Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (5)

5
Стая със свързваща врата

Мелбърн

януари 2016

Звукът от вибриращ мобилен телефон събуди Чарли от дълбок сън и тя го измъкна изпод тежкия пухен юрган, където се криеше от климатика. Кой казваше, че само американците искат климатични инсталации? Изглежда, че австралийците страшно си падаха по тях.

— Ало? — Гласът й беше пресипнал, сякаш е изпушила цял пакет цигари. Което, не е нужно да се уточнява, не беше направила.

— Шарлот? Какво правиш, мамка му? — прогърмя Тод по високоговорителя, който Чарли бе включила, без да иска, докато се мъчеше да напипа телефона. — Вече е седем и стоя сам на корта. — Звучеше побеснял от гняв, което всъщност не бе нищо ново, и въпреки това всеки път я изпълваше с безпокойство. Сякаш вечно бъркаше нещо.

Чарли отдръпна телефона, за да погледне екрана.

— Едва седем часът е, Тод. Тренировката ни е чак в осем — измънка тя, смъквайки крака на пода. Хвърли поглед към дясното си стъпало и въздъхна от облекчение, когато й се видя съвсем нормално. Разбира се, че ще изглежда нормално — както ахилесовото сухожилие, така и счупената китка бяха заздравели напълно още преди месеци — но оглеждането на контузените места й беше станало навик.

— Измъквай си задника от леглото. Изгледа ли записите, които ти оставих снощи? Поръчах да ти донесат в стаята омлет от белтъци, би трябвало да пристигне след десет минути. Искам те на място след трийсет минути. Да не си въобразяваш, че Наталия се излежава и гледа телевизия? Играчите на върха не правят така. И помни: ако не си подранила, значи си закъсняла. — Той затвори, без да изчака отговор.

Ако не си подранила, значи си закъсняла. Чарли прехапа вътрешността на бузата си.

Откъм другата страна на леглото се чу шумолене. Чарли почти беше забравила, че Марко е там, докато той се обади:

— Каза ли му, че не си мързелива, а просто много уморена от чукане?

— Не, не му казах това — отвърна тя и го перна по гърдите.

— Винаги е добре да казваш истината — отбеляза Марко, надигна се и се подпря на лакти. — Какво? Гледаш ме и си мислиш, че съм, как се казва, истински Адонис? Да, постоянно имам този проблем с жените.

Чарли се засмя, но знаеше, че Марко едва ли се шегува: беше безумно великолепен. Той го знаеше, тя го знаеше, знаеше го и цялото женско население на планетата — поне всяка негова представителка, която бе пускала телевизора, за да гледа тенис мач между мъже в последните пет години и беше зърнала как Марко си сменя фланелките между сетовете. Това мяркане на голите му гърди за някакви си десет секунди беше спечелило на Марко Валехо наградата на списание People за най-сексапилен мъж на света. Съвършеното му тяло се появяваше по билбордове из цял свят с реклами на бельо, маратонки, часовници и одеколон, и той редовно минаваше по червените килими с актриси, певици и модели. От три години не беше слизал под номер четири в ранглистата. След като последно бе спечелил Откритото първенство на САЩ в бурен финал от три сета, той беше фаворит за спечелването на Откритото първенство на Австралия. Беше натрупал милиони под формата на печалби от наградни фондове, десетки милиони от рекламни договори и поддържаше къщи или апартаменти в страни по цял свят. По всеобщо съгласие, Марко Валехо беше един от най-великите играчи в ерата на откритите първенства. И беше в леглото на Чарли.

На вратата се почука. Чарли хвърли поглед наоколо и, тъй като не намери никоя от дрехите си, нито дори халат, издърпа чаршафа изпод юргана и го уви около гърдите си. „Точно като във филмите“, промърмори тя, докато отваряше вратата.

Сервитьорът от румсървиса едва ли беше и ден по-стар от деветнайсет години. Крадешком хвърли поглед към Чарли, явно гола под чаршафа, и се обля в гореща руменина от врата чак до корените на косата. Хвърли поглед към леглото, където измачканите чаршафи и възглавници потвърждаваха всичко, но Марко беше прекалено опитен, за да се остави да го спипат така аматьорски. Дългогодишното преспиване в непознати хотелски стаи с различни жени го беше научило на всички номера и дори сега Чарли се запита как ли беше успял да се добере от леглото до банята, без никой да забележи.

— Добро утро, ъъ, госпожице Силвър. Имам записана поръчка за омлет от белтъци с гъби, лук и спанак, без мазнини. Плодове вместо картофи. Голямо кафе „Американо“ без кофеин, с обезмаслено мляко. И вода с лед. Има ли нещо друго, което мога да ви донеса?

— Без кофеин? Сериозно? — Досега Чарли вече бе запозната с „кофеиновата забрана“ на Тод, но я раздразваше всеки път, щом той й я наложеше.

— Така пише в поръчката. Бихте ли искали да ви донеса нормално кафе? — попита момчето: очите му се стрелкаха, боейки се да се спрат върху каквато и да е подробност.

— Не, не, всичко е наред — каза Чарли, въпреки че имаше предвид точно обратното. Имаше официален договор с Тод от миналия август и почти петте месеца рехабилитация, тренировки и планиране на стратегията я бяха направили точно каквато обеща той: силна и уверена, готова за Откритото първенство на Австралия. Вярно, че Марси никога не би поискала от нея да се откаже от кафето. По дяволите, Марси никога не би я подложила на диета. Но Чарли не можеше да оспори новия си плосък корем и стегнати бедра, нито пък по-мускулестите си ръце и подобрения сърдечносъдов тонус.

Подписа сметката и, след като даде бакшиш на все още изчервения келнер, затвори вратата:

— Теренът е чист, можеш да излезеш — подвикна на Марко.

Той се появи от банята с мокра вълниста коса, само по хавлиена кърпа.

— Имам тренировка на корта в осем — каза. — А ти?

— Същото — отвърна Чарли. — Съжалявам, Тод ми поръча закуската, така че тук няма нищо за теб. Искаш ли да се обадя и да добавя овесена каша или нещо такова?

— Не, имам среща с треньора ми в столовата на играчите и треньорите след двайсет минути, ще хапна там. — Пристегна по-плътно кърпата около кръста си. Сто и деветдесет сантиметровият му ръст и почти стоте килограма чисти мускули превръщаха средиземноморския му тен в почти незабележима отличителна черта. Почти.

Тя погледна телефона си да види колко е часът.

— Пак имахме късмет, че хората от допингконтрола не цъфнаха в шест тази сутрин. Скоро ще ни спипат заедно.

Триста шейсет и пет дни в годината, независимо къде по света се намираше или какво правеше там, Чарли беше длъжна да посочи адрес, на който можеше да бъде открита лично за по един час на всеки двайсет и четири. Можеше да избере дали този час да бъде по обяд, или четири следобед, или единайсет вечерта, и да го променя всеки ден, но разписанието обикновено ставаше толкова объркващо и разсейващо, че почти всички играчи посочваха час от шест до седем всяка сутрин. Беше достатъчно рано, че все още да не са някъде другаде, но достатъчно късно, за да не съсипе напълно съня им, ако хората за тестовете наистина се появяха. Което те правеха, понякога по осем или десет пъти годишно. Но пък в някои години изобщо не се появяваха. Просто човек никога не знаеше.

— Стига да става дума за секс, а не за стероиди, нямам нищо против — отбеляза Марко, целуна я лекичко по устните и грабна ключа от стаята си. — Чао, великолепна моя. Да играеш добре.

— Ти също — отвърна тя, макар да знаеше, че никога не говореха за мачовете си. — Късмет.

Марко отвори свързващата врата между стаите им:

— Това е много удобно — каза ухилено. — Отсега нататък може направо да искам такива стаи. — Пристъпи през вратата и я затвори от другата страна.

Чарли затвори очи. В ума й светкавично се мярна сцена от предишната нощ: точно минаваше единайсет и половина и тя току-що се беше преоблякла в тениската, с която спеше, и беше поръчала чаша ментов чай от румсървиса. Още бе превъзбудена от победата си в първия кръг по-рано днес и празничната вечеря с баща си и Джейк, които бяха пристигнали в Мелбърн точно навреме за мача й. Вечерният й час беше в десет, което щеше да й предостави пълни девет часа сън преди събуждането по телефона в седем сутринта. Девет часа беше идеално, осем беше приемливо, седем беше предизвикателство, шест — колосална катастрофа: това й беше известно от опит. През годините Чарли се беше превърнала в дисциплинирана машина за сън. С ментовия чай, машина за бял шум, маска за очи и тапи за уши можеше да спи навсякъде: стаята за почивка на играчите, по време на полет, в колата на отиване и на връщане от корта по време на турнир, в хотела, в къщата на някой домакин. Малка доза мелатонин за преодоляване на най-тежкия етап на умората от часовата разлика и беше готова. Трябваха й години фина настройка, за да усъвършенства спането, но то беше от съществена важност за програмата и тя го превърна в приоритет.

Току-що беше започнало повторение на епизод от „Скандал“. Чарли се шмугна между завивките с чашата си и един брой на US Weekly. По-добре да гледа как Оливия и Фиц предъвкват отново цяла седмица повтаряне на „Обичам те, но не мога да бъда с теб“, отколкото да мисли за тенис дори минута повече. Умът й продължаваше да се връща към критиките, които Тод й отправи след мача й от първия кръг („Престани да бъдеш толкова предпазлива, мамка му! Ти си голямо момиче, домъкни си тялото до мрежата и удари проклетата топка! Докато не вложиш истинско усилие в постигането на нещо повече от приличен втори сервис, доникъде няма да стигнеш!“), но точно тогава се застави да се съсредоточи върху телевизора. Дрехите на Диви. Завладяващото присъствие на Фиц. А по време на рекламите обратно към списанието със снимки от последните приключения на Анджелина и Брад в Ню Орлиънс. Точно бе започнала да се отпуска, когато чу в съседна стая да свири музика.

Бързо набра номера на рецепцията:

— Ало? Привет, знам, че още няма девет, но мислех, че съм на етаж само за играчи.

— Да, госпожице Силвър. Точно така. Има ли нещо, което можем да направим за вас? — Мъжът от рецепцията беше дружелюбен, но явно уморен да се занимава с изискванията на разни тенисисти.

— Ами, чувам музика от стаята до моята. Една от тези по-близо до асансьора. В момента направо гърми. Говоря за бумтящ бас. Може ли да се обадите до стаята и да помолите да намалят музиката? Или, за предпочитане, да я изключат?

— Разбира се, госпожице Силвър. Ще напомня на обитателя на стаята за правилото да се пази тишина двайсет и четири часа в денонощието за играчите.

— Благодаря ви — Чарли остави телефона и се заслуша. Стените бяха достатъчно тънки, за да може да чуе как силата на звука намаля само за минута, когато в съседната стая иззвъня телефон, но миг по-късно гърмеше още по-силно от преди. Енрике Иглесиас? Ама сериозно?

Чарли отметна завивките, измарширува в коридора и заблъска по вратата на стаята. Гаранция, че щеше да е същото петнайсетгодишно хлапе, което бе спечелило уайлд кард за участие в турнира и нямаше представа какъв е протоколът на етажа за играчите. Тя набираше скорост да подхване целия си планиран монолог, когато вратата се отвори рязко и Марко й се ухили.

— Шарлот Силвър — изгука той с нещо, което можеше да се опише единствено като акцент на привлекателен гадняр. — Я виж ти кой ми е дошъл на гости.

Той, естествено, носеше само боксерки и кожена гривна със закопчалка, оформена като риболовна кукичка. Мирис на дим — трева? Свещ? Тамян? Не можеше да определи точно — полъхваше от стаята, а ужасната денс музика идваше от високоговорителите на айпода върху нощното шкафче. Тънък слой пот покриваше цялото му великолепно тяло.

Тя почувства как лицето й почервенява:

— Марко? Хей, съжалявам, че… те прекъсвам. Не знаех, че си ти. Очевидно. Искам да кажа, нямах представа, че си в тази стая, и никога, ама никога нямаше да почукам, ако знаех, че си, ъм…

Не всеки ден може случайно да прекъснеш някого, с когото преди това си правил секс, докато въпросният понастоящем прави секс с някой друг. Какво изискваше протоколът за такива случаи? Чарли нямаше представа, но беше сигурна, че не се предполагаше да стои там (все още!), за да се оплаче от шума.

Марко отметна глава назад и се засмя. Чарли забеляза само как се свиват коремните му мускули.

— Чарли, Чарли. Влизай. — Той махна навътре към стаята.

Тройка. Полагаше всички усилия да бъде широко скроена по въпроса за неангажиращия секс с Марко (в главата й вечно звучеше гласът на най-добрата й приятелка Пайпър: „Отпусни му края! Само веднъж се живее! Двайсет и първи век е, вече на никого не му пука!“), но тройката беше нещо, което просто нямаше да се случи.

— Съжалявам, трябва да заспивам отново. Само исках да попитам дали би имал нещо против да намалиш музиката, но не се тревожи. Имам си тапи за уши. — Имам си тапи за уши?, изкрещя си наум. Защо просто не кажеш, че си донесла диня?

Чарли стигна до вратата си точно в същата секунда, когато осъзна две неща. Първо, беше се заключила отвън. Второ, беше само по къса нощница, която едва покриваше задника й — и без бельо.

— Сега вече трябва да влезеш — каза Марко. — Хайде, можеш да се обадиш на рецепцията оттук.

Оказа се, че той не крие в стаята си някоя падаща си по него манекенка. Просто правеше поредица от лицеви опори и коремни преси под съпровода на противна музика.

— И танцувам малко, окей? Признавам — каза той с най-чаровната, най-неискрена усмивка, която Чарли бе виждала някога.

Предложи й вода от минибара, докато чакаха да дойде пиколо с ключ. Марко й направи знак да седне на леглото, но тя не можеше да го направи, без да изложи на показ целите си голи слабини. И затова двамата стояха, разговаряйки небрежно за достъпността на кортовете за тренировка и други безинтересни теми. Когато чуха почукване на вратата и Марко й пожела „лека нощ“, тя беше почти оскърбена, че той не бе предприел нищо. Последния път в Лондон точно преди „Уимбълдън“ беше невероятен, нали? Разбира се, оттогава бяха минали шест месеца, но той й беше пратил куп есемеси, докато тя беше на рехабилитация заради контузията. Той сигурно бе продължил нататък, помисли си тя, полагайки усилия да си внуши, че не й пука. Тя беше съвременна жена, способна да преодолее една небрежна забежка, без да има чувството, че цялото й самоуважение зависи от факта дали той ще й се обади отново. Но просто за да се увери, Чарли се втурна светкавично обратно в стаята си и нахлузи дантелени прашки. Не можеше да се преоблече в по-хубава пижама, без да създаде впечатление, че се престарава, но можеше да нанесе няколко дребни, надяваше се — незабележими, поправки: вода за уста, гланц за устни без мирис, ароматизиран овлажнител. Едно бързо прокарване на четката през косата и, окей, добре, може би едно бързо минаване по линията на бикините с пинсети. Не беше лесно да се поддържаш в перфектен вид, когато си на път повече от четирийсет и пет седмици в годината. Обратно под завивките и преструвайки се, че си гледа предаването, Чарли точно започваше да се чувства нелепо и изцяло отхвърлена, когато чу почукване по вратата, която свързваше стаите им. На което, разбира се, отговори.

Нощта беше безумно забавна и макар да знаеше, че в крайна сметка щеше да е изтощена, задето бе стояла будна твърде до късно, точно сега се чувстваше просто фантастично.

Чарли се нахрани бързо и изгълта безвкусното кафе. Някой от рецепцията позвъни да й съобщи, че колата е пристигнала, за да я откара до Мелбърн Парк. Тя нахлузи чифт шорти от ликра, спортен сутиен и суичър, като спря за миг само за да вмъкне краката си в гумени сандали. Чантата с ракетите й беше предварително приготвена, разбира се, с всичко, което й беше необходимо за цял ден тренировки и упражнения: може и да беше останала будна до късно снощи с Марко, но никога, никога не забравяше да си приготви чантата.

Чарли се настани на задната седалка на джипа „Лексус“ и изпъна крака. Сексът беше добър, да. Добре де, беше страхотен. Сексът с Марко винаги беше такъв, което беше част от проблема. Познаваха се вече от години, след като се бяха запознали като участници в турнирите за юноши, когато и двамата бяха на шестнайсет, но спаха заедно едва малко по-рано същата тази година, когато Чарли беше загубила в ранните кръгове на „Индиан Уелс“, а Марко беше елиминиран преди полуфиналите. По някакво съвпадение и двамата си бяха взели свободна вечер от тренировките преди следващия турнир — нещо, случващо се изключително рядко — и се бяха регистрирали в „Паркър Меридиън“ в Палм Спрингс за разпускане насаме. Чарли четеше списание в спацентъра и чакаше да я повикат за масаж, когато чу някакъв мъж да изрича името й.

Колебливо, почти неохотно, вдигна поглед. Последното нещо на земята, което искаше, беше да бъде разпозната от някой почитател на тениса, който иска да си побъбрят за съвсем-не-звездното й представяне предишния ден. Или, по-лошо, някой, когото наистина познаваше, така че да е принудена да разговаря с него и да разпитва подробно за живота му, а после — пази боже — да вечерят заедно и да наваксват за изминалото време. Беше шокирана, когато вдигна поглед и видя Марко Валехо да се усмихва от отсрещния край на стаята за отдих на спацентъра, загърнат в толкова миниатюрен халат, че едва се затваряше.

— Здравей, великолепна — каза той: от усмивката му буквално й спря сърцето.

Чарли някак успя да запази хладнокръвие. Познаваха се от цяла вечност, да, но не бяха прекарвали никакво време насаме. И определено не бяха оставали насаме необлечени.

— Здрасти — каза тя, молейки се да звучи по-безгрижно, отколкото се чувстваше. — Сауна или ароматерапия?

След процедурите се срещнаха за вечеря, която беше забавна и изпълнена с флиртуване, а после, по предложение на Марко, се настаниха с бутилка шампанско край пустия открит басейн. Чарли не беше пила от три месеца, може би повече, но не се поколеба, когато Марко й наля една чаша. Едната чаша се превърна в две, а двете станаха три и преди тя да осъзнае какво става, вече бяха голи в дълбокия край на басейна, газеха из водата и се взираха нагоре към нощното небе. Струваше й се, че е в тялото на съвсем друг човек, друго момиче от роман или филм без една-едничка грижа на света, момиче, което се смееше и намигаше, и уверено изопваше рамене назад. Замайването от шампанското беше невероятно, усилено от факта, че то бе такова рядко удоволствие и заобикалящите я усещания: сиянието от звездите отгоре; чувството на пълна свобода от факта, че не носи нищо обвързващо или задушаващо; начинът, по който топлата вода обгръщаше цялото й тяло, когато тя се носеше по повърхността, и бързината, с която зърната й се втвърдиха в мига щом влязоха в съприкосновение със студения пустинен въздух. Сякаш всеки неврон действаше двойно по-бързо.

Плуваха, докато и двамата се разтрепериха, и скочиха в голямата кръгла вана, където допиха шампанското, като си подаваха бутилката. Никой не се беше сетил да си донесат хавлиени кърпи, преди да се разсъблекат, така че изтичаха голи обратно до лятната пристройка на Марко край басейна, като притискаха дрехите към себе си и се смееха като тийнейджъри. Не че като тийнейджър някой от тях беше имал много шансове да извърши нещо щуро или безразсъдно. Чарли си взе един халат от банята. Докато излезе отново, Марко бе запалил две свещи до леглото, беше увил около кръста си нещо подобно на саронг и бе насочил дистанционното към газовата камина. От фалшивите дънери забумтя съвършен огън.

— Е, какво имаме тук? — Той отвори минибара. Показаха се две мини бутилчици „Абсолют“ и кутийка тоник.

— Ти сериозно ли? — попита Чарли с престорена изненада. — Тоник? Знаеш ли колко много рафинирана захар има в тоника?

Това смути и двамата, поне докато не бяха забъркани коктейлите. Това небрежно пиене на алкохол беше почти невъобразим акт: Чарли знаеше, че до тази вечер, никой от двама им не беше изпил повече от едно питие за период от цели месеци.

Марко се смъкна на пода пред камината и направи знак на Чарли да се присъедини към него.

— Толкова ми се ще това да беше меча кожа — отбеляза Чарли, като погали тъканото килимче с шарки във форма на обърнато V под тях.

Нежно, но твърдо, Марко я бутна да легне по гръб. Плъзна се върху нея и притисна гърдите си към нейните.

— Ще те накарам да забравиш за килимчето.

За двайсет и четири години Чарли никога не беше имала свалка за една нощ. Беше се натискала с други играчи по време на турнирите за юноши младша възраст, но всъщност изгуби девствеността си едва когато срещна Брайън през първата година в Калифорнийския университет. Оттогава беше имала връзки само с няколко мъже и всички попадаха някъде в онази мъглява категория между случайна забежка и сериозна връзка: беше излизала с тях, да, но никога не бяха обсъждали сериозно обвързване, вероятно защото тя никога не се задържаше на едно място за повече от няколко последователни нощи. Или поне това си казваше винаги. Ако трябваше да е откровена, всъщност често се питаше защо мъжете се прехласваха и превъзнасяха, заявявайки любовта си към нея, но се изпаряваха в мига щом наистина зърнеха лишената от блясък страна на начина й на живот. Питаше се дали просто използваше честите си пътувания като оправдание за това, че не е имала истинско гадже от шест години. Питаше се дали изобщо ще срещне човек, който проявява интерес да я опознае отвъд това как изглежда в поличка за тенис и как се е представила на предишния турнир. А най-вече се питаше дали въобще е възможно да има нормална връзка, докато поставя тениса на първо място.

Тази нощ обаче Чарли въобще не се чудеше. Тази нощ беше подпийнала и свободна и се натискаше с най-прочутия тенисист в света. Или, най-малкото, най-привлекателния. Той я целуна по врата и се притисна силно към нея; претърколиха се, обгръщайки се взаимно с ръце, като ту се целуваха, ту се смееха и после пак се целуваха. Когато Марко сякаш с магия измъкна презерватив и повдигна вежди, Чарли дори не се замисли, преди да кимне.

— Госпожице Силвър? — Гласът на шофьора прекъсна прелестния спомен. На Чарли й отне минута да си спомни къде се намира.

— Ммм?

— Пристигнахме. Устройвали ви входът най-близо до съблекалнята?

— Да, страхотно, благодаря — каза Чарли. Събра плътно крака и ги стисна, сякаш шофьорът знаеше какво си бе мислила.

Измъкна чантата си с ракетите от колата и отново благодари на шофьора. Докато протягаше окачената на шията й пластмасова карта за самоличност за проверка на поне половин дузина души, Чарли се опита да насочи вниманието си обратно към тренировката. Първият кръг беше минал по-лесно, отколкото бе очаквала — по-лесно, отколкото имаше истинско право да очаква — но би било лекомислено да приеме, че това ще се повтори. Всички момичета напоследък бяха в състояние да се побеждават помежду си по всяко време, дори онези, които бяха поставени по-ниско в ранглистата или изобщо не бяха включени сред най-силните. И, разбира се, за самата нея сега беше значително по-трудно, след като бе слязла така опасно ниско в класациите след подхлъзването си на „Уимбълдън“: заради контузията си беше пропуснала целия сезон на твърди кортове и целия азиатски турнир през есента, и фактът, че бе поставена под номер трийсет и шест в ранглистата, го показваше. Беше стигнала толкова близо до шанса да играе в турнир от Големия шлем като една от участничките на челните места, а после — бам! Провалена от чифт обувки.

— Извинете? Ще се подпишете ли на шапката ми, моля ви?

Чарли вдигна поглед и видя момиче на дванайсет-тринайсет години, застанало пред женската съблекалня. На врата й висеше пластмасова карта с надпис „Корт за играчи“ и Чарли веднага разбра, че тя е дъщеря на някой треньор. Никой от играчите мъже нямаше толкова голямо дете, а почти никоя от тенисистките нямаше деца, точка по въпроса. Това момиче говореше със сдържан австралийски (южноафрикански?) акцент. Изглеждаше, сякаш чака тук от дни.

— Аз ли? — попита Чарли, като почти спря, за да се огледа наоколо. По няколко деца тук-там я молеха за автограф след всеки мач, но те обикновено бяха фанатичните почитатели на тениса, които събираха подписи от абсолютно всички играчи, независимо кои бяха или как играеха.

— Вие сте Шарлот Силвър, нали?

Чарли кимна.

— Направо съм влюбена в плитката ви! — възкликна момичето, а после придоби смутен вид. — А онази вечер ви видях във First и бяхте направо върхът.

— Гледала си това? — По настояване на Тод Чарли се беше съгласила да бъде гостуваща водеща на MTV First, за „да подпомогне засилването на популярността си сред публиката от деца в предтийнейджърска възраст“. Стилистът на шоуто я бе издокарал в изрисувани кожени панталони, ниско изрязано копринено потниче и онези сандали с капси на „Валентино“ за хиляда долара, които беше виждала във всички списания. Беше танцувала и бе движила устни в синхрон с предварително записана музика, и бе куфяла редом с тийнейджърите водещи, и, да, ако беше честна и мъничко нескромна, наистина беше фантастична. Тод определи цялото нещо като „да получи бойно кръщение“. Чарли всъщност беше малко възбудена — вечерта беше забавна — но изпитваше също и облекчение да се върне отново към обичайната си рокля за тенис, удобните си маратонки и вързаната си с розова панделка плитка.

— Да! Беше страхотно. Ето. — Момичето й подаде черен перманентен маркер и сиво-синя шапка, на която с кристали беше изписано „Открито първенство на Австралия“.

Чарли надраска името си отстрани и каза:

— Заповядай, миличка.

Момичето засия:

— Много благодаря. Баща ми е треньор на Радж Гупта, а той никога не прави такива готини неща като вас.

Чарли се засмя:

— Какво мога да кажа? Момичетата просто са по-добри. — Посегна към вратата на съблекалнята. — Благодаря, че дойде да ме видиш. — С момичето плеснаха длани една в друга за поздрав и Чарли влезе в съблекалнята, като почти подскачаше.

Когато излезе отново, Тод я чакаше.

— Изглеждаш в добро настроение — каза той и грабна сака с ракетите й. Винаги, когато двамата отиваха заедно някъде, Тод настояваше да носи чантата. Не толкова от кавалерство, колкото от страх, че тя може да си навехне нещо, и макар да намираше това за малко унизително — напълно сигурна бе, че вече е по-силна — Чарли се примиряваше.

— Едно сладко момиченце ме разпозна и изключително мило ме помоли да се подпиша на шапката му. Дебнеше пред съблекалнята само за да ме изчака.

— Свиквай с това — каза Тод, като вървеше с резки крачки през тунела на стадиона към изхода на тренировъчния корт. — С пълната промяна на имиджа, която осъществяваме, ти ще бъдеш Бионсе на женския тенис.

Сякаш за да подчертаят изявлението му, група тийнейджъри млъкнаха и се обърнаха едновременно да огледат Чарли, когато тя и Тод минаха покрай тях.

— Виждаш ли? — каза той, неспособен да скрие усмивката си. — И така… това ли е единствената причина за широката ти, самодоволна усмивка тази сутрин?

В ума й мигновено зазвънтяха тревожни камбанки. Нима беше възможно Тод да знае за Марко? Никой от двама им дори не бе флиртувал с другия пред хора. Не разговаряха на партитата за играчите, нито си разменяха нещо повече от задължително кимване в салона за почивка или в трапезарията. Чарли беше казала за Марко само на Пайпър, което не беше особено рисковано от гледна точка на поверителността: тъй като бе играла само колежански тенис с Чарли, Пайпър беше напълно откъсната от цялото професионално обкръжение. Вместо това тя се беше усамотила щастливо във фантастично бунгало недалеч от Венис Бийч с приятеля си, който беше лекар, а компанията й за интериорен дизайн започваше да печели популярност. Пайпър изпитваше вълнение и наслада да научава сочните подробности, но нямаше начин да ги разкаже на някого. Чарли знаеше със сигурност, че Марко не беше казал на никого. Никога не закъсняваха за тренировка или мачове. С изключение на онази единствена първа вечер в Палм Спрингс, никога не пиеха, нито си устройваха партита. И двамата много внимаваха да пазят в тайна редките си срещи: никой не искаше вниманието на медиите или, вероятно по-лошо, на останалите играчи, ако новината се разчуеше. Освен това, не беше като да излизат наистина. Всичко беше много инцидентно. Много небрежно. Именно това бе започнала Чарли да очаква от типа мъже, които срещаше, и Марко със сигурност не беше изключение.

Тя мина през портата, която Тод държеше отворена, и се запъти право към местата до тези на съдиите. Изрита джапанките си, нахлузи къси чорапи и започна да нанизва връзките на маратонките си.

— Каква друга причина би могло да има? — попита тя, като се опитваше да поддържа ведър и безгрижен тон.

— О, не знам. Може би едно твърде ентусиазирано hola^[1] от един определен испанец?

В шока си Чарли напълно забрави да го раздава хладнокръвно.

— Откъде научи за това?

— Тъй, тъй. Значи наистина се е случило нещо. Надявах се, но не бях сигурен. — Самодоволната усмивка на Тод беше смущаваща.

— Надявал си се? Какво значи това? — Това, което искаше да каже, беше: Сексуалният ми живот изобщо не ти влиза в работата, но по ирония все още смяташе, че не се познават достатъчно добре, за да бъде толкова директна.

— Започвай с разтяганията — заповяда Тод, като си погледна часовника. — Дан ще бъде тук след десет минути и те искам готова.

Чарли моментално се насочи към корта и започна обичайните си упражнения за разтягане на сухожилията и прасците.

— Сериозно. Защо би се надявал между нас с Марко да се получи нещо?

Той започна да се смее:

— Не мога да се сетя за нищо по-добро от вас двамата като двойка. Онази негова блестяща черна коса и сини очи, и дълги, загорели крайници? Той е шибаният крал на мъжкия тенис, а ти можеш да бъдеш неговата кралица. Същото е като с Щефи и Андре, само че с двама прекрасни души. Кралските особи на тениса. Само си представи кориците на списанията.

— Не беше ли тъкмо ти този, който изрично ми забрани да излизам на срещи? Който каза, че ако искам отново да играя сериозно, трябвало да обещая, че няма да имам никакви връзки? — Чарли едва не се беше изсмяла, когато Тод постави това условие по време на преговорите за наемането му: беше поласкана, задето той изобщо смяташе за възможно тя да има гадже. Явно не осъзнаваше как бяха изглеждали последните й пет години.

Тод я побутна по долната част на гърба, докато тя наведе гърдите си към бедрата и притисна в земята двете си длани.

— Кой е казал дори една проклета дума за връзки? Говоря за излизане на срещи. Или както там искаш да го наричаш. Да пристигате и да си тръгвате заедно от разни събития. По някое и друго минаване по червен килим. Няколко подробни статии относно това колко добре си пасвате.

— Колко романтично — отбеляза Чарли сухо, макар че дори определението му за престорена връзка звучеше твърде дяволски страхотно.

— И двамата пътувате твърде много, за да поддържате нещо истинско, знаеш това. И Марко съвсем определено го знае. Но се усмихвайте пред камерите, когато вече сте на едно и също място, дръжте се за ръце, излагайте на показ тези тела, а вие си решавате какво ще правите зад закрити врата. Стига да не ти пречи на тренировките. Само не и в нощта преди мач, ясно?

— Искаш да излизам с Марко, защото това е добре за имиджа ми? — попита Чарли, слисана.

— Искам да излизаш с Марко, защото е страхотно за имиджа ти — поправи я Тод. Погледна часовника на телефона си. — Къде е това хлапе? Закъснява с две минути.

Чарли искаше да попита Тод дали знае за миналото й с Марко и факта, че снощи не беше първият път, но не искаше да разкрива нищо, което той може би не знаеше. Решавайки да полюбопитства, тя попита:

— Защо Марко? Той не е единственият привлекателен играч в челната десетка.

Тод й направи знак да започне упражнения за разтягане на горната част от тялото.

— Вярно е. Но той определено привлича най-голямо внимание от страна на медиите. И нека просто да кажем, че имах предчувствие, че ще… как да се изразя? Че бързо ще се сприятелите.

— Какво се предполага да значи това?

— Точно това. И бях прав. Една простичка молба за стаи със свързваща врата в хотела и звучи, сякаш вие двамата сте се погрижили за останалото. Разбира се, това изобщо не е моя работа, но трябва да отбележа, че наистина изглеждаш в добро настроение тази сутрин.

— Не си го направил! — възкликна Чарли, неспособна да смели онова, което той бе казал току-що.

— О, определено го направих. Дан! Насам, закъсняваш!

— Съжалявам — каза Дан, като хвърли поглед към часовника си. — Само с една минута.

Тод го изгледа на кръв, но, за щастие, спести на двамата цялата тирада „Ако не си подранил, значи си закъснял“ и всички заеха позиции: Дан и Чарли — в противоположни части на корта, Тод — встрани, близо до мрежата.

— Другата страна! — излая Тод в мига щом всеки от двамата започна да подскача на място.

Чарли въздъхна и с подтичване отиде до слънчевата страна на корта. Тод настояваше тя винаги да се упражнява на онази страна, където условията са най-лоши — слънце, вятър, сенки — тъй като по време на мач нямаше да разполага с лукса да избира.

Дан изпълни няколко лесни форхенда и бекхенда, за да я разгрее, но само след минути вече ги запращаше силно и бързо.

Тя винаги се удивяваше как мъж, по-нисък от нея с близо три сантиметра, може да удря топката толкова по-силно от нея. Все още свикваше с факта, че има спаринг-партньор. Марси, като бивша професионална състезателка, винаги беше изпълнявала ролята както на нейна треньорка, така и на партньор и дори в края на трийсетте си години все още можеше честно да си заслужи парите, които Чарли й плащаше. Дан беше на двайсет и три, наскоро завършил „Дюк“, където беше изиграл първите си мачове на сингъл. По настояване на Тод Чарли беше наела Дан да пътува с нея и определено можеше да види как играта й всеки ден се подобрява от факта, че си партнира с някого. В двете седмици, откакто се упражняваха заедно, Чарли вече беше по-добра в отиграването на дълбоки топки.

Прекараха по-голямата част от тренировката, работейки по прочутия бекхенд с една ръка на Чарли. Тод смяташе, че тя не го изпълнява достатъчно агресивно след контузията си, и беше прав. В един момент й се разкрещя, че сече топката с една ръка.

— Мързеливо създание! — изкрещя той. — Китката ти е напълно възстановена. Ако има нещо, което трябва да ми кажеш за това какво е чувството, тогава го направи. Ако не, вземи да раздвижиш тези проклети крака! — Така продължи почти три часа: Чарли се препъваше, буташе, хвърляше се, плъзгаше се, извърташе се; Дан връщаше всеки изстрел като табло на баскетболен кош; Тод крещеше, докато пресипна, а по челото му започна да се стича пот.

— За това ли се договорих? — крещеше той отново и отново. — Само толкова ли можеш наистина? Защото това е направо жалка работа, по дяволите!

Когато най-сетне й бе позволено да си отдъхне, Дан й напълни бутилката с вода и каза:

— Доста е суров към теб.

Чарли хвърли поглед към Тод, който се беше преместил към другата страна на корта да се обади на някого, и каза:

— Да. Но е за добро. Имам нужда от това.

Дан се прокашля.

— Какво? Не мислиш така? Преди него имах най-милата треньорка на земята и виж докъде стигнах. Двайсет и трето място. Тод може и да не е най-кроткият човек на света, но е най-добрият.

— Това не може да се отрече. Нима не е треньорът, извел до спечелването на Големия шлем повече играчи от всеки друг? — Дан отпи голяма глътка вода; не че имаше вид, сякаш се нуждае от нея — почти не се бе изпотил.

— Определено да. Той отведе Ейдриън Евърсол от невзрачността до спечелването на три Шлема за една година. Аз съм първата жена, която изобщо се е съгласил да тренира — каза Чарли с гордост.

— Супер. Това е супер. — Беше очевидно, че Дан мислеше точно обратното.

Телефонът на Чарли избръмча и се появи есемес:

Кое време е там, по дяволите. Обади ми се. Имам новини.

Не мога да се обадя. Кажи ми сега. Чарли се усмихна. Пайпър постоянно се забъркваше в неприятности и малко неща доставяха на Чарли по-голяма наслада от това да води бурен и вълнуващ живот чрез нея. Рядко се виждаха, но изглежда, че това никога нямаше значение: винаги подхващаха разговора точно оттам, където бяха прекъснали.

Няма шанс, непослушно момиче такова. Обади ми се.

Кого наричаш „непослушно момиче“? Само защото случайно правих секс с Марко снощи, след като се сблъскахме в коридора?

Адски гот! Убедих ли те най-накрая?

Ти би ли го изритала от леглото си?

Добър довод. Обади ми се, когато можеш.

— Чарли! Направи си разтяганията и ни чакай при колата след двайсет минути. Дан, ела с мен — излая Тод, вече на половината път до съблекалнята.

Без нито дума Дан пусна чашата си в боклука и го последва, подтичвайки. Чарли хвърли поглед на часовника си и се опита да види дали има достатъчно време да се обади на Пайпър, но реши да изчака, докато се прибере в хотела. Попи с хавлиена кърпа челото и очите си и направи няколко упражнения за разтягане, за да отпусне напрежението. Горещината на късната сутрин точно започваше да набира сила и, почти без да мисли, Чарли напръска всички открити участъци от кожата си с нов слой слънцезащитен спрей с фактор 70. По-голямата част от него веднага се стече в очите й. Ситните гънки по кожата бяха неизбежни — разписанието за пътуване заради турнирите буквално обикаляше цялото земно кълбо в продължение на единайсет месеца от всеки дванайсет — но Чарли беше прочела някъде, че 70 процента от професионалните спортисти, които тренират и играят главно на открито, получават рак на кожата към петдесетата си година. Марси винаги настояваше до степен на вманиачаване да предпазва Чарли с шапки, специални слънцезащитни лосиони за лице и свободни, предпазващи я от слънцето дрехи за тренировка, но Чарли не се придържаше толкова прилежно към това сега, когато неин треньор беше Тод.

Искаше й се да изпрати на Марси есемес със снимка на себе си в компанията на великанския си флакон „Ларош-Позе“ с някакъв идиотски надпис отгоре, за който знаеше, че ще я разсмее, но, разбира се, не можеше да направи това. Когато телефонът й звънна отново, за миг Чарли бе убедена, че Марси е прочела мислите й и се обажда да каже „здрасти“, но дори без да поглежда екранчето, знаеше, че това е невъзможно: не може да уволниш някого, а после да си бъбрите безгрижно като първи приятелки.

— Ало? — Затаи дъх, докато чакаше отговора. От всички трудности, които придружаваха толкова честото пътуване — летища, забавяния, изтощение от часовата разлика, непознати хотелски стаи, затруднение да поддържаш функционална връзка и какво ли още не — една от най-дразнещите беше на практика да пожертваш функцията за посочване самоличността на обаждащия се. В чужбина тя почти никога не действаше, така че когато отговаряше на обаждане, никога не можеше да предвиди кого ще чуе.

— Чарли? Аз съм. — Гласът на Джейк звучеше, сякаш от нея го деляха милион мили, а не само пет.

— Хей, тъкмо влизам да си взема душ. Какво става?

— Просто исках да се уверя, че уговорката за вечеря довечера още важи. Дан ще идва ли? Знам, че Тод ще дойде. Трябва да знам за колко души да направя резервацията. Само да те предупредя: татко иска да празнуваме рождения ти ден довечера.

— Хмм, май сме си само ние — ти, аз, татко и Тод. Дан даде доста ясно да се разбере, че когато не работи, си има собствени занимания. Освен ако няма някой специален човек, когото искаш да доведеш? При положение че това е празнуването на рождения ми ден и така нататък.

Чарли метна на врата си хавлиена кърпа и си тръгна от корта. Наталия Иванов, рускинята с изваяно като статуя тяло, понастоящем поставена под номер едно в световната ранглиста, грубо се провря покрай нея при входа на корта. Сакът й с ракетите се бухна силно в бедрото на Чарли.

— Извинявай — каза Чарли с най-милия тон, който успя да докара.

— Какво? На мен ли говориш? — попита Джейк.

— Не, не на теб. Просто се блъснах в някого на излизане от корта. Не е кой знае какво.

За огромно раздразнение на Чарли, това разсмя Наталия.

— Защо не се тревожиш за обноските си, а пък аз да се тревожа как да победя. — Тя се наведе толкова плътно към нея, когато изрече това, че Чарли усети аромата на шампоана й.

Преди да успее да измисли дори един-единствен отговор, Наталия се обърна и последва треньорката и спаринг-партньора си на корта, вече бъбрейки с тях на фантастична смесица от френски, руски и английски.

— О, толкова я мразя! — изсъска Чарли в телефонната слушалка, като разтриваше почервеняващата драскотина на бедрото си. — Защо е толкова противна? Отказвам да се хвана на въдицата й, но винаги се държи с мен като истинска кучка.

— Наталия, предполагам? Хубаво. Канализирай този гняв и го използвай, за да я победиш. Ще ми се да видя двете ви на финалите. Същото би искал и целият свят, и със сигурност всичките ти спонсори.

Чарли почувства как ноктите й се впиват в дланите. Финалите. На турнир от Големия шлем. Срещу Наталия. Беше готова на всичко — наистина на всичко — за този шанс. Всичките тези години на упражнения и тренировки, вдигане на тежести, потене и жертви — всичко щеше да си струва, ако получеше само един шанс да победи Наталия пред целия свят. Ето, призна си го.

Още си спомняше ясно първия път, когато срещна Наталия. Чарли се беше състезавала из цялата западна част на Съединените щати, но баща й още не беше наел Марси да я тренира и да пътува с нея на по-отдалечени места. Наталия тренираше от години в една от тенис академиите във Флорида, но майка й, която бе неин мениджър, не била доволна от обучението, което Наталия получавала, затова я преместила в малка престижна академия недалече от Сакраменто. Първия път, когато двете играха една срещу друга, беше на турнир за юноши до четиринайсет години, в който и двете момичета стигнаха до полуфиналите, и Чарли бе изумена да види как Наталия безочливо мами относно излезлите извън очертанията на корта топки. На повечето младежки турнири нямаше странични съдии или рефери, само купища приказки за спортсменство и честност, и интегритет. В онзи ден Наталия спечели и продължи да печели всеки мач, който двете играеха през следващите две години. Най-накрая, с подкрепата на Марси, Чарли подаде официално оплакване до директора на турнира за участници до шестнайсетгодишна възраст, на който играеха двете момичета в Боулдър, Колорадо, и на корта беше изпратен служител. В онзи ден Чарли победи за пръв път и не й трябваше много, за да си припомни изпълнения с омраза поглед, с който я стрелна Наталия, докато тя вдигаше купата от турнира.

Беше се родило съперничество, поне според Наталия. За Чарли този конфликт бе омразен и тя напълно отказваше да се въвлича в него. Майка й винаги бе настоявала тя да постъпва както е редно, затова Чарли полагаше всички усилия да не се превръща в мишена за острия език на Наталия, да я убива с доброта, да спазва вежлива професионална дистанция винаги, когато бе възможно. Но Наталия не улесняваше нещата: не пропускаше шанс да обсипе Чарли с грозни обиди; опита се да й отмъкне Марси; насочваше чара си към всеки мъж, към когото Чарли проявеше дори най-незначителен интерес. Чарли не беше единствената й мишена — Наталия се държеше гадно и отмъстително спрямо всички участнички в турнирите — но беше особено безмилостна към привлекателните жени около нейната възраст, най-вече, когато нечие особено добро представяне застрашаваше безспорното й поставяне под номер едно в ранглистата.

— Чарли? Там ли си? — попита Джейк.

Звукът на гласа му рязко я върна в настоящето.

— Какво? Да, извинявай. Трябва да бягам. Скоро трябва да се срещна с Тод на обяд за обсъждане на стратегията, а после от един до три имам вдигане на тежести. Надявам се да сместя един масаж, преди да тръгна обратно към хотела. Вечеря в шест?

— Дадено. Ще се погрижа да кажа на татко. Точно сега се шляе из центъра на Мелбърн и упражнява акцента си като на Дънди Крокодила върху нищо неподозиращи собственици на магазини.

Чарли се разсмя насила, при което Наталия се обърна и я изгледа на кръв.

— Тишина на корта! — кресна тя от отсрещната линия.

— Не се безпокой — промърмори Чарли под нос, докато крачеше към колата. — Тъкмо си тръгвах.