Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (7)

7
Америка обича пълната промяна

Южна Калифорния

февруари 2016

— Това е истинско блаженство — изпъшка Пайпър и Чарли се усмихна, облегната на масажната възглавничка.

— Значи няма да ме намразиш завинаги, задето пропускам годежното ти парти? — попита Чарли. Почти въздъхна от удоволствие, докато масажистката „месеше“ сухожилията под коленете й точно с нужния натиск.

— Масажите доста добре успяват да ме накарат да те мразя по-малко. Бих предложила да ми платиш цял пакет такива, ако наистина искаш да останем приятелки — отвърна Пайпър.

Момичетата лежаха по лице на две съседни маси в младоженския апартамент на курортния хотел „Четирите сезона“ в Санта Барбара. Капаците на прозорците бяха отворени, за да се чува шумът на вълните, и макар че въздухът беше прохладен и резлив, ранната утринна светлина на февруарското слънце топлеше стаята. Затоплените маси, бумтящият огън и горещите парафинени кърпи около ръцете и стъпалата им допълваха уютното чувство.

Чарли се засмя:

— Вземам си бележка.

— Някакъв шанс да успееш след това да ми помогнеш да потърся обувки? Най-накрая смятам да се предам и да си купя маратонки с подметка на платформа.

— Ще ми се. Тод вече ме чака. Имаме „среща за обсъждане на стратегията“ на обяд в „Айви“. Демонстративният ми мач е в три, а след него имам пълна двучасова тренировка. Днес следобед ще трябва да искам разрешение дори за да се изпишкам. За нещастие, за пазаруване на обувки не може и дума да става.

— Няма ли да е странно да се върнеш? Искам да кажа, като професионален играч сега? Мисля, че само разходката по онези кортове би ми докарало истинска паническа атака.

— Е, ти си прекарала там много повече време, отколкото аз — каза Чарли, а после съжали за начина, по който бе прозвучало. — Съжалявам, не исках да кажа това.

— Не, права си. Четири дълги години. Най-странната част е, че не ми липсва дори за секунда.

— Защо да ти липсва? На теб не ти харесваше.

— Хей, това ме измъкваше от шибаната ми къща, нали? И нямаше да се запознаем, ако не бях играла, така че си има и добрите страни.

На Чарли й се струваше невероятно иронично, че тя, която никога не се бе обучавала в някоя от престижните тенис академии — това бе рядкост сред най-добрите играчи — се беше насочила към професионалния тенис, а Пайпър, прекарала цялото си детство и юношество в една от тях, изобщо не я беше грижа за играта. Когато Пайпър за пръв път разказа на Чарли как родителите й я бяха откарали в академията „Болитиери“ във Флорида, когато била на девет, Чарли насмалко да не й повярва.

— Сигурно си била страшно добра — отбеляза тя, разтворила широко очи, когато Пайпър й разказа това, докато за пръв път се хранеха заедно в столовата за първокурсници в Калифорнийския университет. Може ли едно деветгодишно дете дори да се облече само?, запита се Чарли. Почти не помнеше.

— Добра в какво? В тениса? — Смехът на Пайпър беше безрадостен. — Ако не се брои тежкарският дневен лагер, на който ме бяха пратили предишното лято, почти не бях пипвала ракета. Казваха на всичките си приятели, че ме изпращат там да „култивирам таланта си“, но това е само защото изглеждаше много по-добре да натириш деветгодишното си хлапе в престижна тенис академия, отколкото в друго стандартно училище с пансион. Но всъщност не беше нищо друго, освен това, поне за мен.

Пайпър беше обяснила как свръхбогати семейства от цял свят изпращали децата си в онези тенис академии като в един вид изтънчена целогодишна служба за гледане на деца. За шестцифрена сума на година синове и дъщери на саудитски кралски особи и европейски финансисти, на тексаски петролни магнати и южноамерикански предприемачи можеха да получат гаранция, че децата им ще научат английски, ще покрият училищните изисквания, ще бъдат обучавани от най-добрите треньори в света на тениса и никога няма да се налага да се прибират у дома за по-дълъг период от една седмица по Коледа и две през лятото. Плюс това, звучеше добре да разправят на приятелите си, че децата им „тренират в Болитиери“ редом с децата, които показваха истински потенциал за тениса и бяха изпратени в академията, защото потребностите им от тренировки всъщност бяха надминали онова, което се предлагаше в родните им страни. Онова, което никой не очакваше, разбира се, беше, че от време на време няколко от богатите хлапета, които бяха там на нещо като целогодишна забавачка, всъщност се оказваха прилично добри играчи. Пайпър беше една от тях.

Беше играла на двойки през първите си три години в Калифорнийския университет и на сингъл през последната си година, макар че никога не се издигна повече от четвърта в тима. Чарли бе поставена под номер едно още от деня, когато пристигна в кампуса, докато не напусна година по-късно, за да играе професионално, но по някакъв начин между тях никога не бе имало съревнование. Може би защото бе очевидно, че Пайпър не е отдадена на тениса. Появяваше се за задължителните тренировки, а мачовете, изглежда, й доставяха удоволствие, но никога, абсолютно никога не посещаваше предлаганите незадължителни ранни сутрешни тренировки по вдигане на тежести или допълнителните тренировки за игра при мрежата през уикенда като останалите от тях. Пайпър оставаше навън до късно, излизаше с милион различни момчета и правеше кратки пътувания за уикенда с несвързаните си с тениса приятели. Чарли дори нямаше приятели извън тениса. Малкото пъти, когато бяха обсъждали въпроса, Пайпър винаги беше малко уклончива.

— Обичам тениса — казваше тя със смях. — Обичам и да пия, и да пътувам, и да излизам на срещи, и да спя, и да чета, и да пазарувам. Със сигурност не смятам да се откажа от живота си заради някакъв спорт. — Дори сега Пайпър играеше само веднъж седмично с група бивши колежански играчи, които имаха по-добър удар от 99 процента от обикновените играчи, но гледаха на тениса просто като на хоби, нещо, което да сместят между работата и социалния живот. Хубава тренировка и малко забава. На Чарли й бе невъзможно да си го представи.

— Треньор Стивънс се оттегли, а още дори не съм срещала новия. Дори вече не познавам никого — каза Чарли. Масажистката я помоли да се обърне по гръб, а после сложи маска с аромат на лавандула върху очите й.

— Както и да е. Поне така успя да стигнеш до Ел Ей. Колко време мина? Два месеца?

Чарли се радваше, че настоя за този ден в спацентъра, но той не можеше да компенсира цялото пропуснато време. Издиша бавно и каза:

— Разкажи ми повече за Ронин. Защо той?

Чарли долови усмивката в гласа на приятелката си.

— Защо той ли? — засмя се тя. — Защото склони да ме вземе.

— О, моля ти се. Половината мъже в Ел Ей биха те взели, Пайпс. По дяволите, половината Ел Ей те е имал…

— Кротко, тигре. Не съм аз онази, чието другарче за секс по една случайност е…

— Пайпър! — За щастие, приятелката й се усети, че не бива да си довършва изречението. Макар да не беше особено вероятно масажистките да знаят коя е Чарли, не й трябваха клюки за нея и Марко — особено пък клюки, които включваха фразата „другарче за секс“ — да се разнесат из целия интернет. Не, благодаря.

— Ронин. Разкажи ми всичко.

— Всичко ли? Е, да видим. Израсъл е в Сейнт Луис, макар че семейството му се местело често, когато бил малък.

— Откъде произхожда? — попита Чарли.

— Току-що ти казах — от Сейнт Луис.

— Не, имах предвид откъде са родителите му?

— Имаш предвид понеже е азиатец? Той може пак да си е азиатец и да е от Сейнт Луис, нали знаеш.

— О, стига, моля те. Питах, защото той има акцент. Или това е нещо, което така и не си забелязала?

— Родителите му са от Япония. Той е роден и е прекарал там големи периоди от детството си. Но е американец.

— Схванах. Американец. С годеница, готова стръвно да го брани. Отбелязано. Какво друго?

Пайпър се засмя:

— Извинявай. Просто майка ми е такава отявлена расистка. Обсебена е от факта, че той е от азиатски произход. Тоест наистина не може да го осмисли и иска постоянно да го обсъждаме. Предполагам, че просто ми втръсна това да е в центъра на всеки проклет разговор.

— Майка ти би се смущавала и ако доведеш у дома католик. Или брюнет. Това е кръстът, който носиш, задето си свободомислеща дъщеря на богати бели англосаксонски протестанти.

— Вярно. Та, както и да е, знаеш, че е лекар в спешното…

— Докторът, който само иска да сърфира цял ден, а?

— Точно в момента в гаража ни има толкова много дъски за сърф, че не мога дори да ги преброя. Кога човек става твърде стар да се занимава с всичките тия сърфистки изпълнения и правенето на мускули? — попита Пайпър.

— Явно не на двайсет и девет. Сигурно е направо луд по къщата на вашите в Маями…

Пайпър се засмя:

— Напълно. Само да можеше да измисли как да се отърве от родителите ми. Ходят там все по-често и по-често сега, когато татко се пенсионира. Миналия път, когато бяхме там всички заедно, майка ми на практика каза нещо от рода на това, че не знаела, че „хората с ориенталски произход“ карат сърф. Беше толкова прелестно, колкото можеш да си представиш.

Беше ред на Чарли да се засмее:

— Просто вземи да й народиш един куп бебета полуазиатчета и ще миряса.

— Странно е, опитах се да й обясня, че майката на Ронин също не си умира от кеф заради връзката ни — горката жена цял живот се надява на някое сладко будистко момиче, което може да приготви купа сносни спагети „юдон“, а сега трябва да се примири с атеистично протестантско пиленце, потомка на пристигналите с „Мейфлауър“ заселници, в чието семейство има повече случаи на алкохолизъм на човек, отколкото в цялата клиника „Бети Форд“, но човек не може да чуе нея да се оплаква. Нищо подобно, просто ме прие направо в лоното семейно и ми показа как да приготвя почти прилична кутия „бенто“^[1]. Майка ми не може да проумее подобно нещо, ако ще животът й да зависи от това.

Чарли моментално се опита да си представи как ли щеше да изглежда ситуацията, ако можеше да запознае майка си с бъдещия си годеник. Разбира се, майка й беше пропуснала всичко: първия цикъл на Чарли, абитуриентския бал, стаята в колежанското общежитие, първото й участие в турнир от Големия шлем. Родителите на Чарли бяха избягали и се бяха оженили тайно в края на осемдесетте, когато майка й разбрала, че е бременна с Джейк, така че никога не бяха имали официален годеж или истинска сватба. Може би именно затова Чарли се чувстваше все по-неловко, когато приятелките й започнаха да се омъжват?

Мелодичен звън я върна обратно към масажа:

— Вече приключих. Моля ви, не бързайте със сядането и обличането — шепнеше терапевтката й. — Ние ще изчакаме отвън.

— Страхотно беше — каза Пайпър, разтривайки очи. Дори с отпечатъци от възглавница по бузата и кървясали очи Пайфр приличаше на супермодел. Наметна халат, докато Чарли се мъчеше да не зяпа.

Сякаш в отговор, Пайпър вдигна очи в нейната посока и каза:

— Напоследък изглеждаш страхотно.

Чарли завъртя очи:

— Аха. Затова Тод не спира да ми опява за онези последни два килограма и половина. — Сграбчи бедрата си с две ръце: — Искаш ли да се разменим?

Момичетата излязоха от хотелския апартамент и се отправиха към съблекалнята.

— Да не смяташ, че докато те възсяда при всеки удобен случай, Марко Валехо мисли за нещо, освен колко фантастично изглеждаш? Сериозно, Чарли. Стига вече с комплекса на грозното патенце. Може и да си била малко по-пълна преди няколко години, но сега си официално фантастична. Само искам да чуя как се оправяш с цялото това нещо с неангажиращия секс. Защото онази Чарли, която познавам, не е точно от момичетата, дето спят с когото им падне.

— Е, предполагам, че за всичко си има първи път.

— От всичко, което описа, той не ти е гадже. Дори не ти е наистина приятел. Това трябва да те устройва, за да проработи. Устройва ли те?

— Разбира се.

— Невъзможно!

— Трябва да ме устройва. Уговорката определено е такава.

Момичетата занесоха нещата си за хапване до двора отвън, където седнаха пред малък огън от истински дърва.

— Нямам чувства към него — каза Чарли тихо, осъзнавайки истината за първи път. — Просто ми харесва да имам някого.

— Той е далеч по-добър от „просто някой“ — каза Пайпър и отпи от чая.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. Знам, че когато човек пътува толкова много, му става самотно. Постоянно отсъстваш. Нямаш нищо дори наподобяващо нормален живот. А, исторически погледнато, практикуваш серийна моногамност. Повярвай ми, много съм мислила за това. С Ронин постоянно си говорим колко ли ти е трудно.

Чарли се обърна да погледне Пайпър:

— Сериозно? Това ли са ти мъдрите думи? „С годеника ми постоянно си говорим колко невероятно прецакан е животът ти.“

Пайпър се пресегна и смушка ръката на Чарли:

— Млъквай, знаеш, че нямам това предвид. Казвам ти всичко това от загриженост.

— О, хубаво. Това ме кара да се чувствам много по-добре.

— Е, би трябвало. Наистина се тревожа за теб. Може би да имаш гадже няма да е най-ужасното нещо на света. Може би с Марко би трябвало наистина да пробвате да излезете на кино или на вечеря, или нещо, каквото правят нормалните хора. Разговаряйте. Разкажи му за себе си. Задавай му въпроси. Все трябва да има и някакви интереси извън тениса. Може би да откриеш какви са…

— Можеш ли изобщо да си представиш каква медийна буря ще се развихри около това? Ако излезем на истинска среща като нормални хора? Навсякъде ще гъмжи от камери.

— О, хайде сега, на кого му пука? Двама зрели и отговорни възрастни, по случайност — и двамата състезаващи се в един и същ спорт, започват да излизат заедно? Наистина ли е толкова скандално?

Чарли се замисли за това. Когато Пайпър поставеше така въпроса, беше вярно: не звучеше толкова безумно. По време на няколкото пъти, когато се бяха натискали и бяха хвърлили огромни усилия да запазят станалото в тайна, дори не й бе хрумнало наистина, че потайността може и да не е необходима. Какво беше най-лошото, което можеше да се случи? Да се опитат да излизат и да не се получи? И какво от това? Няколко репортери щяха да зададат няколко дразнещи въпроса за това, няколко водещи на токшоута щяха да възкликнат надуто: „Аз нали ви казах“ по същия начин, както правеха, когато връзките между професионални спортисти — или актьори, или музиканти, или каквито и да било публични личности — се проваляха, и на кого му пукаше? Защо бяха толкова твърдо решени да си траят? Кой точно печелеше от това?

— Права си — Чарли кимна.

— Какво? — Пайпър си придаде престорено слисано изражение.

— Какво толкова, ако започнем да излизаме наистина? Както каза, той е един от малкото хора на света, които разбират откъде идвам.

— Плюс това е великолепен.

— Стига и двамата да разбираме, че кариерата ни е на първо място, не виждам защо да не се получи.

— Да не споменаваме, че изглежда впечатляващо.

— Искам да кажа, не бях имала нещо дори наподобяващо сериозна връзка от… боже… още от колежа. Брайън беше последният. — Чарли се втренчи в небето, докато пресмяташе.

— Говорили ли сме си колко разкошна е косата му?

— Онази няколкомесечна връзка с тенис журналиста? Не най-прекрасният ми момент. Но поне беше приятен тип.

— Даже името му е секси.

— О, и онзи състезател по ски спускане, с когото се запознах по време на полета до Монако, ако си говорим за съперничещи си разписания.

— Ще ти се стори ли странно, ако ти призная, че си фантазирах за коремните му мускули?

— За бога, Пайпър. Жалка съм! Осъзнаваш ли, че от първи курс в колежа не съм имала връзка, по-дълга от няколко месеца? На двайсет и пет години съм. И на практика съм девица.

Пайпър се усмихна и потупа Чарли по ръката:

— Да не се увличаме. Излизала си на срещи. Просто не си… как най-добре да го кажа? Невинаги умееш да подбираш. И имаш някои предизвикателни обстоятелства, предвид целия ти начин на живот и така нататък. Това не значи, че всяка надежда е изгубена.

— Благодаря. — Чарли сведе поглед към телефона си. — О, трябва да бягам. Трябва да съм обратно в Ел Ей след час и половина Ако трафикът е натоварен, изобщо няма да успея.

— Обичам те, Чи. Благодаря за страхотния ден. Сега съм само наполовина бясна, че пропускаш годежното ми празненство.

Чарли целуна Пайпър по бузата:

— Виждаш ли? Приятелството може да се купи с пари. Важен урок.

— Това със същия успех може да е мантрата на майка ми. Нищо, което да не съм чувала още от люлката. — Пайпър уви дълъг кашмирен шал около врата си и Чарли за хиляден път се запита как приятелката й успява да бъде толкова шик без никакво усилие. — И не забравяй да си купиш нещо хубаво за Деня на Свети Валентин, става ли? Бих предложила шоколад, но понеже си на диета, целяща да те умори от глад, може би бижута. Не някакви тенис дивотии!

Махнаха си за довиждане и Чарли подаде талона си на служителя. Хвана се, че отново й се иска да може да остане през нощта и да купонясва с останалите им приятелки от колежа, но трябваше да се върне в Ел Ей до четири. Изкара взетото под наем ауди кабриолет на Магистрала 405 и пусна силно музиката. Беше един от онези съвършени зимни дни, които само калифорнийците разбират: температура между петнайсет и двайсет градуса, топло слънце, прохладен ветрец. Буквално един от онези дни, за каквито бяха създали автомобилите със сгъваем покрив. Близо до Малибу тя изчисли, че има достатъчно време, и се прехвърли на Тихоокеанската магистрала: щеше да отнеме повече, но си струваше, за да кара покрай водата. Чарли превключи станцията „ХМ“ на „Бленд“ и пя заедно с Рейчъл Платън, Тейлър Суифт и Ед Шийрън, докато гърлото й прегракна, а очите й почнаха да сълзят от вятъра. Колко пъти беше шофирала по Тихоокеанската магистрала в първи курс? С Брайън излизаха на разходки с колата в неделните следобеди и се препираха за радиото: тя вечно искаше „Топ 40“, той винаги искаше нещо друго. Дори му беше съобщила, че напуска колежа — и него — за да се заеме професионално с тенис, в „Рибната барака“ в Малибу.

Брайън знаеше с мъдрост, твърде голяма за деветнайсетте му години, че връзка от разстояние с някой, който ще пътува по триста дни в годината, е нереалистична. Раздялата им беше ужасна. На Чарли й трябваха няколко месеца пътуване и участия в турнири, за да разбере, че поддържането на връзка всъщност бе невъзможно единствено за жените. За мъжете това беше изцяло различен свят: те имаха приятелки, които пътуваха с тях, издокарани в дизайнерски джинси и високи токчета, със съвършена прическа и грим всеки божи ден, така че можеха да се изтягат като котенца в различни салони за почивка на играчите по цял свят, докато чакат страхотните си, разгорещени, потни мъже да си тръгнат от корта. Четирима от петимата мъже на върха в световната ранглиста бяха женени. С деца. На Чарли й секна дъхът веднъж, когато Марси изтъкна това, последвано бързо от омъжените жени в челната двайсетица: една. А броят на жените с деца? Нула. Не можеше да се каже, че мъжете се редяха на опашка да следват гаджетата си тенисистки по цял свят, да топлят хотелските им легла нощем и да закусват с тях в шест сутринта в кафетерии от Дъблин до Дубай, очаквайки да прегърнат онези потни, изтощени жени, когато те най-сетне напуснат корта възторжени или разярени в зависимост от деня. Малкото мъже, които все пак опитваха, не изкарваха дълго: треньорите и мъжете играчи, и дори други състезателки шушукаха за липсата им на работа и изобилното им свободно време, наричайки ги женчовци, загубеняци и лигльовци. Но различните фотомодели, актриси и анонимните красиви създания, които пътуваха по цял свят, за да подкрепят гаджетата си? Изглежда, всички разбираха, че те просто правят онова, от което имат нужда мъжете.

Колата пред нейната наби спирачки с пронизително скърцане и Чарли едва не се натресе в задницата на масивния черен шевролет „Събърбън“. Без да мисли, бе следвала навигацията през Малибу и Санта Моника, и през Брентууд и обвитите в зеленина улици на Бевърли Хилс до „Пенинсула“, където събърбънът спря право пред нея.

На телефона й с пиукане изникна съобщение: Трийсет минути, Айви, Робъртсън. Не закъснявай.

Тя написа в отговор само една буква, к^[2], и подаде ключовете си на момчето, което паркираше колите. Двама носачи бяха заети да разтоварват багаж, състоящ се от безброй еднакви куфари „Гояр“, от дълбините на събърбъна и Чарли не се сдържа и се позабави на тротоара да види коя ли знаменитост ще се покаже. Ако се съдеше от вида на куфарите, вероятно беше някоя от сестрите Кардашиян. Може би попзвезда от рода на Риана или Кейти Пери. Определено не и някой първокласен актьор, ако се съдеше от самото количество на багажа. Този човек беше опаковал цялата си покъщнина и беше тук задълго. Точно когато се готвеше да се откаже и да влезе вътре, шофьорът свали сак за тенисракети марка „Уилсън“ с големината на датски дог от поставката му върху предната седалка откъм страната на пасажера. От него висеше талисман с големината на кутийка безалкохолно: инкрустиран с диаманти бухал със смарагдови очи, обточен с червило клюн и дълги мигли, за които Чарли знаеше, че са изработени от истински заешки мустачки. Щеше да разпознае този кичозен бухал навсякъде.

— Я виж кой е тук! — изгука Наталия към Чарли от задната седалка на събърбъна. Всички мъже, жени и деца, които или помагаха за паркирането на колите, или чакаха на паркинга на „Пенинсула“ в Бевърли Хилс, спряха да си четат есемесите, да си търсят ключовете и да се карат на децата си, и се обърнаха, за да гледат как високата метър и осемдесет блондинка, обута в толкова миниатюрни къси панталонки, че всеки можеше да различи неоново розовото й бельо, лениво се смъкна от колата. Чарли можеше да се закълне, че е чула колективна въздишка, когато сандалът на Наталия стъпи благополучно на паважа.

— Много мило и сладко от твоя страна да ме изчакаш. Ето, дръж това. — Наталия тикна в ръцете на Чарли квадратна чанта за тоалетни принадлежности с логото на „Гояр“ отгоре. — Благодаря, скъпа.

Шокирана да види Наталия в Лос Анджелис цели четири дни преди датата, когато и двете трябваше да играят на „Индиан Уелс“ в Палм Спрингс, Чарли я последва във фоайето, без да мисли.

— Какво правиш тук? — попита я, докато Наталия показваше личната си карта на служителя на рецепцията. На Чарли й хрумна, че също би трябвало да се регистрира, но не можеше да си спомни дали беше оставила дамската си чанта в колата, или в количката на пиколото.

Наталия се наведе толкова близо, че Чарли усети как я лъхна приятно ухание на ванилов парфюм.

— Бенджи току-що игра в „Про Боул“ на Хаваите. Ще се срещнем тук довечера за малко… П и О.^[3] Ами ти, Чарли? Още една нощ, прекарана кротко с твоите хора? Сигурно ти е самотно в компанията само на треньора ти и брат ти.

Пулсът на Чарли се ускори.

— Наистина не е зле да помислиш да си намериш мъж — каза Наталия и извади телефона си. — Какво ще кажеш за онова ново хлапе в мъжкия турнир, онова от Фили^[4]? Той вероятно би спал с теб.

В ума й бързо се мярна образ: Брет или Брент, или нещо си там, близо метър и деветдесет и два, с дълги източени крайници и акне. Шестнайсет, най-много седемнайсетгодишен. Образът бе последван от ярко видение за Марко, подгизнал от пот след мач, с прилепнала към мускулите спортна тениска, с лента за глава, удържаща гъстата му черна коса. После усмивката му, онази, която го бе виждала да пуска само и лично за нея…

Смехът на Наталия рязко я върна в реалността:

— О, чакай, мисля, че той вече си има приятелка. Не се тревожи, ще продължа да мисля.

Обикновено гласът, който чуваше, беше на майка й, напомнящ й да се държи на висота, да бъде вежлива, да се издигне над конфликта. Чарли полагаше усилия да следва съвета, наистина се стараеше, но днес в главата й отекваше гласът на Тод. Психическа издръжливост. Край със сладкото, мило момиче. Спри да се оставяш да те тъпчат. Да не мислиш, че Наталия всеки ден си седи и се чуди как да накара повече хора да я харесват? И ти не би трябвало да го правиш!

Вратите на асансьора започнаха да се затварят, но се плъзнаха и се отвориха отново, когато Чарли пъхна ръка между тях.

— Какво правиш? — попита троснато Наталия: цялото й престорено мило държание се изпари в миг.

— Дръж се прилично — изрече Чарли с глас, толкова нисък, че лесно можеше да бъде сбъркан с ръмжене.

— Как смееш дори да…?

Чарли хвърли пътната чанта за гримове, която бе държала, онемяла от шок по време на целия им сблъсък, право в ръцете на Наталия, която я улови със силно пъшкане.

— Надявам се да си прекараш страхотно с гаджето си тази вечер, Наталия — каза Чарли, навеждайки се през вратите, които държеше отворени. Беше доволна да види, че Наталия изглеждаше истински изплашена. — Защото идвам за теб. Може и да не те бия следващата седмица или по-следващата, но помни ми думите: ще се случи. И ще се насладя на всяка секунда.

С тези думи Чарли излезе заднешком от асансьора и загледа как устата на Наталия виси отворена, докато вратите се затвориха. Хвърли бързо поглед наоколо из фоайето да се увери, че никой не гледа, а после си позволи едно леко, удовлетворено размахване на юмрук във въздуха.

* * *

Докато отваряше вратичката в бялата ограда от колове и влизаше на предната веранда на „Айви“, Чарли чу непогрешимото щракане на фотоапарати и камери. Изведнъж цяла тълпа папараци се беше събрала в рояк на тротоара, а с тях — група млади, стилно издокарани хора, тръгнали на пазар в неделя. Без да знае какво става, Чарли замръзна.

Миг по-късно почувства ръката на Тод върху гърба си.

— Все още не са дошли за теб, скъпа. Но скоро ще дойдат.

Чарли почувства как пламва и се изчервява, първо от смущение, последвано бързо от раздразнение.

— Не съм си помислила това — изпухтя тя и го последва до кръгла маса във вътрешния двор. Седна така, че да гледа към улицата, и видя за какво беше цялата суматоха: Блейк Лайвли и Райън Рейнолдс, бутащи дъщеря си в една от онези проходилки, които струваха колкото кола на старо.

— Сериозно, наслади се на това пиршество за очите, Чарли, защото точно това те чака, когато Мередит си направи магията.

— За мен ли говорим вече? Хубаво, точно така ми харесва.

Жената, застанала пред тяхната маса, беше около трийсет и пет и с ръст само метър и петдесет на токчета, но онова, което привлече вниманието на Чарли, бяха гъстите, спускащи се като водопад червени къдрици.

— Косата ви е удивителна — прошепна Чарли, преди да си спомни, че дори не ги бяха запознали.

— Мислиш ли? Главно чувам, че изглеждам като Сирачето Ани — каза Мередит и подръпна една червена къдрица.

— Мислех си по-скоро за Мерида от „Храбро сърце“.

Мередит се засмя:

— Вече ми харесваш. Аз съм Мередит Тили, а ти очевидно си Шарлот Силвър.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза Чарли, най-сетне спомняйки си да се изправи и да се ръкува с Мередит.

Тод направи знак на всички да сядат точно когато телефонът му звънна.

— Опознайте се — излая той, като се отправяше към дървената ограда.

— Не е ли просто очарователен? — попита Мередит и изпърха с клепки като южняшка красавица.

— Възхитителен. Наистина.

Жените си размениха усмивки. Може би цялата идея на Тод за пълна промяна на имиджа нямаше да е чак толкова ужасна, колкото се бе опасявала Чарли. Мередит й се струваше симпатична. Отпиха от плодовите смутита, които сервитьорът беше донесъл, и Мередит обясни как се е заела с тази професия, премествайки се от Факултета по информационни технологии във фирма за дизайн, компания за връзки с обществеността, как се е занимавала с управление на кризисни ситуации, а сега има собствена имидж консултантска компания. Чарли не можеше да си представи да е упражнявала вече шест професии, преди да навърши трийсет години. Или дори две.

— С кого сте работили? — попита я.

Мередит се усмихна престорено скромно:

— Е, подписвам много споразумения за поверителност, както можеш да си представиш, така че няма да уточнявам имена, но да видим. Имаше една жена, която напусна сциентоложката секта след десетилетия, прекарани там, и ме нае, за да я превърна от съсипана почитателка на култ в уважаван автор. Онази тийнейджърка, попзвездата, която забременя на седемнайсет, докато беше на амфетамини; сега е лице на „Л’Ореал“ и се готви да се появи в предстоящ сезон на „Денсинг Старс“.

— Боже, нима? Знам точно за кого говорите.

— Без имена, моля — настоя Мередит с вдигната ръка. С другата потропа съсредоточено по масата. — Кой би могъл да забрави актьора, който проби в бизнеса, като правеше свирки на всеки изпълнителен филмов продуцент в града и, за нещастие, си създаде до голяма степен репутация на мъжка проститутка? С него преработихме някои неща и той току-що се появи на корицата на GQ^[5] като въплъщение на ренесансов мъж от двайсет и първи век — говори мандарин, работи като доброволец в приют за малтретирани жени, излиза с модел на „Виктория’с Сикрет“, бла-бла-бла. О, също и почитана майка и уважавана фигура в политиката, която сигурно е била единствената жена в цялата история с възпрепятстващ нормалното й функциониране проблем с хазарта? Искам да кажа, сериозно — жена, пристрастена към игра на блекджек? Нелепо е. Както и да е, нужна беше доста упорита работа, но току-що помогнах да я изберат за втори мандат. Така че, виждаш, има от всичко.

— Къде има от всичко? — попита Тод, докато вместваше крушовидния си задник в миниатюрния стол между двете жени. Махна с ръка на един помощник-келнер и го помоли за мартини.

— Сред клиентите ми. Давам на Шарлот малко обща информация.

— Тя обича да я наричат Чарли — отбеляза Тод.

— Може да ме нарича, както иска — каза Чарли.

— Отпусни се — пропя Тод, като прелистваше набързо менюто. — Не ставай заядлива. Всичко е наред.

— С риск да прозвуча грубо, малко съм стресирана. При положение че не страдам от проблем с хазарта, пристрастяване към амфетамини или склонност към проституция, не съм сигурна кое у мен е толкова ужасно, че да изисква услугите на Мередит. — Тя се обърна към Мередит: — Простете ми, че го казвам — със сигурност изглеждате доста мила — но мисля, че всички си губим времето.

Мередит и Тод бързо се спогледаха.

Тод завъртя очи:

— Разбира се, че не си някоя откачалка. Никой не намеква подобно нещо. Но нека бъдем реалисти. Нужно е да…

— Мисля, че това, което Тод се опитва да каже, е, че, да, вероятно съм малко прекалено надъхана за това, което се опитваме да постигнем тук. Не е нужно аз да ти казвам, че си страхотна точно каквато си сега — хубаво момиче, изключително сладко, с репутация на звезда, упорита, със страхотен потенциал, истинска любимка на публиката. Плюс това биографията ти — бедно момиче без възможност за скъпо обучение, изгубило майка си толкова рано — буди съчувствие и симпатия във феновете. Всичко е страхотно, Чарли. Но ако можем да го направим още по-добро — а, вярвай ми, можем — в твой интерес е да го направиш.

Значи това беше. Цялата личност на Чарли, спретнато обобщена за публична консумация от една напълно непозната. Щеше да е разстроена, че тази жена повдигна въпроса за смъртта на майка й така небрежно, ако не беше толкова шокирана от цялото обобщение, малък бегъл поглед към начина, по който светът възприемаше нея, Чарли.

Тод сигурно беше успял да види смущението, ясно отпечатано върху лицето й.

— Не се шашкай, Чарли. Този твой спорт не е просто едно малко хоби. Това е огромна индустрия с всякакви възможности и, извини ме за грубия език, но ще си истинска идиотка, ако не си вземеш твоя дял.

Мередит прочисти гърло и отново стрелна Тод с поглед.

— Може би ще е по-лесно, ако мислиш за факта, че всеки, независимо от кариерата си, има публичен и личен образ, нали? Не сме тук, за да се месим в личния ти живот или да променяме основната ти същност. Но е наивно да мислиш, че публичният ти образ не може — или не бива — да бъде манипулиран така, че да ти донесе максимална полза.

Сервитьорът се появи и понечи да сложи панерче с хляб на масата, но Тод излая: „Разкарай това оттук!“. Без изобщо да се смути, онзи пъхна панерчето под мишница и взе поръчката им, без да изглежда изненадан, когато всички поискаха една и съща салата.

Чарли го изчака да си тръгне и каза:

— Добре, публичният ми образ се нуждае от известно „манипулиране“. Може ли да бъдете по-конкретна?

При тези думи Мередит се усмихна благосклонно:

— Разбира се, скъпа. В съответствие с плана на Тод да те направи по-агресивна и уверена на корта, ще направим всичко по силите си да отразим тази дързост и извън корта. За тази цел бихме искали да приключим с образа на доброто момиче Чарли и да те преобразим в… готова ли си за това? Принцесата воин.

— Какво? О, хайде, стига. — Чарли се засмя.

Нито Мередит, нито Тод се усмихнаха.

— Гениално е, Чарли. Ще ти придаде абсолютно убедителна идентичност, към която и феновете, и медиите могат да се привържат еднакво. И нека ти кажа: точно от това имаш нужда.

— „Принцесата воин“? Значи говорите сериозно?

Мередит продължи, все едно не я беше чула:

— Първо, ще разкараме ярките роклички за тенис в полза на нещо по-тъмно, по-секси, по-агресивно. Ще се отървем от онази детинска панделка, която оплиташ в косата си. Ще работим със страхотни специалисти по прически и грим, за да обновим външността ти — без да засегнем представянето ти, разбира се. Ще доведа стилист да ни помогне да преобразим вида ти на корта, което е най-важното, но също и да промени напълно гардероба ти извън корта — за партита на играчите, интервюта, благотворителни събития — всъщност за всяко място, на което ще те виждат. Ще ти трябва един бърз сеанс с някой от нашите консултанти за връзките с медиите, за да можеш по-добре да овладееш собственото си послание, но ние ще свършим цялата работа зад кулисите, за да накараме медиите да се надпреварват кой да отразява изявите ти. Брат ти вече усърдно се е заел да ти подсигури още един договор за спонсорство, който ще добави малко интерес, малко прелъстителност към обичайните спортни марки, които всички представят. Като цяло имаме много малко за вършене.

Очите на Чарли се разшириха. Много малко ли? Мередит току-що беше очертала цяла промяна на имиджа, за чието изпълнение бяха нужни списък с многобройни точки и най-малко петима души.

Тод отпи дълга глътка от питието си.

— Помниш ли обещанието си, че ще се отървеш от всички онези глупости за чувствителната малка ревла? В добра позиция за постигане на напредък сме, Чарли. За всичките си пет години, откакто се състезаваш в женските турнири, е просто забележително, че нямаш нито една издънка, която да е нужно да поправяме. Никакъв скандал за потулване. Всичко е съвършено. Така че сега ще обърнем това.

Мередит кимна:

— Вярно е. Много по-лесно е да действаш в обратната посока, да заплиташ интриги и интересни клюки, отколкото да се опитваш да заличиш цели години на лоши решения.

Сервитьорът остави салатите пред тях. Тод натъпка първата хапка в устата си, още преди жените да са вдигнали приборите си от масата.

— Казах й, че се чукаш с Марко — съобщи Тод с пълна уста.

Чарли си пое рязко дъх:

— Даже родният ми брат не знае!

Мередит сложи топлата си ръка върху тази на Чарли:

— Гроб съм. Тод ми каза, защото това определено е нещо, което можем да използваме в своя полза. Аз вече…

— Чакайте малко. Не смятам да използвам моята… ситуация с Марко като средство за градене на имидж. — Чарли не можеше да се застави да използва думата „връзка“, за да опише каквито там отношения имаха двамата с Марко.

— Естествено, разбираме, че не затова си обвързана с него — изгука успокоително Мередит. — Но би било небрежно от наша страна, ако не признаем откровено, че точно тази вече съществуваща преди сегашните събития връзка би могла да е много ценна за всички ни.

— Не е връзка — заяви Чарли против волята си. — Всъщност не е нещо, което искам да обсъждам.

Мередит кимна разбиращо, червените й къдрици подскочиха в знак на съгласие.

— Разбрано. Засега нека всички се разберем това да си остане между нас. Можеш да ми имаш доверие, Чарли. Просто ще видим какво ще стане. Може би нещата между вас двамата ще се развият естествено и ще бъдеш готова да разкриеш малко повече за това. Да действаме ден за ден.

Тод отпи голяма глътка мартини и облиза устни:

— Можете ли дори да си представите публичната реакция на това? — попита той, сякаш Чарли изобщо я нямаше там. — Искам да кажа, тези две млади готини парчета — ъъ, спортисти, и двамата страхотни както на корта, така и извън него? Боже, медиите ще заформят истинска буря. От хубавите. Дори когато бях треньор на Ейдриън и той излизаше с онзи супермодел — това ще затъмни дори онази история.

Чарли погледна паникьосано Мередит.

— Вече го казах: и дума не може да става да въвличам Марко в това. Едва ли може да се каже, че ми е гадже или че дори наистина имаме… Това е по-скоро нещо като разбирателство и дори то не е напълно изяснено. — Знаеше, че бъбри безсмислици — и още повече че не им дължеше никакво обяснение за любовния си живот — но не можеше да спре. — Доколкото знам, това може да приключи още утре. Дори не знам какво всъщност е „това“, така че няма начин да…

— Чарли. Разбирам напълно и съвсем ясно. Марко е забранена тема. Каквото и да има между вас, си е ваша работа. Ще уважим това. Засега.

— Благодаря — каза Чарли, мразейки факта, че смущението й пролича и всички видяха пламналите й бузи. Лапна малка хапка салата и отпи от водата си „Пелегрино“, докато се опитваше да не мисли какво всъщност означава това „засега“.