Лорън Уайзбъргър
Да играеш без правила (2)

2
Любовните въпроси

Топанга Кениън

юли 2015 г.

Първата мисъл, минала през ума на Чарли, когато дойде в съзнание след операцията на ахилесовото сухожилие, беше: Край. Свършено е с мен. Независимо дали ми харесва, или не, време е да се оттегля, защото няма възстановяване и завръщане след тази контузия. Чувстваше се сякаш някой беше прегазил дясното й стъпало с кола, беше го оголил с нож за белене на плодове и го бе овързал с ръждива тел и каучуково лепило. Болката бе неописуема; гаденето — неудържимо. Беше повърнала два пъти в реанимацията и веднъж в болничното си легло.

— Това е от упойката — каза недоволно една едра сестра, докато проверяваше показанията по циферблатите и мониторите на Чарли. — Скоро ще се почувствате много по-добре.

— Можете ли да включите някоя от онези системи с морфин? За да я успокоите? — попита Джейк от стола си под прозореца.

Сестрата не отговори. Вместо това каза на Чарли, че ще се върне да й донесе вечеря, и излезе.

— Тя ме обича — отбеляза Джейк.

— Явно — Чарли почувства да я залива пристъп на гадене и грабна бъбрековидната подлога.

— Трябва ли, такова, да ти държа косата?

Чарли се закашля.

— Добре съм. Мина ми.

Сигурно беше заспала, защото когато се съвзе, небето през миниатюрния прозорец на стаята й бе потъмняло, а Джейк дъвчеше бургер от „Ин-енд-Аут“.

— О, привет. Изтичах навън за малко прилична храна. Имам още един бургер тук, ако можеш да го преглътнеш — Джейк топна два пържени картофа в тубичка със специален сос и ги пъхна в устата си.

Чарли се изненада, когато усети стомахът да я присвива от глад. Кимна и Джейк постави чийзбургер, пържени картофи и чаша кока-кола върху подноса до леглото й. Пъхна сламка в газираното питие, отвори две пакетчета кетчуп и бутна люлеещия се поднос пред нея.

— Това тук е кажи-речи единственото добро нещо, произтичащо от това да си скъсаш ахилесовото сухожилие и да се наложи да отпаднеш в първия кръг на „Уимбълдън“ на Централния корт пред целия свят точно когато си на път да спечелиш мача — каза Чарли и натъпка сандвича в устата си с една ръка, тъй като лявата беше в гипс от палеца до лакътя. Първата хапка беше почти като оргазъм. След коктейла „Блъди Мери“, който бе изгълтала по време на полета от Лондон до Калифорния в подготовка за операцията в Калифорнийската университетска болница, единствената й утеха беше храната.

— Може би си струва? — попита Джейк с пълна уста.

— Онзи ден слушах TED конференция за основателите на „Ин-енд-Аут“. Знаеш ли, че е семейна верига ресторанти и възнамеряват никога да не я продават или да преотстъпват правото за разпространение на продуктите й?

— Очарователно.

— Не, наистина е така. Бас държа, че не си забелязал, че дискретно щамповат цитати от Библията върху чашите и опаковките на хамбургерите си?

— Определено не бях.

— Е, стори ми се, че е интересно — Чарли нямаше представа какво значи това, но забеляза, че на дъното на чашата й с кока-кола пише: Йоан 3:16^[1].

Джейк завъртя очи:

— Татко поръча да ти предам, че ще се върне веднага щом приключи. Тази вечер в клуба имаше специално събитие за набиране на средства, затова го накараха после да дава и професионални съвети. Трябваше да обещая хиляда пъти, че няма да те оставя дори за секунда.

Чарли изпъшка:

— Значи ще ме бавите денонощно като бебе?

— Да. Той е убеден, че ще се събудиш с мисълта, че кариерата ти е приключила, и ще се хвърлиш от най-близкия мост. Или предполагам, че ще трябва да се хвърлиш под някой влак. Тук всъщност няма мостове…

— Това какво го засяга? Не мислиш ли, че ще е доволен, ако спра да играя? Колко трилиона пъти е казвал, че тенисът не е начин да изживееш целия си живот?

— Много трилиони пъти. Но той знае, че го искаш, Чарли. Достатъчно добър баща е, за да може да мрази цялата представа за нещо и въпреки това да ни подкрепя, защото искаме да го направим. Като например ти да се захванеш с професионален тенис и това, че аз спя с мъже. Мисля, че е честно да се каже, че никое от двете не го преизпълни с радост, но той го прие. Ето колко е добър.

Доядоха хамбургерите си в дружелюбно мълчание, докато Чарли се опитваше да си представи какво ли правеше баща й в този момент. Даваше уроци в Тенис и голф клуба „Бърчууд“ от повече от двайсет години. Бяха се преместили в Топанга Кениън от Северна Калифорния, когато Чарли беше на три, защото от клуба обещаха на баща й повече отговорности и по-добро заплащане, отколкото получаваше за работата си като треньор по тенис на момчета в елитно училище с пансион. Няколко години по-късно го повишиха до треньор в клуб по професионален тенис и сега той ръководеше както програмата по тенис, така и тази по голф, макар да не разбираше от голф. През по-голямата част от времето си отмяташе инвентарни списъци, наемаше професионалисти и изглаждаше дребни спорове с членовете на клуба, и Чарли знаеше, че истинското преподаване му липсва. Все още даваше по някой и друг урок, най-често на възрастни хора и малки деца, но на шейсет и една години не можеше да се мери с темпото на тийнейджърите или младите професионалисти, които се движеха бързо и удряха силно. Никой не го признаваше, но молбите за уроци се бяха прехвърлили към по-младите инструктори и господин Силвър най-често се озоваваше в спортния магазин към клуба или в главния офис на клуба, или дори при машината за наплитане на кордажа на ракетите. Ако тази вечер беше като другите благотворителни събития, на които клубът бе домакин, баща й сигурно щеше да подава топки в детската тренировъчна школа, която изпълняваше ролята на дневен детски център, докато родителите се издокарваха с най-хубавите си официални дрехи и похапваха коктейлни хапки в трапезарията на клуба, от която се разкриваше изглед към деветата дупка на игрището за голф. Никога не се оплакваше, но за Чарли беше съкрушително да си го представя как ръководи игра на защита и нападение с група осемгодишни, докато колегите му пият и танцуват заедно вътре.

— Защо според теб татко още го прави? — попита Чарли и избута подноса си. — Искам да кажа, там е от — колко? Вече от четвърт век?

Джейк повдигна вежда:

— Защото никога не е учил в колеж. Защото е горд и никога няма да вземе и десет цента от някого от нас. Защото, по думите на всички, но най-вече своите собствени, през годините, в които играл професионално, бил развратен женкар, докато не срещнал мама, а когато се сдобили с мен, вече било твърде късно да се захваща отново с учене. Не е нужно аз да ти разказвам каквото и да е от това.

— Не, знам. Предполагам, че просто искам да кажа: защо така и не се премести? Откакто мама почина, няма нищо, което да ни свързва истински с този район. Защо да не пробва някъде другаде? Аризона или Флорида? Марин? Дори Мексико? Не е като да има някакъв страхотен живот в Ел Ей, който ще му липсва особено.

Джейк сведе поглед към телефона си и прочисти гърло:

— Не съм сигурен, че клубовете се редят на опашка да наемат шейсетгодишен професионалист с известен опит в турнирите преди четирийсет години. Който — омразно ми е да съм толкова прям по въпроса, но нека кажем нещата, както са си — спи с абсолютно всяка жена, която дойде да поиска малко помощ с овладяването на бекхенд си. В Бърчууд се отнасят към него доста добре предвид обстоятелствата.

— Мисля, че ще повърна.

Джейк завъртя очи:

— Той е голям човек, Чарли.

— Мислиш ли, че е щастлив? — попита Чарли. — Искам да кажа, знам, че имаше всички шансове да се ожени повторно и явно не е избрал този вариант, но дали харесва живота си?

Баща им бе работил денонощно, за да издържа и двамата, беше им предоставил всяка възможност, на която се бяха радвали далеч по-привилегированите им съученици: летен лагер, уроци по музика, ежегодни летни пътувания с къмпинг до национални паркове. И, разбира се, уроците по тенис. Беше учил и двамата да играят още от времето, когато бяха четиригодишни. Джейк скоро загуби интерес и господин Силвър никога не настоя. Чарли, от друга страна, беше родена за това: обожаваше миниатюрната си розова ракета, упражненията по тичане и балансиране, цилиндъра, който използваше, за да помага за прибирането на топките. Обожаваше да пълни онези малки конусовидни чашки с ледена вода от охладителя за „Гаторейд“ и да изстъргва клея от маратонките си с прикрепената към пода въртяща се четка, и начина, по който миришеха топките за тенис, когато открехнеше капака на чисто нова кутия. Но най-много от всичко обичаше пълното внимание на баща си, как се съсредоточаваше изцяло върху нея и лицето му светваше всеки път, щом тя се втурнеше на корта с вързаната си на конска опашка коса и лилави раирани памучни панталони. Същият поглед, който обикновено бе запазен за жената, с която излизаше в момента — привидно безкрайна върволица от разведени жени на средна възраст, пристегнати в твърде тесни и твърде къси рокли, които висяха на ръката му и правеха на Чарли неискрени комплименти за спалнята й или за плитките, или за нощницата, преди да последват баща й в нощта, обгърнати в облак от силен парфюм.

Не че всичките бяха такива. Понякога жените бяха по-млади, самите те все още непознали майчинството, и разговаряха с Чарли и Джейк с високи пронизителни гласове, сякаш те бяха животни в зоопарк, или им носеха грижливо избрани, но неподходящи за възрастта им подаръци: плюшена коала за Чарли, когато тя беше на петнайсет; охладител за бира от „Хайнекен“ за седемнайсетгодишния Джейк. Имаше жени, които господин Силвър срещаше в клуба, жени, с които се запознаваше в „Рибената барака“ долу на Малибу Бийч, където ходеше от двайсет години и познаваше всички, жени, които просто минаваха през Лос Анджелис на път от Ню Йорк за Хаваите или от Сан Франциско към Сан Диего, и които някак, по някакъв начин, винаги се озоваваха в дома на семейство Силвър. Бащата на Чарли никога не очакваше от децата си да предложат нещо повече от вежлив поздрав на закуска с пържени филийки сутринта, но изглежда и че никога не бе смятал, че не им дава най-добрия възможен пример, като води на семейните закуски цял парад от постоянно сменящи се завоевания за една нощ. Няколко от тях се задържаха за по няколко седмици — най-ярките спомени на Чарли бяха за една много мила, изключително кльощава жена на име Ингрид, която, изглежда, искрено се интересуваше от двете деца Силвър — но като цяло изчезваха бързо.

Тенисът бе областта, в която господин Силвър отдаваше на Чарли цялото си внимание. Това беше единственото време, когато той не работеше, не ходеше на риболов или не ухажваше най-новата „дама на сърцето си“, както обичаше да ги нарича. Когато излезеха на корта в Бърчууд — почти винаги вечер под светлините на лампите, когато официалните членове на клуба си бяха у дома със семействата си — вниманието на господин Силвър се стесняваше до лъч светлина, която стопляше Чарли в мига щом се фокусираше върху нея. Това бе едничкото нещо, което не се беше променило, след като майка й почина: очевидната наслада, която баща й изпитваше да учи Чарли на любимата си игра. За него всички тези години представляваха работа, вършена заради самото удоволствие: от времето, когато Чарли го следваше като патенце из корта, докато той й показваше очертанията, алеите, зоната на сервиса и ничията земя, до най-първия път, когато Чарли успя да го победи в един гейм съвсем честно, когато беше тринайсетгодишна, и господин Силвър нададе толкова силен ликуващ възглас, че един от служителите по поддръжката на корта дойде да се увери, че са добре. Нищо не попречи на уроците им: нито смъртта на майката на Чарли, нито жените, които му правеха компания в последвалите години. Той научи Чарли на всичко, което знаеше — удари, маневри, стратегия и, разбира се, спортсменство — чак докато на петнайсетгодишна възраст тя спечели турнира „Ориндж Боул“, Големия шлем за юноши, и господин Силвър заяви, че е достигнал границите на възможностите си.

Джейк изпъна ръце над главата си в стола до нея и издиша шумно.

— Дали харесва живота си? — Потри брадичката си с палец и показалец. — Мисля, че да. Забавя темпото си на работа, да, но не и по любовните въпроси.

— Любовните въпроси? — Чарли посегна зад главата си да си намести възглавницата. — Това просто е противно.

— О, хайде, Чарли. На двайсет и четири години вече си достатъчно голяма да приемеш, че баща ти обича да преследва жени. Има и по-лоши неща.

— Например?

— Например да откриеш, че майка ти е развратница.

Чарли не се сдържа и се усмихна леко:

— Добър довод.

Телефонът й избръмча. Обърна се да го грабне от нощната масичка толкова бързо, че стъпалото й се изви съвсем леко и нагоре по крака я прониза болка. Ще играеш ли в Ню Хейвън?, гласеше есемесът. Марко.

Тя се усмихна въпреки болката и факта, че, не, нямаше да играе на Откритото първенство на Кънектикът — нито на САЩ, нито в който и да е от азиатските турнири през остатъка от лятото и есента. Щеше да има късмет, ако можеше да е готова за Австралия през следващата година.

Хей! Току-що излязох от операция. Следва възстановяване. Стискай палци за Австралия през януари…

Бедничката ми тя! Съжалявам, прекрасна моя, добре ли си?

— Да не би да си имаш някого, за когото не ми казваш? — внезапно заинтересован попита Джейк.

Благодаря! Късмет в Синси. Липсваш ми!, натрака тя бързо с палци, а после съжали в мига щом натисна „изпрати“. Липсваш ми? Дори не осъзна, че е затаила дъх, призовавайки го със силата на волята си да отговори на съобщението, докато Джейк не проговори отново:

— Хей? Чарли? Сериозно, отпусни го малко този телефон. Имаш вид, сякаш ти се ще да го смачкаш.

Тя отпусна хватката си. Все още нищо.

— Искаш ли да гледаме нещо? Донесох кабел, за да свържа айпада си с телевизора и да гледаме „Аквариум с акули“, ако искаш.

Ново избръмчаване. Този есемес съдържаше само две букви, единствените, които имаха значение: хо^[2].

Чарли остави настрана телефона и, неспособна да заличи широката усмивка от лицето си, каза:

— Звучи страхотно. Включвай го.

* * *

— Хайде, Чарли. Още едно! Не си чак толкова изнежена, че да не можеш да направиш още едно, нали? — изкрещя Рамона. Никой друг в салона за физиотерапия дори не мигна.

Чарли лежеше просната върху тренажор за крака, но не можеше да се застави да се оттласне от лоста само с контузеното си дясно стъпало, както бе поискала от нея Рамона. Вместо това обви счупената си китка около гърдите и използва здравия си крак, за да подпомогне наранения. Рамона перна левия й крак:

— Довери му се! — изкрещя тя. — Ахилесовото сухожилие е наместено, но никога няма да го заздравиш, ако не му се довериш, мамка му!

— Старая се, кълна се, че се старая — изсъска Чарли през зъби.

Рамона се усмихна и плесна с месестата си, мъжествена длан собственото си подобно на дървесен ствол бедро:

— Е, постарай се повече!

Чарли се усмихна въпреки болката. Рамона и пиперливият й език бяха единственото, което компенсираше иначе сякаш безкрайната физиотерапия. Направи още три оттласквания, просто за да докаже, че е упорита, преди да рухне върху синия тепих.

— Добре. Днес всъщност се справи прилично. — Рамона подритна закачливо Чарли. — По същото време, на същото място, утре. Гледай да си в първокласна форма — провикна се тя през рамо, докато се отправяше към следващия си клиент, играч от „Лейкърс“, който се възстановяваше от контузия на рамото.

— Нямам търпение — промърмори Чарли, докато се изправяше с усилие.

— Страхотно се справи днес — каза Марси, докато вървеше след нея към съблекалнята. — Наистина показваш огромно подобрение само пет седмици след контузията.

— Мислиш ли? Имам чувството, че отнема цяла вечност. — Чарли изхлузи мокрите си шорти и тениската и уви хавлиена кърпа под мишниците си.

Марси тръгна първа към топлата вана и седна на пейката, докато Чарли предпазливо се отпусна във вдигащата пара вода.

— Правиш го точно както трябва и по график. Не е дребна работа да се възстановиш за шест месеца от скъсано ахилесово сухожилие и фрактура на китката. Всъщност пет, ако броиш тренировките, които ще са ти нужни за Откритото първенство на Австралия през януари. Това би било трудно за повечето обикновени хора, а да не говорим за професионален спортист, който трябва да се състезава на елитни нива. Търпението е от ключово значение тук.

Чарли облегна глава назад. Със затворени очи сгъна крака, за да позволи на ахилесовото сухожилие да се изпъне в горещината. Наболяваше я, но пронизващата болка, която бе свикнала да усеща непосредствено след операцията, за щастие беше изчезнала.

— Почти не мога да си представя отново да ходя без накуцване. Как ще скачам и ще се обръщам, и ще се хвърлям за топката?

Спретнатата руса конска опашка на Марси беше толкова дебела и здраво вързана, че почти не помръдна, когато тя подпря лакти на коленете си и се вгледа внимателно в Чарли:

— Помисли ли, че е възможно това да отнеме по-дълго време? Че може би идеята за Австралия не е напълно реалистична?

Чарли отвори очи и погледна Марси:

— Честно ли? Не, не съм. Доктор Коен каза, че е възможно да се възстановя напълно за шест месеца, и точно това планирам да направя.

— Чувам те добре и уважавам това, Чарли. Просто мисля, че е благоразумно да обсъдим как да действаме, ако по каквато и да е причина това не стане.

— Какво има за обсъждане? Ще си скъсам задника от работа и се надявам да съм готов за Австралия през януари. Ако това е абсолютно невъзможно — например, ако се окаже, че ще влоша нещата още повече, ако се опитам да играя — тогава, разбира се, ще трябва да изчакам малко по-дълго. Какъв е най-лошият сценарий? Да започна с Доха през февруари? Не е идеално, но ако трябва да направя това, ще го направя.

Марси мълчеше. Сключи ръце.

Чарли правеше кръгчета във водата с дясната си ръка, като в същото време внимаваше да не намокри гипса на лявата. Всеки ден благодареше на късмета си, че пострадалата ръка не е тази, с която играе; лекарите я уверяваха, че това няма да се отрази на бекхенда й.

— За какво си толкова нервна?

— Нищо, просто… — Гласът на Марси заглъхна, докато гледаше надолу към мокрия, настлан с плочки под.

— Изплюй камъчето. Сериозно, познаваме се от достатъчно отдавна, че да не е нужно да се церемониш. Какво си мислиш?

— Просто се чудя… Моя работа е да обмисля всички възможни усложнения или неочаквани… знаеш.

Чарли почувства как в нея се надига леко раздразнение, но си пое дълбоко въздух и се насили да прозвучи неутрално:

— И?

— И, ами, мисля, че би трябвало поне да проведем разговор — колкото и хипотетично и малко вероятно да е — за това как ще изглеждат нещата, ако тази контузия се окаже по-… упорита.

— Искаш да кажеш, ако не успея да се възстановя от нея ли?

— Убедена съм, че ще се възстановиш, Чарли. Доктор Коен е най-добрият и със сигурност е виждал подобни наранявания преди. Но, разбира се, всеки човек е различен и нищо не е сигурно, когато става дума за някой на твоето ниво. Много по-сложно е.

— Какво искаш да кажеш тогава? Защото мисля, че разбирам, но не мога напълно да повярвам, че го предлагаш.

Не беше толкова нечувано двете да спорят — прекарваха заедно по повече от триста дни годишно — но обикновено беше заради банални неща: запазените места в самолета, кога да се срещнат за закуска, дали да гледат „Ловци на къщи по света“ или „Пропърти Брадърс“. Внезапно обаче този разговор й се стори натоварен с нещо, което Чарли не можеше напълно да определи.

Марси вдигна ръце с дланите нагоре:

— Не намеквам нищо повече от това да вземем предвид всички възможности. Ако се окажеш сред малкия, но реален процент спортисти, които не могат да се възстановят напълно от подобна сериозна контузия, мисля, че трябва да поговорим за това.

— Разбирам.

— Чарли, не се дръж така. Вярвам в теб. Но някои неща са извън нашия контрол.

— Това не е едно от тях — каза Чарли тихо.

— Знам, че мислиш така, и, повярвай ми, никой не се надява повече от мен, но съществува съвсем реална възможност подобна контузия да се окаже… доста трайна.

— Водеща до прекратяване на кариерата. Можеш направо да го кажеш; точно това имаш предвид.

— Добре. Ще го кажа тогава. Водеща до прекратяване на кариерата. И двете се надяваме противно на всякакъв здрав разум това да не се окаже вярно за теб — и вероятно няма да се окаже — но е нещо, за което е редно да поговорим.

Чарли се надигна и излезе от водата. Марси й подаде кърпа. Чарли ни най-малко не се смущаваше от голотата си дори сега, дори въпреки този разговор — беше същото като да е гола пред майка си. Отново уви кърпата около тялото си и седна до Марси.

— Не съм съгласна. Наистина не искам да говоря за това.

— Добре, но мисля…

— А ако сме напълно честни една с друга, разстроена съм, че дори го обмисляш.

Марси прочисти гърло:

— Това няма нищо общо с мнението ми за теб или с играта ти, или със способността ти да преодолееш станалото. Това е чисто и просто статистика, Чарли. Някои хора се възстановяват след такива травми и се връщат в играта, други — не.

— Следователно каква е алтернативата? — попита Чарли, докато бършеше струйка пот, стичаща се по челото й. — Да се откажа? Това ли искаш да кажеш?

— Разбира се, че не. Трябва да изведем това докрай. Надявам се, че всичко ще се оправи.

— Ще се оправи? Това ли е голямата ни цел? Всичко да се оправи? — Чарли знаеше, че звучи сприхаво, но не можа да се сдържи. Раздразнението, което бе изпитвала само преди минути, бързо се превръщаше в откровен гняв.

— Чарли. — Гласът на Марси беше тих и овладян, точно като самата нея. Също и като самата Чарли допреди ужасното падане на „Уимбълдън“, което разби не само глезена, а и целия й живот. От четиригодишна възраст насам последните няколко седмици бяха най-дългият отрязък от време, в който дори не бе пипвала ракета. Винаги се беше питала какво ли ще е да си даде почивка, да си вземе истински отпуск от тениса, да води нормален живот. Сега знаеше и беше ужасно. Пък и да ходи на рехабилитация и да лежи на дивана в къщата на баща си не беше като да попийва коктейли „Маргарита“ на някой плаж на Карибите, но Чарли бе зашеметена от това колко много й липсваше играта. Изгаряше от нетърпение да се върне. Не просто гореше от нетърпение — отчаяно копнееше — и последното нещо на земята, което имаше нужда да чуе, бе как вирната й приятелка и треньорка намеква, че може би тенисът не се вписва истински в бъдещето й.

— Марси, искам да изясня напълно едно нещо: ще се възстановя от тази контузия и ще се върна. Ще вляза в челната десетка. Ще спечеля Голям шлем. И ми е нужно да повярваш в това. На двайсет и четири съм, Марс. Не стара, но определено не се подмладявам. Ако някога смятам да постигна наистина голям успех, това трябва да е сега. Не след две години. Не след три. Още в този момент. Хвърлих твърде много труд, за да се предам сега, и се надявам, че и ти няма да го направиш.

— Разбира се, че няма да те изоставя! Никой не вярва в потенциала ти повече от мен. Но част от това да си професионалист е да си в състояние да водиш откровени и разумни разговори за реалността на една ситуация. Само това се опитвам да направя.

— Приемаш, че ще се откажа заради контузията си, защото ти си го направила заради твоята — изтърси Чарли и на мига съжали.

Марси трепна, сякаш я бяха ударили, но не изгуби самообладание:

— Знаеш, че онези обстоятелства бяха съвсем различни.

Беше ред на Чарли да замълчи. Дали беше толкова различно? Марси беше късала ротаторен маншон неведнъж, а два пъти. Първия път беше избрала рехабилитация вместо оперативна намеса и контузията не се бе излекувала напълно. Втория път вероятно вече било твърде късно, за да има особена полза от операцията. Трябвало поне да опита — всички лекари мислели така — но на двайсет и седем годишна възраст Марси беше обявила оттеглянето си.

— Щом казваш.

— Щом казвам? Чарли, изчислиха, че шансовете ми да се възстановя достатъчно, за да мога да играя отново, са десет процента. Междувременно операцията може би щеше повече да навреди, отколкото да помогне, а рехабилитацията щеше да трае година или повече. Докъде точно ме водеше такава новина? Не на челна позиция в ранглистите, това е сигурно.

Бяха се върнали в снабдената с климатик част от съблекалнята и Чарли започваше да трепери. Взе още една хавлиена кърпа и я наметна на раменете си, а после се обърна и погледна Марси право в очите. Чувството да говори така просто и ясно бе освежаващо — нещо, което почти никога не правеше.

— Точно сега имам нужда да ме подтикнеш, да ми кажеш, че ще се възстановя от това по-силна от всякога. А не да се съмняваш дали някога ще играя отново — каза тя меко.

— Знаеш, че не правя това.

— Но такова е усещането.

— Очевидно имаме да обсъждаме много неща. Ще изясним всичко това, миличка, обещавам, но трябва да бягам. Имам среща с Уил в „Дан Тана’с“. Тази вечер е годишнината ни.

Чарли вдигна поглед:

— Наистина ли? Дори не знаех, че е тук с теб.

— Да. Беше добро извинение да си откраднем един дълъг уикенд. Двамата летим обратно за Флорида утре.

— Е, честити му годишнината от мое име.

— Всичко ще се оправи, Чарли. Не просто ще се оправи — всичко ще е страхотно. Справяш се удивително с рехабилитацията, наистина. Ще се върна след три седмици да видя как я караш, а междувременно ще подготвям зад кулисите всичко, за да те вкарам във форма за Австралия през януари. Добре ли ти звучи?

— Да — каза Чарли, макар че разговорът им я бе изпълнил с безпокойство и студ.

Двете се наведоха напред и Чарли целуна Марси по бузата.

— Забавлявай се довечера.

— Благодаря. Ще се чуем утре.

Чарли проследи с поглед как Марси отиде до вратата и излезе. Взе си бърз душ, а после навлече бели джинси и потниче. След като погледна да се увери, че е сама в съблекалнята, набра номера на Джейк.

Когато той вдигна, Чарли чу шум от разговори на заден план.

— Къде си? — попита тя.

— Познай от един път.

— Пак ли преследваш онзи инструктор? Как му беше името? Нещо нелепо. Хърман?

— Нелсън. И ако вземеш само един урок при него, ще те спечели завинаги.

— Знаеш какво ми е отношението към спининга. А онзи курс, на който ме завлече в „Соул Сайкъл“, едва не ме довърши.

— Ти си професионална спортистка, Чарли. Това са куп типове от Уолстрийт, които пият твърде много, и мамчета, които не се хранят достатъчно. Ти си беше чудесна.

— Нямах това предвид и ти го знаеш. Но слушай, имаш ли секунда?

Чарли чу как Джейк поздрави някого, плясвайки дланта си в неговата, а после извика „довиждане“, и си го представи как увива хавлиена кърпа около врата си и се измъква на оживения нюйоркски тротоар.

— Окей, целият съм твой. Какво става? — Все още беше задъхан и тя потрепери, питайки се дали е имал няколко последователни урока.

— Помниш ли как ми каза, че Тод Фелтнър се оттегля? Кога беше това? Преди два месеца?

— Да, горе-долу. Обяви го точно преди „Уимбълдън“. Каза, че е направил всичко, което е искал, така че ще си вземе малко почивка, преди да реши каква да е следващата му стъпка. Защо?

— Защото искам да съм следващата му стъпка. — Чарли сама се изненада от увереността, която долови в гласа си.

— Я пак?

— Искам да наема Тод Фелтнър и искам да ми помогнеш да осъществя това намерение.

Изявлението й беше последвано от мълчание.

— Чарли? Искаш ли да ми кажеш какво става? — В гласа на Джейк имаше нотка на безпокойство, ако не и откровена паника. Той й беше не само брат; бе неин мениджър, а в живота на една професионална тенисистка няма по-важно решение от това кой ще я тренира.

— Виж, скоро трябва да се срещна с татко, затова нямам време да обясня всичко. Но е достатъчно да се каже, че вече от известно време имам съмнения относно Марси. А днес тези съмнения изкристализираха. Знаеш ли какво ми каза?

— Кажи ми.

— Попита ме какъв е резервният ми план, когато ахилесовото ми сухожилие не заздравее и не мога да играя никога повече.

— Защо би казала това? Доктор Коен определено очаква, че ще зарасне напълно. Да не би тя да знае нещо, което аз не знам?

— Не, съвсем не. Просто изказваше предположения от типа „ами ако“. Отново и отново. Беше почти категорична. Не е нужно да ти казвам как въздейства това на духа ми, нали?

Мълчанието на Джейк потвърди, че разбира.

— Аз я подкрепях, когато даде да се разбере, че вече не иска да пътува толкова много заради лечението против безплодие. Не ми е лесно, нито е най-доброто за кариерата ми, че тя не присъства на всички по-малки турнири, но, естествено, разбирам защо точно сега й е нужно повече време. Опитах се да не я обвинявам за падането на „Уимбълдън“, но и двамата с теб знаем, че беше нейна отговорност да се увери предварително, че обувките ми отговарят на изискванията. Безумно е, че бях принудена да нося чужди маратонки. И виж какво стана.

— Мм-хмм — каза Джейк. Чарли разбра, че я слушаше внимателно.

— Онова, с което не мога да се примиря обаче, е съмнението. Достатъчно тежко е, че си счупих китката, скъсах си ахилесовото сухожилие и бях принудена да спра да се състезавам за шест месеца. Неописуемо гадно е. Но да чуя как собствената ми треньорка се чуди дали някога ще се възстановя достатъчно, за да играя отново? Да настоява да обсъдим какво ще стане, ако не се възстановя? Не мога да превъзмогна това.

— Разбирам те — каза Джейк. — Наистина те разбирам.

— Това съмнение е истинска отрова. Всеки път, когато я погледна отсега нататък, ще знам, че според нея не мога да се справя. Може би има вероятност да не се възстановя, никога повече да не се състезавам на елитно ниво. Но със сигурност не мога да си позволя да мисля така. Не и сега. И треньорът ми също не може. Обичам Марси, знаеш, че е така. Тя ми беше като майка през всичките тези години. Но аз съм почти на двайсет и пет, Джейк. Не съм престаряла, но времето ми изтича, ако наистина искам да постигна нещо. А аз искам. Знам, че не мога да играя вечно — и не искам непременно да го направя — но искам всичките тези години на усърден труд и жертви да ми се отплатят. Искам да спечеля Шлем, а всеки ден става все по-ясно, че Марси няма да е тази, която ще ми помогне да го направя.

— Не съм несъгласен с теб — каза той тихо. — Но Фелтнър? Наистина ли искаш да тренираш с него?

— Знам, че го смятат за епично противен гадняр. Чувала съм всички истории. Но той е безспорно най-добрият. А аз искам най-доброто.

— Никога преди не е тренирал жена.

— В такъв случай може би така и не е срещнал подходящата жена! Нали тъкмо ти ми каза, че скучае, след като се е оттеглил. Толкова е млад! Какво прави — размотава се по цял ден из Палм Бийч и работи по тена си ли? Можеш ли да ме свържеш с него по телефона? Трябват ми само пет минути и ще го убедя, че трябва да работи за мен.

— Разбира се, че мога да те свържа с него по телефона, но мисля, че шансовете да приеме са нищожни. И не си представям, че да имаш Тод Фелтнър за треньор е шега работа. Чарли, подкрепям те стопроцентово — ако искаш него, ще направя всичко по силите си, за да ти помогна да го наемеш — но, моля те, не се заблуждавай да мислиш, че това ще е като да яхнеш вълшебен еднорог от приказките, който ще те изведе на върха в ранглистата. Той е чисто и просто убиец.

Чарли се усмихна:

— И аз така чух. Свържи ни, окей? Обичам Марси с цялото си сърце, но трябва да направя каквото е най-добре за кариерата ми. Искам той да е моят убиец.