Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (22)

22
Пълзене, умоляване, увещаване и подкупи

Ню Йорк Сити

август 2016

Загърната в халат за баня, с увита около главата хавлиена кърпа, Чарли надникна през телескопа върху перваза на прозореца в хотелския си апартамент. От двайсетия етаж короните на дърветата се скупчваха и правеха Сентрал Парк да изглежда като непрекъснато зелено поле, само с малки кръпки вода и миниатюрни като мравки хора, които преминаваха през него на велосипеди, разхождайки се бавно или във файтони. Всеки ден през последните две седмици Чарли гледаше как слънцето хвърля недвусмислено летни сенки по дърветата. Който твърдеше, че в Ню Йорк няма нищо пасторално, явно никога не беше отсядал в разгара на лятото в мезонет в „Риц-Карлтън“ с изглед към парка.

Почукване на вратата я накара да хвърли поглед към часовника. Почти осем сутринта. Отиде тихо до вратата, погледна през шпионката и я отвори.

— Помислих, че е закуската! — възкликна Чарли и се хвърли да прегърне Пайпър, която стоеше в хотелското антре и изглеждаше леко разрошена, но все още бляскава в джинси с широки крачоли и прибрана вътре копринена риза с копчета на яката. Вълнистата й коса беше прихваната назад от грамадни слънчеви очила.

— Оооо, това значи ли, че си поръчала нещо? Умирам от глад. — Пайпър целуна Чарли по бузата и се провря право покрай нея, без да забележи, че гигантската й чанта удари Чарли право в гърдите.

— Да, и имам много, така че извади късмет. Влизай — каза Чарли, макар че Пайпър вече беше пуснала чантата си в мраморното фоайе на апартамента и се бе насочила право към панорамните прозорци.

— Забележително — заяви тя, като хвърли поглед към парка за секунда, преди да извърти телескопа в посока на най-близката многоетажна сграда. — Видя ли вече някой гол човек?

— Не мога да повярвам, че доброволно си взела късен нощен полет само заради мен. Чакай, ела тук. Дай да видя пръстена!

Пайпър вдигна лявата си ръка и сви рамене:

— Спряхме се на обикновени златни халки просто защото това вбеси майка ми. Не е ли нелепо?

— Да, абсолютно. Но да избягаш и да се омъжиш тайно също е нелепо, а това не те спря.

Пайпър я погледна право в очите:

— Мразиш ли ме? Знаеш, че го направихме само защото не можехме да понасяме семействата си. Представата как майките ни ще обмислят меню за някакъв отвратителен обяд на маса за всичките си приятели… — Тя потръпна. — Просто не можехме. Но знаеш, че ми липсваше присъствието ти, нали?

Чарли се усмихна:

— Знам. Бях съкрушена, че няма да нося дълга до пода рокля в прашно розово. А как само съжалявам, че не трябваше да пиша реч и да търся в Google „шеги за сватбени наздравици“. Беше съкрушаващо, наистина.

— Да, като представиш нещата по този начин, определено си ми длъжница. Аз съм щастливо омъжена и на път към лозе в Южна Америка, а двете така и не успяхме да проведем дори един разговор за високи прически или стриптийзьори, облечени като полицаи. Всички спечелиха.

— Къде е Ронин?

— Вероятно вече е заспал. Отиде да ни регистрира. На четиринайсетия етаж, мисля? Няма такава гледка, това е сигурно. Запазено е изключително за играчи, поставени под номер две в световната ранглиста.

Чарли се засмя.

Пайпър се тръсна на дивана в дневната. Взе сгънат брой на Page Six от масичката за кафе и го вдигна да го види Чарли.

— Моля те, кажи ми, че не четеш това.

— Разбира се, че чета. Но, честно, наистина не ми пука. — Нюйоркските вестници бяха пощурели, отразявайки съвместните лудории на Марко и Наталия из целия град. Само през последните няколко дни, след като всеки от двамата беше отстранен в полуфиналите, ги бяха снимали в ресторанти, магазини, нощни клубове и дори в тузарски бутик за сексиграчки в Долен Ист Сайд. От снимките изглеждаше, сякаш по цял ден не правеха нищо, освен да харчат пари, да се натискат и да се опипват, но Чарли можеше твърде лесно да си представи реалността зад камерите.

Пайпър измъкна запушалката на бутилка вода „Фиджи“ и отпи дълга глътка.

— Нервна ли си?

— Може да се каже.

— „Артър Аш“, най-гледаното време, финалът при жените. Доста голяма сцена — каза Пайпър, като попи устните си с пръст. — Най-голямата всъщност.

Сърцето на Чарли започна да бие малко по-бързо.

— Почти не мота да повярвам, че се случва.

На вратата се почука в същия момент, когато телефонът на Чарли звънна.

— Това сигурно е закуската. Може ли само да я вземеш и да подпишеш сметката? — обърна се тя към Пайпър, докато прокарваше бързо пръст по екранчето, за да приеме обаждането. — Ало?

— Как се чувстваш? — Гласът на Джейк достигна до нея по линията в забързан изблик: паникьосан, възбуден, възторжен.

— Държа се. Пайпър току-що дойде. Къде си?

— На път съм към Флъшинг Медоус да се срещна с хората от „Америкън Експрес“. Трябва да уточним кой ще седи в ложата ти довечера и кой ще е в тяхната свита.

— Чарли! Имаш посетител! — провикна се Пайпър. От тона на гласа й Чарли разбра, че не става дума за доставка на храна. Миг след това чу смеха на Дан.

— Джейк? Ще ти се обадя ей сега. — Чарли изключи телефона, докато той протестираше, и почувства леко пробождане на вина, но в мига щом видя Дан, облечен за тренировка, с преметнат през рамо сак с ракети, моментално забрави за брат си.

— Здрасти — каза той; гласът му не разкриваше нищо. — Аз, ъъ, не бях наясно, че имаш компания.

— Едва ли мога да мина за „компания“, Дан — каза Пайпър.

На вратата на хотелския апартамент отново се позвъни.

— Това трябва да е храната — каза Чарли.

Дан й хвърли бърза усмивка.

— Защо не схващам това? — попита Пайпър, като местеше поглед между двамата.

В мига щом тя изчезна във фоайето Дан прекоси стаята, отиде до Чарли и я притегли в прегръдка. Тениската му с логото на Откритото първенство на САЩ миришеше на прах за пране, дезодорант и слънцезащитен лосион. Усещането да сгуши буза в топлия му врат бе толкова хубаво, че Чарли едва се сдържа да не рухне в прегръдката му. Никой от тях не забеляза връщането на Пайпър, докато тя не изтика в дневната количката с храната. Чарли и Дан рязко се отдръпнаха един от друг, сякаш някой от родителите им току-що ги беше хванал да се натискат в мазето.

— Какво? Мислиш, че не видях онова, що е начертано^[1]? — подхвърли Пайпър, като измъкваше шоколадов кроасан от панерчето за хляб. Отхапа, преглътна и си наля чаша черно кафе.

— Още една причина да избягате и да се ожените тайно.

— Да избягаме? — избъбри Чарли; бузите й вече поруменяваха. — Пайпър, ние дори не сме — Не е като…

Дан просто стоеше, с неловко скръстени ръце, взирайки се през прозореца към Сентрал Парк.

— Имах предвид себе си. Още една причина аз да избягам и да се омъжа тайно. Кроасанът. За да не ми се налага да гладувам цяла година, за да се побера в някаква изящна сватбена рокля, това е всичко. Има ли нещо, което искате да ми кажете? — Широко разтворените очи на Пайпър бяха самото олицетворение на престорената невинност.

— Не е сега моментът… — Чарли знаеше, че няма да опази нищо в тайна от Пайпър, но със сигурност не беше готова да води подобен разговор пред Дан.

— Аз, ъъ, след няколко минути ще тръгвам към корта. Само се отбих да, ъм, видя дали искаш да взема нещо. Сака ти с ракетите?

При тези думи Пайпър започна да се смее.

— Сакът й с ракетите? Двамата сте възхитителни, ама наистина. Каквото и да става тук, не е моя работа. Поне не и до по-късно довечера, когато всички ще вдигаме тост за победата ти на Откритото първенство на САЩ или ще давим мъката от загубата в реки от водка — и, да, ще изпиеш едно питие и в единия, и в другия случай, Чарли. После ще искам всички неприлични подробности. Дотогава обаче е достатъчно да кажа, че според мен двамата изглеждате очарователни заедно.

— Пайпър… — изрече предупредително Чарли със строго изражение.

— Благодаря? — обади се въпросително Дан. Обърна се към Чарли, която осъзна, че не изпитваше дори грам стеснение да стои там по халат за баня, с мокра коса. — Да те изчакам ли искаш, или да се срещнем там?

Чарли обърна лице към него и го погледна право в очите. Как така никога преди не беше забелязала необичайния им нюанс на сивото? Или как той четеше книга, истинска, нормална книга, отпечатана на хартия, винаги, когато се хранеше сам? Или как пукаше кокалчетата на пръстите си, когато беше нервен, но спираше в мига щом забележеше, че някой го гледа?

Повдигайки се на пръсти, Чарли притисна устни към неговите:

— Върви. Аз съм тук още час, а после трябва да се срещна с Марси в трапезарията на играчите. Ще ти изпратя есемес, когато тръгна.

Той кимна, целуна я отново, помаха на Пайпър, която беше заета да се преструва, че цялата сцена, разиграваща се на дивана, й е безразлична, и си тръгна. Чарли не се сдържа и се усмихна. Преди месеци тя подскачаше наоколо, отчаяно копнееща за изменчивото внимание на Марко. С удивление си помисли колко се изненада Марко, когато тя сложи край на връзката. И той, подобно на Тод, й беше показал, че взема правилното решение.

Чарли погледна Пайпър, но не каза нищо.

— Какво? — Пайпър сви рамене. — Мислиш, че в това изобщо има нещо изненадващо? Въпросът беше „кога“, не „дали“.

— О, хайде сега! — възкликна Чарли. Седна до Пайпър и придърпа една възглавница върху корема си.

— Ти и Дан? Моля ти се. Всеки, който има очи, можеше да види, че това се задава.

— Наистина ли съм толкова предсказуема?

— Да.

— Благодаря.

— Чарли! Малко самоосъзнаване, ако обичаш. Марко Валехо? Зийк Лейтън? Не точно това, което аз — или който и да е друг — бихме описали като подходящ материал за гадже. Но миловидният Дан с кротките очи с пуританската работна етика? Който по една случайност е също и висок, мил и много сладък? Изобщо недей да му мислиш.

— Даваме го бавно — каза Чарли, като набоде парче пъпеш от купа с плодова салата.

— Колко бавно?

— Изключително.

Пайпър наклони глава.

— Още не си спала с него?

— Да.

— „Да“ в смисъл че ми казваш това, или, да, разбира се, спала си?

— Просто и двамата мислим, че е по-добре да не правим нищо прибързано. Признаваме, че… не знам… че сме хлътнали един по друг. Просто все още не искаме да се гмурваме в леглото.

— Наистина.

— Всъщност не е минало чак толкова дълго време. Месец. Дори се целунахме за пръв път чак в Торонто. Нещата напреднаха малко в Синсинати, още малко в Ню Хейвън и ето ни сега.

— В такъв случай, докъде ви води това сега? Втора база? Трета?

Чарли й показа среден пръст.

— Смей се колкото си искаш. Сега си омъжена и обречена на живот от лишена от секс скука за вечни времена. Аз поне имам какво да очаквам с нетърпение.

— Добър довод.

Чарли отпи от истинското си кафе с кофеин — най-първата промяна, която наложи, след като уволни Тод — и каза:

— Той е наистина прекрасен, Пи. Остроумен, предан, мил, всичко както трябва. Но знаеш ли какво е най-хубавото? Нещата просто са лесни, когато съм с него. Той умее да свежда и най-сложните и заплетени неща до истински важното. Никакви игрички, никаква драма, никакви глупости от рода на: Той ще ми изпрати ли есемес? Харесва ли ме? Наистина е освежаващо.

— Така звучи. Щастлива съм за теб, Чарли. Заслужаваш да излизаш с някой, който не е задник.

— Изчервявам се. — Чарли погледна телефона си и видя колко е часът. — Трябва да бягам. Днес имаме много съкратена тренировка, но преди това имам среща с Марси.

Пайпър се изправи и отново преметна на рамо огромната си чанта.

— Надявам се, че ще пълзиш, умоляваш, увещаваш и ще я подкупиш, за да те тренира отново?

— Това горе-долу обобщава плана.

Двете се засмяха. Пайпър хвана ръцете на Чарли в своите и каза:

— Наритай малко задници довечера, Силвър. Мамка му, крайно време е да спечелиш едно от онези неща.

* * *

Чарли сложи сака с ракетите си на маса недалеч от прозорците, които предлагаха обширен изглед към ивицата от празни тренировъчни кортове. Стотиците играчи, които вече бяха отстранени в по-ранните кръгове, бяха напуснали Флъшинг Медоус. Някои си взеха почивка и се прибраха вкъщи; други заминаха, където бяха треньорите им, за няколко дни интензивни тренировки; трети продължиха с усилие към следващия турнир в подготовка за изтощителния азиатски етап от турнирите, последната права, преди да си вземат шест или осем свободни седмици в края на годината. Всички, които не бяха контузени и не се бяха оттеглили, щяха да започнат отново през януари в Австралия. И макар през това лято да бе имало седмици, когато Чарли си мислеше, че може да не е сред тях, беше решила, че каквото и да станеше в този финален мач, иска да си даде още една година.

Трапезарията за играчите, както и всяко друго място на Откритото първенство днес, беше почти празна. Обикновено там гъмжеше от играчи и техните антуражи от мениджъри, треньори, спаринг-партньори, агенти, семейства и приятели. Плоските екрани, висящи от тавана, обикновено показваха всички излъчвани на живо мачове, играещи се в момента на кортовете, докато майки и бавачки гонеха малки деца около масите, прилъгвайки ги с шоколадово мляко и зайчета от сирене чедър. Човек не можеше да измине и две крачки, без да чуе поне три езика. Навсякъде хората се блъскаха да си намерят място и си подвикваха на испански, хърватски, сръбски, немски, китайски, руски, френски и с всеки акцент на английския, който човек можеше да си представи. Хората оживено натискаха клавишите на лаптопи или айфони, докато се водеха преговори за всевъзможни бизнес сделки и се изготвяха разписания и планове за пътувания се резервираха, отменяха и отново се резервираха. Тя обичаше енергията, която се долавяше в трапезарията на играчите — особено по време на турнир от Големия шлем — знаейки, че след толкова много години в тези среди можеше да се приближи до кажи-речи всяка маса и да разпознае поне дузина души. Днес обаче беше смущаващо да я види толкова тиха.

Пресмятайки набързо какво беше яла вече за закуска (омлет от белтъци с филийка препечен ръжен хляб, плодова салата, бяло сирене и кафе) и по кое време щеше да тренира (в три часа) и да се състезава (в седем часа същата вечер), Чарли си избра гръцко парфе с йогурт и отделно от него протеиново блокче и банан.

— Късмет довечера — пожела й касиерката, жена, която също изглеждаше към средата на двайсетте си години, докато й подаваше касовата бележка.

Чарли се усмихна и й благодари. Когато се върна на масата, Марси вече се беше настанила.

— Какво да ти взема? — попита Чарли, докато оставяше подноса си. — Искаш ли обичайното си „джобче“ с пуйка и диетична кока-кола?

Марси поклати глава:

— Добре съм, нямам нужда от нищо. Вече си имам чай. — Обви ръце около вдигащата пара пластмасова чаша като човек, който се наслаждава на горещия си шоколад след каране на ски въпреки факта, че температурата отвън наближаваше трийсет и два градуса.

Чарли седна срещу предишната си треньорка.

Марси отпи от чая си:

— Чарли, почти невъзможно ми е да опиша колко се гордея с теб. Миналата година по това време беше на рехабилитация. Сега само след броени часове ще играеш на финал за Големия шлем. Наистина е невероятно. Толкова много го заслужаваш.

— Ти го заслужаваш — каза Чарли. Почувства как в гърлото й се оформя буца. — Тод свърши много работа по имиджа ми, а това, че Дан пътува с мен, направи тренировките по-продуктивни, но ти си тази, която ме научи на всичко. Ти пое нещата точно оттам, където ги остави баща ми, и изведе ударите и играта ми до следващото ниво. Ти ме научи как да се храня добре, без да се вманиачавам, как да вляза във форма, без напълно да полудявам по въпроса, как да се държа на корта и извън него. Можеш ли изобщо да си представиш какво щеше да направиш с мен, ако нещата в Чарлстън бяха станали, докато ти си ми треньорка, и бях спечелила мача, като бия сервис, преди противничката ми да е готова?

Марси се усмихна. Знаеше точно какво има предвид Чарли.

— Ти майтапиш ли се? Щях да те накарам да върнеш проклетата титла.

— Точно. Тод насърчи тази стратегия.

— Не съм изненадана.

— След онзи мач се мразех. Мразех и него.

— Съжалявам да го чуя, Чарли. Ти имаш нужните качества, за да побеждаваш честно и почтено. Не беше нужно да прибягваш до подобно изпълнение.

— Сега го знам. Което е една от причините, поради които освободих Тод. Хайде, давай, кажи го. Ти ме предупреди.

— Предупредих те. Но не бъди толкова сурова към себе си, Чарли.

— Е, както и да е. Всичко това е ужасно дългият ми, засукан начин да кажа, че съжалявам.

— Не ми дължиш извинение. Работихме заедно почти десет години. Да те изведа от юношите при професионалистите беше едно от най-удовлетворяващите неща, които съм правила някога — дори по-хубаво, отколкото когато самата аз го преживях. Няма нищо лошо в това, че искаше нова перспектива. Полезно е.

— На теория.

— Понякога и в действителност. Не звучи, сякаш Тод е бил най-подходящият, но има множество страхотни треньори.

— Искам теб — изрече припряно Чарли, макар че си беше планирала цяла тирада, дори я беше написала, за да каже точно каквото имаше предвид и да не забрави нищо. — Искам отново да работя с теб.

Марси мълчеше.

— Знам, че сигурно ме мразиш, Марс, или най-малкото мислиш, че съм идиотка, каквато определено бях, като сложих край на онова, което имахме. Но има ли някакъв начин да обмислиш да се върнеш обратно в екипа ми? Само за година. Една година. Смятам след това да се върна в колежа. А през следващата година искам да си скъсам задника от работа, за да спечеля турнирите, които не съм печелила още, но искам също и да отделя време да разгледам тези невероятни страни, които посещавам на всеки дванайсет месеца, но никога не съм виждала истински. Знам, че е прекалено да искам това, особено след всичко случило се, но… ще се присъединиш ли към мен?

Когато Марси се усмихна тъжно, Чарли разбра, че нямаше да стане.

— Липсва ми да гледам „Запази или продай“ с теб — каза Чарли.

Марси нададе късия си, лаещ, насечен смях:

— И на мен ми липсва. Гледаш ли „Нужда от ремонт“? Чип и Джоана адски ме дразнеха, но сега в известен смисъл си падам по тях.

— И аз! Малко ми втръсна от манията й по шкафчетата с осветление и тъмните плотове, но мога да й простя.

— Чарли? — Марси прочисти гърло, после отпи малко чай, сякаш за да укрепи силата на волята си. — Не мога да се върна да те тренирам.

Чарли почувства как бузите й почервеняват. Разбира се, че Марси не искаше да се върне след начина, по който Чарли се беше отнесла с нея. Почувства се глупаво, че изобщо пита.

— С огромно удоволствие бих работила отново с теб. Почти не се усещаше като работа, нали? Но си вземам малко… лично време. Бременна съм.

Чарли почувства как я заля облекчение.

— Бременна си? Наистина ли?

— Четвъртият инвитро курс се оказа вълшебен. Току-що преминах критичния период от дванайсет седмици. Терминът ми е следващия февруари.

— О, боже мой. Поздравления! Знам, че опитваше от толкова отдавна, а дори не попитах как върви… Толкова се радвам за вас двамата!

Цялото лице на Марси светна:

— Благодаря. Страхотно сме развълнувани! Но както можеш да си представиш, Уил смята да ме държи изкъсо през следващите шест месеца. Абсолютно никакви пътувания по света и никакво пътуване където и да било след седмия месец. Така че, както виждаш, точно в момента не ставам за ходене по турнири.

Чарли се засмя:

— Не, бих казала, че не.

— Но, Чарли? Иска ми се да можех.

— Сериозно ли говориш? — попита момичето.

— Да. Щях да се върна на мига. Това бяха едни от най-хубавите години в кариерата ми.

— Също и в моята — каза Чарли и избърса една случайна сълза.

— Хей! Никакъв плач в деня на финал. Това са все хубави неща. Как се чувстваш в очакване на тази вечер?

Чарли се усмихна през сълзи. Знаеше, че само част от емоцията бе свързана с Марси, че огромна част се дължеше на факта, че бе зашеметена от реалността на преживяването да стигне до финалите на Откритото първенство на САЩ. Като американка. И фаворитка. Тази вечер щеше да играе под прожекторите на роден терен, докато двайсет и три хилядната публика крещи името й отново и отново, и отново. Беше почти твърде много, за да го проумее.

Отпи глътка вода.

— Дори не знам как се чувствам. Физически се чувствам силна и готова. В емоционално отношение съм нервна развалина. Предполагам, че изпитвам също и облекчение, задето ще играя срещу Карина, а не срещу Наталия.

— Бях на „Емиратс“ за полуфиналите срещу Наталия. Ти просто съсипа играта й. Разнищи я точка по точка. Ти контролираше темпото на мача и не й отстъпи дори на сантиметър. Беше фокусирана, методична и напълно владееше положението. Не е нужно да ти казвам, че спечелването на поредни сетове в полуфинал от турнир за Големия шлем е направо дяволски впечатляващо, а щом можеш да го направиш там — срещу Наталия Иванов — можеш да го направиш и тази вечер.

— Благодаря ти — каза Чарли. Седна по-изправена и изпъна рамене. — Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Винаги. Малката е такава късметлийка да има теб за майка.

— Малката?

— Трябва да е момиче.

— Наистина е момиче.

— Вече знаеш? — попита Чарли с широко разтворени очи.

— Сега правят кръвен тест за майки в напреднала възраст като мен. Да, момиче. Може би някой ден ще ми помагаш да я уча да играе?

Чарли заобиколи масата, седна на пейката до Марси и я прегърна силно.

— За мен ще е чест.