Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (18)

18
Линдзи Лоън на тениса

Топанга Кениън

юни 2016

— Толкова съм унизена — изстена Чарли. — Знаеш ли как ме наричат сега?

— Принцесата нарушителка? Е, и какво? Не е толкова лошо. — Чарли чу стържене на лъжица по купичка, а после Пайпър каза с пълна уста: — Всъщност звучи донякъде шик. Марихуаната е легална в сума ти щати. Не знам в колко, но са много.

Чарли изсумтя:

— Джейк е подразнен, но поне изглежда, че донякъде разбира как стана всичко. Тод е бесен. Чуй това. — Тя измъкна телефона си и скролна надолу да намери есемеса.

— „Никога не съм смятал за възможно ти да направиш нещо толкова върховно, неописуемо, неоспоримо ТЪПО.“ Написал е „тъпо“ изцяло с главни букви. Просто за всеки случай, за да не го пропусна.

— Просто Тод се държи по типичния си начин.

— Не се заблуждавай. Това няма да е последното, което ще има да каже по темата — тепърва ми предстоят ужасни разговори с него. И това е, при условие че първо не ме разкара.

— Ти плащаш на него, Чарли, а не обратното.

— Подробности.

— Ще се извиниш, ще му кажеш колко много си научила от преживяването и той ще го преодолее. Точно както всички други.

— Може би. Но остава въпросът с баща ми. Толкова е разочарован, че даже не иска да говори с мен.

— На баща ти му липсва сладкото момиченце с плитките, което винаги казваше „моля“ и „благодаря“, дори когато хората я унижаваха нонстоп. Ще го преодолее.

Чарли снижи глас:

— Понякога го хващам да ме гледа с онова изражение, което сякаш казва: Коя е тази личност пред мен? Ужасно е, наистина е ужасно.

Стените в новата къща на баща й бяха тънки като вафлени кори, а той четеше точно пред вратата й. Неговата врата всъщност. Беше настоял да се настани на разтегателния диван и да остави спалнята на Чарли — спор, който бързо се беше разгорещил. Предизвика повдигането на множество различни въпроси, а никой от двамата явно не беше готов да ги обсъжда: новото му жилище и какво намекваше то за финансовото му състояние; изпадането й в немилост; фактът, че Тод беше замесен; огромната дистанция, която и двамата усещаха сега, когато не обсъждаха никакви съществени въпроси. Когато инстинктивно си купи билет за директен полет от Париж до Лос Анджелис след унизителната си загуба в първия кръг, не беше мислила за нищо друго, освен да се прибере у дома. У дома. Никога не й се беше струвало смислено да има собствено жилище, при положение че е на път през четирийсет и осем от общо петдесет и двете седмици в годината. От време на време мислеше за това как би могло да е хубаво да си има собствен апартамент някъде — но винаги, когато изпаднеше в достатъчно сериозно настроение, за да се замисли за това, размисляше. Защо да плаща наем и сметки и да обзавежда жилище заради няколко седмици годишно? Особено когато имаше достатъчно летателни бонус мили, за да лети или отсяда на практика безплатно където и да е по земята по всяко време? А за онези пъти, когато имаше нужда от ден-два да изпусне парата, да си почине, да се отпусне и да се остави някой да се грижи за нея, имаше семейния си дом. Досега. Чарли се чувстваше виновна да си го признае, но ако изобщо си бе спомнила, че баща й вече се беше нанесъл в тази потискаща, прилежаща към клуба къща за гости, обявена за твърде западнала, за да подслонява истинските гости на клуба, е, вероятно щеше да отседне в хотел. Или изобщо да не се прибере у дома. Което, разбира се, я накара да се почувства още по-зле.

— Ще го преодолееш, а също и той. Не са те арестували за проституция, нали? Защото ето това би било трудно за преодоляване. Хероинът щеше да е голям проблем. А доколкото ми е известно, не си убила никого. Така че, предвид всички обстоятелства, мисля, че светът може да преживее факта, че си изпушила един джойнт.

— Не съм пушила джойнт!

— Мислиш ли, че изобщо ми пука дали си го вдишвала, или си го пушила, или си го смъркала? Чарли, трябва да се отпуснеш. На никого не му пука.

— На никого не му пука ли? Случайно да си забелязала, че видеоклипът, на който заявявам колко грандиозно съм се надрусала, има сто хиляди гледания?

— Признавам, видеоклипът беше известен проблем. Но онези, които те обичат, знаят какво е станало.

Чарли изключи звука на ESPN, по който от няколко дни, откакто се беше прибрала, гледаше безкрайни, мъчителни репортажи от Откритото първенство на Франция. Щом то приключеше — и Наталия неминуемо го спечелеше — щяха да остават само някакви си три седмици до началото на „Уимбълдън“.

Изгледа последната част, в която Марко безмълвно и методично разгроми млад американски противник в три лесни сета, и после каза:

— Пропилях си шанса за Голям шлем заради някакво глупаво парти в хотелска стая с куп хора, които всъщност дори не познавам. Какво говори това за отдадеността ми към спорта?

Още стържене по купичката.

— Точно аз нямам право да говоря за отдаденост. Зарязах тениса още щом ми се удаде първият шанс за това. Но ти си различна, Чарли. Това е животът ти. За добро или зло — а понякога е и двете — това е, което правиш. И го правиш наистина адски добре. Но може би трябва да си дадеш малко отдих, за да си поживееш? Да си доставиш поне малко удоволствие? Толкова ли безкрайно ужасно ще е да не си номер едно? Да не спечелиш Шлем? Нима всичко това наистина е твърде ужасно, че изобщо да си го помислиш?

Чарли се вгледа в рамкираната снимка, която баща й пазеше на нощното си шкафче. Стоеше там отпреди диагнозата на майка й, може би две години по-рано, когато се бяха опитали да отидат на къмпинг за една вечер. Семейство Силвър бяха пътували с часове навътре в Редландс и си бяха устроили лагер в прекрасно сечище недалеч от една река. Джейк търпеливо беше показал на Чарли как да стъкне огъня, като използва подпалки, а после по-дебели пънове, докато родителите им се опитваха да нагласят капризната походна печка. Толкова ясно си спомняше как четиримата закрепиха фотоапарата на един голям камък и изтичаха отпред да позират за семейната снимка, и как изобщо не успяха да се справят с печката, но приготвените на огъня хотдози бяха най-вкусните, които беше опитвала. Дори ужасът, който Чарли изпитваше онази нощ, когато хиените подеха стряскащите си писъци, сега я накара да се усмихне: беше избягала в паника от палатката, която делеше с Джейк, и се беше вмъкнала в тази на родителите си, където се вклини между топлите им тела и прекара цялата нощ сгушена между тях.

— Те просто пожертваха много, за да ме доведат дотук. — Гласът й беше шепот. Чарли почувства как в дъното на гърлото й се оформя възел.

— Знам, че беше така, захарче. Но ти също. Това не е мечтата на баща ти, а от всичко, което ми разказа, не е била и тази на майка ти. Става дума само за теб. Така че, както аз виждам нещата, трябва да решиш дали това е, което все още искаш. Няма нищо лошо да си промениш решението, нали знаеш. С риск да прозвуча като някой кабинетен психолог — което, като се замисля сега, може всъщност да допадне на новото ти, уморено, пушещо марихуана „аз“ — пробвай само веднъж. Което и да е. И ако да бъдеш най-добрата в света е това, което искаш, тогава, мамка му, направи го. Знам, че можеш! И всички ще те подкрепим. Но ако си стигнала до етап, на който си готова да покажеш среден пръст на този начин на живот и на всичко, което той води след себе си, е, знаеш ли какво? В това също може да няма нищо лошо. Всички просто ще постъпим като големи момичета и ще се справим с това. Само ти можеш да вземеш окончателното решение, Чарли.

— Защо всички постоянно ме притискат да се откажа? — Чарли дори не се опита да скрие раздразнението си. — Възниква най-дребно препятствие и целият свят предлага да се оттегля. Обичам тениса, Пайпър. Знам, че ти не го обичаше, но аз обожавам този спорт. И съм работила наистина упорито, за да бъда най-добрата, по дяволите. Така че, да, искам това да се случи.

— Е, поведението ти не показва това. Ето, казах го. Намрази ме за това. Но някой трябва да го каже.

За момент настъпи мълчание, а после Чарли каза:

— Засрами се — така ли се говори с Линдзи Лоън на тениса? Покажи малко уважение, ако обичаш!

Смехът на Пайпър прозвуча като насечен изблик:

— Да, и това прочетох. Удивително. Сигурно знаеш колко забавно е това за мен, нали?

На вратата се почука.

— Чарли? Може ли да излезеш само за миг? — Баща й звучеше уморен.

— Разбира се, татко, идвам веднага — провикна се тя. А после, тихо, в слушалката: — По кое време утре?

— Веселбите започват в дома на Стоктън по обед. Предупреждавам те: ще присъстват най-вече приятелки на майка ми и техните дъщери. Ще чуеш много за най-новите рейндж роувъри, за ползите от „Соул Сайкъл“ и колко дяволски невъзможно е да намериш свястна чистачка напоследък. Не ме съди.

Сега Чарли на свой ред се засмя:

— Там съм! Нищо друго не може така успешно да ме накара да се почувствам по-добре, както цяло сборище от пиещи посред бял ден, расистки настроени, събрани на обяд почтени бели англосаксонски протестантки. Благодаря, миличка. Ще се видим по обед.

— Майната ти. И благодаря, че ще дойдеш. Наистина се радвам, че се издъни на Откритото първенство на Франция, така че сега ще можеш да присъстваш на сватбеното ми парти.

— Пак заповядай. — Чарли остави телефона си и слезе от леглото. Баща й беше свалил чаршафите си и ги беше заменил с новите от египетски памук, които тя бе купила за стаята си, но въпреки това усещането, че спи в неговото легло, беше неописуемо странно. За пръв път забеляза колко овехтял е старият му дървен скрин, колко излинели изглеждаха хавлиените кърпи за баня. Като дете дори не беше забелязала.

— Хей, излизаш ли? — попита Чарли, като се тръсна на грозния диван с тапицерия на едро шотландско каре, който вървеше в комплект с къщата. Когато попита за натъпкания им с твърде много пълнеж кадифен ъглов диван, господин Силвър каза, че го е продал. Почти нищо от мебелите им у дома не се побираше в новото жилище.

Баща й бе сменил обичайния си треньорски екип с панталони в цвят каки и поло с къс ръкав. Косата му беше мокра и прилежно сресана и носеше очевидно нови обувки „Доксайд“.

— Да, имам среща с… приятел. За вечеря.

Чарли беше предполагала, че ще вечерят заедно. В края на краищата, на този етап тя се прибираше у дома само за по няколко вечери годишно — обикновено баща й с радост се възползваше от шанса да вечерят заедно.

Насили се да каже ведро:

— О, не си давах сметка, че имаш планове. Мислех си да приготвя любимото ти филе и двойно изпечените картофи. Истинска оргия от въглехидрати и червено месо, точно както обичаш. — Усмихна се, но мигновено съжали, задето беше използвала думата „оргия“, особено след като знаеше какво си мисли баща й.

Той сякаш се бореше с взимането на някакво решение, но после каза:

— Значи, за цялата тази… история с марихуаната.

Чарли заби поглед в пода:

— Татко, съжалявам. Знам, че това сигурно е свръхунизително за теб. Никога не съм искала… не мислех… Е, както и да е. Обясних как стана всичко. Така ми се иска да не се беше случвало въобще.

Той се приближи и седна до нея на дивана:

— Миличка, готвех се да кажа, че не бива да си толкова сурова към себе си. Всеки допуска грешки. Бог е свидетел, че аз допусках.

— О, хайде сега. Търсила съм те в Google хиляда пъти. Ако не броим това, че си излизал с всички тенисистки в челната петдесетица, там няма нищо. Чист си като сълза.

Баща й прочисти гърло. Преплете ръце, а после каза, без да я поглежда:

— Веднъж имах връзка с омъжена жена — призна тихо.

Чарли се застави да остане напълно неподвижна. Дори не си пое дъх.

— Бях на двайсет. Хлапак. Идиот. Тя беше на двайсет и шест и омъжена за треньора на приятеля ми, много по-възрастен мъж — вероятно е бил на четирийсет по онова време. Беше нещастна с него, разбира се. И си мислехме, че сме влюбени. Казвах си, че не правя нищо лошо, защото не съм женен. — Той се прокашля. — Както и да е. Както можеш да си представиш, това не свърши добре.

— Какво стана?

Баща й въздъхна:

— Хванаха ни заедно в Уимбълдън Вилидж. „Взет назаем“ апартамент… Както и да е, беше ужасно. Съпругът й полудя, заплаши да убие мен и да се разведе с нея. Шумно. Всички на турнира знаеха всичко. Със седмици никой не можеше да говори за друго. Тя никога повече не ми проговори — още са женени, между другото — а аз се чувствах като най-големия негодник, живял някога. Вероятно, предполагам, донякъде по начина, по който ти се чувстваш точно сега. Но ти разказвам това, Чарли, за да знаеш, че разбирам. Знам какво е да си на път ден след ден, да влизаш и излизаш от анонимни хотели, да се скапваш на безкрайни тренировки. А сега, с Тод и сгъстения ти график? Много е. Така че се отпусни малко. Всички знаем, че не си някаква пристрастена към марихуаната идиотка, също както аз не бях някакъв безчувствен задник, който разбива семейства. Всички правим гафове. В най-добрия случай се извиняваме и оправяме нещата, но животът си продължава. — Побутна брадичката й нагоре с пръст, за да го погледне в очите. — Разбрахме ли се, хлапе? Можеш ли да направиш това за мен?

Тя се протегна да го целуне по бузата, чувствайки как я залива силна признателност.

— Ще се опитам. Ако ми кажеш къде отиваш.

— Аз ли? Имам среща с жена.

Нямаше да я изненада повече, ако беше обявил, че е постъпил в ЦРУ. Не че звучеше като чудо нечувано — всички знаеха, че не води точно целомъдрен монашески живот, когато Чарли и Джейк пътуват — но никога, никога не излизаше с жени, когато някой от тях си бе у дома. Или ако го правеше, те никога не узнаваха за това. Явно това беше нещо по-сериозно.

— Среща с жена? Коя е късметлийката?

Баща й се прокашля:

— Ами, ъм, една жена, която познаваш всъщност.

— Жена, която познавам?

— Вероятно не си я виждала от доста време. Аз също не бях. След като майка ти… Беше твърде болезнено. Но се… — Той се прокашля отново. — Напоследък подновихме познанството си.

— Подновихте познанството си? Значи това не е първа среща?

— Не, не е първа среща. Тя е, ъъ, стара приятелка.

— Това е като гатанка, татко. Ще ми кажеш ли? — Но внезапно разбра. Не знаеше как, но знаеше, че е права. Можеше да го почувства.

Докато гледаше как устните му оформят думите: „Става дума за Ейлийн“, тя го изрече мислено в същото време. Ейлийн. Разбира се, че беше тя. Умът й се изпълни със случки, спомняйки си намеците, които бяха налице през цялото време. Онзи път, когато баща й каза, че Аманда, най-старата приятелка на Чарли от детството, е срещнала някакъв мъж и го е последвала в Австралия. Когато Чарли го попита откъде е научил подобна сочна клюка за някого, с кого тя бе изгубила връзка преди цяла вечност, той бе промърморил нещо в смисъл че се натъкнал на Ейлийн. Кога беше това? Възможно ли беше да е било преди почти година? По-отдавна? Или онзи път, когато си беше у дома за последно и обядваше с баща си в клуба, а Хауи беше понечил да попита за някого — някаква нова приятелка — но господин Силвър го беше прекъснал рязко с онзи поглед. Ами онзи път по-рано тази година, на годишнината от смъртта на майка й, когато тя и баща й бяха отишли на гроба? Макар че двамата отидоха заедно, а Джейк беше извън града, пред надгробния камък имаше положен великолепен букет от божури и грижливо аранжирана шепа гладки речни камъни — любимите на майки й — най-отгоре. Господин Силвър не беше изненадан, когато отклони въпросите на Чарли. И, разбира се, налице беше и неочакваната поява на Ейлийн на демонстративния мач на Чарли в Калифорнийския университет. Как така не бе разбрала?

— Излизаш с Ейлийн? Онази Ейлийн, приятелката на мама?

— Сложно е, Чарли. Знам, че звучи… странно, но някои неща е трудно да се обяснят.

— Леле. Не знам какво да кажа. Просто… уау.

Гласът на Джейк Тапър каканижеше някъде на заден план. Нещо за рязко повишаване на цените на нефта и ОПЕК. Никой от двамата не поглеждаше другия.

— Чарли? Има нещо друго, което е добре да знаеш. По-сериозно е.

— По-сериозно от какво?

— Не просто излизаме. Ние, ъъ, всъщност възнамеряваме да се оженим.

Тя нямаше представа защо, но първата й мисъл въпреки факта, че родният й баща й съобщаваше, че ще се жени за най-добрата приятелка на покойната й майка, беше: Защо всички в живота ми се женят? В бърза последователност тя си помисли за сватбата — за кога щеше да бъде планирана, как щеше да се размине с разписанието й, какво щеше да облече — и веднага се спря на мисълта, че Аманда и малката й сестра, Кейт, сега щяха да бъдат нейни доведени сестри. После умът й се завъртя към Джейк. Дали е знаел и не й е казал?

— Чарли?

Чу гласа му някъде на заден план, но умът й работеше на пълни обороти: първо обмисли всички възможности, а после се почувства виновна, че се държи толкова егоистично.

— Чарли? Можеш ли да кажеш нещо?

Звучеше печално, почти отчаяно копнеещ за одобрението й, и Чарли знаеше, че една по-мила, по-чувствителна дъщеря щеше да разпознае безпокойството му и да се опита да го накара да се отпусне. Особено след начина, по който току-що беше свалил товара от раменете след собствената й огромна грешка. В края на краищата, едва ли можеше да се каже, че баща й се готви да се ожени за някаква празноглава красавица, по-млада от собствената му дъщеря, която щеше да настоява за още деца, или някоя от онези маниачки на тема „контрол“, която да им наложи мини диктатура, превръщайки живота на всички в жив ад. Не. Избираше да прекара остатъка от годините си с жена, която Чарли познаваше като мила, щедра и изпълнена с безкрайна енергия и загриженост за другите хора. Жена, която беше прекарала двайсет и четири месеца, водейки майката на Чарли с колата си до сеансите за химиотерапия и консултации за избор на перука, и обиколки по магазините за повдигане на духа. Жена, която беше уредила спонтанен дълъг „уикенд по момичешки“ в Барселона, защото госпожа Силвър винаги си бе мечтала да отиде, и която бе уредила всички подробности по международно пътуване със смъртно болен човек. Ейлийн беше карала Чарли с колата си на тенистурнири през уикендите, когато баща й трябваше да работи, а майка й беше твърде зле, за да стане от леглото; беше давала уроци на Джейк първо, когато той изостана по геометрия, а после и по тригонометрия; в седмиците и месеците, след като майка им почина, често беше поставяла на второ място нуждите на собствените си деца, за да бъде постоянно в дома на семейство Силвър, като приготвяше пържени филийки по френски и касероле с риба тон и сгъваше пране, и прегръщаше Чарли и Джейк, когато се будеха, плачейки, посред нощ. Тя беше най-близкото подобие на майка, което имаха в най-мрачните месеци, така че защо на Чарли й се струваше толкова странно, че сега тя ще бъде тяхна мащеха? Най-вече, защо Чарли не можеше да остави настрана собствените си чувства за десет секунди и да дари баща си с усмивката и прегръдката, от които той така очевидно се нуждаеше?

Баща й се изправи и започна да кръстосва из стаята:

— Знам, че това сигурно е донякъде шокиращо.

— Почти не си споменавал името на Ейлийн от близо петнайсет години, след като тя напълно се изпари, а сега ми казваш, че ще се жениш за нея?

— Тя подкрепяше това семейство, когато никой друг не го правеше.

— Тя изчезна от лицето на земята, когато съпругът й се разсърди, че прекарва толкова много време вкъщи. На практика така и не я видяхме повече.

Баща й въздъхна:

— Трудно е… не, невъзможно е, да разбереш какво става в нечий чужд брак. Ейлийн отдаваше времето и енергията си за това семейство, когато имахме най-голяма нужда от нея. Правеше го безкористно и от обич към майка ти. Която, между другото, щеше да направи точно същото за нея. Но тя все пак имаше две малки дъщери у дома и съпруг, които се нуждаеха от нея. Е, явно вече е имало проблеми — не знам дали помниш, че се разведоха две години по-късно — но не мисля, че можем да я виним, задето долови недоволството на Брус и се опита да бъде по-близо до собственото си семейство.

— Такава ли е сега историята? — На Чарли никак не й хареса колко противно прозвуча, особено след добротата и разбирането, които той току-що бе показал към нея. Но не можа да се сдържи.

Баща й я погледна и примижа:

— Сигурен съм, че можех да се справя с това по-добре. Знаеш, че не се справям блестящо в тези разговори. Но мисля, че и ти можеше. — Изправи се и свали ключовете си от кукичката до вратата. — Няма да закъснявам много. Лека нощ, Чарли.

Затвори тихо вратата зад себе си и Чарли сигурно се бе взирала в нея почти пет минути, с търкалящи се по лицето й сълзи, преди на телефона й да изпиука известие за имейл. Сърцето й заби малко по-бързо, когато видя, че е от Тод.

Шарлот,

Нека да смятаме този инцидент за първата ти и последна издънка, поне ако желаеш да продължиш да използваш услугите ми. Брат ти ми обясни в подробности поредицата от събития. Съвсем определено разбирам, че не си имала намерение да пушиш марихуана, и освен това съм наясно, че дори самото пропускане на „прозорец“ за допингконтрол води до отчитане на теста като неуспешен, и толкова. Това е добрата новина. Скапаната новина е, че никой друг не разбира тези две неща. С Джейк се свързахме с Мередит, за да се заеме с поправянето на публичното впечатление, създадено от тази ситуация. От своя страна, ти ще:

1. Отправиш одобрено извинение към феновете си в Instagram, Facebook и личния си сайт.

2. Обясниш „провала“ на допингтеста. Отново, това първо ще бъде одобрено от всички ни.

3. Ще ме убедиш, че никога повече няма да присъстваш на „стайни партита“ или каквито и да е други подобни глупости на никакъв етап от който и да е турнир.

4. Посвещаваш на тренировки и упражнения по един допълнителен час на ден, за да се подготвиш за „Уимбълдън“.

Ще те взема от „Хийтроу“, за да можем да преговорим това. Приемам, че не е нужно да ти напомням да се държиш прилично на яхтата на Боно този уикенд. Ако дори само подуша лъхащ на марихуана скандал, между нас с теб е свършено. Приятно пътуване.

Тод

Чарли прочете съобщението още веднъж, преди да затвори телефона с щракване. Беше преживяла предостатъчно за една вечер.