тежки. Имаше чувството, че ще изтръгнат ръцете й от ставите. Глупаво беше да ги взема със себе си. Глупаво, глупаво, глупаво. Но не можеше да остави куклите си.

Всяка крачка й се струваше като километър, никога не бе изпитвала такъв студ. А пък тя си бе въобразила, че лошият й късмет най-сетне я е напуснал, само защото бе успяла да хване в последния момент ферибота. Той се движеше нередовно, за разлика от малката лодка за лов на омари, която веднъж седмично доставяше на острова необходимите продоволствия и пощата за жителите. Но колкото повече се отдалечаваше фериботът от крайбрежието на Мейн, толкова по-свирепа ставаше бурята.

Ани с последни усилия влачеше крака в снега, ръцете й отмаляха, а дробовете й изгаряха, докато се опитваше да задуши поредния пристъп на кашлицата. Защо не бе сложила топлата пухенка в колата, вместо да я заключи в багажника? Защо не бе направила толкова много неща? Да си намери постоянна работа. Да бъде по-разумна с парите. Да се среща със свестни мъже.

Толкова много време бе минало, откакто Ани за последен път бе идвала на острова. Преди пътят свършваше до отбивката, водеща към вилата и Харп Хаус. Ами ако я бе подминала? Кой знае колко неща се бяха променили през изминалите години?

Тя се препъна и падна на колене. Ключовете се изплъзнаха от ръката й и фенерчето угасна. Ани се вкопчи в един от куфарите, търсейки опора. Цялата беше премръзнала. Дробовете й пламтяха. Със сетни сили си пое дъх, отчаяно опипвайки снега с ръка. Ако изгубеше фенерчето…

Пръстите й бяха толкова вкочанени, че едва не пропусна ключодържателя. Когато най-после го докопа и включи светлината, видя няколко дървета, които винаги се бяха издигали в края на пътя. Лъчът се плъзна надясно, осветявайки огромна гранитна скала, където пътят се разклоняваше на две. Тя се изправи на крака, вдигна куфарите и се заклатушка през преспите.

Облекчението, обхванало я, когато видя отбивката, много бързо я напусна. Суровите бури, бушуващи от столетия, бяха оголили крайбрежието на Мейн и сега тук се извисяваха само няколко могъщи смърча. Без защитната преграда на дърветата, свирепият вятър откъм океана се стоварваше върху злощастната пътничка и подхващаше куфарите й като корабни платна. Тя успя да се извърне с гръб към вятъра, без да ги изпусне. Газейки в снежните преспи, младата жена със сетни усилия влачеше куфарите, едва устоявайки на желанието да легне и да заспи, да се отпусне завинаги в ледената прегръдка на бурята.

Толкова ниско се бе привела, за да се защити от вятъра, че едва не я подмина. Чак когато ръбът на куфара се блъсна в ниската, засипана от снега стена, Ани осъзна, че най-после е стигнала до Мунрейкър Котидж.

Малката вила от сив камък приличаше на безформена купчина под дълбокия сняг. Нямаше разчистена пътека, нито гостоприемни светлини. Когато за последен път бе идвала тук, вратата беше с цвета на червена боровинка, но сега беше боядисана в студена синьо-зелена тоналност. Навятият сняг под предния прозорец скриваше два стари дървени капана за омари — свидетелство, че някога къщичката е била рибарска хижа. Ани успя да изгази преспите до входната врата и остави куфарите. Запипка се с ключовете, но после си припомни, че местните хора рядко заключваха вратите.

Вратата се отвори, щом натисна бравата. Тя вкара вътре куфарите, с последни усилия успя да се пребори с виелицата и затвори вратата. Въздухът свистеше в дробовете й. Ани се свлече върху най-близкия куфар, накъсаните й дихания приличаха повече на ридания.

Най-после успя да се окопити и усети застоялата миризма на влага и мухъл в ледената стая. Закри носа си с ръкава и напипа върху стената ключа за лампата. Никакъв ефект. Или Уил Шоу, който наглеждаше къщата, не бе получил имейла й с молбата да включи генератора и да запали печката, или не му е обърнал внимание. Всяка замръзнала част по тялото й пулсираше болезнено. Тя захвърли вкоравените от снега ръкавици върху килимчето до вратата, но нямаше сили да изтръска снега от сплъстената си коса. Дънките бяха замръзнали и прилепнали към краката й, но за да ги свали, трябваше да събуе ботите, а беше толкова вкочанена от студ, че дори това не можеше да направи.

Но колкото и да бе изтощена и отчаяна, трябваше да извади куклите от покритите със сняг куфари. Успя да намери едно от фенерчетата, които майка й винаги държеше близо до вратата. Преди да орежат бюджетите на училищата и библиотеките, куклите й носеха по-стабилен доход, отколкото пропадналата й актьорска кариера или почасовата работа като разхождане на кучета и сервиране на напитки в закусвалнята „Кафе, кафе“.

Треперейки от студ, тя прокле мислено мъжа, грижещ се за имота, който очевидно най-безсъвестно предпочиташе да препуска с коня си през снежната буря, вместо да изпълнява задълженията си. Сигурно Шоу е бил ездачът, профучал покрай нея. През зимата никой друг не живееше в тази част на острова. Ани дръпна циповете на куфарите и извади петте кукли. Подреди ги временно върху дивана, без да сваля защитните им найлонови пликове, после с фенерчето в ръка се затътри по замръзналия дървен под към вътрешността на къщата.

Отвътре Мунрейкър Котидж ни най-малко не се покриваше с традиционната представа за рибарска хижа в Нова Англия. Вместо това навсякъде се виждаше ексцентричният отпечатък на майка й — от зловещата купа, пълна с малки животински черепи, до украсения със сребърен и позлатен обков скрин в стил „Луи XIV“, върху който Марая бе изрисувала с черен спрей „начукай си го“. Ани би предпочела по-уютно място, но в славните дни на Марая, когато бе вдъхновявала модни дизайнери и цяло поколение млади художници, тази вила, както и апартаментът й в Манхатън почти не слизаха от кориците на най-престижните списания за вътрешно обзавеждане.

Ала онези дни отдавна бяха отминали. В артистичните кръгове се появиха нови, по-млади художници и Марая изпадна в забвение. Богатите нюйоркчани започнаха да канят други дизайнери да им помагат да попълват частните си колекции от произведения на изкуството и малко по малко Марая бе принудена да разпродаде ценните си притежания, за да поддържа привичния си стил на живот. Когато се разболя, от цялото й имущество не бе останала и следа. Всичко, с изключение на нещо в тази къща — нещо, което се предполагаше, че е загадъчното „наследство“ на Ани.

То е в къщата. Ще имаш… много пари… — Марая бе изрекла тези думи няколко часа преди да издъхне, когато едва ли е съзнавала какво говори.

Няма никакво наследство — изсмя се презрително Лео. — Твоята майка вечно преувеличаваше.

Може би ако Ани бе прекарала повече време на острова, щеше да знае дали Марая й е казала истината, но тя ненавиждаше това място и за последен път бе идвала тук, когато беше на двайсет и две, преди повече от единайсет години.

Лъчът на фенерчето обходи спалнята на майка й. Голяма снимка, изобразяваща резбована дървена табла за легло, дело на италиански майстор, служеше за табла на двойното легло. Два гоблена, купени навярно от разпродажба в някой магазин със стоки за дома и градината, висяха на стената до вратата на дрешника. Дрешникът все още ухаеше на парфюма на майка й, нейна запазена марка — малко известен японски мъжки одеколон, който струваше цяло състояние, за да се достави. Докато Ани вдъхваше екзотичния аромат, й се искаше да почувства скръб, като всяка дъщеря, изгубила майка си едва преди пет седмици, но усещаше единствено безкрайна умора и пустота.

Чак след като откри старата алена пелерина на Марая и чифт дебели вълнени чорапи, Ани свали дрехите си. Натрупа върху леглото всички одеяла, които успя да намери, мушна се между студените чаршафи, угаси фенерчето и заспа.

 

 

Ани не вярваше, че някога ще може отново да се стопли, но когато около два часа след полунощ я събуди жесток пристъп на раздираща кашлица, тя бе плувнала в пот. Ребрата я боляха, сякаш бяха премазани, в главата й бумтяха парни чукове, а гърлото й пареше. Освен това ужасно й се пишкаше, а в една къща без вода това беше сериозно изпитание. Когато пристъпът най-сетне отмина, младата жена изпълзя изпод одеялата. Уви се с алената пелерина, включи фенерчето и опирайки се на стената, за да не падне, запристъпва към банята.

Държеше лъча на фенера насочен надолу, за да не вижда отражението си в огледалото, висящо над старомодния умивалник. Отлично знаеше какво ще види. Дълго бледо лице, изпито от болестта; издадена остра брадичка; големи лешникови очи; и буйна грива светлокестеняви къдрици, щръкнали във всички посоки. Имаше лице, което децата харесваха, но повечето мъже намираха по-скоро за чудато и необикновено, отколкото за привлекателно. Косата и лицето й бяха наследство от нейния неизвестен баща. Той беше женен и не искаше да има нищо общо с теб. Сега е мъртъв, слава на Бога. По фигура приличаше на Марая: висока, слаба, с кокалести китки и лакти, големи стъпала и тесни длани с дълги пръсти.

За да успееш като актриса, трябва да бъдеш или изключително красива, или изключително талантлива — бе заявила Марая. — Ти си доста хубава, Антоанета, и си надарена имитаторка, но ние трябва да бъдем реалисти…

Майка ти никога не те е подкрепяла и окуражавала — изтъкна Добринка очевидното.

Аз ще бъда твоята опора — обяви Питър. — Ще се грижа за теб и винаги ще те обичам.

Рицарските заявления на Питър обикновено караха Ани да се усмихва, но тази нощ тя можеше да мисли единствено за емоционалната пропаст между мъжете, на които бе избрала да подари сърцето си, и измислените герои, които обичаше. Както и за една друга бездна — между въображаемия и реалния живот.

Въпреки възраженията на Марая, Ани бе получила диплом по актьорско майсторство и през следващите десет години упорито се бе явявала на прослушвания. Беше участвала в благотворителни спектакли, бе играла в любителски театри и дори бе пресъздала няколко характерни роли в модерни пиеси на сцената на малък театър. Но това бе прекалено малко. Миналото лято тя най-сетне бе принудена да признае, че Марая беше права. Ани беше много по-добър вентролог, отколкото актриса. Тъжно заключение, което я оставяше в задънена улица.

Тя намери бутилка минерална вода с женшенова есенция, която по чудо не бе замръзнала. Дори само една глътка опари гърлото й. С бутилката в ръка младата жена се върна във всекидневната.

Марая не бе идвала във вилата от лятото, малко преди да й открият рака, но в стаите нямаше много прах. Навярно Уил Шоу все пак бе свършил част от работата си. Жалко, че не бе свършил и останалата.

Куклите й лежаха една до друга върху розовия викториански диван. Куклите и колата бяха всичко, което й бе останало.

Не съвсем — подсети я Добринка.

Правилно. Оставаше още и огромният дълг, който Ани нямаше как да погаси. Дълг, който бе натрупала през последните шест месеца от живота на майка й, когато се опитваше да задоволи всяка нейна прищявка.

И най-после да получиш одобрението на мамчето — уточни Лео саркастично.

Ани започна да сваля защитните найлонови пликове от куклите. Всяка фигура беше дълга седемдесет и четири сантиметра, с въртящи се очи, отваряща се уста и разглобяеми крака. Тя взе Питър и пъхна ръка под тениската му.

Колко си красива, скъпа моя Добринка — заговори той с плътния си топъл глас. — Жената на мечтите ми.

А ти си най-прекрасният от мъжете — въздъхна Добринка. — Храбър и безстрашен.

Само във въображението на Ани — възрази Немирка с необичайна за нея враждебност. — Иначе си безполезен също като бившите й.

Има само двама бивши, Немирке — смъмри Добринка приятелката си. — И ти наистина не бива да изливаш огорчението си от мъжете върху Питър. Сигурна съм, че не си го искала, но започваш да звучиш като грубиянка, а знаеш какво е отношението ми към грубияните.

Ани изнасяше тематични представления с куклите, някои от които бяха фокусирани върху грубото отношение между хората. Тя остави Питър и отмести Лео настрани, който прошепна злорадо в главата й: Ти все още се страхуваш от мен.

Понякога й се струваше, че куклите живееха свой живот.

Уви се по-плътно в алената пелерина и пристъпи към еркерния прозорец. Бурята бе стихнала и лунната светлина се прокрадваше между боровете. Младата жена обходи с поглед унилия зимен пейзаж — мастиленосините сенки на смърчовете, белеещата се пустота на блатото. После вдигна глава.

Харп Хаус се издигаше в далечината, на самия връх на голата скала. Бледата светлина на полумесеца очертаваше островърхите покриви и мрачната кула, откъдето се процеждаше мъждукаща жълта светлина. Останалата част от къщата тънеше в мрак. Гледката й напомни за обложките на старите готически романи с меки корици, които все още можеше да намери в антикварните книжарници. Не беше нужно голямо въображение, за да си представи босоногата героиня, в прозрачно одеяние, бягаща от призрачния дом, на фона на зловещата светлина от кула зад гърба й. Онези романи изглеждаха наивни и отживели в сравнение с днешните, наситени с еротика, вампири, върколаци и шейпшифтъри, но тя винаги ги бе харесвала. Те подхранваха мечтите и фантазиите й.

Над назъбения покрив на Харп Хаус буреносните облаци засенчиха луната. Дивият им устрем напомняше на коня и ездача, профучали пред очите й през заснежения път в бушуващата виелица. Побиха я тръпки, но не от студ, а от развихреното й въображение. Ани се извърна от прозореца и погледна към Лео.

Очи с натежали клепачи… Тънки устни, извити в презрителна насмешка… Съвършеният злодей. Можеше да избегне толкова много болка и разочарование, ако не бе придала романтичен ореол на онези мрачни, затворени мъже, в които се бе влюбвала, въобразявайки си, че са измислените герои, вместо да прозре, че единият е измамник, а другият — нарцисист. Лео обаче беше нещо съвсем друго. Тя го бе създала от плат и прежда. Тя го контролираше.

Така си мислиш ти — ехидно прошепна той.

Тя потръпна и се върна в спалнята. Но докато се мушкаше под завивките, не можа да се отърси от мрачното видение на къщата върху скалата.

Снощи сънувах, че отново се връщам в Мандърлей^[1]…

 

 

Когато се събуди на следващата сутрин, Ани не изпитваше глад, но се насили да изяде една шепа стари овесени ядки. В къщата цареше мраз, денят беше мрачен и единственото й желание беше отново да се пъхне в леглото. Но не можеше да живее в дом без отопление или течаща вода. Колкото повече мислеше за Уил Шоу, толкова повече се ядосваше. Изнамери телефонния номер, който имаше — един и същ за кметството на острова, пощата и библиотеката — ала въпреки че телефонът й бе зареден, нямаше обхват. Ани се отпусна върху розовия диван и отчаяно зарови глава в шепи. Трябваше лично да се срещне с Уил Шоу, а това означаваше да се изкачи по скалата до Харп Хаус. Да се върне на мястото, за което се бе заклела, че никога повече няма да доближи.

Навлече всички топли дрехи, които успя да намери в къщата, после се загърна плътно с алената пелерина на майка си и уви около врата си стар плетен шал на „Ермес“. Призовавайки цялата си енергия и воля, младата жена излезе навън. Денят беше сив и потискащ като бъдещето й, соленият въздух — вледеняващ, а разстоянието между вилата и имението върху скалата изглеждаше непреодолимо.

Ще те отнеса на ръце до там — кавалерски обеща Питър.

Немирка изсумтя презрително.

Имаше отлив, но заледените скали покрай брега бяха прекалено опасни за зимни разходки, затова тя пое по по-дългия път, заобикалящ соленото блато. Ала не само разстоянието я изпълваше с ужас.

Добринка се опита да й вдъхне кураж:

Изминаха осемнайсет години, откакто за последен път се изкачи до Харп Хаус. Призраците и злите духове отдавна са изчезнали.

Ани закри носа и устата си с края на пелерината.

Не се тревожи — успокои я Питър. — Аз ще бдя над теб.

Питър и Добринка добросъвестно изпълняваха задълженията си. Те винаги измъкваха Немирка и Лео от кашите, в които затъваха. Обясняваха, че наркотиците са опасни, напомняха на децата да си изяждат зеленчуците, да си мият редовно зъбите и да не позволяват на никого да докосва интимните им части.

Но това е много приятно — възмути се Лео и злорадо се изкиска.

Понякога й се искаше никога да не го бе създавала, но той беше съвършен злодей. Вечно се заяждаше и надсмиваше, окуражаваше вземането на дрога, беше кралят на вредните храни и непознатият, който се опитваше да подмами малките деца от детските площадки.

Елате с мен, хлапета, и аз ще ви почерпя с любимите ви бонбони.

Престани, Ани — скара й се Добринка. — Никой от семейство Харп не се вясва на острова до лятото. Там живее само мъжът, който се грижи за имота.

Но Лео не мирясваше.

Аз имам с вкусни дражета „Скитълс“, „M & M“, сладки пръчици „Туизлър“… както и безчет доказателства за всичките ти провали. Как се развива въжделената ти актьорска кариера?

Ани прегърби рамене. Трябваше да започне да медитира или да се заеме с йога, да направи нещо, което да я научи да дисциплинира мислите си, вместо да им позволява да се реят накъдето им скимне… или накъдето се отнесат противно на желанията й. Какво от това, че мечтите й за актьорска кариера не се сбъднаха? Децата обичаха куклените й представления.

Ботите й поскърцваха в снега. Изсъхнали хвощове и кухи тръстики надничаха изпод ледената кора, покриваща спящото блато. През лятото то кипеше от живот, но сега бе притихнало в сиво униние, като надеждите й.

Младата жена отново се спря да почине, когато стигна до скоро разчистената чакълена пътека, извиваща се нагоре по стръмния склон на скалата към Харп Хаус. Ако Шоу разчистеше снега със снегорина, можеше да измъкне колата й. Ани си заповяда да продължи. Преди пневмонията да я повали, щеше лесно да изкачи скалата, но когато най-сетне стигна до върха, дробовете й бяха в пламъци, а гърдите й свиреха. Там далеч, в подножието, вилата приличаше на изоставена играчка, захвърлена на милостта на бушуващото море и скалистите брегове на Мейн. Ани напълни дробовете си с още изгарящ въздух и се застави да вдигне глава.

Харп Хаус се извисяваше пред нея като огромен зловещ силует на фона на оловносивото небе. Стъпила на гранитната скала, изложена на летните бури и свирепите зимни ветрове, тя сякаш предизвикваше природните стихии да я повалят. Останалите летни вили бяха построени върху по-защитената източна част на острова, но Харп Хаус презираше лесните пътища. Вместо това се издигаше могъщо над морето, сякаш израснала от каменистия западен нос — непристъпна крепост от кафяво дърво, с дървена обшивка и неприветлива кула в единия край.

Отвсякъде стърчаха остри ъгли: островърхи покриви, сенчести стрехи и заплашителни фронтони. Колко обичаше Ани това мрачно готическо имение, когато дойде да живее тук през лятото, след като майка й се омъжи за Елиот Харп. Представяше си се облечена в рокля с миши цвят, стиснала куфар в ръка — мечтателно момиче от благороден произход, но бедно и отчаяно, принудено да приеме скромната работа на гувернантка. С вирната гордо брадичка и изпънати рамене, тя щеше да се опълчи на грубия (но изключително красив) господар на дома, проявявайки такава смелост, че той накрая щеше да се влюби безнадеждно в нея. Двамата щяха да се оженят, а след това тя щеше да превърне мрачната крепост в уютен дом.

Обаче много скоро романтичните мечти на петнайсетгодишното момиче, което бе чело прекалено много, но бе преживяло твърде малко, бяха разбити на пух и прах от суровата действителност.

Някогашният басейн сега зееше като зловещ търбух, а обикновената дървена стълба, водеща към задния и страничните входове, бе заменена с каменно стълбище, пазено от гаргойли.

Тя отмина конюшнята и пое по разринатата в снега пътека, водеща към задната врата. Дано Шоу да е тук, вместо да препуска в галоп върху един от конете на Елиот Харп. Натисна звънеца, но не го чу да звъни във вътрешността. Къщата беше прекалено голяма. Ани изчака малко и отново позвъни, но никой не отговори. Върху постелката пред вратата се виждаха следи от сняг, сякаш наскоро някой бе изтръскал краката си, преди да влезе. Младата жена потропа силно.

Вратата се отвори със скърцане.

Толкова беше измръзнала, че без колебание пристъпи в преддверието. От куките върху стените висяха разнородни палта и якета, редом с най-различни бърсалки за под и метли. Тя зави зад ъгъла, влезе в голямата кухня и застина.

Всичко беше различно. Нямаше и следа от шкафовете от орехово дърво и кухненските уреди от блестяща стомана, които помнеше отпреди осемнайсет години. Вместо това мястото изглеждаше така, сякаш някой с машина на времето го бе пренесъл обратно в деветнайсети век.

Стената между кухнята и малката стая за закуска бе изчезнала и сега помещението бе станало двойно по-голямо. Високите хоризонтални прозорци пропускаха светлината, но тъй като сега бяха разположени на поне метър и осемдесет над пода само някой великан можеше да надзърне през тях. Горната част на стените беше покрита с груба мазилка, а долната беше облицована с квадратни десетсантиметрови плочки, някога бели, но сега повечето напукани от годините или нащърбени по краищата. Подът беше от изтъркани каменни плочи, а огнището приличаше на огромна пещера, покрита със сажди, в която можеше да се опече глиган… или непредпазлив бракониер, заловен да ловува в господарските земи.

На мястото на кухненските шкафове имаше грубо сковани лавици, върху които бяха подредени керамични купи и глинени съдове. Два високи бюфета от тъмно дърво стърчаха от двете страни на огромната матова черна печка „Ага“, несъмнено пригодена за ресторант. В каменния умивалник, типичен за селска къща, се извисяваше разкривена купчина мръсни чинии. Медни тенджери и тигани — не изтъркани до блясък, а стари и очукани — висяха над дългата надраскана дървена маса, предназначена за рязане на пилешки глави, сечене на овчи пържоли или за разбиването на традиционния английски десерт от сметана, вино и захар за Негова Светлост.

Кухнята явно е била ремонтирана, но що за приумица я бе върнала с два века назад? И защо?

Бягай! — изписка Празноглавка. — Тук има нещо много сбъркано!

Когато Празноглавка изпадаше в истерия, Ани разчиташе на благоразумната Добринка, която с присъщия й практичен маниер оправяше всички бъркотии, но сега Добринка мълчеше и изглежда, дори нескончаемите духовитости на Немирка се бяха изчерпали.

— Господин Шоу? — Гласът на Ани прозвуча вяло и глухо, лишен от свойствената си сила.

Когато не получи отговор, тя пристъпи по-навътре в кухнята, оставяйки мокри следи върху каменния под. Но за нищо на света нямаше да свали ботите си. Ако се наложеше да си плюе на петите, нямаше намерение да тича по чорапи.

— Уил?

Никакъв звук.

Ани мина край килера, прекоси тесния заден коридор, заобиколи трапезарията и през сводестия портал излезе във фоайето. Шестте квадратни прозореца над входната врата едва пропускаха мъждивата сива светлина. Масивното махагоново стълбище все още водеше към широка площадка с мрачен витражен прозорец, но сега килимът беше в потискаща кафява окраска, вместо с някогашната жизнерадостна разцветка. Мебелите бяха покрити с дебел слой прах, а в единия ъгъл висеше паяжина. Стените бяха облицовани с тежка ламперия от тъмно дърво, а морските пейзажи бяха заменени с мрачни маслени портрети на знатни мъже и жени в одеяния от деветнайсети век, никой от които не би могъл да бъде някой от предците на Елиот Харп — всички до един ирландски селяни. Липсваха само рицарски доспехи и препариран гарван, които да придадат още по-зловещ вид на преддверието.

Тя чу стъпки над главата си и се приближи към стълбището.

— Господин Шоу? Аз съм Ани Хюит. Вратата беше отворена, затова влязох. — Погледна нагоре. — Ще ми трябва… — Думите замряха на устните й.

Господарят на къщата стоеше на върха на стълбището.