Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (16)

16
По-добър в леглото?

Париж

май 2016

Чарли забеляза баща си на ескалатора, преди той да я види, но нещо в стойката му я възпря да се затича към него. Тя се позабави за момент и го загледа как се взира в пространството, сякаш почти не си даваше сметка за обкръжението си. Не беше точно прегърбен, но се беше привел напред по начин, който го правеше да изглежда по-стар. Бръчките от тревога изглеждаха трайно вдълбани в лицето му — виждаше ги от мястото, където беше застанала.

Той слезе най-долу, като тътреше крака, и хвърли поглед наоколо, явно несигурен какво да прави по-нататък. Когато очите му срещнаха тези на Чарли, цялото му изражение се промени.

Мигновено се изправи по-уверено и устните му се извиха в широка, искрена усмивка, но очите му си останаха далечни.

— Чарли! Какво правиш тук? — попита господин Силвър, макар че радостта му бе очевидна. Обви ръце около Чарли и тя веднага усети мириса на дим.

— Какво, нима не мога да се помотая малко с баща си?

Той сложи ръце на раменете й и я целуна по двете бузи.

— Нямаш ли нещо по-добро за правене, отколкото да посрещаш стареца си на летището? Достатъчно мило беше, че ми купи самолетен билет. Смятах да взема такси.

Смущението му, задето е приел билета, бе очевидно и Чарли беше така мила да се направи, че не го е забелязала.

— Какво, нима не помниш френските таксиметрови шофьори от дните си като играч? Защото не са се променили изобщо. И не бих пожелала това и на най-лошия си враг.

Баща й се засмя и й предложи ръката си. Заедно се запровираха с лъкатушене през тълпите, събрани при багажните ленти. Той нямаше куфар, така че се отправиха навън, където ги чакаше служебна кола от турнира. Качиха се на задната седалка и баща й поклати глава.

— Не мога да повярвам, че майка ти така и не доживя да види това — каза той: гласът му изневери съвсем леко. — Служебните коли на турнира, наградите и официалното признание. Откритото първенство на Франция. Теб.

— Напоследък и аз си мисля за нея — призна Чарли тихо. След няколко мига вече бяха излезли от летище „Шарл дьо Гол“ и се носеха бързо през фермите около летището. Винаги се изненадваше колко провинциална и идилична е земята около едно от най-оживените и натоварени международни летища в света. — Днес е рожденият й ден.

Баща й кимна:

— Днес щеше да навърши четирийсет и девет. Боже мой, не мога дори да си го представя. Почти петдесет. Застинала е във времето на трийсет и пет, прекрасна млада майка. На твоята възраст вече беше родила теб и Джейк.

Чарли се загледа навън през прозореца. Баща й не беше изрекъл нищо от това, но и не беше нужно: майка й беше посветила живота си на тях тримата. Беше пожертвала кариерата си, за да бъде у дома за всички тях; беше готвила, карала и прибирала децата до и от училище и им бе помагала с домашните, и беше организирала тържества изненада за рождените дни, и беше аплодирала от страничните линии винаги, когато можеше. А какво бе направила Чарли, за да я почете? Представяше се отлично в спорта си, да. Но освен това уволни своята треньорка и наставница, която винаги беше наблягала на важността на честността и почтеността. Беше си навлякла обвинение, че печели турнири с измама. Беше се забъркала в публичен скандал, включващ двама мъже, с които бе спала, но не ги обичаше. Беше „приела, че не е съгласна“ с баща си, който явно се бореше с нещо, което тя не можеше дори да назове. Чарли забеляза, че баща й от цяла вечност не бе споменавал колко би се гордяла майка й. Това беше нещо, което той някога казваше често, почти по рефлекс. Майка ти щеше да се пръсне от щастие, ако видеше в каква жена си се превърнала. Щеше толкова да се гордее с личността, за чието отглеждане е помогнала. Толкова много ми напомняш за нея. Беше изричал думите толкова често, че почти бяха изгубили значението си, но сега тя би направила всичко, за да ги чуе отново.

Чарли се прокашля:

— Благодаря, че дойде чак дотук, татко. Знам, че едва ли е лесно да пропуснеш толкова много работа.

Баща й я погледна, изненадан:

— Какво искаш да кажеш с това „дошъл чак дотук“? Да не мислиш, че всеки ден се случва нечия дъщеря да бъде поставена на четвърто място сред избраните за участие в Голям шлем? Чарли, ти спечели Чарлстън и Мюнхен. Имаш съвсем реален шанс да спечелиш Откритото първенство на Франция. Откритото първенство на Франция. Как можеш изобщо да предположиш, че не бих искал да съм тук, за да видя това?

Мюнхен. Може би най-странният турнир в целия й живот. Току-що спечелила победата си в Чарлстън, чувствайки се ту възторжена и приповдигната, ту ужасена от медийния фурор заради историята със Зийк Лейтън и невероятно странното разкритие за Марко и привлекателната бавачка, Чарли бе убедена, че ще е твърде разсеяна, за да направи кой знае какво в Мюнхен. Всъщност беше прекарала целия полет до Германия, упреквайки се сурово. Да забравим за това, че бе преспала с непознат и беше допуснала целият свят да научи — това беше достатъчно лошо. Да не споменаваме, че бе и смущаващо. Но продължилият цяла нощ полет беше твърде натоварващ физически за елитна спортистка, дори и да не беше пила. Онази безсънна нощ в съчетание с умората от часовата разлика щеше да я накара да се чувства, сякаш гази из кал на корта. Щеше да е мудна и разсеяна. Точно когато толкова много други неща си идваха на мястото, тя правеше всичко възможно да се саботира сама. Когато се регистрира в „Мандарин Ориентал“ в Мюнхен, вече беше в ужасно състояние: изтощена, с болки в мускулите, унижена. Тод я посрещна с безумна тренировка и съвета: Не припарвай до Марко. През целия турнир. Никакво разсейване. Чуваш ли ме? И тя някак беше успяла. Размениха си есемеси веднъж — късмет на утрешния мач, толкова зает, доскоро — но нищо друго. Неловкостта от престореното безразличие беше още по-ужасна, отколкото срамът всъщност да си кажат всичко открито и да признаят, че и двамата си бяха „изневерили“.

Чарли беше сигурна, че в първия кръг ще изгуби от една състезателка с уайлд кард. И несъмнено се бе затруднила. Бяха й нужни три несигурни сета от най-лошия тенис, който бе играла досега, за да спечели първия кръг, а във втория нещата не бяха кой знае колко по-добри. До четвъртфинала Чарли вече беше по-отпочинала, но все още се чувстваше емоционална и неуравновесена и изненада самата себе си, когато остана достатъчно съсредоточена, за да спечели и него в два чисти сета. Когато дойде време да се изправи срещу Наталия в полуфиналите, Чарли беше убедена, че ще загуби, но Наталия беше получила ужасно хранително натравяне предишната вечер и беше принудена да се оттегли от турнира. И просто така, изведнъж, Чарли продължи към финалите. Там отново се изправи срещу Карина Гайгер, която се беше задържала на второ място в ранглистата след Наталия за третия най-дълъг период в историята, но, както и самата Чарли в по-ранните етапи на турнира, Карина не беше във форма. Не можеше да бие дори първия сервис и играта й бързо се разпадна. Съвзе се за кратко към края на втория сет и спечели точка от тайбрек, но въпреки това Чарли успя да се възползва от психическия й срив в този момент, за да приключи мача с резултат 6:4, 7:5. Беше стояла неподвижно на корта в продължение на почти цяла минута, преди да осъзнае: беше спечелила не само един, а два големи турнира. Един след друг. Тази победа щеше да я изстреля в челната петица в световната ранглиста и да й даде огромен шанс да бъде избрана за участие в Откритото първенство на Франция. Всичко това се случваше, и то бързо. Въпреки това едва можеше да го повярва.

— Чарли? Чарли? Опомни се, Чарли…

Тя се обърна отново към баща си. Той се взираше в нея със свъсени вежди.

— Какво? Защо ме гледаш така? — Знаеше, че определено е заради факта че дъщеря му бе замесена в широко обсъждан любовен триъгълник, но знаеше също и че той никога нямаше да се застави да го каже.

Той се усмихна:

— Аз съм просто твоят старец, който се тревожи. Това е всичко.

Колата излезе от магистралата и навлезе в пределите на града, стрелвайки се покрай Сена: парижките сгради ставаха все по-високи и по-нагъсто построени.

— Току-що спечелих Чарлстън и Мюнхен! Наистина ли положението е толкова мрачно? — Опита се да запази безгрижен тон, но знаеше точно какво има предвид той.

— Изглеждаш слаба.

— Това е хубаво, татко. Тод още от началото казва, че свалянето на пет килограма ще ме направи по-бърза. Прав е! В първия кръг бях изтощена — и ако това беше миналата година, определено нямаше да съм в състояние да издържа докрай — но този път се съвзех. Преодолях го. И мисля, че е защото отслабнах значително, като в същото време натрупах мускули. Кой знае? Може би скъсването на ахилесовото сухожилие миналата година изобщо нямаше да се случи, ако бях с подходящото тегло.

— Просто въпросът е… — Изглежда, подбираше внимателно думите си. — Тревожа се, че той е прекалено взискателен към теб. Дори само режимът на фитнес упражненията ти звучи като истинско мъчение. И това е без да вземам предвид същинските ти тренировки по тенис.

— Не е чак толкова повече от онова, което правех с Марси — каза тя. — Пълна лъжа и двамата го знаеха.

— Разкажи ми.

— Хайде, стига.

— Просто съм любопитен. Угоди ми.

Чарли въздъхна:

— Понеделниците, вторниците и средите са пълни дни. Това значи три часа тенис, час и половина фитнес, обяд, почивка, а после два часа тенис и още един час фитнес. В четвъртъците съм заета по половин ден, което значи само сутрешния тенис и фитнес. Петъците и съботите са изцяло запълнени. После неделите са свободни дни. Всъщност не е толкова зле. — Чарли се прокашля, надявайки се, че лъжата й звучи по-правдоподобна. Истината беше, че чувството от този режим беше дори по-изтощително, отколкото предполагаше описанието.

— Миличка… — Гласът му бе нисък, сякаш намираше тази информация за съкрушителна.

— Татко, казвам това с възможно най-мили намерения, но малко си изгубил представа за нещата. Всички казват, че преди петнайсет години жените са можели да се справят с помощта само на солидни удари и стратегия. Ако се е стигало до три сета, победителката е била жената, която просто още е можела да си стои на краката. Обаче сега? След като се появиха всичките тези безумно яки и мускулести момичета? Които тренират точно толкова усилено като мъжете — ако не и повече от тях? Вече не съществува избор. Трябва да тренирам по този начин, ако искам да се конкурирам с тях.

— Предполагам, че играта е различна напоследък — каза той тихо.

— Да. Гледах един стар запис на Мартина и Криси от отдавнашен турнир. Мартина е спечелила първия си турнир, когато е била направо дебела! Можеш ли изобщо да си представиш?

През остатъка от пътуването мълчаха. Когато колата спря пред „Льо Морис“, Джейк ги чакаше на тротоара. Изглеждаше възхитително във впита пухенка „Монклер“ над раирана блуза и джинси. Кашмирената шапка без периферия, която носеше, беше точно в същия нюанс на синьото като очите му и Чарли за хиляден път се зачуди защо той не излиза с никого. Беше красив, стегнат и привидно уверен. В миналото бе срещала няколко от мъжете, с които той излизаше, и всичките до един приличаха много на него: нито прекалено женствени, нито прекалено мускулести фанатици на тема фитнес с готови да се пръснат ръце и гърди. Чарли знаеше, че в началото на двайсетте си години Джейк имаше един „мръснишки“ период, когато, по собствените му думи, беше „хвърчал из гей барове и клубове право през Хеле Китчън, Челси и Бруклин“, но едно разминало се на косъм заразяване с хепатит го бе стреснало и го бе принудило да се отдаде на серийна моногамност. Сега, доколкото Чарли можеше да определи, Джейк излизаше само с по един човек — и то след като настоеше за пълния комплект тестове — но, изглежда, никоя от връзките му не продължаваше повече от месец-два. Само на един Ден на благодарността беше довел у дома някого — изпълнен с огорчение електроинженер на име Джак, който прекарваше вечерите си в опити да „пробие“ в средите на стенд-ъп комиците и беше разсмял всички с хитроумни, непочтителни шеги за политиката, текущите събития и собствената си злополучна червена коса. Господин Силвър бе изненадал и двамата, като се държа едновременно спокойно и гостоприемно; Чарли постоянно повтаряше възторжено колко обичала Джинджър Джак, колко сладко щяло да изглежда „Джейк&Джак“ върху сватбена покана, как можели да кръстят първородното си дете Джон или Джил, или Джейми, ако се чувствали потиснати от половите стереотипи. И въпреки това, когато дойде Коледа, Джейк се появи сам и с изключение на няколко промърморени реплики от рода на „разписания“ и „приоритети“ вече не чуха и думичка за Джак.

Баща й и Джейк се прегърнаха здраво, без никакво смущение и останаха така известно време. Когато най-накрая се разделиха, Джейк огледа господин Силвър, сякаш той беше изгубен син, който най-сетне се е завърнал у дома след дълго и тежко пътешествие.

— Какво става тук? — попита тя, взирайки се в двамата.

Господин Силвър се усмихна, но някак насила.

— Нищо, миличка. Просто винаги съм щастлив да видя двама ви.

— Сериозно, гледате се, сякаш някой е умрял. Какво изпускам?

По лицата и на Джейк, и на баща й преминаха еднакви изражения, но Чарли не успя да определи емоцията, преди Джейк да я сграбчи за ръката:

— Хайде, точно сега имаш интервю с френското „Ел“. Татко, в стаята ли искаш да отидеш, или да се присъединиш към нас?

— Ти как мислиш? — попита баща й ухилено и ги последва. Чарли се почувства виновна, задето й се прииска да беше избрал другия вариант.

— Не трябва ли да се преоблека? Мислех, че според уговорката трябва да имам поне едно видимо блестящо нещо за всички интервюта.

Чарли почти тичаше, за да не изостава от Джейк, докато той вървеше през мраморното фоайе. Чу поне трима души да шепнат високо името й на спътниците си, докато минаваха.

— Ето — каза Джейк и й подаде инкрустирана с кристали козметична чантичка с инициалите й, оформени от черни изкуствени диаманти. Побутна я към дамската тоалетна. — Вземи някои неща оттам. Ще те чакаме в салона за гости на втория етаж след пет минути. Върви!

Тя влезе в застланата с килим баня с изящна ламперия и свещ с три разклонения „Диптик“, от която лъхаше съблазнително ухание. Бърз поглед в огледалото потвърди тъмните кръгове под очите и сухите, белещи се устни, които вече усещаше. Обикновено блестящата й коса сега изглеждаше безцветна и тежка; цветът на кожата й успяваше да изглежда восъчен под постоянния тен. Нищо чудно, че баща й беше толкова обезпокоен: тя изглеждаше направо скапано.

Затършува из козметичната чанта с размерите на пазарска торба и извади кръгла четка за коса, любимия си сух шампоан на „Оскар Бланди“, безкабелна маша за коса, матова пудра, спирала и два гланца за устни. Най-после напълно разбра защо Наталия си водеше хора, които да се грижат за косата и грима й. Трябваха й близо десет минути, през които Джейк й изпрати пет есемеса, но определено направи подобрения. Когато влезе в малката гостна, там вече се беше подредил цял антураж: Джейк, Тод, баща й, издокарана с невероятен шик французойка, която сигурно бе репортерката, фотограф, асистентът му и някакъв двайсет и няколко годишен тип, когото представиха като преводача.

— За да улавя всичките ми грешки — засмя се Сандрин, репортерката, на английски, който прозвуча безупречно.

Чарли поздрави всички и се опита да не се чувства нервна: все още не беше свикнала с кой знае какви интервюта отвъд обичайните бързи въпроси и отговори след мач за отиграването на точки и умственото съсредоточаване. От „Ел“ обаче не се интересуваха от стратегията й при влизането в Откритото първенство на Франция. Не и при сегашните вестникарски заглавия за Зийк Лейтън и Марко Валехо.

— Скъпа, сядай където ти е удобно — каза Сандрин и махна с изящния си маникюр към дневната на хотелския апартамент. — Ще поговорим, а после ще направим снимките. Oui^[1]?

Чарли кимна и се настани в едно от украсените с пискюли кресла. Застави се да се усмихне, когато всъщност искаше единствено да се прибере в стаята си, да вземе горещ душ и да поръча ранна вечеря. Следващите няколко дни тренировки щяха да бъдат по-напрегнати и наситени, отколкото обикновено в началото на турнир от Големия шлем, и трябваше да започне да се фокусира върху рутината си.

На вратата се почука и настъпи леко раздвижване, когато един сервитьор вкара вътре количка за сервиране на чай. С показно елегантен жест постави чинии с изящни сладкиши и крехки чаени чаши и чинийки на масата между Чарли и Сандрин, а когато наля чая от тежък сребърен чайник, тихо увери Чарли, че е sans^[2] кофеин. Когато Чарли му благодари, той се поклони и промърмори:

— Мадмоазел.

— Шарлот, скъпа — каза Сандрин, успявайки да придаде на името на Чарли шикозно френско звучене. — Кажи ми какво е чувството да си фаворитката за „Ролан Гарос“ тази година? — Произнесе „фаворитка“ с излишно удължени гласни.

Чарли се поколеба и с ъгълчето на окото си видя как Тод трепва като някой герой във филм на ужасите.

— Чувството е фантастично. Работих дълго време за тази възможност и имам наистина добри предчувствия за шансовете си.

— Мислиш ли, че можеш да победиш тук, в Париж?

Чарли искаше да поговори за увереността, която изпитваше, когато играеше на клей, как за една американка беше рядкост да се чувства толкова удобно на такъв терен, но тя беше израсла на кортовете с клей в Бърчууд и се беше научила как да използва плъзгащото движение и по-бавното темпо в своя полза. Можеше дори да спомене новия си фитнес режим и как работата с Тод й даваше предимство, но с един нов бърз поглед в неговата посока пак го видя как трепна, така че вместо това каза:

— Да, знам, че мога да победя. Сега просто трябва да изляза на корта и да го направя.

Няма да спечелиш никакви награди за ясно говорене, това е сигурно, помисли си Чарли, но беше доволна да види, че притесненото потрепване на Тод бе заменено от доволна усмивка.

— Какво според теб се промени? Преди по-малко от година претърпя контузия в първия кръг на „Уимбълдън“ — и някои дори твърдят, че е било… как се казва? Че тази контузия е била съмнителна. Как обясняваш завръщането си на върха? — Сандрин присви съвършените си розови устни, така че на Чарли й се дощя да ги ощипе. Грубо.

— Съмнителна контузия ли? — Чарли се обърна към преводача, мислейки си, че сигурно е станало някакво недоразумение, но той просто кимна утвърдително. — Скъсах си ахилесовото сухожилие и си счупих лявата китка. Контузията на ходилото изискваше операция и месеци възстановяване. Не съм сигурна какво определя подобна контузия като „съмнителна“, ако това намеквате…

Сандрин махна с ръка, сякаш това бяха изключително глупави подробности:

— Да, права си, разбира се. — Широка, напомняща за озъбена акула усмивка. — Да поговорим за по-забавни неща, да? Романс! Знам, че всичките ни читатели с удоволствие биха чули за тайните ти афери с различни красиви мъже, oui? Кажи ми, кой е — Зийк или Марко? Или и двамата? — Смехът на Сандрин отекна звънко във внезапно притихналата стая.

— Госпожице Бисе, както несъмнено си спомняте, преди интервюто се разбрахме, че личният живот на Шарлот отвъд подробностите по графика на пътуванията и тренировките й няма да бъде обсъждан. — Гласът на Джейк беше твърд, но Чарли долови безпокойство.

Сандрин се засмя отново, но погледът й остана прикован върху Чарли.

— Шарлот, скъпа, със сигурност не възразяваш да ни разясниш малко, нали? Жените по цял свят — включително аз, разбира се — с удоволствие биха споделили леглото си дори само с един от тези мъже. А като си помисля, че ти си ги имала и двамата. Е, не можем просто да пренебрегнем това, нали?

Джейк скочи на крака:

— Госпожице Бисе, мисля, че това е напълно достатъчно.

— Е, вярно е, не? — Изражението й бе самодоволно като на котка, която току-що е погълнала безпомощно невръстно птиче.

— Или ще трябва да насочим разговора обратно към предстоящото участие на Шарлот в Откритото първенство на Франция, или това ще…

— Питате ме кой е по-добър в леглото ли? — Чарли невинно изпърха с мигли. — Или просто кого предпочитам по принцип? Бих искала да разбера въпроса ви по-добре.

— Чарли! — Тонът, с който Джейк излая името й, мигновено й напомни за майка й: нотката на изненада и обида, наблягането на втората сричка, когато повечето хора слагаха ударението на първата. В този миг тя се върна двайсет години назад във времето. Може би това събуди някакъв спомен и у баща й. Той беше толкова отвратен от обрата на интервюто, че излезе с големи крачки през вратата на хотелския апартамент, без да каже нито дума на някого.

Сандрин отвърна на спокойния й поглед и Чарли видя в изражението й новооткрито уважение. Репортерката се пресегна да си избере бишкота от подноса, но когато я постави до чаената си чаша, без да отхапе нито веднъж, Чарли разбра, че тя просто печели време.

— Е, която от двете теми е най-интересна, скъпа. Моля те, сподели, каквото си мислиш.

— Шарлот… — Сега предупреждението дойде от Тод. Чарли хвърли поглед към него и с изненада видя, че от дясната му страна стои Дан, забил поглед в краката си. Кога ли се беше вмъкнал?

— Каквото мисля… хмм, да видим. Мисля си, че никога през целия си живот не съм била по-добре подготвена за турнир. Както знаете, започнах с игра предимно на кортове с клей, така че се чувствам изключително удобно и сигурно на такъв терен. Благодарение на невероятния си екип — тук тя замълча и помаха в посоката на Тод и Дан — съм по-добра от всякога и уверена в новия си подход. Контузиите ми са излекувани напълно. Никога не съм се чувствала по-добре.

Дори да бе забелязала, че Чарли обърна посоката на интервюто, Сандрин не се издаде.

— Какво ще кажеш на хората, които изтъкват, че никога не си печелила Голям шлем? Всъщност… чакай, мисля, че го имам написано точно тук. — Сандрин прерови бележките си. — Миналата седмица беше цитирана Наталия Иванов, която каза: „Шарлот показа голямо подобрение през последните няколко месеца. Разбира се, тя има добра техника и като цяло силна игра. Но според мен всички знаят, че всъщност си просто аматьор, докато не спечелиш Шлем“. Какво ще отговориш на това?

Чарли се засмя насила, но всъщност й идваше да изскочи от креслото си и да изтръгне бележките от Сандрин. Наталия бе казала това? Кога?

— Какво бих отговорила на това ли? Всъщност не е нужно да отговарям нищо. Мисля, че победата ми тук след две седмици ще говори сама за себе си.

— Значи се чувстваш уверена?

— Много. А дотогава нямам какво повече да кажа. Звучи, сякаш Наталия може и да не се съгласи с мен, но думите нямат особено значение: победите имат. — Чарли се изправи, явно хващайки Сандрин неподготвена, и посегна да се ръкува с нея. На колко интервюта бе седяла безучастно, понасяйки любопитни и обидни въпроси един след друг, винаги твърде боязлива или неуверена, или вежлива, за да направи каквото и да е, освен просто да изтърпи ставащото? Край вече, помисли си тя, насочвайки вниманието си към снимачния екип. — Надявам се, че петнайсет минути ще са достатъчни да заснемете подходящия кадър. Страхувам се, че при разписанието ми днес това е цялото време, което мога да отделя.

Чарли хвърли поглед към антуража си, докато преводачът се обръщаше към операторите. Джейк и Тод имаха слисани изражения, обаче Дан й се хилеше. Когато улови погледа му, той тайно вдигна палци в окуражителен жест. Докато Джейк бъбреше със Сандрин, за да се увери, че е доволна, Чарли прегледа известията си. Беше удивително колко хубаво е усещането, че контролира интервюто. Докато не се запиташе как щеше да се чувства, когато го отпечатат.

* * *

Първите два дни тренировки на „Стаде Ролан Гарос“ минаха като по учебник. Чарли изпълняваше сериите си от фитнес упражнения и трениране на удари като машина, стараейки се да прави разтягания както преди, така и след всяка тренировка и грижливо да следва указанията от физиотерапевта на турнира относно това как да продължава тренировките за сила, без да изразходва твърде много енергия. Тод беше уредил консултации по Skype с изтъкната диетоложка, която се беше специализирала в работа с професионални спортисти (въпреки че използва фразата „голямо момиче“ само веднъж, което Чарли сметна за забележимо подобрение), и макар че нищо от информацията, която тя сподели с Чарли, не беше някакво потресаващо разкритие, беше хубаво да има някой, който да прави препоръки за всяко хранене. Процентите на въглехидрати, протеини и мазнини бяха сложни, заплетени и важни: когато изгаряш по няколко хиляди калории всеки ден, просто вършейки си работата, беше от съществена важност да презареждаш както трябва. Трябваше да се храни на всеки два часа, така че след като приключи последната си тренировка на втория ден, Чарли се обърна към Дан.

— Искаш ли да дойдеш в трапезарията на играчите? Предполага се да си взема протеиново смути и някакво парфе с йогурт, което французите явно приготвят по-добре от всеки друг — няма що, голяма изненада.

Дан пристъпи от крак на крак:

— Съжалявам, не мога точно сега.

— Какво? Не ми казвай, че имаш резервация за разходка с туристическо корабче по реката? Не, тук сме от два дни, сигурна съм, че вече си правил това.

Той се засмя.

— Частна обиколка на Лувъра? Разходка по Левия бряг на Сена? Не? Тогава сигурно ще пазаруваш. Не че ми приличаш на някой, който си пада по „Ермес“. Не си ли направо влюбен в магазините, в които те принуждават да чакаш на опашка цял час, преди да ти продадат портфейл за две хиляди долара? Знам, че аз съм.

Дан бръкна в сака си за ракети и измъкна опърпан сгъващ се на три портфейл, изработен от винил и ивица велкро.

— „Ермес“ отвсякъде, бейби. Жените направо се влюбват.

Сега Чарли на свой ред се засмя:

— Хайде де, ще бъде само за няколко минути. Кълна се, че няма да ти загубя много от времето за разглеждане на забележителности.

Дан включи телефона си и погледна колко е часът. Поколеба се, но после каза:

— Окей, мисля, че мога да отделя десет минути. Но само ако отидем веднага. — Преметна сака с ракетите си през рамо и се наведе да вдигне този на Чарли.

— Какво, да не би да имаш среща? — попита Чарли закачливо, но от почервенелите бузи на Дан мигновено се досети, че е предположила правилно. — О, боже мой, наистина имаш. Имаш среща! Кога, за бога, намери време да забършеш някоя в Париж? Заети сме по дванайсет часа на ден!

— Не е нищо особено — каза Дан: гласът му изневери съвсем леко. Прокашля се: — Просто едно момиче от училище. Точно сега минава оттук, също като мен. Смятаме по-късно да се срещнем на кафе.

— Звучи мноооого секси — подкачи го Чарли, като почти тичаше, за да не изостава, докато той вървеше с големи крачки през фоайето на път към зоната за спортистите. Двамата показаха документите си и се качиха до трапезарията на играчите. — Нищо не може по-добре от кафето да предаде посланието: „Искам да спя с теб“.

— Шик е — каза Дан.

— Дан се уреди със секс!

Тя заприпява думите, докато той спря като закован и се обърна с лице към нея:

— Сериозно?

Той махна към една свободна маса с изглед към корт за демонстративни мачове:

— Какво искаш? Ще го донеса.

— Ще ти хрумне ли погрешната идея, ако кажа „кафе“? — попита Чарли с флиртаджийски тон.

Той се върна с две парфета с йогурт плюс еспресо за себе си и зелен сок за Чарли. Вмъкна се в сепарето срещу нея и погълна парфето си на три хапки.

— Сериозно, Дан. Това момиче е в града — в Париж! — за, колко, една нощ, а ти я водиш на кафе? Лош ход. Можеш да се справиш по-добре.

— Ах, школата по романтика на Шарлот Силвър. Къде би трябвало да я заведа? Право в хотелската си стая? Не е нужно излизане на среща?

Чарли сигурно беше трепнала видимо, защото Дан веднага придоби разкаян вид:

— Съжалявам — каза. — Нямах това предвид.

— Не се извинявай. Напоследък не съм точно морален стожер.

— Е, със сигурност изобщо не ми влиза в работата. — Дан отпиваше от кафето си и не откъсваше очи от масата.

— Даваш ли си сметка, че всеки ден прекарвам повече време с теб, отколкото с който и да е друг в целия ми живот? Мисля, че до голяма степен заниманията на всеки от нас влизат в работата на другия.

Дан се ухили:

— Е, в такъв случай любознателните умове искат да узнаят…

— Какво? Кой е по-добър в леглото? Зийк или Марко?

— Просто смятах да попитам какво става с всеки от двамата, но, хей, ако искаш да подхванеш темата, смятай ме за официално заинтересуван.

Чарли въздъхна:

— Наистина няма много за разказване. Онова със Зийк определено беше еднократна авантюра. Смятам да я прибера в албума си с изрезки и да погледна назад към нея, когато съм стара и грохнала — а междувременно да се опитам да си напомня, че нямам никакво основание да се чувствам неудобно.

Дан кимна и за секунда тя съжали за собствената си откровеност — кой беше той, че да съди?

За момент настъпи мълчание, а след това Дан попита:

— А Марко?

— Марко, Марко, Марко. Страхотно е да имаш някого, с когото да се мотаеш по време на турнирите, някой, който разбира този начин на живот. Но той се държа малко като гадняр още преди да започне цялата драма със Зийк и аферата с бавачката, а оттогава, ами… всъщност не сме го обсъждали.

Очите на Дан се разшириха.

— Всъщност не сте говорили за това? Целият свят говореше за това, а вас двамата просто не ви беше грижа?

— Не точно.

Първият път, когато Чарли и Марко се видяха след цялата ситуация, беше в лобито на „Софител“ в Мюнхен. Той отиваше на тренировка, а Чарли се беше запътила към стаята си.

— Hola, красавице — поздрави я Марко с целувка по бузата, все едно не се беше случило нищо.

— Привет. Получи ли си ракетите? На рецепцията казаха, че ще ги остават в стаята ти.

Марко я погледна въпросително, с присвити очи:

— Кинозвездата, Чарли? Той е наистина стар, не?

Чарли се опита да сдържи усмивката си. Значи все пак го беше грижа. И беше повдигнал темата пръв.

— Бавачката, Марко? Та тя е дете.

— Тя не означаваше нищо за мен. Беше там, а ти не беше. Но сега си. И ми липсваше.

Гледаха се. Почти мразейки се, Чарли се съгласи да се срещне с него по-късно същата вечер…

Гласът на Дан рязко я върна в настоящето:

— И така, нека да изясня това. Значи двамата просто се забавлявате?

— Кажи ми какво мислиш наистина, Дан. Но, моля те, не се сдържай.

— Искаш да знаеш какво мисля? — Той най-сетне вдигна поглед, за да срещне нейния. — Мисля си, че просто се задоволяваш да бъдеш с един задник, защото е лесно. А това е доста гадно.

Чарли почувства как се изчервява въпреки волята си:

— Шегувах се. Не искам да ми казваш какво мислиш наистина.

Той й отправи полуусмивка:

— Ти си тази, която каза, че всеки от нас влиза в работата на другия.

— Тогава поне си поправи анализа. Задоволявам се да бъда с някакъв задник, защото е лесно, да. Но също и защото е наистина, наистина привлекателен.

— Прекрасно.

— Е, явно никой от нас не е смятал, че сме толкова обвързани един с друг, че да не можем да излизаме на срещи с други хора.

— Да излизате? Така ли му казвате напоследък?

— И е донякъде чудновато, щастливо съвпадение, че и двамата бяхме шумно порицани, задето сме били „непослушни“ точно в един и същи момент. Защото никой от нас не може истински да огорчи другия, нали?

— Така че и двамата просто се правите, че цялата история изобщо не се е случвала?

— Да.

Дан вдигна поглед към небето:

— Все едно говоря с някой, който чува гласове.

— Виж, полагам усилия и побеждавам, и едва ли ще бъда първата, която се е опитала да вмести дори мъничка частичка забавление някъде между останалото. Агаси не беше ли на амфетамини няколко години преди да спечели Откритото първенство на Франция? Искам да кажа, нека поставим това в перспектива.

— Хей, без присъди — той вдигна длани.

Чарли се засмя:

— Да, никакви.

Русокосо дете на четири-пет години се стрелна като мълния покрай масата им. Чарли загледа как вързаната на две опашки коса на момиченцето подскача, докато то си проправя път из стаята. После, точно когато се канеше да се обърне обратно към Дан, една по-висока, но също толкова енергична блондинка притича покрай тях в преследване на детето.

— О, боже мой, това е Елин — каза Чарли: очите й попиха всяка подробност от външността на девойката чак до възхитително супермодерните й високи кецове.

— Коя?

— Бавачката на Марко!

— Елин не беше ли името на бившата съпруга на Тайгър Уудс?

— Не мога да повярвам, че е тук.

— Каква е вероятността и двете да са убийствено красиви руси бавачки на име Елин?

— Името й не е Елин! — изсъска Чарли. Загледа как бавачката грабна пищящото момиченце и го притисна към себе си. Детето се заизвива от радост.

— Ти не спомена ли току-що, че се казва Елин?

— Не мога да повярвам, че е тук. Разбира се, че мога. Работи като бавачка за треньора на Радж — къде другаде ще е? — Чарли отново надникна крадешком и Софи сигурно беше усетила, че някой я гледа, защото повдигна глава и погледна право към Чарли. И се усмихна.

Чарли моментално се обърна към Дан, който току-що се беше изправил.

— Тя погледна право към мен. Усмихна се! Можеш ли да повярваш каква наглост? Тази малка пикла, детегледачката, чука гаджето ми, а после има наглостта да ми се хили насреща? И, разбира се, точно в този момент трябва да съм облечена в потен екип за тенис, докато тя прилича на супермодел…

— Чарли, заблуждаваш се. Дори не мога да започна да…

— Ето я, идва. О, боже мой, приближава се насам. Дан, къде тръгна? Сядай! Не ме оставяй тук! — изсъска тя, без да движи устни.

— Колкото и забавно да обещава да бъде това, сега трябва да тръгвам. Ще се видим утре в осем на корт номер десет. Чао, Чарли.

Но тя не чу и дума. Софи се беше устремила към нея, водейки за ръка повереницата си с опашките, и беше ясно, че възнамерява да я поздрави. Макар да беше сигурна, че това ще стане, все пак Чарли едва не рухна от изненада, когато се случи наистина.

Беше логично Софи да я разпознае — Чарли беше четвърта в световната ранглиста, за бога — но Чарли не смяташе да признае, че е прекарала цели часове да търси информация за Софи в Google и знаеше не само името й, а също и това на любимата й учителка в пети клас.

— Ти си Шарлот Силвър, нали? — попита момичето. На живо изглеждаше още по-млада. Някак по-свежа.

— Да — отвърна Чарли, внезапно убедена, че има храна, заседнала между зъбите, освен това остро си даваше сметка точно как беше залепнала косата към главата й след дълъг тренировъчен ден. Не се виждаше нито едно избрано от стилист късче от облеклото й или кристал… нищо, освен еластан, попиващ памучен плат и засъхнал клей. Беше толкова нечестно.

— Сигурно го чуваш постоянно, но просто исках да ти кажа, че съм ти огромна почитателка! — Усмивката на момичето й се стори искрена, а акцентът й беше очарователен.

Чарли се прокашля:

— Благодаря ти. Много ми е приятно да го чуя.

— Просто мисля, че за една жена е много яко да е решителна и уверена. — Софи се отпусна на колене и, разбира се, Чарли моментално си помисли хиляда не твърде прилични неща за опитността, с която тя направи движението, докато Софи се обърна към момиченцето и каза: — Тази дама е прочута тенисистка. Тя е не просто принцеса, а Принцеса воин! И може да спечели целия турнир!

Очите на малката се разшириха. Софи звучеше толкова искрено, че Чарли беше готова да пренебрегне частта с „дамата“.

— Значи е п’инцеса?

Софи кимна:

— Истинска. Това е Анабел, а Анабел обожава принцеси.

Чарли подаде ръка, в която Анабел се втренчи, а после, чувствайки се като идиотка, задето дори не знае какво да каже на едно четиригодишно дете, каза:

— Много ми е приятно да се запознаем, Анабел. Сега всъщност трябва да вървя. Имам среща с, ъъ, някого. — Чарли беше вметнала последното просто за да има логично оправдание за припряното си тръгване, но веднага осъзна как звучи.

Софи сигурно също бе осъзнала, защото се изчерви изключително чаровно. Нищо чудно, че Марко не можеше да й устои.

— О, разбира се. Не искаме да те задържаме, нали, Анабел? Освен това трябва да измъкнем брат ти от дневната забавачка. Ела, скъпа. Кажи „довиждане“ на госпожица Силвър.

Госпожица Силвър? Чарли погледна Софи, но момичето не показваше и намек за друго, освен за любезност.

Всички помахаха за довиждане и Чарли трябваше да признае, че явно беше единствената, която се чувстваше странно заради цялото нещо. Трябваше само да си припомни снимката на Софи, облечена в една от тениските на Марко и възседнала скута му, за да си представи как изглеждаше останалата част от нощта им.

Тръгна обратно към съблекалнята и по пътя изпрати есемес на Джейк.

Вечеря в хотела тази вечер? Трябва да заспивам рано.

Той отговори мигновено.

Съжалявам. Тази вечер не мога. Просто си поръчай вечеря в стаята и се поотпусни. Толкова усилено тренираш.

Защо не можеш? Среща?

Нещо такова.

?????????

Не го познаваш.

Не ме интересува, все пак ми кажи!

Чарли метна телефона в шкафчето си, докато взимаше душ, и го взе отново в секундата щом се върна. Джейк беше изпратил три поредни отговора.

Той е сладък.

Неподходящ е.

Ще ти кажа, когато трябва, а точно сега няма нищо за узнаване.

Чарли завъртя очи. Погледна отново телефона си.

Ако Джейк имаше среща тази вечер, това означаваше, че баща й ще вечеря сам. Набра номера му и той вдигна на третото позвъняване.

— Здрасти, татко.

— О, Чарли. Здравей.

— Току-що се върнах в хотела. Тук ли си?

— Това интервю днес си го биваше, а? — Чарли долови, че той се опитва да замаскира разочарованието в гласа си, но не успяваше.

— Да, поведението й беше доста неуместно. Всъщност не беше честно да задава всичките тези въпроси за, хм, личния ми живот.

— Знам, че не съм света вода ненапита, но ти си в светлината на прожекторите и даваш на хората много материал за обсъждане: едва ли можеш да ги виниш, че питат.

Чарли мълчеше.

— Всичко това идея на Тод ли беше? От неговия наръчник с правила, че никаква реклама е равно на лоша реклама?

— Не, татко. Този път си навлякох неприятности изцяло по своя вина. Не можеш да виниш никого, освен мен. — Ако се опитваше да я засрами, получаваше се. Блестящо. Като се замисли отново, предположи, че е най-добре да вечеря сама.

— Искаш ли да се присъединиш към мен за вечеря с няколко от старите ми приятели от турнирите? — предложи баща й, сякаш прочел мислите й.

— Не, благодаря. Ще си поръчам нещо в стаята и ще гледам записи. Тод ми остави цяла камара материали от миналата година и искам да ги прегледам. Можем да вечеряме утре.

Предишната версия на баща й щеше да каже нещо от рода на: „След голямата ти победа утре“ или: „Ще си направим победно празненство“, но баща й просто я увери, че ще седи на първия ред, на централно място в ложата й на другата сутрин, и й пожела лека нощ.

Чарли се качи с асансьора до стаята си и откри подплатен плик с дивидита да я чака на бюрото. Прикрепената бележка беше надраскана набързо върху лист хотелска хартия за писма:

Гледай първо Акапулко, после Сингапур и накрая Щутгарт. Забележи усилващата й се неохота да поема рискове при отбелязването на гейм пойнт и зашеметяващия й втори сервис. Колата ще те вземе в седем утре.

Тод

С въздишка Чарли пъхна в плейъра първото дивиди и го изчака да се зареди. Обади се на румсървиса и поръча сьомга на грил с гарнитура от зеленчуци на пара. Когато жената на телефона я попита за един човек ли е поръчката, или за двама, на Чарли й хрумна колко често напоследък се хранеше сама в хотелската си стая. Марси винаги й бе правила компания за вечеря в стаята. Двете поръчваха масата да бъде подредена пред телевизора и редуваха „Поднови или продай“ и „Пропърти Брадърс“, вмествайки от време на време някой епизод от международното издание на „Ловци на къщи“. Издокарана в памучно долнище и мъхести пътнически чорапи, Марси пиеше вино, а Чарли си отмъкваше хапки от десерта, който тя си беше поръчала, и се майтапеха с всеки, който имаше наглостта да се появи пред тях на екрана. Джейк казваше, че чувал злорадия кикот чак от долния край на коридора. Мисълта да прави каквото и да е от това с Тод беше еднакво смехотворна и отблъскваща, и тя почувства как Марси й липсва дори повече от обикновено.

Трите компилации подбрани моменти от мачове продължиха близо час; когато свършиха, Чарли погледна празната си чиния и едва имаше спомен, че е яла. Взе телефона си да погледне колко е часът и на дисплея моментално изникна съобщение:

Хей, точно се каня да хапна с няколко от момчетата. Идваш ли?

Марко.

Препрочете съобщението три пъти, преди да осъзнае, че е затаила дъх.

Не беше точно покана за романтична вечеря за двама, но беше също и нощта преди началото на мачовете в турнир от Големия шлем и никой нямаше да прави кой знае какво повече от това да вечеря рано и да се оттегли в стаята си. Със сигурност не беше нужно да я кани. Тя вече знаеше, че съблазнителната бавачка е в Париж и вероятно изгаряща от желание да се срещне с него. А ако не тя, имаше десетки, ако не и стотици, други. Фактът, че той изобщо се беше сетил за Чарли, не беше за пренебрегване.

Привет! С удоволствие бих дошла, но не мога точно сега…

Чарли беше отговорила „не“ по рефлекс. Вече беше яла, а рано на другия ден й предстоеше изненадващо тежък мач от първия кръг. Последното, което й трябваше, беше каквото и да е свързано с Марко разсейване.

Веднага пристигна нов есемес: в такъв случай ела, когато можеш. Вечеряме в патисерията зад ъгъла. После се връщаме в стаята на Риналдо да играем новия Madden^[3]. Всички си лягаме да спим рано, просто ела да кажеш „здрасти“. Липсваш ми.

Тя остави телефона си, без да отговори, и изтанцува няколко стъпки. Липсваше му, липсваше му, липсваше му. Без дори да помисли, прелисти списъка на песните в телефона си, намери „Blank Space“, прикачи го към високоговорителя до леглото и наду звука. Сладкият като захарен памук глас на Тейлър Суифт изпълни стаята и Чарли затанцува. Мога да направя лошите момчета добри за един уикенд. Грабна бутилка вода вместо микрофон и скочи на леглото, безсрамно въртейки ханш в ритъма на музиката, докато на вратата се почука и тя скочи долу, задъхана и дори не и наполовина толкова смутена, колкото би трябвало да е. Служителят от рецепцията, застанал в коридора, изглеждаше глуповато смутен, сякаш бе знаел, че Чарли си прави солово танцово парти под звуците на хит за хлапета в предтийнейджърска възраст, и не можеше да я погледне в очите, когато предаде молбата на друг играч да намали музиката. Нямаше дори седем, но тишината на запазените за играчите етажи беше задължителна двайсет и четири часа в денонощието. Чарли кимна тържествено, извини се възможно най-искрено, а после се разхили в мига щом затвори вратата. Такова ли беше чувството да полудяваш? Грабна си телефона и се отправи към банята.

Там съм след 30 минути, написа с летящи по клавиатурата пръсти. Щеше да намине за един час, само да каже „здрасти“. Абсолютно нищо лошо нямаше в това.